Брам Стокър
Дракула (22)

Глава XXII
Дневникът на Джонатан Харкър

3 октомври. Пиша в този дневник, защото трябва да правя нещо или ще полудея. Сега е шест и след половин час трябва да се срещнем в кабинета и да донесем нещо за ядене, понеже д-р Ван Хелзинг и д-р Сюърд са на мнение, че ако не се храним, няма да направим всичко по силите си. Бог ми е свидетел, днес това ще се окаже необходимо. Трябва да пиша при всяка възможност, защото не смея да спра и да мисля. Всичко дребно или значимо трябва да бъде отразено в дневника, защото може би накрая малките неща ще ни помогнат най-много. Познанието, голямо или скромно, не може да постави Мина или мен в по-лошо положение от това, в което се намираме сега. Въпреки всичко трябва да имаме вяра и надежда. Бедната Мина ми каза чак сега със сълзи, стичащи се по милите й страни, че чрез беди и премеждия се изпитва вярата ни — че трябва и занапред да се уповаваме на нея и Господ ще ни помага до края. Краят! О, Боже, какъв край?… На работа! На работа!

Когато д-р Ван Хелзинг и д-р Сюърд се върнаха от посещението си при клетия Ренфийлд, се захванахме сериозно с онова, което имахме за вършене. Първо, д-р Сюърд ни каза, че когато заедно с д-р Ван Хелзинг отишли долу до стаята, те заварили Ренфийлд да лежи вцепенен на пода. Лицето му било посиняло и натъртено, а всички кости на врата — счупени.

Д-р Сюърд попитал санитаря на смяна в коридора дали е чул нещо. Той си признал, че както си седял полузадрямал, внезапно до него достигнали шумни гласове от стаята и тогава Ренфийлд извикал силно няколко пъти „Боже! Боже! Боже!“, след което се чуло падане и когато влязъл в стаята, го заварил да лежи на пода по очи точно както докторите го видели. Ван Хелзинг попитал дали е чул „гласове“ или „глас“, и той казал, че не е сигурен. В началото му се сторило, че там били двама души, но понеже нямало никого в стаята, вероятно е бил само един. Можел да се закълне, стига да е необходимо, че думата „Бог“ била изречена от пациента. Д-р Сюърд ни каза, когато останахме сами, че не иска да навлиза в подробности по тази тема. Въпросът за следствие трябваше да бъде обмислен, но то никога не би установило истината, тъй като никой няма да повярва в нея. При това положение той реши, че по показанията на санитаря може да издаде акт за смърт поради злополука при падане от леглото. В случай че следователят го изиска, ще се проведе формално разследване, разбира се, със същия изход.

Когато започнахме да обсъждаме въпроса за следващите ни действия, първото нещо, което решихме, беше, че Мина трябва да бъде напълно осведомявана и абсолютно нищо — без значение колко е болезнено — не бива да й се спестява. Тя самата се съгласи с ползата от това, но ми беше жал да я гледам така смела, а в същото време скръбна и дълбоко отчаяна.

— Трябва да избягваме всякакви потайности — каза тя. — Уви, вече имахме достатъчно много! Освен това няма нищо на света, което може да ме нарани повече от това, което вече съм преживяла — отколкото страдам сега! Каквото и да се случи, ще ми даде нова надежда и повече смелост!

Докато говореше, Ван Хелзинг я гледаше втренчено.

— Но скъпа мадам Мина, не се ли страхувате? — каза ненадейно той, макар и тихо. — Не за себе си, а за другите след това, което се случи?

Когато тя отвърна, чертите на лицето й застинаха, но очите й засияха с богобоязънта на мъченица:

— О, не! Защото вече съм решила!

— Какво? — попита той учтиво, докато ние се бяхме смълчали, понеже всеки имаше своята бегла представа за какво говори тя.

Отговорът й дойде съвсем непринудено, все едно просто излагаше някакъв факт:

— Че ако открия в себе си — а аз зорко ще следя за това — следа от злонамереност към някого, когото обичам, ще умра!

— Нима бихте се самоубила? — попита той дрезгаво.

— Бих, ако нямах приятели, които ме обичат, които биха ми спестили подобно мъчение и една толкова отчаяна постъпка!

Докато говореше, тя го гледаше многозначително. Професорът беше седнал, но веднага се изправи, приближи се до нея и постави длан върху главата й.

— Дете мое, има един такъв, стига да беше за ваше добро — каза важно той. — Аз мога да поема отговорността за себе си пред Бога да ви осигуря подобна евтаназия дори в този миг ако така беше най-добре. Не ако беше безопасно! Но дете мое…

За момент сякаш не му достигаше въздух и силен плач се надигна в гърлото му. Той го преглътна и продължи:

— Тук има някои, които биха застанали между вас и смъртта. Не бива да умирате. Не бива да умрете от ничия ръка, но най-малко — от вашата собствена. Докато другият, който отрови щастливите ви дни, не е наистина мъртъв, не бива да умирате, защото, ако той още преживява като немъртъв, смъртта дори би ви направила каквото е той. Не, трябва да живеете! Трябва да се борите и стремите към живота, макар смъртта да изглежда като дар неописуем. Ще влезете в схватка със самата Нея дори да ви е навестила в радост или мъка, денем или нощем, в безопасност или при угроза! Заради спасението на душата ви повелявам да не умирате — не, нито да мислите за смърт — докато това ужасно зло не ви отмине.

Бедничката пребледня като мъртвец и потръпна от уплаха, както съм виждал плаващи пясъци да се разклащат и вълнуват пред прииждащия прилив. Всички мълчахме и не можехме да сторим нищо. Накрая тя се успокои и като се обърна към него, каза мило, но толкова, толкова сиротно, протягайки ръка:

— Обещавам ви, скъпи мой приятелю, че ако Господ ми позволи да живея, ще се боря за това, докато, ако бъде Неговата воля, този ужас не ме отмине.

Тя беше толкова смела и мила, че всички почувствахме как сърцата ни крепнат от жертвоготовност за нея. Започнахме да обсъждаме какво трябва да предприемем. Казах й, че ще получи всички документи от касата и всички книжа, дневници и фонографски записи, които може да използваме от тук нататък и че тя ще води записките, както правеше преди. Беше доволна от възможността да прави каквото и да е — ако „доволна“ може да се каже за участието в нещо толкова зловещо.

Както обикновено Ван Хелзинг предварително беше помислил за всички останали и бе подготвил точен разчет на действията ни.

— Вероятно е добре — каза той, — че при срещата ни след посещението в Карфакс решихме да не правим нищо със сандъците, които са там. Бяхме ли предприели нещо, графът сигурно щеше да отгатне замисъла ни и без съмнение да вземе предварителни мерки, за да осуети подобен опит по отношение на останалите, но сега той не знае за нашите намерения. Не, повече, по всяка вероятност не му е известно, че подобна сила съществува за нас като да стерилизираме леговищата му, така че той никога да не ги използва както преди. Сега сме толкова по-напред в сведенията ни относно месторазположението на сандъците, че когато сме огледали къщата на „Пикадили“, може да ги проследим до последния. Днешният ден тогава е наш и в него е надеждата ни. Слънцето, което изгря над скръбта ни тази сутрин, ни пази при своя път. Докато не залезе довечера, това чудовище трябва да остане в какъвто и образ да е сега. Той не може да излезе извън ограниченията на земния си подслон. Не може да се стопи като дим, нито да изчезне в пукнатини, цепнатини или пролуки. Ако мине през входа, той трябва да отвори вратата като смъртен. И така имаме този ден да издирим всичките му леговища и да ги стерилизираме. По този начин, ако все още не сме го хванали и унищожили, ще го принудим да отстъпи на място, където залавянето и погубването му биха били сигурни до време.

Тук подскочих, не бях в състояние да се сдържа при мисълта, че минутите и секундите, така безценни и наситени с живота и щастието на Мина, отлитат. Докато говорихме, действията ни бяха невъзможни. Ван Хелзинг обаче вдигна предупредително ръка.

— Не, приятелю Джонатан — каза той, — в това най-прекият път към дома е и най-дълъг, както казва поговорката ви. Ще действаме заедно, при това страшно бързо, когато настъпи моментът. Но помислете, при всяко положение ключът за проблема е в онази къща на „Пикадили“. Графът може да е купил много домове. За тях той ще притежава нотариални актове за придобиването, ключове и други. Ще има хартия, на която пише, ще има чекова книжка. Сигурно разполага с много вещи, които той трябва да държи някъде, и защо не в това толкова централно и спокойно място, където може да влиза и излиза от предния или задния вход по всяко време, когато в разгара на трафика никой няма да забележи. Ще отидем там и ще претърсим тази къща и щом научим какво крие, тогава правим каквото нашият приятел Артър нарича с ловните си фрази „запуши дупката“^[425], и така залавяме стария ни лисан… така, нали?

— Тогава нека отидем веднага — извиках аз, — пилеем толкова безценно време!

Професорът не помръдна, а само каза:

— А как да влезем в онази къща на „Пикадили“?

— Без значение! — възкликнах. — Ще я разбием, ако се наложи.

— А полицията ви? Къде ще бъдат те и какво ще кажат?

Смаях се, но знаех, че ако той иска да отлага, значи има разумни причини. По тази причина казах възможно най-спокойно:

— Не чакайте повече, отколкото е необходимо. Без съмнение знаете на какво мъчение съм подложен.

— Ах, дете мое, това и правя. Наистина, нямам желание да увелича страданията ви. Но само помислете какво можем да направим, докато целият свят е на крака. След това ще настъпи нашият час. Мислих и мислих и ми се струва, че най-простият начин е и най-добър от всички. Сега искаме да влезем в къщата, но нямаме ключ, нали така? — Кимнах. — Сега си представете, че вие действително бяхте нейният собственик и все още не можете да влезете, но смятате, че не бихте се примирили с взломяването й. Какво бихте направили?

— Щях да намеря сигурен ключар и да му възложа отварянето на вратата с шперц.

— А полицията ви? Щяха да се намесят, нали?

— О, не! Не и ако знаят, че човекът е нает законно.

— Тогава — рече, докато гледаше към мен също толкова настойчиво, колкото и говореше, — всичко, което се подлага на съмнение, са скрупулите на наелия го и убеждението на полицаите ви дали той има чиста съвест, или пък не. Полицията ви сигурно наистина има усърдни до фанатичност и вещи — ах, колко вещи! — мъже в преценката на човешката душа, щом се главоболят по такива въпроси. Не, не, приятелю мой Джонатан, ако махнете катинара на хиляда необитаеми къщи във вашия Лондон или в който и да е град по света и ако го направите, както законно се прави, и по времето, когато е правилно да се извърши това, никой няма да се намеси. Четох за един джентълмен, който имал доста хубава къща в Лондон, и когато отишъл за лятото в Швейцария и заключил имота си, някакъв крадец дошъл, счупил един прозорец отзад и влязъл. След това той отворил кепенците отпред и излязъл навън през вратата пред очите на полицията. После организирал търг в този дом, направил обявление и поставил голяма табела и когато денят дошъл, продал на един виден търговски агент всички вещи на онзи друг човек, който ги притежавал. Тогава той отишъл при един строителен предприемач и му продал къщата с уговорка да я събори и изнесе всичко за определен период от време. И вашата полиция и други власти му услужвали всячески. А щом собственикът се върнал от екскурзията си в Швейцария, заварил само празна дупка, където бил домът му. Всичко това било направено en règle^[426], а в нашата работа ние също трябва да сме en règle. Не бива толкова рано, та полицаите, които няма много да му мислят, да го сметнат за странно, а вместо това ще сме там след десет часа, когато наоколо е пълно с хора, и подобни неща щяха да бъдат свършени, стига да бяхме наистина собственици на къщата.

Не можех да не съобразя колко е прав, а ужасното отчаяние по лицето на Мина се поразсея. В подобен замисъл имаше надежда. Ван Хелзинг продължи:

— Когато веднъж сме в къщата, можем да открием още следи. Във всеки случай някой от нас може да остане там, докато другите открият останалите места, където бидат още от сандъците с пръст — в Бърмъндзи и Майл Енд.

Лорд Годълминг се изправи.

— Тук мога да съм от полза — каза той. — Ще телеграфирам на моите хора да поставят коне и екипажи, където ще са най-необходими.

— Гледай сега, драги — каза Морис, — идеята всичко да е готово, в случай че трябва да продължим на кон, е превъзходна, но не мислиш ли, че един от шикозните ти екипажи с хералдическите си украшения в някоя уединена уличка на Уолуърт или Майл Енд би привлякъл прекалено много внимание като за нашите намерения? Струва ми се, че е желателно да си хванем файтон, когато се отправяме на север или юг, и дори да ги оставим някъде близо до квартала, в който отиваме.

— Приятелят Куинси е прав! — каза професорът. — Умът му е, както казвате, обширен като хоризонта. Трудно нещо е това, което отиваме да свършим, и не искаме никакви хора да ни наблюдават, ако е възможно.

Мина взе дейно участие във всичко и се зарадвах да видя, че неотложната работа й помага да забрави ужасните преживявания от нощта. Тя беше много, много бледа — почти мъртвешки и толкова слаба, че устните й се бяха отдръпнали и разкриваха зъбите, които сякаш изглеждаха някак издадени. Не споменах последното, за да не я уязвя излишно, но сърцето ми се смрази при мисълта, за онова, което се е случило с бедната Луси, когато графът е изпил кръвта й. Все още нямаше признаци, че зъбите са станали по-остри, но все още не беше изминало много и имаше време за опасения.

Щом стигнахме до обсъждането за поредността на действията и как да разпределим силите си, се появиха нови поводи за колебания. Най-накрая се съгласихме, че преди да потеглим за „Пикадили“, трябва да унищожим леговището на графа, което е наблизо. В случай че той ни разкриеше толкова скоро, по този начин щяхме пак да бъдем с крачка пред него, а присъствието му в напълно материален облик, и то когато е най-слаб, можеше да ни даде нова насока.

Що се отнася до разпределението на силите, професорът предложи, че след посещението в Карфакс трябва всички да влезем в къщата на „Пикадили“, където аз и двамата доктори ще останем, докато лорд Годълминг и Куинси открият леговищата в Уолуърт и Майл Енд и ги унищожат. Беше възможно, ако не и сигурно, както настоя професорът, че през деня графът ще се появи на „Пикадили“ и че ако това се случи, бихме могли да се справим с него още там и тогава. Във всеки случай ще можем да го последваме в пълен състав. Упорито възразих на замисъла да ги придружа, като казах, че настоявам да остана, за да пазя Мина. Мислех, че съм напълно категоричен по въпроса, но Мина не искаше и да чуе за несъгласието ми. Тя каза, че може да се появи някакъв правен проблем, по който да бъда полезен, че из документите на графа може да има някоя следа, която бих могъл да открия заради преживяванията ми в Трансилвания и че така или иначе са ни необходими всички възможни сили, за да се справим със свръхестествените способности на Дракула. Трябваше да отстъпя, защото решението на Мина не търпеше възражение. Тя заяви, че нейната последна надежда е всички да работим заедно.

— Колкото до мен — каза тя, — не се страхувам. Нещата не могат да станат по-лоши, отколкото са, а каквото и да се случи, в него ще има частица надежда или утеха. Върви, съпруже мой! Бог може, ако пожелае, да ме запази толкова добре сама, колкото и с някой друг.

Тогава аз подскочих, като извиках:

— Тогава, за Бога, нека тръгнем веднага, защото губим време. Графът може да отиде на „Пикадили“ по-рано, отколкото си мислим.

— Няма начин! — каза Ван Хелзинг, вдигайки ръка.

— Но защо? — попитах.

— Забравихте ли — отвърна, но вече с усмивка, — че снощи той си направи голямо угощение и ще спи до късно?

Да съм забравил! Дали някога ще го направя — бих ли могъл? Може ли който и да е от нас някой ден да забрави онази ужасна сцена? Мина се бореше упорито да запази самоотверженото си самообладание, но болката я надви. Тя оброни лице в шепи, затрепери и зарида. Ван Хелзинг не беше имал намерение да й припомня страховитото преживяване. Той просто забрави за присъствието и участието й в работата, унесен в размишленията си. Когато осъзна какво е казал, беше ужасен от недомислието си и опита да я утеши.

— Ах, мадам Мина — каза той, — скъпа, мила мадам Мина, уви, точно аз от всички, които безкрайно ви ценят, казах нещо толкова разсеяно. Тази моя глупава стара уста и безполезната ми изкуфяла глава не го заслужават, но ще го преглътнете, нали?

Докато говореше, той й се поклони ниско. Тя пое ръката му и като го гледаше през сълзи, каза дрезгаво:

— Не, няма да го забравя, защото го помня добре, а с него имам и толкова много хубави спомени за вас, че ще ги запазя всички. Сега се налага скоро всички да вървите. Закуската е готова и трябва да се храним, за да сме силни.

Докато закусвахме, цареше особена обстановка. Опитахме да сме ведри и да се окуражаваме взаимно, а Мина беше най-весела и лъчезарна от всички. Когато приключихме, Ван Хелзинг се изправи и каза:

— И така, скъпи мои приятели, продължаваме със страховитото ни начинание. Всички ли сме въоръжени както през онази нощ, когато за първи път посетихме леговището на неприятеля? Въоръжени както срещу безплътни, така и физически набези? — всички го уверихме в това. — Тогава е наред. Сега, мадам Мина, във всеки случай сте в пълна безопасност до залеза, а ние ще се върнем преди това, ако… Ще се върнем! Но докато още не сме тръгнали, нека видя, че сте в безопасност при нападение само срещу вас. След като слязохте долу, аз подготвих стаята ви, поставих известните ни защитни вещи, така че Той не би могъл да влезе. Нека сега предпазя вас самата. Допирам на челото ви това парченце света нафора в името на Отца, Сина и…

Последва страховит писък, от който сърцата ни почти застинаха. Щом той постави нафората върху челото на Мина, тя го изгори — жигоса плътта, сякаш беше късче нажежен до бяло метал. Умът на моята клета любима й подсказа какво значи това още щом нервите й сигнализираха за болката. Изпитаното и осъзнатото така я завладяха, че не можа да сдържи този крясък, израз на терзанието й. Но мислите й скоро се въплътиха в думи. Ехото от крясъка още не беше престанало да кънти във въздуха, когато тя се опомни и падна на колене върху пода във внезапен изблик на срам. Скривайки лице зад красивата си коса, както прокаженият прави със старото си наметало, тя зарида:

— Нечиста! Нечиста! Дори Всемогъщият отбягва скверната ми плът! Ще нося този белег на срама върху челото си до Съдния ден.

Всички мълчаха. Аз се свлякох до нея в пристъп на безнадеждна скръб и я прегърнах силно. За няколко минути сиротните ни сърца затуптяха като едно, докато приятелите ни извърнаха очи, тихо ронещи сълзи. След това Ван Хелзинг се обърна и каза тържествено, толкова тържествено, че нямаше как да не почувствам неговото вдъхновение. Той все едно не беше на себе си:

— Може би ще носите този белег, докато Бог сам намери, както със сигурност ще стори, в Съдния ден да поправи всички злини на земята и на Своите деца, които Той е причинил върху им. И ах, мадам Мина, скъпа моя, мила моя, нека ние, които ви обичаме, бъдем там и видим, когато този ален белег, знак на Божия промисъл за случилото се, ще се заличи и остави челото ви чисто, като сърцето, което познаваме. Също толкова сигурно, колкото че сме живи, този белег ще избледнее, когато Господ сметне за правилно да вдигне бремето, което ни тежи. Дотогава ние носим Кръста си, както Неговият Син е направил в подчинение на волята Му. Може би ние сме посочено от Неговото благоволение оръдие и се изкачваме по Негова заповед като онзи другия сред удари от бич и срам, сред кръв и сълзи, сред съмнения и страх и всичко това е разликата между Бога и човека.

В думите му имаше надежда и утеха, които приканваха към смирение. Заедно с Мина почувствахме това и едновременно поехме по една от ръцете на стареца, приведохме си и ги целунахме. След това, без да кажем и дума, всички коленичихме заедно и като се държахме за ръце, се заклехме да бъдем верни един на друг. Ние, мъжете, се врекохме да вдигнем булото на скръбта от лицето на тази, която всеки от нас обичаше по свой начин, и се помолихме за подкрепа и напътствия в страшната задача, която ни очакваше.

Вече беше време да тръгваме. Затова се сбогувах с Мина — раздяла, която никой от нас няма да забрави до сетния си час, и потеглихме.

За едно бях решил: ако накрая разберем, че Мина ще стане вампир, тогава тя няма да отиде в онази непозната и страховита земя сама. Предполагам, че по тази причина от стари времена един вампир е вещаел много други. Точно както техните отвратителни тела могат да почиват само в свещена пръст, така и най-свещената обич бе сержант, набиращ новобранци за мъртвешките им редици.

Влязохме в Карфакс без затруднение и заварихме всичко както при първото ни посещение. Беше трудно за вярване, че сред толкова обикновена обстановка на занемареност, прах и разруха имаше място за ужас като този, който вече познавахме. Ако не бяхме решили по-рано и нямахме страховити спомени, които да ни притискат, трудно щяхме да пристъпим към задачата си. Не открихме никакви книжа или други знаци, че къщата е била обитавана, а в стария параклис огромните сандъци изглеждаха точно както ги бяхме видели за последно. Когато застанахме пред тях, д-р Ван Хелзинг ни каза важно:

— А сега, приятели мои, тук ни очаква нашият дълг. Трябва да стерилизираме тази пръст, така наситена със свещени спомени, че той я е донесъл от една далечна земя за толкова престъпни цели. Той я е подбрал, защото е била свещена. Ето защо го побеждаваме със собственото му оръжие, понеже ние я правим дори по-свята. Била е помазана за такава цел от човек, сега ние я помазваме за Бога.

Докато говореше, той извади от чантата си една отвертка и гаечен ключ и много скоро капакът на един от сандъците беше отворен. Пръстта миришеше на душно и застояло, но сякаш изобщо не забелязвахме това, защото вниманието ни беше съсредоточено в професора. След като взе едно късче света нафора от кутийката си, той го положи благоговейно върху пръстта, а после затвори капака и започна да го завинтва на мястото му, докато ние му помагахме.

Направихме същото с всеки един от огромните сандъци и ги оставихме по същия начин, както ги бяхме заварили, но във всеки имаше по късче нафора.

Когато затворихме вратата след себе си, професорът заяви тържествено:

— Дори сега е свършено много. Ако е възможно да се справим толкова успешно с всички други, тогава залезът този следобед може да огрее челото на мадам Мина бяло като слонова кост и без нито багра!

Пресичайки моравата по пътя към гарата, където щяхме да хванем влака, видяхме предната фасада на лудницата. Нетърпеливо погледнах и на прозореца от стаята си видях Мина. Помахах и кимнах, за да й дам знак, че работата ни е завършила успешно. Тя също кимна в отговор, за да покаже, че е разбрала. За последно я видях да маха за сбогом. С натежали сърца се добрахме до гарата и хванахме влака, който тъкмо пристигаше, когато намерихме перона.

Написах това във влака.

 

 

„Пикадили“, 12:30 часа. Тъкмо преди да стигнем улица „Фенчърч“, лорд Годълминг ми каза:

— С Куинси ще намерим ключар. Вие по-добре да не идвате, в случай че се появят някакви затруднения, защото при това положение на нас няма да ни навреди особено, ако взломим някаква безлюдна къща, но вие сте адвокат и от Обединеното адвокатско дружество могат да ви кажат, че е трябвало да сте наясно какво вършите.

Възразих, че ще споделя всяка опасност, дори позора, но той продължи:

— Освен това ще привличаме по-малко внимание, ако не сме твърде много. Званието ми ще уреди нещата с ключаря и всеки полицай, който намине. По-добре заедно с Джак и професора да отидете някъде в Грийн Парк, откъдето се вижда къщата, и когато забележите, че вратата е отворена, а майсторът си е отишъл, ще дойдете заедно. Ние ще следим за вас и ще ви пуснем.

— Идеята е добра! — каза Ван Хелзинг.

След неговите думи не отвърнахме друго. Годълминг и Морис потеглиха бързо с един файтон, а ние ги следвахме в друг. На ъгъла на улица „Арлингтън“^[427] слязохме и се разходихме безцелно в Грийн Парк. Сърцето ми подскочи, когато видях как къщата, към която толкова от надеждите ни бяха насочени, се издига мрачна и притихнала, обречена на самота сред по-оживените си и поддържани съседки. Седнахме на една пейка с добър изглед и запалихме по пура, така че да привличаме възможно най-малко внимание. Минутите се нижеха като часове, докато чакахме да се появят другите.

Накрая видяхме как пристига една четириколка. Лорд Годълминг и Морис излязоха от нея с отмерена походка, а от капрата се спусна един набит отруден човек с грубо изплетена кошница за инструменти. Морис плати на файтонджията, който докосна шапката си и потегли. Двамата изкачиха стълбите и лорд Годълминг поясни какво иска да се свърши. Майсторът свали палтото си спокойно и го метна върху един от коловете на оградата, казвайки нещо на един полицай, който точно тогава преминаваше безцелно наблизо. Същият кимна в знак на съгласие, а ключарят клекна на земята и постави кошницата до себе си. След като затърси нещо в нея, той извади някои инструменти, които прилежно сложи наблизо. После се изправи, погледна през ключалката, духна в нея и отбеляза нещо, обръщайки се към тези, които го бяха наели. Лорд Годълминг се усмихна и човекът вдигна една доста голяма връзка ключове. Като избра един от тях, той го пъхна в ключалката и започна да я проучва, сякаш опипваше пътя си в нея. След като си поигра известно време, опита с втори, а после — трети. Накрая той бутна леко вратата, тя се отвори и тримата влязоха в приемната. Ние поседяхме още. Пурата ми бързо изгоря напълно, а тази на Ван Хелзинг съвсем изгасна. Чакахме търпеливо, когато видяхме как майсторът излезе и внесе вътре кошницата си. След това задържа вратата притворена с колене, докато напасне един ключ в нея. Накрая го връчи на лорд Годълминг, който извади портфейла си и му даде нещо. Мъжът докосна шапката си, взе кошницата, облече палтото си и тръгна. Съвсем никой не забеляза цялата операция.

Когато човекът се отдалечи достатъчно, ние тримата пресякохме улицата и почукахме на вратата. Куинси Морис веднага ни отвори, а в това време лорд Годълминг стоеше до него и си палеше пура.

— Мястото вони толкова противно — каза последният, когато влязохме.

Наистина вони противно като стария параклис в Карфакс, а с досегашния си опит съзнавахме пределно ясно, че графът се е разполагал там доста свободно. Тръгнахме да огледаме къщата, като всички се придържахме заедно в случай на нападение, понеже знаехме, че неприятелят ни е силен и лукав, а в момента нямахме представа дали графът е в сградата, или не. В трапезарията, която беше оттатък приемната, открихме осем сандъка с пръст. Бяхме попаднали само на осем от девет! Работата ни не беше приключила и никога нямаше да привърши, докато не намерим липсващия. Най-напред отворихме кепенците на прозореца, който гледаше към тесен, покрит с плочи двор пред бялата лицева страна на една конюшня, боядисана така, за да изглежда като фасада на малка къщичка. Тя нямаше прозорци, затова не се бояхме, че може да ни наблюдават. Не губихме повече време да оглеждаме сандъците. Отворихме ги един по един с инструментите, които бяхме донесли, и постъпихме с тях както с онези в стария параклис. Беше очевидно, че графът не е в къщата, и се заехме да търсим останалите му вещи.

След като прегледахме набързо другите стаи от мазето до тавана, стигнахме до заключението, че всички неща, които вероятно принадлежат на графа, се намират в трапезарията, и затова се захванахме с внимателното им проучване. Те бяха на масата в нещо като подреден безпорядък. В един голям вързоп листове имаше нотариален акт за къщата на „Пикадили“, актове от покупката на къщите в Майл Енд и Бърмъндзи, хартия за писма, пликове, перодръжки и мастило. Всички бяха покрити с тънка амбалажна хартия, за да не прашасват. Намерихме също четка за дрехи, четка за коса, гребен, кана и леген — пълен с мръсна вода, която червенееше може би от кръв. Най-накрая имаше и една малка купчинка ключове с всякакви видове и размери, които вероятно бяха за другите къщи. След като разгледахме тази последна находка, лорд Годълминг и Куинси Морис си записаха внимателно различните адреси на къщи в източната и южната част на града, взеха голямата връзка ключове и тръгнаха, за да унищожат сандъците на тези места. Останалите сме тук и чакаме, доколкото ни стига търпение, или те да се върнат, или да дойде графът.