Брам Стокър
Дракула (18)

Глава XVIII
Дневникът на д-р Сюърд —
продължение

30 септември. Прибрах се вкъщи към пет часа и открих, че Годълминг и Морис не само са пристигнали, но и вече са се запознали с препечатката на различните дневници и писма, които Харкър и възхитителната му съпруга бяха преписали и подредили. Той още не се е върнал от посещението си при хората на превозвача, за които д-р Хенеси ми беше писал. Г-жа Харкър ни поднесе по чаша чай и за пръв път, откакто заживях тук, мога искрено да нарека тази стара къща дом. Когато привършихме, тя каза:

— Д-р Сюърд, мога ли да ви помоля за една услуга? Искам да се срещна с вашия пациент г-н Ренфийлд. Позволете ми да го видя. Това, което сте казали за него в дневника, живо ме заинтересува!

Попита ме толкова умолително и чаровно, че не можах да й откажа, а и нямаше истинска причина да го сторя, затова я взех със себе си. Когато влязох в стаята, му казах, че една дама би искала да се срещнат, на което той отвърна просто:

— Защо?

— Тя иска да обиколи къщата и да се срещне с всички вътре — отвърнах.

— О, много добре — каза той, — нека влезе непременно, но изчакайте само минута, докато поразтребя.

Начинът му за подреждане беше любопитен: той просто глътна всички мухи и паяци в кутиите, преди да го спра. Това беше сигурно доказателство, че се бои или подозира някаква намеса. След като приключи с отвратителното си занимание, той каза щастливо: „Нека дамата влезе“, и седна отстрани на леглото си, навел глава, но с повдигнати клепачи, така че да я види, когато влезе. За миг помислих, че може да има някакви хомицидни намерения. Спомних си колко тих беше тъкмо преди да ме нападне в собствения ми кабинет, и се погрижих да застана на място, от което ще успея да го задържа веднага, ако се опита да се нахвърли върху нея. Тя влезе в стаята с непринудена елегантност, която веднага би всяла уважение у всеки безумец — понеже непринудеността е едно от качествата, които лунатиците почитат с предимство. Тя се приближи до него с любезна усмивка и му подаде ръка.

— Добър ден, г-н Ренфийлд — каза тя. — Както виждате, ви познавам, защото д-р Сюърд ми е разказвал за вас.

Той не отвърна нищо веднага, а само я изгледа цялата внимателно със смръщено лице. Този израз се смени с почуда, която се смеси със съмнение, след това за мое невероятно удивление той каза:

— Вие не сте момичето, за което докторът искаше да се ожени, нали? Не може да сте вие, нали разбирате, понеже тя е мъртва.

Г-жа Харкър се усмихна нежно, като отвърна:

— О, не! Аз си имам съпруг, оженихме се още преди да се запозная с д-р Сюърд или той с мен. Аз съм г-жа Харкър.

— Какво правите тук тогава?

— Заедно с мъжа ми гостуваме на д-р Сюърд.

— Тогава не гостувайте.

— Но защо не?

Реших, че разговор като този може да не се понрави на г-жа Харкър повече, отколкото на мен, затова се намесих:

— Откъде знаете, че съм искал да се оженя за някого?

Отговорът му бе просто презрителен и дойде, след като извърна поглед от г-жа Харкър и го премести към мен, а после незабавно го върна към нея:

— Що за тъп въпрос!

— Изобщо не мисля така, г-н Ренфийлд — каза веднага г-жа Харкър в моя защита.

Той й отвърна с учтивост, голяма колкото презрението, което беше показал към мен:

— Разбира се, вие ще разберете, г-жо Харкър, че когато един мъж е толкова обичан и ценен, колкото е вашият домакин, всичко, свързано с него, е от значение за нашата малка общност. Д-р Сюърд е уважаван не само от домакинството и приятелите си, но дори от своите пациенти, които са склонни да изопачат причини и последици, понеже някои от тях мъчно постигат душевно равновесие. След като аз самият бях обитател на лудница, не мога да не забележа, че софистките наклонности на някои от пациентите й почиват на грешки като non causa^[370] и ignoratio elenchi^[371].

Наострих уши за този нов развой на нещата. Ето, че моят любим безумец — най-изявеният от своя вид, когото някога съм срещал, говореше за основите на философията с обноски на изтънчен джентълмен. Чудя се дали присъствието на г-жа Харкър е докоснало някоя струна в спомените му. Ако този нов стадий е бил спонтанен или по какъвто и да е начин се дължи на нейно несъзнателно влияние, тя трябва да притежава някаква рядка дарба или сила.

Продължихме да говорим известно време и като забеляза, че на пръв поглед той е съвсем благоразумен, тя се осмели, поглеждайки ме отначало въпросително, да го въведе в любимата му тема. Отново бях поразен, понеже той се отнесе към въпроса с безпристрастието на една напълно нормална психика и дори използва себе си за пример при споменаването на определени факти.

— Та аз самият съм пример за човек с особени разбирания. Наистина нямаше нищо чудно, че приятелите ми се обезпокоиха и настояха моя милост да бъде поставена под надзор. Въобразявах си, че животът е сигурна и вечна даденост, и с поглъщането на множество живи същества, без значение колко нисши според скалата на сътворението, може неограничено да го удължиш. Понякога го вярвах толкова силно, че веднъж дори се опитах да отнема човешки живот. Докторът тук ще потвърди един случай, когато се опитах да го убия с цел да подхраня жизнените си сили, като асимилирам в тялото си живота му посредством неговата кръв — осланяйки се, естествено, на библейската фраза „защото кръвта е животът“. Макар че в действителност продавачите на един определен цяр за всичко са вулгаризирали очевидната истина по крайно презрителен начин^[372]. Не е ли вярно това, докторе?

Кимнах в съгласие, понеже бях толкова изненадан, че едва знаех какво да мисля или кажа. Беше трудно да си представя, че съм го видял как гълта паяците и мухите си преди няма и пет минути. Поглеждайки към часовника си, осъзнах, че трябва да посрещна Ван Хелзинг на гарата, затова казах на г-жа Харкър, че е време да си ходим. Тя тръгна веднага, след като каза любезно на г-н Ренфийлд:

— Довиждане. Надявам се, че ще мога да ви виждам често и при по-приятни за вас обстоятелства.

На което, за мое удивление, той отвърна:

— Сбогом, скъпа моя. Моля се на Бога да не видя милото ви лице отново. Нека Той ви благослови и пази!

Момчетата останаха вкъщи, когато отидох до гарата, за да посрещна Ван Хелзинг. Клетият Арт изглеждаше по-щастлив, отколкото е бил, откакто Луси започна да се разболява, а Куинси е възвърнал своята жизнерадост за пръв път от много дни насам.

Ван Хелзинг слезе от каретата с несдържаната пъргавост на момче. Той ме забеляза веднага и се втурна към мен с думите:

— О, приятелю Джон, как вървят нещата? Добре? Тъй! Бях зает, но дойдох да остана, ако има нужда. Всичките ми дела са уредени и имам много за разказване. Мадам Мина е при вас? Да. А нейният чудесен съпруг? Артър и моят приятел Куинси също са при вас? Добре!

Докато карах към къщата, му разказах какво беше станало и как собственият ми дневник се е оказал от полза благодарение на предложението на г-жа Харкър, при което професорът ме прекъсна:

— Ах, тази прекрасна мадам Мина! Тя има разума на мъж — какъвто един мъж би притежавал, ако е много даровит, и женско сърце. Доверете ми се, добрият Господ я е изваял с някаква цел, когато е сътворил това толкова добро съчетание. Приятелю Джон, досега съдбата поставяше тази жена в наша услуга. След тази нощ тя не трябва да се меси в това толкова ужасно дело. Не е добре да влиза в риск толкова голям. Ние, мъжете, сме решени — не, не сме ли се врекли? — да унищожим чудовището, но една жена няма дял в това. Дори да не биде наранена, сърцето може да я предаде в толкова големи и многобройни ужаси, а в бъдеще да страда и когато се буди — от нерви, и в съня си — от кошмари. А освен това тя е млада жена и наскоро омъжена, може да има други неща, за които да мисли след време, ако не сега. Казвате, че е написала всичко, тогава трябва да го обсъди с нас, но утре казва сбогом на това дело и продължаваме сами.

Съгласих се охотно и след това му казах какво сме открили, докато отсъстваше: че къщата, която Дракула е купил, е именно тази в съседство на моята. Той остана поразен и го обгърна дълбоко безпокойство.

— Ах, че да го знаехме преди! — каза той. — Тогава можехме да го пипнем навреме и да спасим горката Луси. Но „разлятото мляко после не плаче“, както вие казвате^[373]. Няма да мислим за това, а ще продължим по пътя си до края.

След това той потъна в мълчание чак докато влязохме през портите. Преди да се заемем с приготвянето на вечерята, той се обърна към г-жа Харкър:

— Мадам Мина, приятелят Джон ми каза, че вие и вашият съпруг сте подредили в точна последователност всичко, което се е случило до този момент.

— Не до този момент, професоре — каза тя несдържано, — а до тази сутрин.

— А защо не досега? Вече видяхме каква ярка светлина хвърлиха всички дреболии. Споделихме тайните си и все още никой не си е изпатил, като го е направил.

Г-жа Харкър се изчерви и като извади един лист от джоба си, каза:

— Д-р Ван Хелзинг, ще го прочете ли, за да ми кажете дали трябва да бъде включено? Това е записката ми от днес. Аз също забелязах нуждата да се записва всичко към момента, колкото и да е незначително, но в това има малко информация, като изключим личната. Трябва ли да я добавя?

Професорът го прочете съсредоточено и го подаде обратно с думите:

— Няма нужда да се включва, ако не желаете, но ви умолявам да го позволите. Може да накарате вашия съпруг да ви заобича по-силно, а всички нас, вашите приятели, да ви ценим повече с по-голяма обич и уважение.

С ново изчервяване и ведра усмивка тя го взе обратно.

И така всички записки чак до този момент са завършени и подредени. Професорът взе едно копие, за да го проучи след вечеря и преди срещата ни, която е уговорена за девет часа. Останалите вече са прочели всичко, затова, когато се съберем в кабинета, всички ще бъдем осведомени, що се отнася до фактите, и можем да обмислим намеренията ни за борба с този ужасен тайнствен враг.

Дневникът на Мина Харкър

30 септември. Срещнахме се в кабинета на д-р Сюърд два часа след вечерята в шест и оформихме нещо като съвещателна маса или съвет. Когато влезе, професор Ван Хелзинг зае почетното място, както го подкани д-р Сюърд. Той ме накара да седна вдясно от него и ме помоли да изпълнявам ролята на секретарка. Джонатан се настани до мен. Срещу нас бяха лорд Годълминг, д-р Сюърд и г-н Морис — като лорд Годълминг бе до професора, а д-р Сюърд по средата.

— Предполагам — каза професорът — мога да считам, че всички сме запознати с обстоятелствата в тези листове.

Всички изразихме съгласие и той продължи:

— Щом е така, мисля, че е добре да ви разкажа малко за това с какъв враг трябва да се справим. Тогава ще ви открия нещо от историята на този мъж, която знам със сигурност. Така след това можем да обсъдим как ще действаме и да вземем съответни мерки.

Съществуват създания като вампири. Някои от нас разполагат с доказателство, че ги има. Дори да нямахме свидетелство за това от собствения ни злощастен опит, поуките и записите от миналото дават достатъчно сведения като за здравомислещ човек. Признавам, че в началото се съмнявах. Ако през дългите години не се бях стремил да остана отворен към новото, не бих могъл да повярвам до един такъв момент, когато случилото се отекна в ушите ми: „Погледни! Погледни! Аз доказвам, доказвам“. Уви! Знаех ли от началото, каквото знам сега — не, дори да предполагах, един толкова безценен живот щеше да бъде спестен за много от нас, които я обичахме. Но това е приключило и трябва така да работим, че други бедни души да не погинат, докато можем да спасим. Nosferatu не умира като пчела, когато ужили веднъж. Той само става по-силен, а като е по-силен, има още повече мощ, за да твори зло. Този вампир, който е сред нас, е сам по себе си силен колкото двадесет мъже. Той е коварен повече от смъртен, защото подлостта му е растяла с векове. От друга страна, той има на помощ некромантия, която е, както етимологията й подсказва, гаданието от мъртвите и всички починали, до които той може да се приближи, са под негова власт. Той е звяр, но и повече. Той е безчувствен дявол, а сърце няма. Той може с ограничения да се появи, когато и където пожелае, и то във всяка от формите, които са му достъпни. В своя обсег той може да направлява стихиите: бурята, мъглата, гръмотевиците. Той властва над всички подли твари: плъха и кукумявката, прилепа… нощната пеперуда, лисицата, вълка. Той може да порасне или да се смали, а понякога изчезва и се връща незнаен. Как тогава ще трябва да насочим удара си, за да го унищожим? Как ще намерим мястото му, а като го открием, как ще го погубим? Приятели мои, това е много. Това е опасно дело, с което се захващаме, и може да има последствия, които ще накарат и смелите да тръпнат от ужас. Защото, ако се провалим в тази наша битка, той със сигурност печели, а тогава къде свършваме ние? Животът е нищо, не го скъпя. Но неуспехът тук не е просто живот или пък смърт. Той означава, че се превръщаме в това, което той е, че от сега нататък сме противни твари на нощта като него без сърце, ни съвест, дебнейки душите и плътта на тези, които обичаме най-много. Завинаги за нас са портите на небесата затворени, понеже кой ще ни ги отвори отново? Ще живеем навеки отлъчени от всички: петно върху челото на светлината Божия, стрела в ребрата на Онзи, който издъхна за човека^[374]. Но ние сме лице в лице с дълга и в такъв случай трябва ли да се отдръпнем? За себе си аз казвам не, но от друга страна, съм стар и животът с неговата светлина, прелестни места, птичи песни, музика и обич е далеч зад гърба ми. Вие сте млади. Някои от вас са преживели скръб, но все още ви очакват хубави дни в изобилие. Какво казвате вие?

Докато професорът говореше, Джонатан ме хвана за ръка. Щом видях, че посяга към мен, се уплаших, ах, колко се уплаших, че ужасяващото естество на опасностите срещу нас го надвиват, но за мен бе съживително да усетя допира й — толкова силен, толкова уверен и решителен. Дланта на един смел мъж говори сама за себе си, дори не се нуждае от женската любов, за да улови нейната мелодия.

Когато професорът привърши, Джонатан ме погледна в очите, а аз в неговите, нямахме нужда от думи.

— Аз отговарям за Мина и за себе си — заяви той.

— Бройте и мен, професоре — каза пестеливо, както обикновено, г-н Куинси Морис.

— С вас съм — продума лорд Годълминг, — ако не за друго, то заради Луси.

Д-р Сюърд само кимна. Професорът се изправи и след като положи златното си разпятие на масата, протегна ръце на две страни. Аз хванах дясната, а лорд Годълминг — лявата. Джонатан хвана моята дясна длан с лявата си и се пресегна към г-н Морис. Така, щом всички стиснахме ръце, нашето свято съзаклятие бе завършено^[375]. Чувствах сърцето си леденостудено, но дори не ми хрумна да отстъпя. Заехме отново местата си и д-р Ван Хелзинг продължи с чувство на радост, което показваше, че истинската работа е започнала. Трябваше да бъде приета сериозно и делово, колкото всяка житейска спогодба:

— Е, знаете срещу какво трябва да се изправим, но ние също не сме безпомощни. На наша страна е силата на единението — непозната за вампирския род, разполагаме с наука, свободни сме да мислим и действаме, а часовете на деня и на нощта са еднакво на наше разположение. Всъщност докъдето се простират силите ни, няма пречки за нас и сме свободни да се възползваме. Имаме преданост към кауза и крайна цел, която е безкористна. Всичко това е много.

Сега нека видим докъде са границите на силите, съсредоточени срещу нас, и какво конкретно не могат неговите. С други думи, да премислим ограниченията на вампирите като цяло и на този в частност.

Всичко, на което можем да се опрем, са предания и суеверия. Отначало те не изглеждат от голяма тежест, когато въпросът е на живот и смърт — не, повече и от живота, и от смъртта. Все пак трябва да сме доволни от каквото имаме. На първо място, защото няма как иначе, не разполагаме с други познания, и на второ, защото въпреки всичко тези неща — преданията и суеверията — са най-важното. Не почива ли вярата на другите във вампири — макар, уви, не и нашата — върху това? Преди година кой от нас щеше да получи такава възможност в разгара на нашия научен скептичен, лишен от фантазия деветнадесети век? Дори отхвърляхме едно поверие, чиято правота бе доказана от собствените ни очи. Приемете тогава, че вампирът и вярата в неговите ограничения и цяр почиват към момента върху същите основи. Защото, нека ви кажа, той е познат навсякъде, където е имало хора: в Стара Гърция и Стария Рим, благоденства в цяла Германия, във Франция, в Индия, дори в Херсон^[376] и в Китай, толкова далеч от нас във всяко отношение, там дори е той и хората се страхуват от него до днес. Преживял е появата на берсерките исландци, изпратените от дявола хуни, славяните, саксонците, маджарите. Затова към момента разполагаме с всичко, върху което действията ни могат да се опрат, и нека ви кажа, че много от поверията са доказани от това, което видяхме от собствения си така злощастен опит. Вампирът е всевечен и смъртта не го застига с времето. Той благоденства, когато може да пирува с кръвта на живите. Нещо повече, между нас са видели, че той дори се подмладява, че жизнеността му е несломима и като че ли се обновява, щом своеобразният му насъщен е в изобилие. Но той не може да тържествува без своята диета, той не се храни като другите. Дори приятелят Джонатан, който е живял с него седмици, така и никога не го е видял да яде! Той не хвърля сянка и няма отражение в огледалото, както отново Джонатан е забелязал. Има силата на мнозина в мишците си — свидетелства пак Джонатан, когато той затворил вратата пред вълците и също когато му помогнал да слезе от дилижанса. Той може да се превръща във вълк, както научаваме от пристигането на кораба в Уитби, когато той разкъса кучето. Може да е прилеп, както мадам Мина го е видяла на прозореца в Уитби или както приятелят Джон го е забелязал да излита от онази къща толкова наблизо, а моят приятел Куинси го е съзрял до прозореца на госпожица Луси. Той може да се появи с мъглата, която е създал — достопочтеният капитан на кораба доказа това, но доколкото ни е известно, разстоянието, на което може да разпростре мъглата, е ограничено, и тя се шири само около него. Може да пристигне на лунен лъч като стихиен прашец — както отново Джонатан е видял онези сестрици в замъка на Дракула. Той може и тъй да се смалява — сами видяхме как госпожица Луси, преди да почива в мир, се промъкна през вратата на гробницата от пролука, голяма колкото косъм. Само веднъж да открие пътя, и може да излезе или влезе навсякъде, без значение колко плътно биде оградено или дори разтопено с огън — заварено, както казвате. Той вижда в мрака — немалка сила това в един свят, който е наполовина затворен за него от светлината. Ах, но чуйте. Той може да върши всичко това, но все пак не е свободен. Не, той е затворник дори повече от роб в галера, от безумец в своята килия. Той не може да отиде където му се прииска. Той, който не е част от природата, трябва въпреки това да се подчинява на някои от нейните закони — защо, не знаем. Отначало не може да влезе никъде освен ако някой от домочадието не го покани, макар че след това няма пречка да идва, когато пожелае. Мощта му секва, както става с всички зли твари, при идването на деня. Само в определено време има възможност да черпи от ограничената си свобода. Ако не биде на мястото, с което е свързан, той може да се променя само по пладне или при изгрева и залеза. От известните ни факти и тези записки разполагаме по дедуктивен път с доказателство. Така, като се има предвид, че той може да прави каквото поиска в пределите си, когато има своя подслон в пръстта, в ковчега, в своя адски дом, на нечестиво място, както видяхме, когато той отиде в гроба на самоубиеца в Уитби, все пак през останалото време може да се променя само когато настъпи моментът. Казват също, че е способен да премине течаща вода само между отлива и прилива и при най-високата точка на последния. Освен това има предмети, които толкова го мъчат, че няма никакви сили, като чесъна, за който сме наясно, и свещени вещи като този символ — моето разпятие, което бе сред нас дори сега, когато решаваме. Пред тях той е нищо, а вместо това в тяхно присъствие може само да се оттегли надалеч безмълвен и с покорство. Има също и други, за които ще ви кажа, в случай че ни дотрябват в нашите стремления. Клонка дива роза върху ковчега го държи да не излиза от него, свещен куршум, изстрелян в сандъка му, го убива, така че да биде мъртъв наистина, а колкото до кола, забит в него — вече знаем за неговото смиление, или отрязаната глава, която носи покой. Виждали сме го с очите си.

Така, щом открием обитанието на този преждечовек, можем да го задържим в ковчега му и да го унищожим, ако използваме вече известното ни. Но той е хитър. Помолих моя приятел Арминий^[377] от Будапещенския университет да му изгради портрет и от всичко оскъдно, което е достъпно, той ми разказа за миналия му живот. Наистина трябва да е бил онзи войвода Дракула, който спечелил своето име срещу турчина край великата река на самата граница с турската земя. Ако биде така, тогава не е бил обикновен човек, защото по онова време и векове по-късно той е считан за най-коварния и умен, а също и най-смелия от синовете на „земята оттатък леса“^[378]. Този могъщ разсъдък и решителност от стомана го последвали в гроба и дори сега са съсредоточени срещу нас. Дракула, казва Арминий, бил велик и благороден род, макар от време на време да се появявали издънки, за които съвременниците им твърдят, че са си имали работа с Лукавия. Те научили тайните му в Шоломанс^[379], сред планините над езерото Херманщат^[380], където дяволът изисква десетия ученик като своя отплата. В известията има думи като stregoica — вещица, ordog и pokol — Сатана и ад, а в един ръкопис точно този Дракула е споменат като wampyr, което всички разбираме достатъчно добре. От семето именно на този са произлезли велики мъже и добродетелни жени, чиито гробове правят свещена земята, която единствено този нечестивец може да обитава. Тъй като не е най-маловажният страх на тази зла твар, дълбоко вкоренена, здраво и изцяло, че не би могла в пръст, лишена от благопочивши, да намери покой.

Докато разговаряхме, г-н Морис неотклонно гледаше към прозореца и в този момент тихичко стана и излезе. Последва кратко мълчание и след това професорът продължи:

— А сега трябва да решим какво ще правим. Тук разполагаме с много данни и следва да подготвим настъплението си. От разследването на Джонатан знаем, че от замъка до Уитби са пристигнали петдесет сандъка с пръст, всеки един от които е бил доставен в Карфакс, известно ни е също, че поне някои от тях са били преместени. Струва ми се, че с първата ни крачка трябва да установим дали всички останали са в къщата оттатък тази ограда, където оглеждаме днес, или още някои са били изнесени. Ако е последното, трябва да проследим…

Тук изневиделица бяхме прекъснати. Отвън долетя шум от пистолетен изстрел и стъклото на прозореца беше разбито от куршум, който рикошира в горната част на амбразурата и се заби в отсрещната стена. Опасявам се, че имам сърце на страхливка, защото изпищях. Всички мъже скочиха на крака, лорд Годълминг изхвърча до прозореца и вдигна рамката. След като го направи, отвън чухме гласа на г-н Морис:

— Извинете! Боя се, че ви стреснах. Ще вляза вътре и ще ви обясня всичко.

Минута по-късно той дойде и каза:

— Беше идиотско от моя страна и най-искрено моля за прошка, г-жо Харкър, страхувам се, че сигурно ужасно съм ви изплашил. Но работата е, че докато професорът говореше, долетя един голям прилеп и кацна на перваза. След скорошните събития така намразих тези пусти гадини, че не мога да ги понасям, и излязох, за да го гръмна, както правя напоследък през следобедите, когато мярна някой. Преди ми се смееше за това, Арт.

— Улучихте ли го? — попита д-р Ван Хелзинг.

— Не зная, струва ми се не, понеже отлетя към гората.

Без да казва повече, той зае мястото си и професорът поднови беседата:

— Трябва да проследим всеки от тези сандъци, а когато свършим с това — да заловим или убием чудовището в неговото леговище, или се налага, така да кажем, да „стерилизираме“ пръстта, и по този начин никога вече да не намери защита в нея. Сторим ли това, накрая можем да го спипаме в неговия човешки облик в часовете между пладне и залез и така ще се сблъскаме с него, когато е най-уязвим.

А за вас, мадам Мина, тази нощ е краят, докато това приключи. Вие сте ни прекалено скъпа, за да поемате такъв риск. Когато тази нощ се разделим, не бива повече да задавате въпроси. Ще ви разкажем всичко в подходящ момент. Ние сме мъже и можем да го понесем, а вие трябва да бъдете нашата звезда и надежда и ще сме по-свободни да действаме, ако сте вън от опасността, на която сме изложени.

Всички мъже, дори Джонатан, изпитаха облекчение, но на мен не ми прозвуча добре, че се налага да срещнат тази заплаха и вероятно да изложат на риск безопасността си — няма по-добра сигурност от силата, задето се безпокоят за мен, но те вече бяха решили и макар че тази чаша бе горчива, не можех да кажа нищо освен да приема рицарската им загриженост.

Г-н Морис поднови разговора:

— Понеже няма време за губене, гласувам да огледаме къщата още сега. Времето е всичко за него и бързите действия от наша страна могат да спасят друга жертва.

Признавам, че сърцето ми се сви, когато времето за действие наближи, но не казах нищо, понеже се боях повече, че ако се окажа в тежест или пречка за работата им, могат напълно да ме отстранят от съвещанията си. Сега се отправиха към Карфакс с намерение да влязат в къщата.

Типично по мъжки ми казаха да вървя в леглото и да спя, сякаш една жена може да спи, когато тези, които обича са в опасност! Ще лежа и ще се правя на заспала, за да не се притеснява Джонатан и за мен, когато се върне.

Дневникът на д-р Сюърд

1 октомври, 4 сутринта. Тъкмо когато щяхме да напуснем къщата, за мен пристигна неотложно съобщение от Ренфийлд, чрез което той искаше да се осведоми дали бих отишъл веднага при него, понеже имал да ми казва нещо от изключителна важност. Казах на човека, който ми донесе съобщението, че ще се погрижа за желанията му на сутринта, защото в този момент бях зает.

— Той е много настойчив, сър — добави санитарят. — Никога не съм го виждал толкова нетърпелив. Не знам дали ако не го видите скоро, няма да изпадне в един от насилствените си пристъпи.

Знаех, че той не би го казал безпричинно, затова отвърнах: „Добре, ще отида сега“, и помолих другите да ме изчакат няколко минути, понеже трябва да видя пациента си.

— Вземете ме с вас, приятелю Джон — каза професорът. — Случаят с него от дневника ви особено ме заинтригува, а също, от време на време има значение за нашето дело. Много ще ми е приятно да го видя и особено когато разсъдъкът му е смутен.

— Може ли и аз да дойда? — попита лорд Годълминг.

— Аз също? — каза Куинси Морис.

— Може ли да дойда? — каза Харкър.

Кимнах и всички тръгнахме надолу по коридора.

Заварихме го силно развълнуван, но много по-премерен в речта и обноските си, отколкото бях свикнал да го виждам. В него имаше необичайна разсъдливост, която не бе привична на нищо, което някога съм виждал у един безумец, и беше приел за даденост, че напълно естествено доводите му ще надделеят над останалите. Четиримата влязохме в стаята, но отначало никой от другите не заговори. Молбата му беше да го освободя незабавно от лудницата и да го изпратя у дома. Той се аргументира, че се бил възстановил напълно, и изтъкна явната си уравновесеност.

— Обръщам се към вашите приятели — каза той, — те вероятно няма да възразят, ако дадат оценка за моя случай. Между другото, не сте ме представили.

Тогава бях толкова поразен, че прищявката да представя един безумец в лудница не ми направи впечатление, а освен това в поведението му несъмнено имаше някакво достойнство и чувство на равнопоставеност с нас, затова веднага изпълних желанието му:

— Лорд Годълминг, професор Ван Хелзинг, г-н Куинси Морис от Тексас, г-н Ренфийлд.

Той се здрависа с всеки, казвайки им по ред:

— Лорд Годълминг, имал съм честта да подкрепя баща ви в „Уиндъм“^[381]. Наскърбява ме да науча от това, че вие носите титлата, за неговата смърт. Той бе обичан и уважаван от всички, които го познаваха, а в своята младост, както съм чувал, е измислил рецепта за фламбиран пунш от ром, възторжено приета в Нощта на Дерби^[382]. Г-н Морис, трябва да се гордеете с вашия велик щат. Присъединяването му към Съединението беше прецедент^[383] с навярно трайни последици в бъдеще, когато Полюсът и Тропиците може да приветстват съюз със Звездите и Райетата. Силата на Единението може все пак да се докаже като голям механизъм за разширение, когато доктрината „Монро“ заеме истинското си място на политическа басня^[384]. Как да изкаже удоволствието си човек от среща с Ван Хелзинг? Сър, не се извинявам, задето пропуснах всички формални и шаблонни титли. Когато някой е направил революция в терапевтиката чрез откритието си за непрестанното развитие на мозъчното вещество, формалните шаблони са неподходящи, тъй като го ограничават до една-единствена обществена група. Вас, господа, които по националност, благородство и естествени дарби притежавате подобаващ статут в широкия свят, взимам за свидетели, че съм здрав поне колкото мнозинството хора, радващи се на свободата си. Освен това съм сигурен, че вие, д-р Сюърд, хуманен и съдебен лекар, а също и учен, ще счетете за един морален дълг да се отнесете с мен като с човек в изключителни обстоятелства.

Той отправи тази последна молба с изтънчена самоувереност, нелишена от чар.

Мисля, че всички бяхме изумени. Колкото до мен, бях убеден, макар да познавах характера и миналото му, че е възстановил разума си, и почувствах силно първосигнално желание да му кажа, че съм убеден в неговото здраве и ще се погрижа за необходимите формалности по неговото освобождаване на сутринта. Реших обаче, че е по-добре да почакам, преди един толкова решителен извод, понеже отдавна ми бяха известни внезапните промени, на които точно този пациент е податлив. По тази причина се задоволих да направя неопределеното заключение, че изглежда се подобрява много бързо и на сутринта ще проведа по-дълъг разговор с него, като тогава ще видя какво мога да сторя в отговор на желанията му. Това изобщо не му беше достатъчно, защото побърза да отвърне:

— Боя се, д-р Сюърд, че вие едва ли разбрахте молбата ми. Желая да тръгна веднага-тук-и-сега-в тази минута-в този миг, ако е възможно. Времето ни притиска, а според негласното ни споразумение със стария косач то е в основата на договора. Сигурен съм, че е достатъчно само да изложиш едно толкова просто, но все пак изключително важно желание пред един уважаван практикуващ лекар като д-р Сюърд, за да бъдеш сигурен в удовлетворението му.

Той се взря настойчиво в мен и като видя отрицанието в изражението ми, се обърна към другите и ги изгледа критично. Когато не срещна задоволителен отклик, той продължи:

— Възможно ли е да съм се лъгал в очакванията си?

— Така е — казах честно, но в същото време, както почувствах, и безжалостно.

Последва дълго мълчание и след това той заговори бавно:

— Тогава предполагам, че трябва само да изменя основанието за това мое желание. Моля ви да отстъпите — наречете го благодеяние, привилегия, каквото пожелаете. Склонен съм да ви умолявам не по лични причини, а за доброто на другите. Не разполагам със свободата да ви изложа всичките си доводи, но можете, уверявам ви, да приемете, че са основателни, благоразумни, безкористни и струят от най-висше чувство за дълг. Ако можехте да погледнете в сърцето ми, сър, щяхте напълно да одобрите причините ми. Не, дори повече, щяхте да ме считате за един от вашите най-добри и верни приятели.

Той отново изгледа всички ни настойчиво. Убеждението ми, че тази внезапна промяна на цялата му ценностна система не беше нищо повече от още една форма или фаза на неговата лудост, растеше и затова реших, че ще го оставя да продължи още малко, знаейки от опит, че щеше като всички безумци накрая да поддаде. Ван Хелзинг се взираше в него с крайна съсредоточеност, гъстите му вежди почти сключени на застиналото му в концентрация лице. Той се обърна към Ренфийлд с тон, който тогава не ме изненада, а ми направи впечатление едва сега, когато впоследствие се сетих за него, защото сякаш се обръщаше като към равен:

— Не можете ли откровено да ни кажете истинската причина за желанието ви да бъдете освободен тази нощ? Ако удовлетворите дори мен — чужденец без предубеждения и отворен за необичайното, ще поема на свой риск и отговорност задължението д-р Сюърд да ви предостави привилегията, която търсите.

Той печално поклати глава и на лицето му се изписа горчиво съжаление.

— Хайде, сър, размислете — продължи професорът. — Желаете тази привилегия по причина от най-голяма важност, тъй като се надявате да ни впечатлите с вашата пълна уравновесеност. Това правите вие, в чиято трезвост на разсъдъка имаме основание да се съмняваме, тъй като именно поради този недостатък все още не сте изписан от медицински грижи. Ако не искате да помогнете в намерението ни да вземем най-мъдрото становище, как бихме могли да изпълним дълга, който вие сам поставяте пред нас? Бъдете разумен, като ни съдействате и ако можем, ще подкрепим удовлетворението на желанието ви.

Той пак поклати глава с думите:

— Д-р Ван Хелзинг, нямам какво да кажа. Доводите ви са достатъчни и ако бях свободен да говоря, нямаше да се колебая и за миг, но по този въпрос не съм господар сам на себе си. Мога единствено да ви помоля да ми се доверите. Ако ми бъде отказано, няма да нося отговорността.

Реших, че сцената става твърде комически печална и е вече време да приключи, затова тръгнах към вратата с думите:

— Хайде, приятели, имаме работа за вършене. Лека нощ.

Когато обаче приближих вратата, в пациента настъпи нова промяна. Той се втурна толкова бързо към мен, че за миг се уплаших да не предприеме ново хомицидно нападение. Страховете ми обаче бяха безпочвени, защото Ренфийлд протегна ръце умолително и отправи прошението си по един трогателен начин. Щом забеляза, че излишните му вълнения са в негов ущърб, понеже ни връщат повече към старите взаимоотношения, той стана още по-дързък. Зърнах за миг Ван Хелзинг и видях убеждението си отразено в очите му, затова придобих увереност, ако не и безкомпромисност, и му направих знак, че усилията му са напразни. Вече бях виждал същото непрестанно нарастващо вълнение у него, когато ме молеше за нещо, над което е размишлявал дълго, както например когато искаше котка, затова се бях подготвил да видя как ще рухне в същото потиснато състояние и сега. Очакването ми не се оправда, защото, когато разбра, че исканията му са обречени, пациентът съвсем обезумя. Той се хвърли на колене, вдигна и закърши ръце в жалостна тъжба и изля бурен поток от молби, докато по страните му се стичаха сълзи, а лицето и тялото му изразяваха най-силно вълнение:

— Нека ви помоля, д-р Сюърд, о, умолявам ви, веднага да ме пуснете от тази сграда. Отпратете ме както и където желаете, проводете с мен пазачи с камшици и вериги, нека ме отведат в усмирителна риза, с белезници и оковани крака дори да е в тъмница, но ме пуснете да изляза от това място. Нямате представа какво правите, като ме задържате тук. Говоря от дъното на душата си — от все сърце. Не знаете кому и колко вредите, а не мога да ви кажа. Злочестият аз! Не мога да кажа. Заради всичко свято за вас, всичко, което ви е скъпо, заради изгубената ви любов, заради живата ви надежда, в името на Всемогъщия изкарайте ме оттук и избавете душата ми от вина! Не ме ли чувате, човече? Не разбирате ли? Никога ли няма да ви стане ясно? Не виждате ли, че сега съм трезв и откровен, че не съм луд в пристъп на безумие, а нормален човек, борещ се за душата си? О, чуйте ме! Чуйте ме! Пуснете ме! Пуснете ме! Пуснете ме!

Реших, че колкото по-дълго продължава това, толкова по-буен ще става, затова го хванах за ръка и го изправих.

— Хайде — казах строго, — стига толкова, вече видяхме достатъчно. Лягайте си и опитайте да се сдържате.

Той внезапно престана и за няколко мига се вгледа внимателно в мен. След това, без да каже и дума, се изправи и като се отдръпна, седна отстрани на леглото. Ето че рухна както предния път — точно според очакванията ми.

Когато излизах от стаята, последен от групата ни, той ми каза с тих благовъзпитан тон:

— Вярвам, че вие, д-р Сюърд, ще ми окажете справедливостта да си спомните след време, че тази нощ направих всичко по силите си, за да ви убедя.