Брам Стокър
Дракула (13)

Глава XIII
Дневникът на д-р Сюърд —
продължение

ОПЕЛОТО беше насрочено за следващия ден, така че Луси да бъде погребана заедно с майка си. Аз се погрижих за всички неприятни формалности, а изтънченият собственик на погребалното бюро доказа, че неговите служители са наказани — или благословени — с малко от собствената му сервилна любезност. Дори жената, която направи последен тоалет на починалата, отбеляза конфиденциално пред мен като между професионалисти от сходни области, след като излезе от смъртните покои:

— Тя е много красив труп, сър. Истинска чест е да се погрижа за нея. Няма да е преувеличено, ако кажа, че ще бъде гордост за нашия погребален дом!

Забелязах, че Ван Хелзинг винаги е наоколо. Това беше възможно заради царящия безпорядък в домакинството. Нямаше никакви роднини в близост и понеже Артър трябваше да се върне още на следващия ден, за да подготви Погребението на баща си, се оказахме неспособни да известим когото и да е от онези, които се полагаше да бъдат поканени. При тези обстоятелства заедно с Ван Хелзинг се натоварихме с книжа и пр. Той настоя сам да прегледа документите на Луси. Попитах го защо, понеже се боях, че като чужденец сигурно не е съвсем запознат с английската правна регламентация и би могъл в неведението си да направи някоя ненужна беля. Той ми отвърна:

— Знам, знам. Забравяте, че освен лекар съм и юрист. Но това не е само заради правото. Бяхте наясно с това, когато задържахте настрана следователя. Аз имам да избегна нещо повече от него. Може да се намерят документи още… като този.

Докато говореше, той извади от джобното си тефтерче прощалната бележка, която беше в деколтето на Луси и която тя бе скъсала насън.

— Когато откриете нещо за адвоката, който представлява покойната г-жа Уестънра, запечатайте всичките й книжа и му пишете довечера. Колкото до мен, аз гледам в тази и старата стая на госпожица Луси цяла нощ и сам търся какво мога да открия. Не е добре, че собствените й мисли попадат в ръцете на непознати.

Захванах се с моята част от работата и в следващия половин час открих името и адреса на представляващия г-жа Уестънра адвокат и му писах. Всички документи на клетата лейди се намираха в порядък: бяха дадени изрични указания за мястото на погребение. Тъкмо бях запечатал писмото, когато за мое учудване Ван Хелзинг влезе в стаята с думите:

— Има ли как да ви помогна, приятелю Джон? Свободен съм и, ако мога, услугите ми са ваши.

— Открихте ли онова, което търсехте? — попитах.

— Не търся нещо определено — отвърна той. — Само се надявах да намеря и намирам го всичко, което си беше там: няколко писма, малко бележки и едва започнат дневник. Но ето ги тук и засега няма да споменаваме нищо за тях. Утре следобед ще видя бедния младеж и с негово одобрение ще се възползвам от някои.

Щом приключихме с наличната работа, той ми каза:

— А сега, приятелю Джон, мисля, че можем лягаме. Трябва ни сън, на вас и на мен, и почивка, за да се съвземем. Утре ще имам много за вършене, но тази нощ не сме необходими от нас. Уви!

Преди да си легнем, отидохме да видим клетата Луси. Погребалното бюро определено си беше свършило работата добре, понеже сега стаята представляваше малка chapelle ardante^[304]. Цяло поле прекрасни бели цветя се стелеше вътре, а смъртта беше пременена във възможно най-малко отблъскващи краски. Краят на савана покриваше лицето й. Когато професорът се приведе и внимателно го отмести назад, двамата трепнахме от омаята пред нас — дългите восъчни свещи хвърляха достатъчна светлина, за да забележа това добре. Цялата прелест на Луси се беше завърнала с нейната смърт, а изминалите часове, вместо да оставят следи от „на Повеха рушителния допир“^[305], бяха възстановили красотата на живота и не можех да повярвам на очите си, че гледам труп.

Професорът изглеждаше мрачно печален. Той не я бе обичал като мен и в очите му нямаше нужда от сълзи. Той ми каза: „Остани, докато се върна“, и напусна стаята. Дойде отново с шепа див чесън от кутията, която седеше в салона, но беше останала затворена, и постави цветята сред останалите и около леглото. След това свали от врата си изпод якичката едно малко златно разпятие и го положи върху устата й. Той върна савана на мястото му и заедно излязохме.

Събличах се в стаята си, когато след предупредително почукване на вратата той влезе и на мига заговори:

— Утре искам да ми донесете преди мръкнало комплект инструменти за аутопсия.

— Наистина ли е необходимо? — попитах.

— И да, и не. Желая да извърша операция, но не каквато вие мислите. Нека ви споделя още сега, но нито дума на друг. Искам да й отрежа главата и да извадя сърцето. О! Вие сте хирург, а така се стреснахте! Вас, когото съм виждал как, без да ви трепне ръката или душата, правите операции на живот и смърт, от които останалите се ужасяват. Е, не бива да забравям, скъпи мой приятелю Джон, че вие я обичахте, и не съм го забравил, защото аз ще оперирам, а вие трябва само да помагате. Бих искал да го направя довечера, но заради Артър не бива. Той ще бъде свободен утре след Погребението на баща си и ще поиска да я види… да го види. След това, когато вече е положена в ковчега готова, на следващия ден заедно ще дойдем, когато всички спят. Ще отковем капака и ще направим операцията си, а след това ще върнем всичко, така че никой да не знае освен нас самите.

— Но защо изобщо да го правим? Момичето почина. Защо да осакатяваме клетото й тяло без причина? Ако няма нужда от аутопсия, нито какво да се извлече чрез нея — нищо от полза за Луси, за нас, за науката, за човешкото познание — защо да го правим? Без подобна причина би било чудовищно.

В отговор той постави ръка на рамото ми и каза с безкрайна деликатност:

— Приятелю Джон, съжалявам вашето бедно кървящо сърце и ви обичам още повече заради това, че то така кърви. Ако можех, щях да поема върху себе си бремето, което носите. Има обаче неща, които не знаете, но ще научите, и благодарете на Бог, че ги знам, макар да не са особено приятни. Джон, детето ми, вие сте ми приятел от много години и досега да сте узнавали, че съм направил нещо без достатъчна причина? Мога да се заблуждавам — и аз съм само човек, но съм убеден във всичко, което правя. Не бяха ли това причините, че поискахте да дойда, когато настъпи голямата беда? Да! Не бяхте ли изумен, не — ужасен, когато не позволих на Артър да целуне своята любима, въпреки че тя умираше, и рязко го издърпах настрани с всички сили. Да! И все пак видяхте как тя ми благодари със своите така красиви умиращи очи, също с гласа си така немощен, как целуна грубата ми стара ръка и ме благослови? Да! И не ме ли чухте да заклевам обещание пред нея, че така склопи признателно очи? Да!

Е, аз си имам достатъчна причина за всичко, което искам да направя. Вярвахте ми през всички тези години, включително през изминалите седмици, когато имаше толкова странни неща, че можеше напълно да се съмнявате. Доверете ми се още малко, приятелю Джон. Не ми ли вярвате, тогава трябва да кажа какво мисля, а това вероятно не е добре. И ако работя — както ще работя с доверие или без — без доверието на моя приятел в мен, аз работя с натежало сърце и се чувствам, ех, толкова самотен, когато ми трябва цялата възможна подкрепа и смелост! — Той прекъсна за миг и продължи тържествено: — Приятелю Джон, предстоят ни странни и ужасни дни. Нека не бъдем двама, а един, че така да работим за добър край. Ще ми имате ли доверие?

Поех ръката му и обещах. Задържах отворена вратата, докато той излезе, а после го изпроводих с поглед, докато влезе в стаята си и затвори след себе си. Застинал неподвижно, видях една от прислужничките тихичко да минава по коридора — бе с гръб към мен, така че не ме видя — и да влиза в стаята, където Луси беше положена. Видяното ме трогна. Предаността е толкова рядко срещана и ние сме толкова признателни към тези, които без покана я показват на скъпите за нас хора. Ето едно бедно момиче, което, забравяйки за вродените си страхове от смъртта, отива да бди само край носилото на господарката, към която е било привързано, и така клетата тлен да не остане сиротна, докато не бъде положена във вечния покой…

Трябва да съм спал дълго и дълбоко, понеже съвсем се беше съмнало, когато Ван Хелзинг ме събуди, като влезе в стаята. Той се приближи до леглото и каза:

— Няма нужда да се тревожите за инструментите. Няма да го правим.

— Защо не? — попитах, тъй като сериозността му предната нощ ме беше впечатлила силно.

— Защото — отвърна важно той — е прекалено късно — или прекалено рано. Вижте!

Тук той извади малкото златно разпятие.

— Снощи това беше откраднато.

— Как? Откраднато? — попитах учудено. — След като сега е у вас?

— Защото си го върнах от жалката несретница, която го открадна — от жената, която ограби мъртвите и живите. Наказанието със сигурност ще я застигне, но без моя подкрепа. Тя нямаше никаква представа какво е направила, и така, не знаейки, тя само открадна. Сега трябва да чакаме.

Веднага щом изрече това, той си тръгна, оставяйки ме пред нова мистерия, над която да размишлявам, нова главоблъсканица за решаване.

Предиобедът беше потискащ, но след това дойде адвокатът: г-н Марквънд от „Хоулман, синове, Марквънд & Лидърдейл“. Той беше много любезен и признателен за това, което бяхме свършили, и свали от раменете ни всички грижи относно бъдещи формалности. Докато обядвахме, каза, че от известно време г-жа Уестънра е очаквала своята внезапната кончина заради сърцето си и е оставила всичките дела в безупречен ред. Той ни осведоми, че с изключение на известно фидеикомисарно имущество от бащата на Луси, което сега — при отсъствие на низходящи, е отишло назад към далечен клон на рода, всички имоти, движими и недвижими, са били оставени изцяло на Артър Холмуд^[306]. След като ни съобщи това, той продължи:

— Честно казано, направихме всичко по силите си, за да предотвратим подобно завещателно разпореждане и изтъкнахме определени непредвидени обстоятелства, които биха оставили дъщеря й без дори едно пени или не дотолкова свободна да се разпорежда, колкото би следвало от брачния съюз. Всъщност ние отидохме толкова далеч, че почти влязохме в противоречие, понеже тя ни попита дали сме били, или пък не подготвени да посрещнем желанията й. Разбира се, в този случай нямахме друга алтернатива освен да приемем. По принцип бяхме прави и деветдесет и девет на сто трябваше да докажем по логиката на събитията точността на нашата преценка. Право да си кажем обаче, трябва да призная, че в този случай всяка друга форма на разпореждане щеше да направи невъзможно удовлетворението на желанията й. Понеже с нейната смърт, която предшестваше тази на дъщеря й, последната щеше да влезе във владение на имуществото й дори да беше надживяла майка си с пет минути, нейната собственост щеше, в случай че не беше направила завещание — а това би било практически невъзможно при подобен случай — да бъде разгледано при кончината й като при липса на завещание. При тези обстоятелства лорд Годълминг, макар да е толкова скъп приятел, не би могъл да има никакви претенции, а наследниците, тъй като са далечни, не биха пожелали да се откажат от законните си права поради сантиментални причини, засягащи някого напълно непознат. Уверявам ви, уважаеми господа, удовлетворен съм от последиците, напълно удовлетворен.

Той беше приятен събеседник, но радостта му за нещо дребно, от което е заинтересован служебно, в една толкова голяма трагедия бе нагледен пример за това докъде се простираше съпричастността му.

Не остана дълго, но спомена, че по-късно през деня ще се отбие да види лорд Годълминг. Все пак визитата му беше известно успокоение, тъй като ни увери, че не бива да се опасяваме от враждебна критика, що се отнася до действията ни. Очаквахме Артър в пет часа, така че малко по-рано посетихме смъртните покои. Сега това название беше напълно оправдано, защото вътре лежаха и майка, и дъщеря. Собственикът на погребалното бюро, верен на занаята си, беше направил възможно най-добрата демонстрация на своите творения и наоколо витаеше траурна атмосфера, която на мига ни накара да паднем духом. Ван Хелзинг нареди да се придържат към предишната подредба, обяснявайки, че понеже лорд Годълминг щеше да пристигне много скоро, чувствата му щели да бъдат пощадени, ако види единствено и само това, което беше останало от годеницата му. Погребалният изглеждаше потресен от собствената си глупост и се постара да върне нещата към състоянието, в което ги бяхме видели за последно снощи, така че когато Артър дойде, подобни душевни вълнения, които можехме да избегнем, му бяха спестени.

Бедничкият! Изглеждаше отчайващо опечален и съкрушен, дори неговото непоколебимо мъжество сякаш се беше стопило под напора на съсипаните му емоции. Зная, че бе много искрено и предано привързан към баща си и да го загуби в такъв момент, бе жесток удар за него. С мен се държеше топло както винаги, а към Ван Хелзинг беше приветливо благовъзпитан, но нямаше как да не забележа, че нещо го притесняваше. Професорът също видя това и ми даде знак да го заведа на горния етаж. Направих това и го оставих пред вратата на стаята, понеже прецених, че би искал да е напълно сам с нея, но той ме хвана за ръка и ме поведе вътре, казвайки дрезгаво:

— Ти също си я обичал, стари приятелю, тя ми разказа всичко, а нямаше друг доверен човек с място, по-близо до сърцето й, от теб. Не зная как да ти благодаря за всичко, което направи за нея. Дори не бих могъл да си помисля…

Тук той внезапно прекъсна, сложи ръце около раменете ми и плачейки, сведе глава до гърдите ми:

— О, Джак! Джак! Какво да сторя? Целият ми живот сякаш свърши за един миг, а няма никъде по света нещо, за което да живея.

Утеших го, доколкото беше възможно. В подобни моменти мъжете не се нуждаят толкова от думи. Да стиснете ръце, да поставиш ръка през рамото му, да поплачеш съпричастно, са изрази на състрадание, скъпи за мъжкото сърце. Останах мълчалив и неподвижен, докато хлиповете му заглъхнаха, и след това казах тихо:

— Ела да я видиш.

Заедно се приближихме до леглото и аз повдигнах тънкия ленен плат от лицето й. Господи! Колко беше красива! Сякаш всеки изминал час подчертаваше нейната прелест. До известна степен това ме изплаши и удиви, а колкото до Артър, тръпките му се засилваха, докато съмнението не го разтресе като малария. Най-накрая след дълго мълчание той ми прошепна плахо:

— Джак, наистина ли е мъртва?

Със съжаление, се наложи да потвърдя това и продължих да го убеждавам — понеже почувствах, че подобно страховито съмнение не бива да продължи и секунда повече, доколкото зависи от мен, че обичайно след смъртта чертите на лицето се смекчават и дори си връщат присъщата за младостта им красота особено когато кончината е била предшествана от остро или продължително заболяване. Това, струва ми се, прекрати напълно всякакви колебания и след като известно време остана на колене до ложето и я съзерцаваше дълго с любов, той тръгна. Казах му да се сбогува за последно с нея, понеже скоро ще приготвят ковчега, затова той се върна, пое мъртвата й ръка, целуна я и се наведе, за да положи устни на челото й. После си тръгна, без да откъсва влюбен поглед от нея.

Оставих го в гостната и казах на Ван Хелзинг, че се е сбогувал. Професорът отиде в кухнята и съобщи на хората от погребалното бюро, че могат да продължат с приготовленията и да заковат ковчега. Щом излезе от стаята, му споделих за въпроса на Артър.

— Не ме учудва — отвърна той. — Тъкмо сега за момент сам се бях поколебал!

Всички вечеряхме заедно и забелязах, че бедният Артър полагаше неимоверни усилия. Ван Хелзинг остана мълчалив през цялото време, но когато запалихме по пура, заговори:

— Лорд…

— Не, не, не така, за Бога! — прекъсна го Артър. — Във всеки случай не и все още. Простете, сър, не исках да ви обидя, причината е само че загубата ми е твърде скорошна.

Професорът отвърна много любезно:

— Използвах това име, защото се колебаех. Не бива да ви наричам „господин“, защото ви заобичах — да, скъпо момче, заобичах — като Артър.

Артър протегна ръка и топло хвана тази на възрастния човек.

— Наричайте ме както поискате — каза той. — Надявам се винаги да имам титлата „приятел“. И нека ви кажа, че не ми достигат думи да изкажа благодарността си за вашите добрини към моята клета любима — той спря за момент и продължи. — Знам, че тя е почувствала загрижеността ви дори по-добре от мен. Ако съм бил груб или по какъвто и да е начин непризнателен онзи път, когато вие действахте… помните — професорът кимна, — трябва да ми простите.

Той отвърна с дълбоко уважение:

— Знам, че тогава ви беше трудно да ми се доверите напълно, понеже, за да се съгласите с подобна несдържаност, е нужно разбиране, и аз считам, че дори сега не ми се… че не бихте могли да ми се доверите, защото все още не разбирате. А може да има още моменти, в които ще ви се иска да ми се доверите, без все още да имате способност, възможност и необходимост да разбирате. Но ще дойде времето, когато доверието ви в мен ще бъде цялостно и пълно и когато ще разберете, сякаш слънцето сам е осветил всичко. Тогава ще ми благодарите за всяко мое действие заради самия себе си, заради другите и заради скъпата Луси, която се заклех да защитавам.

— Да, разбира се, разбира се, сър — каза топло Артър, — ще ви се доверявам по всякакъв начин. Вярвам и зная, че притежавате много благородно сърце, че бяхте неин приятел и все още сте такъв на Джак. Можете да правите каквото пожелаете.

Професорът се прокашля няколко пъти и накрая каза:

— Мога ли да ви помоля за нещо още сега?

— Естествено.

— Знаете, че г-жа Уестънра ви остави цялото си имущество?

— Не, бедната, никога съм си го и помислял.

— И понеже е изцяло ваше, имате право да се разпореждате с него, както пожелаете. Искам да ми дадете позволение да чета всички книжа и писма на госпожица Луси. Доверете ми се, това не е безпричинно любопитство. Имам си мотиви, които, бъдете сигурен, тя щеше да одобри. Те са у мен. Събрах ги, преди да научим, че всичко е ваше, така че ничия чужда ръка да не им посегне, ничий чужд поглед да не надникне чрез словата в душата й. Ще ги пазя, ако ми бъде позволено. Дори вие не бива да ги виждате още, но аз ще ги държа на сигурно място. Когато му е времето, ще ви ги върна, а дотогава и дума няма да се изгуби. Искам трудно нещо, но вие ще го направите. Ще го сторите ли заради Луси?

Артър заговори сърдечно, както си беше присъщо за него:

— Можете да правите каквото пожелаете, д-р Ван Хелзинг. Чувствам, че като казвам това, върша нещо, което моята мила би одобрила. Няма да ви безпокоя с въпроси, докато не стане време за това.

Професорът стана и каза тържествено:

— Постъпвате правилно. Всички ние ще изтърпим много страдания, но не и само такива, нито пък те ще ни бъдат последни. Ние, а също и вие — вие повече от всички ни, скъпо момче — ще се наложи да минем през горчивата вода, преди да стигнем сладката^[307]. Но в сърцата си трябва да сме смели и жертвоготовни, да изпълним дълга си и всичко ще бъде наред!

Онази нощ спах на канапето в стаята на Артър. Ван Хелзинг изобщо не си легна. Той ходеше напред-назад като на караул и никога не изпускаше от поглед стаята, където Луси почиваше в ковчега си, обсипан с цветове див чесън, които, по-силни от аромата на крем и роза, разпръскваха тежка всепроникваща миризма, изпълваща нощта.

Дневникът на Мина Харкър

22 септември. Във влака за Ексетър. Джонатан спи.

Сякаш последната записка е едва от вчера, а колко много измина оттогава — в Уитби с целия живот пред мен, Джонатан го няма, няма и новини от него, а сега сме семейство, той е адвокат, съдружник, богат, майстор в занаята си, г-н Хокинс е в гроба, а Джонатан — с ново сътресение, което може да му навреди. Някой ден, ако ме попита за това, всичко ще бъде записано. Стенографските ми умения са поръждясали — така да се каже, поради благополучието, което ни споходи — затова във всеки случай ще мога да си ги опресня…

Службата беше обикновена, но много официална. Бяхме само ние, божиите служители, един-двама стари приятели от Ексетър, неговият представител в Лондон и един джентълмен, дошъл от името на сър Джон Пакстън — президента на Обединеното адвокатско дружество^[308]. С Джонатан стояхме, хванати за ръце, и чувствахме, че нашият най-добър и скъп приятел ни беше напуснал…

Върнахме се в града спокойно и хванахме буса^[309] до „Хайд Парк Корнър“^[310]. Джонатан смяташе, че ще ми е интересно да посетя „Ротън Роу“^[311] за кратко и по тази причина седнахме, но нямаше много хора. Беше пусто и печално да видиш толкова незаети пейки. Това ни напомни за празното място у дома, затова станахме и се разходихме надолу по „Пикадили“^[312]. Джонатан ме държеше над лакътя така, както правеше някога отдавна, преди да тръгна на училище. Стори ми се доста неуместно, понеже не може в продължение на няколко години да учиш други момичета на етикет и благоприличие, без поне малко от тази педантичност да попие и в теб, но това беше Джонатан — моят съпруг, освен това никой от хората, които ни виждаха, не ни беше познат, а и не ни беше грижа, ако ние им бяхме, — така че продължихме по същия начин. Бях се загледала в едно много красиво момиче с широкопола шапка, което седеше във виктория^[313] пред „Джулиано“^[314], когато Джонатан стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя.

 

 

— Бога ми! — процеди той през зъби.

Все чувствам притеснение за Джонатан, понеже се боя, че някой нервен пристъп може да го разстрои отново, затова бързо се обърнах към него и попитах каква е причината за този смут.

Съвсем беше пребледнял, а очите му сякаш щяха да изскочат едновременно от ужас и удивление. Той се взираше в един висок, слаб мъж с тънък орлов нос, черни мустаци и островърха брада, който също наблюдаваше красивото момиче. Така я поглъщаше с поглед, че не забеляза нито един от двама ни, и това ми позволи да го разгледам добре. Лицето му не беше приятно, а изглеждаше грубо, жестоко и сладострастно. Големите му бели зъби, които изглеждаха още по-бледи заради яркочервените устни, се подаваха остри като на животно. Джонатан продължи да се взира в него, докато не се уплаших, че непознатият ще забележи. Боях се, че няма да му се понрави, толкова свиреп и антипатичен изглеждаше. Попитах Джонатан какво го е обезпокоило, и той ми отвърна, очевидно мислейки, че съм наясно с нещата, колкото е той:

— Виждаш ли кой е това?

— Не, скъпи — отвърнах, — не го познавам. Кой е?

Отговорът му едновременно ме порази и потресе, защото бе изречен така, сякаш не съзнаваше, че говори на мен — Мина:

— Това е самият той!

Бедничкият, явно беше ужасен от нещо — много силно ужасен. Убедена съм, че ако не бях наблизо, за да се опре на мен и да го подкрепя, щеше да падне. Той продължи да се взира в него. Един човек излезе от магазина с малко пакетче и го подаде на дамата, която след това откара. Загадъчният непознат продължи да я следи с поглед. След като файтонът потегли нагоре по „Пикадили“, той тръгна в същата посока и повика един хансъм^[315]. Джонатан продължи да гледа след него и каза, сякаш говореше на себе си:

— Това трябва да е графът, но се е подмладил. Господи, само ако това е така! О, Боже мой! Господи! Де да знаех! Де да знаех!

Терзанията му бяха така силни, че се боях да задържам вниманието му на темата с въпроси, и затова си замълчах. Лекичко го издърпах настрани и както ме държеше за ръката, той тръгна спокойно. Повървяхме малко по-нататък, след което отидохме в Грийн Парк^[316] и седнахме за малко. Беше горещ есенен ден и там открихме една удобна сенчеста пейка. След няколко минути, през които се взираше в нищото, очите на Джонатан се затвориха и той кротко заспа с глава на рамото ми. Реших, че така е най-добре за него, и затова не смутих съня му. След около двадесет минути той се събуди и ми каза доста ведро:

— Мина, нима съм заспал? О, прости ми, че съм толкова нетактичен. Ела, нека пием по чаша чай някъде.

Явно изобщо не можеше да си спомни за загадъчния непознат, също както при болестта си бе забравил всичко, за което тази случка му напомни. Не ми харесва, че забравата го обгръща така, може да причини или задълбочи някоя психическа травма. Не бива да го питам, защото се боя, че по-скоро ще му навредя, отколкото помогна, но някак трябва да науча събитията около пътуването му в чужбина. Опасявам се, че е време да отворя онзи пакет и да разбера какво пише. О, Джонатан, знам, че ще ми простиш, ако сгреша, но е само за твое добро, скъпи.

 

 

По-късно. Тъжно завръщане у дома във всяко отношение: къщата е пуста без милата душа, която беше така добра към нас, Джонатан все още е бледен и замаян от слабия повторен пристъп на болестта си, а сега телеграма от някой си Ван Хелзинг:

„Ще ви наскърби да научите, че преди пет дни почина г-жа Уестънра, а Луси се спомина завчера. Двете бяха погребани днес.“

О, какво изобилие от мъка в няколко слова! Бедната г-жа Уестънра! Клетата Луси! Отидоха си, отидоха си и никога не ще се върнат! А горкият, горкият Артър — да се лиши от най-безценното в живота! Боже, помогни на всички ни да понесем страданията си.

Дневникът на д-р Сюърд

22 септември. Всичко свърши. Артър се върна в Ринг и взе Куинси Морис със себе си. Какъв добър приятел е Куинси! Убеден съм от дъното на душата си, че смъртта на Луси го покруси, колкото всички ни, но той си проправи път през всичко с храбростта на викинг. Ако Америка продължи да ражда мъже като него, наистина ще бъде световна сила. Ван Хелзинг почива преди пътуването си. Довечера той тръгва към Амстердам, но заяви, че има да свърши някои неща, които могат да се уговорят единствено лично, и ще се върне утре през нощта. След това, ако може, ще отседне при мен. Казва, че има работа в Лондон, която може да му отнеме известно време. Бедният! Боя се, че напрежението от изминалата седмица е сломило дори неговите железни сили. През цялото погребение беше видно, че с големи усилия запазва самообладание. Щом всичко приключи, стояхме до Артър, който, горкият, говореше за момента, когато кръвта му беше прелята във вените на неговата Луси. Забелязах, че лицето на Ван Хелзинг последователно пребледня и се изчерви. Артър спомена, че от този момент почувствал, като че те двамата наистина са женени и тя е негова съпруга пред Божиите очи. Никой от нас не каза и дума за другите преливания, нито някога ще го направи. Артър и Куинси тръгнаха заедно към гарата, а Ван Хелзинг и аз дойдохме тук. В краткия период, през който бяхме сами в каретата, той даде воля на един същински хистеричен пристъп. Още оттогава той отрича, че е такъв, и го отдава единствено на чувството си за хумор, което не смятало да отстъпва при тези твърде крайни обстоятелства. Той се смееше, докато плачеше, и се наложи да дръпна щорите, за да не може някой да ни види и да си състави погрешно впечатление, а след това продължи да плаче, докато се смее, и да се смее и плаче едновременно точно както правят жените. Опитах да бъда строг с него, както се прави, когато някоя жена е в такова състояние, но нямаше ефект. Двата пола са толкова различни в изразяването на нервната си слабост или сила!^[317] По-късно, когато лицето му отново придоби хладен и сериозен вид, го попитах защо изпитва радост, и то в такъв момент. Отговорът му в известно отношение бе типичен за него, защото съчетаваше в себе си логика, убедителност и тайнственост.

— Ех, не разбирате, приятелю Джон — каза той. — Не мислете, че съм весел, макар да се смея. Вижте, плаках дори през смеха си. Но по същия начин не смятайте, че само ми е мъчно, понеже въпреки всичко смехът ме навести. Винаги имайте наум, че смехът, който чука на вратата ви и казва „Може ли да вляза?“, е самозванец. Да! Истинският смях е крал и той влиза, когато и както пожелае. Той не пита никого и не подбира подходящо време. Той казва „Аз съм тук“. Ето например аз си късам сърцето за това толкова мило младо момиче, аз дадох кръвта си за нея, макар да съм стар и изморен, аз й отдадох времето, уменията и дори съня си, лиших от себе си останалите пациенти, като й се посветих изцяло. И все пак мога да се смея до самия й гроб — да се смея, когато пръстта от лопатата на гробаря пада върху нейния ковчег и приглася „туп, туп“ на сърцето ми, докато точи кръвта от страните ми. Душата ме боли за това клето момче — това скъпо момче на същата възраст като сина ми, ако бях благословен да е все още жив, с коса и очи като неговите. Ето, сега знаете защо го обичам толкова. Но въпреки това, когато той говори за неща, които бъркат в раната на съпружеското ми сърце и карат бащинското ми сърце да тъжи за него, както за никой друг — дори и за вас, приятелю Джон, защото ние сме натрупали повече преживелици, отколкото баща и син — дори в подобни моменти крал Смях самият идва при мен, крещи и врещи в ухото ми: „Ето ме тук! Ето ме тук!“, докато кръвта затанцува обратно и понесе към страните ми с него си^[318] малко от топлината му. Ех, приятелю Джон, светът е странен, светът е тъжен, светът е пълен с мъка, с неволи и грижи, но все пак, щом крал Смях дойде, той кара всички тях да затанцуват в мелодията, която свири. Скърбящи сърца, сухи кости в църковния двор и сълзи, които изгарят, когато се стичат — всички танцуват на музиката, която той твори с неусмихнатата си уста. Повярвайте ми, приятелю Джон, той е добре дошъл, когато идва, и така любезен да го прави. Ех, ние, мъжете и жените, сме като въжета, здраво опънати от напрежение, което ни тегли в различни посоки. Тогава идват сълзите и както дъждът въжетата ни стягат, докато може би напрежението стане твърде силно и се скъсаме. Но крал Смях самият идва като слънцето, облекчава напора отново и ние удържаме напред с усилия, каквито и да са те.

Не исках да го оскърбя, като се престоря, че не схващам мисълта му, но тъй като все още не разбирах причината за неговия смях, го попитах. Докато говореше, лицето му помръкна, а с него и тонът му стана съвсем различен:

— Ех, това е жестоката ирония на всичко: прелестната лейди, отрупана с цветя, която ни изглеждаше толкова хубава, сякаш е жива, докато накрая един по един не се зачудихме дали наистина са мъртва, положена в онази гробница от изящен мрамор в самотния църковен двор, където почиват толкова много от нейния род, положена там с майката, която милееше за нея и за която тя милееше, и онази свещена камбана, биеща „тим, тим, тим!“ така жално и полека, и онези божии служители с бели ангелски одежди, с намерение да четат книги, а очите им все не са на страницата и всички ние с наведени глави. За какво беше всичко това? Тя е мъртва. Толкова! Нали?

— Е, с цялото ми уважение, професоре — казах аз, — не мога да видя нещо смешно във всичко това. Всъщност вашето обяснение направи главоблъсканицата по-трудна отпреди. Дори ако опелото е било комично, каква е връзката с бедния Арт и неговото нещастие? Та сърцето му просто се късаше.

— Точно това. Не каза ли, че преливането на кръвта му във вените й я е направило негова истинска невеста?

— Да, и за него тази мисъл беше сладка и утешителна.

— Съвършено вярно. Но имаме едно препятствие, приятелю Джон. Ако е така, тогава какво правим с другите? Хо, хо! Тогава тази толкова очарователна девойка практикува полиандрия^[319], а аз с моята клета починала за мен съпруга, но жива според църковното право, макар и без разсъдък и напълно изгубена^[320] — дори аз, който съм верен съпруг на тази вече не-съпруга, съм бигамен.

— Отново не виждам откъде идва шегата!

Не ми беше особено приятно, че говори подобни неща. Той постави длан върху ръката ми и каза:

— Приятелю Джон, простете ми, ако огорчавам. Не показах чувствата си пред другите, когато щяха да раняват, а само на вас, стари ми приятелю, на когото мога да се доверя. Ако можехте да погледнете право в сърцето ми, когато ще се засмея, ако можехте да го направите, когато смехът пристигна, ако можехте да го направите сега, когато крал Смях захвърли своята корона и всичко останало — защото той отиде далеч, далеч от мен за дълго, дълго време — може би тогава щяхте най-вече да ме съжалявате.

Бях трогнат от прочувствения тон в гласа му и го попитах каква е причината.

— Защото зная!

Ето че вече всички се разотидохме и за много и все дълги дни самотата ще кацне на нашите стрехи с мрачни разперени криле. Луси лежи в родовата си гробница — пищен дом на смъртта насред самотен църковен двор, далеч от многолюдния Лондон, където въздухът е свеж, а слънцето се издига над Хампстед Хил^[321] и където на воля растат диви цветя.

Така мога да завърша този дневник и само Бог знае дали някога ще започна друг. Ако го направя или продължа отново с този, ще бъде, за да се спра на други хора и въпроси, понеже тук — накрая, където историята за любовта на моя живот привършва, преди да се захвана отново с работата, която поглъща цялото ми време, казвам с мъка и без надежда

„Уестминстър Газет“^[323], 25 септември

ХАМПСТЕДСКА МИСТЕРИЯ

Понастоящем в Хампстед и околностите се разиграват поредица от събития, които се движат видимо успоредно на онези, останали известни от авторите на заглавия като „Кенсингтънският ужас“, „Жената с кама“ и „Жената в черно“. През последните два-три дни няколко инцидента сполетяха малки деца, отдалечили се от вкъщи или закъснели да се приберат от игра в Хийт^[324]. При всички тези случаи децата са били прекалено малки, за да дадат някакво задоволително и понятно обяснение сами, но общото в техните оправдания е, че те са били с „к’асивата лейди“. Досега винаги са изчезвали късно следобед, а на два пъти децата не са били откривани рано призори на следващия ден. Всеобщото мнение в квартала е, че след като първото изгубено дете изтъкнало като причина за отсъствието си, че една „к’асива лейди“ го е поканила на разходка, другите са заели фразата и са я използвали като подходящо извинение. Това е напълно възможно, предвид че в момента любимата игра на малчуганите е да се примамват хитроумно едни други. Един кореспондент ни пише, че да видиш как някой от тези мънички хлапета се преструва на „к’асивата лейди“, е извънредно забавно. Някои от нашите карикатуристи, казва той, могат да си вземат урок по иронична гротеска, като сравнят реалността с картинката. Напълно в съответствие е с обичайните принципи на човешката природа, че „к’асивата лейди“ би следвало да е популярна роля в тези al fresco^[325] изпълнения. Нашият дописник наивно смята, че дори Елън Тери^[326] не би могла да бъде толкова очарователно впечатляваща, колкото някои от тези малки дечица с нацапани личица, които претендират — и дори си въобразяват — че са.

Вероятно обаче има и сериозна страна на въпроса, защото някои от децата, всъщност всички, които са отсъствали през нощта, са били леко одраскани или наранени по гърлото. Ожулванията изглеждат като направени от плъх или малко куче и макар сами по себе си да не са сериозни, биха могли да покажат, че каквото и животно да ги причинява, си има собствен порядък и начин на действие. На полицейския участък тук е наредено стриктно да следи за отдалечаващи се деца, особено за най-малките, във и около Хампстед Хийт и също за всяко безпризорно куче, което може да се намира в близост.

„Уестминстър Газет“, 25 септември.

Специално допълнение.

ХАМПСТЕДСКИЯТ УЖАС.

ОЩЕ ЕДНО ПОСТРАДАЛО ДЕТЕ.

„К’асивата лейди.“

Току-що получихме сведения, че друго дете, изчезнало снощи, е било открито едва късно сутринта под един прещипов храст в района Хампстед Хийт откъм „Шутърс Хил“^[327], който вероятно е по-малко посещаем от другите му части. То има същите малки ранички на гърлото, каквито са били забелязани при другите случаи. Беше ужасно отслабнало и изглеждаше съвсем изпито. След частичното си възстановяване то също разказа обичайната история, че е било подмамено от „к’асивата лейди“.