Брам Стокър
Дракула (11)

Глава XI
Дневникът на Луси Уестънра

12 септември. Колко са добри всички към мен. Съвсем се влюбих в този мил д-р Ван Хелзинг. Чудя се защо беше толкова загрижен за цветята. Наистина ме изплаши, беше толкова разпален. Все пак трябва да е бил прав, понеже вече чувствам облекчение. По някаква причина не се боя, че съм сама тази нощ, и мога да спя без страх. Няма да ме е грижа за каквото и да е пляскане пред прозореца. Ех, тази нетърпима борба, която водих срещу съня толкова често напоследък, мъчителното безсъние или страха от унеса с всичките му непонятни ужаси, които той таи за мен! Колко благословени са някои хора, в чиито светове няма страх, нито боязън, за които сънят е дар, който се спуска нощес и не носи нищо друго освен сладки сънища. Е, ето, че тази вечер се надявам да заспя и лежа като Офелия^[274] от пиесата с „венци девичи и момински китки“^[275]. Никога преди не съм обичала чесън, но тази нощ е възхитителен! В мириса му има покой и вече чувствам как сънят се задава. Лека нощ на всички.

Дневникът на д-р Сюърд

13 септември. Отидох в „Бъркли“^[276] и заварих Ван Хелзинг станал, както обикновено, навреме. Каретата, поръчана от хотела, чакаше. Професорът взе чантата си, която вече носеше винаги със себе си.

Нека запиша всичко подробно. В осем часа с Ван Хелзинг пристигнахме в Хилингъм. Беше прелестна утрин, ярките слънчеви лъчи и цялото свежо усещане за ранна есен сякаш бяха финалният момент на ежегодния природен кръговрат. Листата се обагряха в различни красиви цветове, но все още не бяха започнали да капят от дърветата. Когато влязохме, заварихме г-жа Уестънра да излиза от дневната. Тя е ранобудна по природа. След като ни приветства топло, каза:

— Ще се зарадвате да узнаете, че Луси е по-добре. Милото дете все още спи. Погледнах в нейната стая и я видях, но не влязох, за да не я смутя.

Професорът се усмихна и придоби тържествуващ вид. Той потри ръцете си и каза:

— Аха! Знаех си, че съм диагностицирал случая. Лечението ми сработва.

На това тя отвърна:

— Не бива да обирате всички лаври за себе си, докторе, състоянието на Луси тази сутрин се дължи отчасти и благодарение на мен.

— Какво имате предвид, мадам? — попита професорът.

— Е, нощес бях притеснена за скъпото дете и отидох в стаята му. Тя спеше шумно — толкова шумно, че дори влизането ми не я събуди. В стаята беше ужасно задушно. Навсякъде имаше много от онези противни цветя със силен аромат, а тя дори имаше купища от тях около врата си. Побоях се, че тежкият мирис ще се окаже прекален за милото дете в неговото немощно състояние, така че ги изнесох всичките и отворих леко прозореца, за да пусна вътре малко свеж въздух. Сигурна съм, че тя ще ви се понрави.

Тя се оттегли в будоара си, където обикновено закусва рано. Докато жената говореше, лицето на професора посивя като пепел. Той съумя да запази самообладание, докато старата лейди беше тук, понеже знаеше за нейното състояние и колко пагубен би бил дори само един шок. Всъщност той се усмихваше, докато й държеше отворена вратата, за да отиде в стаята си. Но мигновено, щом тя изчезна, той ме дръпна ненадейно и силно в трапезарията и затвори вратата.

Тогава за пръв път в живота си видях Ван Хелзинг съкрушен. Той вдигна ръце над глава си в мълчаливо отчаяние и после удари безпомощно длани една в друга. Най-накрая седна на един стол и като закри лицето си с шепи, заплака със силни сухи хлипове, които сякаш се отронваха от дълбините на сърцето му. След това вдигна отново ръце, като че умоляваше цялата вселена.

— Боже! Боже! Боже! — възкликна той. — Какво сме направили и какво е сторило това бедно създание, че така сме залети със скръб? Има ли сред нас все още орис, спусната от стария езически свят, та подобни неща трябва да се случват, и то по такъв начин? Тази клета майка, съвършено не знаейки и съвършено за най-доброто, както тя си мисли, прави такива неща, като да изгуби тялото и душата дъщеря си^[277], и не бива да й кажем, не бива дори да я предупредим или тя умира и след това умират двете. О, как сме залети! Как всички дяволски сили са срещу нас!

Внезапно той скочи на крака.

— Елате — каза той, — елате, трябва да се уверим и да действаме. Дяволи, никакви дяволи или всички дяволи наведнъж, няма значение, борим се с него по същия начин.

Той отиде до входната врата за чантата си и заедно се качихме до стаята на Луси.

Отново дръпнах щората, докато Ван Хелзинг отиде към леглото. Този път не се стресна, когато погледна към клетото лице със същата ужасна восъчна бледност като преди. Той придоби вид на неумолима печал и безкрайна мъка.

— Както очаквах — измърмори и отново рязко си пое дъх — маниер, който означаваше толкова много.

Безмълвно той заключи вратата, а след това започва да подрежда на малката масичка инструментите за поредната манипулация по кръвопреливане. Отдавна бях прозрял нуждата от това и започнах да свалям връхната си дреха, но той ме спря с предупредителен жест.

— Не! — каза той. — Днес вие трябва да извършите манипулацията. Аз ще снабдявам. Вече сте отслабен.

Докато говореше, той съблече сакото си и нави ръкавите на ризата си.

Отново манипулацията, отново опиатът, отново малко цвят се върна в бледните страни, а с него и равномерното дишане на здравословния сън. Този път аз я наглеждах, докато Ван Хелзинг се съвземе и отпочине.

По-късно той се възползва от един удобен случай да каже на г-жа Уестънра, че не бива да маха нищо от стаята на Луси, без да се допита до него, че цветята са от лекарствено естество и че вдишването на техния мирис е част от метода на лечението. След това той пое грижата за случая лично, като каза, че ще извършва наблюдение тази и следващата нощ и ще ми прати вест кога да дойда.

След още час Луси се събуди от сън свежа, ведра и на пръв поглед не бе особено по-зле след ужасното си изпитание. Какво означава всичко това? Започвам да се чудя дали ежедневието ми сред душевноболни не започва да се отразява на собствения ми разсъдък.

Дневникът на Луси Уестънра

17 септември. Четири спокойни дни и нощи. Вече възстанових толкова от силите си, че едва мога да се позная. Сякаш съм преминала през някакъв дълъг кошмар и тъкмо съм се събудила, за да видя прелестните слънчеви лъчи и да почувствам свежия утринен въздух наоколо. Имам смътен спомен за продължителни тревожни мигове на чакане и страх, на мрак, в който отсъстваше дори болезнената надежда, която да направи насъщното страдание още по-горчиво, а след това забвение, продължаващо безкрайно, и въздигане отново към живот, както гмурец изплуващ изпод огромен пласт вода. От момента, в който д-р Ван Хелзинг е с мен обаче, сякаш всички лоши сънища отминаха, шумовете, които ме плашеха до безумие: пляскането с крила по прозореца, отдалечените гласове, които сякаш бяха толкова близо до мен, пронизващите звуци, които идваха, без да зная откъде и ми повеляваха да правя неща, без да зная какви, секнаха до един. Сега си лягам, без да се страхувам от съня. Дори не се опитвам да остана будна. Вече съм доста привързана към чесъна и всеки ден за мен пристига по една пълна кутия от Харлем. Довечера д-р Ван Хелзинг си заминава, тъй като трябва да отиде за един ден в Амстердам. Но нямам нужда да ме наглеждат. Достатъчно съм добре, за да остана сама. Боже, благодаря ти заради майка ми, заради скъпия ми Артър и заради всичките ни приятели, които бяха толкова отзивчиви! Дори няма да почувствам промяна, понеже снощи д-р Ван Хелзинг спеше на стола си през по-голямата част от времето. На два пъти го заварих задрямал, когато се събуждах, но не се боях да се унеса отново, въпреки че клоните, прилепите или нещо друго блъскаше направо свирепо върху стъклото на прозореца.

„Пол Мол Газет“, 18 септември

БЯГСТВОТО НА ВЪЛКА

ОПАСНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА НАШИЯ РЕПОРТЕР

Интервю с пазача на Зоологическата градина

След много запитвания, почти толкова откази и безкрайно повтаряне на думите „Пол Мол Газет“^[278], сякаш бяха някакво заклинание, успях да открия пазача на сектора от Зоологическата градина, в което се включва отделението на вълците. Томас Билдър живее в една от къщурките в заграждението зад клетката на слона и тъкмо беше седнал да пие чая си, когато го видях за първи път. Томас и жена му са гостоприемни хорица на възраст, без деца и ако указаното ми гостоприемство е било обичайното за тях, съвместният им живот трябва да е доста приятен. Пазачът не поиска да навлезе в онова, което той нарича „бранша“, докато вечерята не приключи и всички бяхме сити. След това, когато масата беше разчистена и той запали лулата си, каза:

— Сега, сър, можете да продължите и да ме ръшпитвъте каквото ишкате. Ще ме извиня’айте, че откайзвах да говоря за пурфесионални въпроси преди едене. Аз давам на вълците, чакалите и хиените в целия ни сектор техния чай, преди да почна да им задайа’ам въпроси.

— Какво имате предвид с това да им задавате въпроси? — полюбопитствах с желанието да го предразположа към разговор.

— Да ги удрям по гла’ата със сопа е единият начин, да ги п’чеша зад хухото е друг, когато гусудата, както е въодушевление, искат малко да се пофукат пред техните ’мичета. Съвсем не съм толкоз против първия — удряне’о със сопа, преди да метна вътре вечерята им, ама чакам, докато са си изпи’и шерито^[279] и кауфейту, тай да се каже, преди да опитам с поче’анито зад ухото. Гле’йте — прибави той философски, — има бая от същата мая в нас като в тия гиди жиетни. Ей ви вас па идвате и ръшпитвъти за мене с въпроси за бранша, пък че аз тъй съм по разкисиленому, че ако не беше ваш’та въшлива ’ин бабка^[280], щях да ви’а първо как хвърчите, преди да съм отговорил, даже и след като ме питвъхте подигравателному дали ще искам да ръшпитвъте директора може ли да ми задайа’ате въпроси. Без да се обиждате, казах ли ви да вървите по ’я’олите?

— Направихте го.

— И гат’ казахте, че ше’с оплачете от мен заради позване’о на скверен език, това беше да ма уда’ите по гла’ата, ама ’ин бабката направи всичко това поносимо. Аз не’аше па да са бия, затова изчаках за храната и го напра’ех с ’мжене както вълците, лъвовете и тигрите пра’ят. Ама Го’под обича ваш’та смелос’, сега като дъртата жена ми тикна резен от нейния чаен кекс и ма изплакна със стария си въшлив чайник, па си запалех чибука, можете да ме чешете зад ушите за всичко, каквото ви са чини, и не’а изтръгнити даже и ръмжене от мен. Карайте напред с ваш’те въпроси. Знам към какво па сти’с засилили — че тука е избягал вълк.

— Точно така. Искам да разбера вашата гледна точка за това. Просто ми обяснете как се случи. Когато се запозная с обстоятелствата, ще помоля да кажете каква считате, че е била причината, и каква ще бъде развръзката на цялата история.

— Добре, началство. ’Начи т’ва е цялата история. Оня там вълк, дето му викахме Берсикер^[281], беше единият от трите сиви, които докараха от Норвегия до Йамрах^[282], и дето купихме от него преди четири години. Беше хубав друж’любен вълк, който никога не праеше да се каже лошо. По-изненадам съм за него, дето искал да избя’а на’ън, нежели всяко друго жиотно тука. Но, хе, не мо’е се вярва на вълците повече, нежели жените.

— Вие не му обръщайте внимание, сър! — намеси се г-жа Том със сърдечен смях. — Той са е гри’ил за жиотните долкоз дълго, че да съм проклета, ако сам ней като стар вълк! Ама ней лост чо’ек.

— Тъй, сър, беше вчера някъде два часа след хра’ене, когато чух за пръв път тая бъркотия. Праех носилка в клетката на маймуните за младата пума, дето е болна, ама когато чух скимте’е и ’мжене се запътнех направо. Тамо беше Берсикер, па ’фърля са като луда ра’ота на решетките, ’се едно искаше да изле’е. Нямаше много хора наоколо онзи ден, а наблизо беше само един мъж — висок, слаб чичка, с ченгелес’ нос и заострена брада с някой и друг бял косъм по нея. Той имаше теж’к студен поглед, червени очи и му лепнах е’но ’ич не’аресване, понеже, май че, като чи ли беше заради него, щото на него се бяха хстървили. И’аше бели ярешки ръкавици на ръ’ете си, с които ми посочи към жиотните и вика: „Пазачо, вълците изглеждат раздразнени на нещо“. „Може би е на теб“, викам му аз, понеже не ’аресвам надувките, дето си ги придаваше. Той ни’с ядоса, както са надя’ах да направи, ами си надена една нагла усмивка на устата, дето я пълнеха остри бели зъби. „О, не, ни бих им са усладил“, вика ми той. „Амчи да, ши им са“, викам аз, па го имитирам. „Винаги им се услажда кокал ил’ два да си почистят зъбите към времето за чай, па ти си донесъл цял чувал.“

Бе, беше странна работа, ама като ни видяха жиетните, че па сме се сго’орили, се кротнаха и като са приближих до Берсикер ме остави да му п’чеша ушите както винаги. Оня гиди мъж ’ойде и проклет да съм, ама ако не сложи ръката и не почеса също ушите на стария вълк! „Внимай, викам, Берсикер е бърз“. „Неа проблем, ми вика, свикнал съм с тях!“ Па му викам: „Ма ти в бранша ли си?“ и си швалям шапката, понеже човек, който продава вълци и тъйнататъкъвци, е добър приятел за пазачите. „Не, вика, не точно в бранша, ама съм си напраел няколко на домашни любимци.“ И с това той ’дигна шапка толкоз езирскано, колкото някой лорд, и си замина. Старият Берсикер про’лжи па да гле’а след не’о, докато той се скри от поглед и след това отиде и легна в един ъгъл и не идеше да излезе хвън целия следхобед. Ема учера, тъкмо щом луната се показа х’оре, всички вълци тук са хванаха па да ’мжът. Нямаше нещо, на което да ’мжът. Нямаше някой наоколо освен един, който очевидно ви’аше куче някъде по затънтените места на гардените в парковото шосе. Един-два пъти излизах вън да проверя, че всичко е наред и си беше, па тогава ’мженето спря. Точно преди дванадесет часа тъкмо огледах наоколо, преди да са тръшна, и убий ма, ама като ’ойдох срещу клетката на стария Берсикер, виждам решетките счупени и извити, па тя самата — празна. И т’ва е всичко, което знам със сигурност.

— Някой друг видя ли нещо?

— Па един от наште гарденари си ’ойдваше дома към това време от вече’инка, когато вижда едно голямо сиво куче да изкача от гарденските плето’и. Поне така казва той, ама за пред мене си не му имам много доверие, понеже, ако той е видял, тей не казал и дума за това на своята госпожа, щом си ’ойдол ’къщи, па тъкмо след като бягството на вълка стана известно и ние вече бяхме целонощно, па ловжийствахме из парка за Берсикер, като той сети, че е ’иждал нещо. Моето мнение беше, че вече’инката му’й замаяла гла’ата.

— Сега, г-н Билдър, можете ли да обясните по някакъв начин бягството на вълка?

— Ем, сър — каза той с фалшива скромност, — мисля, че мога, ама не знам догде ши ви се понрави теорията.

— Несъмнено ще ми се понрави. Ако човек като вас, който познава животните, от опит не би могъл да изложи добро предположение, кой би могъл?

— Добре тогава, сър, обяснявам го по следния начин: струва ми се, че онзи гиди вълк избяга просто защото искаше да излезе.

От искрения начин, по който Томас и жена му се засмяха на шегата, разбрах, че тя им е вършила работа и преди, а цялото обяснение е просто изпипана продажба. Не можех да се справя чрез задявки с достопочтения Томас, но се убедих, че зная по-сигурен път към сърцето му, затова казах:

— Е, г-н Билдър, нека счетем, че първият половин суверен е заработен и това негово другарче очаква да бъде заслужено, като ми кажете какво мислите, че ще се случи.

— Тъй вий сте прав, сър — каза той чевръсто. — Ше ма извиния’айте, зная, задето па ва косих, ама дъртата тука ми смигна, което беше горе-долу, като да ми каже да продължа.

— О, никога! — изрече старата лейди.

— Мнението ми е такова: онзи гиди вълк па са крий някъде. Гарденарят, дето не помни, каза, че па гал’пирал на север по-бързо от кон, ама не му вярвам, понеже, вистате ли, сър, вълците не галопират повече нежели кучетата, те не са устроени така. Вълците е големи работи в книжките с приказки и смеъ да кажа, че когато те се съберат на глутници и същите са джасват връз нешо, т’ва па е по-страховито, отколкото те са си и могат да вдигнат дяволска врява и да го направят на кайма, каквото и да е то. Ама Го’под да ва пази, в истинския живот вълкът е само едно долно жиотно, не е и наполовина умен и смел, колкото добро куче, и няма и на половин четвъртинка такваз борбенос’. Па тоя ней свикнал да са бий или даже да се гри’и за себе и по-вероятно е някъде около парка и са крий, па трепери и ако изобщо мисли, са чу’и от де ще си земе закуската, или може би се е спуснал по някакво разстояние и е в някой въглищарник. Бога ми, неа ли някоя готвачка да си изкара ангелите, когато види зелените му очи как па ша блеснат срещу нея в мрака! Ако не мо’е получи храна, той е вързан да си търси, и сигур при сгода ще да цъфне навреме в някой месарски магазин. Не го ли направи, пък някоя бавачка тръгне, па да се измъква с някой войник, като остай хлапетията в детската количка — ем, тогава неа са изненадам, ако преброяването на населението посочи едно беби по-малко. Т’ва е всичко.

Подавах му половин суверен, когато нещо изскочи пред прозореца и лицето на г-н Билдър удвои естествената си дължина от изненада.

— Господи, помилуй! — каза той. — Туй ако ней старият Берсикер сам да си идва!

Пазачът отиде до вратата и я отвори. Това ми се стори напълно неналожителна постъпка. Винаги съм мислел, че едно диво животно изглежда най-красиво, когато ни дели очевидно държелива преграда. Личното ми преживяване по-скоро затвърди това схващане, отколкото го разсея.

Все пак обаче нямаше нищо необичайно, понеже нито Билдър, нито жена му мислеха вълка за нещо повече от куче. Самото животно беше толкова кротко и дружелюбно, колкото родоначалникът на всички рисувани вълци — бившия познайник на Червената шапчица, докато предрешен се опитва да спечели доверието й.

Цялата сцена беше неописуема смес от комедия и патос. Страшният вълк, който беше парализирал Лондон за половин ден и накара всички деца в града да треперят като листа, сякаш показваше разкаяние и беше приет и прегърнат подобно на дяволит блуден син. Старият Билдър го разгледа от всички страни с най-нежна загриженост и щом беше приключил със своя разкаял се грешник, каза:

— Ето, знаех, че бедният стар симпатяга ще си навлече някоя беля, не го ли казах още отначало? Ей му я главата цялата нарязана и пълна със счупени стъкла. Той па е минал през някоя проклета ограда или друго. Шрамота е, че позволяват на хората да слагат горе на оградите си счупени бутилки. Това тука е резултатът. Ела насам, Берсикер.

Той хвана вълка и го заключи в една клетка с парче месо, което компенсираше поне количествено угоеното теле^[283], и отиде да докладва.

Аз също тръгвам, за да донеса единствените сведения, които днес бяха дадени специално относно необичайното бягство от зоопарка.

Дневникът на д-р Сюърд

17 септември. След обяд бях зает в кабинета си да оправям счетоводните книги, които, под натиска на други задължения и честите посещения при Луси, бяха сериозно изостанали. Внезапно вратата беше грубо изблъскана и вътре нахлу пациентът ми с лице, разкривено от ярост. Сякаш ме удари гръм, защото подобно събитие като някой от болните да влезе по своя воля в кабинета на директора, е почти нечувано. Без да чака и миг, той се насочи право срещу мен. В ръката си държеше приборен нож и понеже забелязах, че е опасен, опитах се да държа бюрото помежду ни. В сравнение с мен обаче той беше прекалено бърз и силен, затова, преди да си върна равновесието, замахна към мен и поряза доста лошо лявата ми китка. Преди обаче да посегне отново, вкарах в действие дясната си ръка и той се просна по гръб на пода. Дланта ми кървеше обилно и на килима изтече цяла локвичка. Видях, че приятелчето ми не възнамерява да продължи с нов опит, и се заех да превържа китката си, докато през цялото време го държах под око. Когато санитарите връхлетяха вътре и насочихме вниманието си към него, заниманието му наистина ме отврати. Той лежеше по корем на пода и ближеше като куче кръвта, изтекла от наранената ми ръка. Задържаха го лесно и за моя изненада тръгна със санитарите съвсем кротко, като само повтаряше отново и отново:

— Кръвта е живот! Кръвта е живот!^[284]

Не мога да си позволя да губя кръв точно сега, напоследък дадох твърде много и трудно ще се опазя здрав, а освен това и продължителното изтощение поради болестта на Луси и нейните ужасни етапи на развитие ми се отразяват. Прекалено съм развълнуван и уморен, нуждая се от почивка, почивка, почивка. За щастие, Ван Хелзинг не ме повика, така че няма нужда да се лишавам от сън. Довечера не бих могъл да издържа без него.

Телеграма, Ван Хелзинг, Антверпен, до Сюърд, Карфакс

(Изпратено до Карфакс, Съсекс, понеже не е посочено графство^[285], доставено с двадесет и два часа закъснение.)

 

17 септември. Довечера не пропускайте да сте в Хилингъм. Ако не я наглеждате непрестанно през цялото време, отидете и вижте дали цветята са на мястото си. Много важно. Не пропускайте. Ще бъда при Вас възможно най-скоро, след като пристигна.

Дневникът на д-р Сюърд

18 септември. Тъкмо тръгвам, за да хвана влака до Лондон. Телеграмата от Ван Хелзинг ме изпълни с тревога. Това е цяла загубена нощ, а от горчив опит зная какво би могло да се случи за една вечер. Разбира се, има вероятност всичко да бъде наред, но какво ли може да се е случило? Със сигурност над нас тегне някаква печална орис и всяко възможно нещастие ни се изпречва независимо какво се опитваме да сторим. Ще взема този цилиндър с мен и по-късно ще мога да завърша записа си с фонографа на Луси.

Прощална бележка, оставена от Луси Уестънра

17 септември. Нощ. Пиша това и го оставям на място, където ще бъде намерено, така че никой по никакъв начин да не си навлече неприятности заради мен. Това е точен разказ за случилото се тази вечер. Чувствам смъртна немощ и едва имам сили да пиша, но трябва да го сторя, дори да умра, докато го правя.

Легнах си както обикновено, погрижих се цветята да са поставени според нарежданията на д-р Ван Хелзинг и скоро заспах.

Събудих се от пляскането по прозореца, което започна след случката на склона в Уитби, когато Мина ме спаси — вече съм напълно наясно с това. Не се страхувах, но ми се искаше д-р Сюърд да бъде в съседната стая, както ме увери д-р Ван Хелзинг, та да мога да го повикам. Опитах се да заспя, но не успях. Тогава ме изпълни старият страх към съня и реших да остана будна. Унесът вироглаво щеше да се промъкне, когато не го желая, затова, понеже се боях да остана сама, отворих вратата и извиках:

— Има ли някой там?

Не получих отговор. Опасявах се да не събудя мама и затворих отново вратата. Тогава навън, откъм храстите в градината, чух някакъв вой като на куче, но по-свиреп и дълбок. Отидох до прозореца и погледнах, но не можах да видя нищо освен един голям прилеп, който по всяка вероятност досега беше блъскал по прозореца с крилете си, така че си легнах отново, но решена да не заспивам. В същия миг вратата се отвори, мама надникна вътре и като видя по движенията ми, че не спя, влезе и седна до мен. Тя ми заговори дори по-мило и нежно от обикновено:

— Тревожех се за теб, скъпа, и дойдох да видя дали си добре.

Уплаших се, че може да настине, като седи по този начин, и я помолих да се завие и да поспим заедно, затова тя дойде и легна до мен. Не си свали пеньоара, понеже каза, че ще остане за малко, а след това ще се върне в своето легло. Когато я обгърнах с ръце, а тя мен със своите, пляскането и удрянето по прозореца започна отново. Това малко я стресна и уплаши.

— Какво е това? — извика тя.

Опитах се да я успокоя и когато най-накрая успях, тя легна кротко, но все още долавях как милото й клето сърце бие неумолимо. Скоро откъм храстите в градината отново се чу приглушен вой, а не след дълго — трясък от прозореца и множество счупени стъкла се разпиляха на пода. Щората се изду навътре от вятъра, който нахлу и в процепа на счупения прозорец се показа главата на огромен измършавял сив вълк. Мама изпищя от ужас, с голямо усилие седна в леглото и като обезумяла посягаше към всичко, което можеше да й помогне. Накрая тя се вкопчи във венеца от цветя, който д-р Ван Хелзинг все настояваше да нося на врата си, и го откъсна от мястото му. Няколко мига седеше, сочеше към вълка и от гърлото й се долавяше непривично и ужасяващо гъргорене. Тогава тя падна — като ударена от мълния, главата й се удари в челото ми и за момент ме зашемети. Стаята и всичко наоколо сякаш се въртеше. Задържах погледа си към прозореца, но вълкът отдръпна глава назад и безброй малки частички заприиждаха вътре през счупеното стъкло и закръжиха наоколо както колоните прах, които пътешествениците описват, когато в пустинята има самум^[286]. Опитах се да помръдна, но над мен тегнеше някаква омая, а тялото на скъпата ми клета майка, което сякаш вече беше започнало да изстива, понеже милото й сърце престана да бие, ме притискаше и за известно време не си спомням нищо друго.

Моментът, докато се върна на себе си, не ми се стори дълъг, но пък много, много неприятен. Някъде наблизо ечеше погребална камбана^[287], из цялата околност кучетата виеха и в градинските храсти, като че тъкмо отпред, пееше славеят. Бях зашеметена и опиянена от болка, страх и немощ, но песента на птицата звучеше така, сякаш гласът на мъртвата ми майка долиташе отново, за да ме утеши. Мелодията май беше разбудила и прислужничките, понеже чувах как босите им крака тихо стъпваха пред вратата. Повиках ги, те дойдоха и когато видяха какво се беше случило и кой лежеше върху мен на леглото, се разпищяха. Вятърът нахлу вътре през счупения прозорец и вратата се затръшна. Те повдигнаха тялото на милата ми майка и след като вече бях станала, я положиха на леглото, покрита с чаршаф. Всички те бяха толкова изплашени и неспокойни, че им наредих да отидат в трапезарията и да изпият по чаша вино. Вратата рязко се отвори и затвори. Прислужничките се разпискаха и след това вкупом тръгнаха, накъдето им посочих, а аз поставих всичките си цветя върху гърдите на скъпата ми майка. Когато го направих, се сетих какво ми беше казал д-р Ван Хелзинг, но не исках да ги махам и освен това сега щях да разчитам на част от прислугата да остане будна с мен. Изненада ме, че те не се върнаха. Повиках ги, но не получих отговор, и затова отидох в трапезарията, да ги потърся.

Сърцето ми замря, когато видях какво се беше случило: и четирите лежаха безпомощно на пода и дишаха тежко. Гарафата с шери стоеше полупразна на масата, но наоколо се носеше особена и остра миризма. Усъмних се и огледах стъкления съд. Ароматът беше на лауданиум^[288] и щом погледнах към бюфета, видях, че бутилката, която докторът на мама използва за лечението й — ех, използваше! — беше празна. Какво трябва да сторя? Какво трябва да сторя? Отново съм в стаята с мама. Не мога да я оставя, а съм сама с изключение на спящата прислуга, която някой беше упоил. Сама с мъртвите! Не смея да изляза, понеже после може да чуя глухия вой на вълка през счупеното стъкло.

Въздухът е сякаш наситен с прашинки, които се реят и кръжат с въздушния порив от прозореца, светлинките мъжделиво пламтят в синьо. Какво трябва да сторя? Боже, съхрани ме тази нощ от злото! Ще скрия този лист в деколтето си, където ще го намерят, когато дойдат да облекат и приготвят смъртта ми. Милата ми майка си отиде! Дошло е време аз също да напусна света. Ако не преживея тази нощ, сбогом, скъпи Артър, любими. Бог да те пази, мили мой, а на мен — да ми помага!