Брам Стокър
Дракула (10)

Глава X
Писмо, д-р Сюърд до Н. Б. Артър Холмуд

6 септември.

Драги Арт,

Днес новините ми не са добри. Тази сутрин Луси малко се влоши. От това обаче излезе и нещо добро: г-жа Уестънра, естествено, беше загрижена за дъщеря си и се посъветва с мен като професионалист. Възползвах се от възможността, за да й кажа, че моят стар наставник — Ван Хелзинг, големият специалист, идва, за да ми гостува, и че ще я поставя под негово наблюдение наред с моето собствено, така че сега има как да отидем и да си тръгнем, без да я безпокоим прекомерно, понеже една тревога за нея би означавала сигурна смърт, а това може да се окаже пагубно и за Луси при нейното отпаднало състояние. Трудностите обкръжават всички ни, клети стари приятелю, но ако е рекъл Господ, ще ги преодолеем невредими. При необходимост ще пиша, затова, ако не получиш вест от мен, приеми го като знак, че просто няма нищо ново. Макар и набързо,

 

Дневникът на д-р Сюърд

7 септември. Първото, което Ван Хелзинг ми каза, щом се срещнахме на улица „Ливърпул“^[247], беше:

— Казал ли сте нещо на нашия млад приятел — любовникът неин?

— Не — отвърнах, — чаках първо да се видим, както писах в телеграмата. Изпратих му писмо, в което само споменавам, че идвате, понеже г-ца Уестънра не е добре, и че ще го уведомя при нужда.

— Правилно, приятелю — каза той, — съвсем правилно! Той по-добре все още да не знае, а може би никога няма да разбере. Моля се да е така, но ако се окаже необходимо, тогава трябва да научи всичко. И добри ми приятелю Джон, нека ви предупредя. Вие се занимавате с психично болните. Всички хора са луди по един или друг начин и така, както работите предпазливо с вашите безумци, така също работете и с тези на Бога — останалите по света. Казвате не на вашите какво правите, нито защо го правите. Не ги уведомявате каквото мислите. Така че ще държите знанието на мястото му, където може да отлежава — където да сбере подобните си наоколо и да се множи. Засега вие и аз ще съхраним, каквото ни е известно тук и тук — той ме докосна по сърцето и челото, а след това направи същото и със себе си. — В момента имам някои мои си размишления. По-късно ще ви разкрия.

— Защо не сега? — попитах. — Сигурно ще е от полза, можем да стигнем до някакво решение.

Той спря, погледна ме и каза:

— Приятелю мой Джон, когато житото е пораснало дори преди да узрее — докато млякото на неговата земя майка е в него и слънцето все още не е започнало да го багри със своето злато, сеячът издърпва класа, стрива го между грубите си ръце, издухва зелената плява и ви казва: „Вижте! Той е добро зърно, ще се превърне в добра реколта, щом дойде време“^[248].

Не виждах връзката и му го казах. Вместо отговор той се приближи, хвана ме за ухото^[249], закачливо го дръпна, както правеше преди много време на лекциите си, и каза:

— Добрият сеяч ви казва така тогава, защото знае, но не и дотогава. Но няма да видите добрия сеяч да изравя засятото зърно, за да разбере дали той расте. Това е за децата, които си играят на земеделие, а не за ония, които го приемат като работата на живота си. Схващате ли сега, приятелю Джон? Аз засях зърната си, а Природата има своята грижа, за да поникнат. Ако изобщо го направят, значи има някаква надежда, а аз чакам, докато класовете натежат.

Той внезапно спря, очевидно забелязал, че съм разбрал. След това продължи, и то с голяма тържественост:

— Винаги сте бил прилежен ученик, а медицинската ви книга^[250] — по-пълна от тази на останалите. Тогава бяхте само ученик, сега сте учител и вярвам, че добрите навици не са избледнели. Помнете, приятелю, че знанието е по-силно от паметта, а не бива да се доверяваме на по-слабото. Дори да не сте поддържал добрата рутина, нека ви кажа, че случаят с нашата скъпа госпожица може да се окаже — забележете, казвам може да се окаже — такъв интерес за нас и другите, че всички останалите няма как да повдигнат неговата везна, както казва вашият народ. Вземете си тогава бележка за това. Нищо не е прекалено дребно. Съветвам ви — записвайте дори съмненията и догадките си. От тук нататък може да ви е от полза да видите доколко верни са предположенията, които правите. Учим се от грешките, не от успеха!

Щом описах симптомите на Луси — същите като преди, но безкрайно по-изразени — Ван Хелзинг доби мрачен вид, но не каза нищо. Той взе със себе си една чанта, в която имаше много инструменти и лекарства — „ужасяващите джунджурии на благородния ни занаят“, както бе нарекъл веднъж в една от лекциите си оборудването на професор от лечебния еснаф. След като бяхме въведени вътре, г-жа Уестънра ни посрещна. Тя беше разтревожена, но съвсем не и колкото очаквах да я заваря. Природата в едно от благотворните си настроения е предопределила, че дори смъртта има някаква противоотрова в страха от самата нея. Сега в случай, при който всеки шок може да се окаже пагубен, нещата са така наредени по една или друга причина, че всичко, което не е лично — дори ужасяващата промяна в дъщеря й, към която е толкова привързана — сякаш не може да я досегне. Това е като начина, по който Майката Природа обвива едно чуждо тяло с було от някаква безчувствена материя, която може да предпази от зло това, което иначе би се увредило при съприкосновение^[251]. Ако това е инстинктивен егоизъм, тогава следва да замълчим, преди да обвиним някой в порока на себелюбието, понеже за причините му може да има по-дълбоки корени, отколкото познанието ни открива.

Използвах сведенията си за тази фаза на душевната патология, за да поставя правило, че г-жа Уестънра не бива да се намира на едно място с Луси или да мисли за болестта й повече, отколкото бе наложително. Тя се съгласи с готовност, такава готовност, че отново станах свидетел на Природата, бореща се да запази живота на всяка цена. С Ван Хелзинг ни заведоха до стаята на Луси. Ако, щом я видях вчера, бях потресен, когато я видях днес, бях ужасен. Тя изглеждаше мъртвешки, тебеширено бледа, сякаш червенината се бе отдръпнала дори от устните и венците, а костите на лицето й изпъкваха забележимо. Да я видиш или чуеш как диша, беше мъчително. Лицето на Ван Хелзинг се вкамени като мрамор, а веждите му почти се сключиха над носа. Луси лежеше неподвижно и струва ми се, нямаше сили да говори, така че за момент всички останахме притихнали. Тогава професорът ме повика с жест и внимателно излязохме от стаята. Веднага щом затворихме вратата, той бързо пристъпи напред по коридора до следващата стая, която беше отворена. След това светкавично ме дръпна вътре и я затвори.

— Боже мой! — каза той. — Това е ужасно. Нямаме време за губене. Ще умре от цялостен недостиг на кръв, което да поддържа работата на сърцето. Необходимо е кръвопреливане веднага. Ти ли ще бъдеш, или аз?

— Аз съм по-млад и силен, професоре. Трябва да съм аз.

— Тогава се приготви веднага. Ще донеса чантата си. Имам необходимото.

Тръгнах по стълбите с него и докато слизахме, се почука на входната врата. Щом стигнахме салона, прислужницата тъкмо отваряше и вътре бързо пристъпи Артър. Той се втурна към мен, като казваше, шепнейки нетърпеливо:

— Джак, бях толкова притеснен. Прочетох между редовете на писмото ти и ме обзе мъка. Татко е по-добре и побързах насам да видя с очите си. Този джентълмен е д-р Ван Хелзинг, нали? Сър, толкова съм ви благодарен, задето сте дошли.

Когато отначало погледът на професора падна върху него, той не бе в настроение за никакви прекъсвания, но сега, когато забеляза якото му телосложение и позна в него силната младост и мъжество, които то излъчваше, очите на Ван Хелзинг проблеснаха^[252]. Без да се бави, той хвана ръката му и каза:

— Сър, дойдохте навреме. Вие сте любимият на нашата скъпа госпожица. Тя е зле, много, много зле. Не, дете мое, не бъдете такъв — каза той, понеже Артър внезапно пребледня и седна на един стол, почти изгубил съзнание. — Вие ще й помогнете. Можете да сторите повече от всеки на земята, а вашата решителност е най-добрата ви подкрепа.

— Какво мога да направя? — попита дрезгаво Артър. — Кажете и ще се подчиня. Животът ми е неин и бих дал дори последната капка кръв от жилите си.

Професорът има силно чувство за хумор и благодарение на старото ни познанство бързо го долових в отговора му:

— Млади ми сър, не искам чак толкова много — не и последната!

— Какво трябва да направя?

В очите му имаше огън и разширените му ноздри трепнаха от вълнение. Ван Хелзинг го потупа по рамото.

— Елате! — каза той. — Вие сте мъж, а на нас ни трябва точно мъж. По-подходящ сте от мен, по-добър от моя приятел Джон.

Артър погледна объркано и професорът започна да му обяснява любезно:

— Младата госпожица е зле, много зле. Нуждае се от кръв и кръв ще получи или ще умре. С моя приятел Джон се посъветвахме и ще проведем това, което наричаме кръвопреливане — да прелееш от пълните вени на един в празните, които вехнат за него^[253]. Джон щеше да даде своята кръв, понеже е по-млад и силен от мен — тук Артър ме хвана за ръката и мълчаливо я стисна силно, — но сега вие сте тук, вие сте по-добър от нас, стари и млади, които теглим много в света на идеите. Нервите ни не са така спокойни, а кръвта ни — ярко като вашата!

Артър се обърна към него и каза:

— Ако само знаехте с каква радост бих умрял за нея, щяхте да разберете.

После сякаш се задави и замълча.

— Добро момче! — каза Ван Хелзинг. — В не-след-толкова-дългото ще се радвате, че сте направили всичко за нея, вашата любима. Елате сега и бъдете тих. Ще я целунете веднъж, преди да се свърши, но след това трябва да вървите и ще си отидете по мой знак. Не казвайте и дума на мадам. Знаете как е с нея! Не бива да има шок, всичко, което може да научи за това, ще бъде такъв. Елате!

Заедно отидохме до стаята на Луси. Наредихме на Артър да остане отвън. Луси обърна глава и ни погледна, но не каза нищо. Тя не спеше, но просто беше прекалено слаба, за да опита. Продума ни с очи; това бе достатъчно. Ван Хелзинг извади някои неща от чантата си и ги постави на малката масичка, където не се виждаха. След това той забърка приспивателно и приближавайки леглото, каза насърчително:

— Ето, малка госпожице, тук е лекарството ви. Изпийте го наведнъж като добро дете. Вижте, повдигам ви така, че да преглътнете е лесно. Да.

Тя опита и успя.

Порази ме колко дълго мина, докато подейства приспивателното. Всъщност това ни посочи колко е изнемощяла. Сякаш мина цяла вечност, докато сънят взе да потрепва в нейните клепки. Най-накрая обаче лекарството подейства и тя заспа дълбоко. Когато професорът се удовлетвори от резултата, повика Артър в стаята и му повели да съблече сакото си. След това добави:

— Можете да вземете онази малка целувка, докато приближа масата. Приятелю Джон, помогни ми!

Така никой от нас не гледаше, докато той се привеждаше над нея.

Ван Хелзинг се обърна към мен с думите:

— Той е толкова млад и силен и с кръв така чиста, че не трябва да я дефибринираме^[254].

След това набързо, но в абсолютен ред професорът извърши манипулацията. В течение на преливането сякаш животът се завръщаше по страните на клетата Луси, а макар Артър да побледняваше, ярко щастие огряваше лицето му. След малко започнах да се притеснявам, понеже кръвозагубата се отразяваше на моя приятел, макар и да е толкова силен мъж. Това ме наведе на мисълта що за ужасна тежест е трябвало да понесе организмът на Луси — онова, което отслаби Артър, само частично я възстанови. Ала лицето на професора беше безизразно, той стоеше с часовник в ръка и поглед, насочен ту към пациентката, ту към Артър. Чувах как бие сърцето ми. След малко той каза тихо:

— Не се движете рязко. Достатъчно е. Вие се погрижете за него, аз ще видя нея.

Щом всичко приключи, забелязах колко е отслабнал Артър. Превързах раната и го хванах подръка, за да го изведа, когато Ван Хелзинг проговори, без да се обръща — човекът сякаш имаше очи на тила си:

— Храбрият любим заслужава още една целувка, която ще получи веднага.

И както беше привършил манипулацията си, той нагласи възглавницата до главата на пациентката. Като направи това, тънката панделка от черно кадифе, която тя сякаш винаги носи около шията си, пристегната със стара диамантена закопчалка, която нейният обожател й беше подарил, се измести малко нагоре и откри червен белег на гърлото. Артър не го забеляза, нито рязко поетия със съскане дъх, един от начините, по които Ван Хелзинг изразяваше вълнение. Той не спомена нищо на момента, но като се обърна към мен, каза:

— Сега заведете долу нашия храбър млад любим, дайте му от портото^[255] и го оставете да си полегне малко. След това трябва да си отиде вкъщи, да си почине, да спи дълго и да се храни обилно, че да бъде възстановен на каквото е дал на своята любима. Не бива да остане тук. Чакайте! Момент. Навярно, сър, сте нетърпелив за резултати. Тогава отнесете с вас, че във всяко отношение манипулацията е успешна. Този път спасихте живота й и сте свободен да вървите у дома и да си отпочинете със спокойната мисъл, че онова, което може да се направи, е свършено. Ще й разкажа всичко, когато е добре, тя ще ви обича не по-малко за това, което сторихте. Довиждане.

Щом Артър си отиде, аз се върнах в стаята. Луси спеше спокойно, но дишането й беше по-силно, завивката се надигаше над гърдите. Ван Хелзинг седна отстрани на леглото и я загледа съсредоточено. Кадифената панделка отново покриваше червения белег. Прошепнах на професора:

— Какво смятате за този белег на гърлото й?

— Вие какво смятате за него?

— Все още не съм го преглеждал — отговорих и още тогава се заех да разхлабя панделката.

Точно над външната югуларна вена^[256] имаше две пункции^[257], не големи, но и не безопасни на вид. Нямаше следи от болестно състояние, но ръбчетата бяха бели и изглеждаха протрити, като че от тритурация^[258]. Изведнъж ми хрумна, че тези рани или каквото бяха, могат да са причината на проявилата се кръвозагуба, но изоставих идеята веднага щом тя доби очертания, защото подобно нещо няма как да се случи. Цялото легло щеше да е алено от кръвта, която момичето трябва да е изгубило, за да остане така бледо, каквато беше преди преливането.

— Е? — каза Ван Хелзинг.

— Е — отвърнах, — нищо не мога да измисля.

Професорът стана.

— Довечера трябва да се върна в Амстердам — каза той. — Там има книги и други неща, които ми трябват. Вие трябва да останете тук цяла нощ и не бива да я изпускате от поглед.

— Да си повикам ли сестра? — попитах.

— Ние сме най-добрите сестри, вие и аз. Продължавайте да я наглеждате цяла нощ, грижете се да е добре нахранена и нищо да не я безпокои. Не бива да заспивате. По-късно можем да спим, вие и аз. Ще се върна възможно най-скоро. И тогава можем да започнем.

— Можем да започнем? — казах. — Какво, за Бога, имате предвид?

— Ще видим! — отговори, докато бързаше да излезе.

Той се върна след секунда, подаде глава през вратата и каза, вдигнал предупредително пръст:

— Помнете, тя е ваша отговорност. Ако я оставите и последва вреда, в бъдеще няма да спите спокойно!^[259]

Дневникът на д-р Сюърд — продължение

8 септември. Цяла нощ седях с Луси. Опиатът спря да действа към здрач и тя инстинктивно се пробуди. Приличаше на друг човек в сравнение със състоянието й преди манипулацията. Тя дори беше с приповдигнато настроение и изпълнена от жизнерадост, но забелязвах следите на пълното изтощение, което бе преживяла. Щом казах на г-жа Уестънра, че д-р Ван Хелзинг е наредил да остана с нея, тя почти погледна през пръсти на идеята, посочвайки възстановените сили на дъщеря си и отличното й настроение. Аз обаче бях непреклонен и направих приготовления за дългото си бдение. След като прислужницата я приготви за през нощта, аз влязох, като междувременно бях вечерял, и седнах отстрани на леглото. Тя по никакъв начин не възрази, а напротив — гледаше ме с благодарност всеки път, щом очите ни се срещнеха. Доста по-късно като че ли започна да се унася в сън, но сякаш нарочно се съвземаше и го прогонваше. Това се повтори няколко пъти, като с течение на времето усилията й ставаха по-големи, а времето между тях — по-кратко. Беше очевидно, че тя не искаше да заспи, затова веднага повдигнах въпроса:

— Не искате ли да заспите?

— Не. Страхувам се.

— Страхувате се да заспите! Но защо? Това е дарът, за който всички милеем.

— Ех, не и ако сте като мен — ако сънят ви вещаеше ужас!

— Вещаеше ужас! Какво, за Бога, имате предвид?

— Не зная, ах, не зная. И точно това е най-страшното. Цялата онази немощ ме сполетяваше по време на сън, докато накрая презрях самата мисъл за него.

— Но скъпо момиче, тази нощ можете спите. Аз съм тук, пазя ви и мога да обещая, че нищо няма да се случи.

— Ах, имам ви доверие!

Възползвах се от възможността и казах:

— Обещавам, че ако видя някакви признаци на кошмари, ще ви събудя веднага.

— Ще го направите ли? О, наистина ли ще го направите? Колко сте добър към мен. Тогава ще спя!

И почти на мига тя въздъхна дълбоко от облекчение и се отпусна заспала назад. Бдях цяла нощ над нея. Тя така и не помръдна, а прекара цяла нощ в дълбок спокоен животворен и здравословен сън. Устните й бяха лекичко разтворени, а гърдите й се издигаха и спускаха последователно като махало. На лицето й имаше усмивка, което беше признак, че никакви кошмари не смущават душевния й покой.

В ранното утро прислужницата й дойде и я оставих на нейните грижи, а аз се прибрах вкъщи, понеже ме безпокояха много неща. Телеграфирах накратко до Ван Хелзинг и до Артър, споделяйки отличните резултати от манипулацията. Отне ми цял ден да отметна работата, която ми беше останала за вършене. Беше се стъмнило, когато имах възможност да се поинтересувам за своя пациент зоофаг. Докладът беше обнадеждаващ, бил е съвсем спокоен през изминалото денонощие. При следобедната ми закуска пристигна телеграма на Ван Хелзинг от Амстердам, която съобщаваше, че и тази вечер трябва да отида в Хилингъм, тъй като няма да е зле, ако съм наблизо, а той щял да потегли с нощната поща и да се присъедини към мен рано сутринта.

 

 

9 септември. Бях твърде уморен и изнемощял, когато стигнах Хилингъм. Почти не бях мигвал от два дни и мозъкът ми беше започнал да изпитва онази скованост, която бележи церебралната преумора^[260]. Луси не спеше, а настроението й беше приповдигнато. След като се здрависа с мен, тя погледна закачливо и каза:

— Тази нощ няма да седите буден. Преуморен сте. Отново съм напълно здрава, наистина такава съм и ако ще има някакво бодърстване, аз ще съм тази, която ще бди над вас.

Не възнамерявах да споря, а вместо това отидох да вечерям. Луси дойде с мен и разведрен от чаровната й компания, се нахраних превъзходно и изпих две чаши от портото, което беше повече от отлично. Тя ме заведе на горния етаж и ми показа стаята до нейната, където грееше уютен огън.

— Сега — каза тя — трябва да останете тук. Няма да затварям нито тази врата, нито моята. Може да легнете на канапето, понеже зная, че нищо не би изкушило вас, докторите, да спите в легло, докато има пациент на хоризонта. Ако искам нещо ще извикам и вие можете да дойдете при мен веднага.

Нямаше как да откажа, защото бях пребит като куче и едва ли щях да остана буден дори да се опитвах. Така, след като повтори обещанието си да ме повика, ако иска нещо, легнах на канапето и забравих за всичко.

Дневникът на Луси Уестънра

9 септември. Тази вечер се чувствам много щастлива. Бях толкова ужасно слаба, че сега, когато мога да мисля и да се движа наоколо, е все едно да усещам лъчите на слънцето след дълготраен източен вятър, повял от стоманено небе. Чувствам Артър някак много, много близо до мен. Сякаш усещам как присъствието му ме стопля. Предполагам, че е защото боледуването и немощта са нещо себично и насочват вътрешните ни очи и състрадание към самите нас, докато здравето и силата отпускат юздите на Любовта и в мисли и чувства тя може да се скита, където пожелае. Знам къде са моите мисли. Само Артър да знаеше! Мили мой, мили мой, ушите ти сигурно пискат, докато спиш, както правят моите, щом се будя^[261]. Ех, блажената почивка от предната вечер! Как поспах, докато милият, добър д-р Сюърд ме наглеждаше. А тази нощ не ще се боя да дремна, след като той е на ръка разстояние, на един зов. Благодаря на всички, че са толкова добри към мен! Благодаря ти, Господи! Лека нощ, Артър.

Дневникът на д-р Сюърд

10 септември. Събуди ме ръката на професора върху главата ми. За един миг се разбудих напълно. При всяко положение това е едно от нещата, които научаваме в лудницата.

— А как е пациентката ни?

— Беше добре, когато я оставих, или по-скоро когато тя ме остави — отговорих.

— Елате, нека проверим — каза той и заедно отидохме в стаята.

Докато Ван Хелзинг пристъпи с леки движения като на котка към леглото, аз отидох към щората, за да я повдигна леко, понеже беше спусната. Щом я дръпнах и сутрешните лъчи на слънцето заляха стаята, чух как професорът тихо изсъска, поемайки си навътре дъх, и понеже познавах специфичността на това действие, смъртен страх прободе сърцето ми. Като се приближих, той отстъпи назад и възклицанието му от ужас Gott in Himmel!^[262] нямаше нужда от допълнение, макар лицето му също да бе разкривено от ужас. Той посочи към леглото. Каменното му лице бе изопнато и пепеляво бяло. Коленете ми се разтрепериха. Там, на леглото, както изглежда, в безсъзнание, лежеше клетата Луси, по-ужасно пребледняла и изпита от всякога. Дори устните й бяха бели, а венците сякаш се бяха отдръпнали назад от зъбите, както понякога може да се види при труп след продължително боледуване. Ван Хелзинг вдигна крак, за да тропне от яд, но житейската му интуиция и всичките дълги години постоянство го възпряха и той стъпи на земята спокойно.

— Бързо! — каза той. — Донесете брендито.

Влетях в трапезарията и се върнах с гарафата. Професорът накваси измъчените бледи устни с него и заедно разтрихме дланите, китките и сърцето. Той напипа пулса й след няколко мига на мъчително очакване и каза:

— Не е прекалено късно. Бие, макар и само вяло. Цялата ни работа е загубена, трябва да започнем отново. Няма никакъв млад Артър наоколо, необходимо е да разчитам на вас самия този път, приятелю Джон.

Докато говореше, той ровеше из чантата си и изваждаше инструментите за кръвопреливане. Аз си свалих връхната дреха и навих ръкава на ризата си. В момента нямахме възможност да я приспим, а и нямаше нужда, затова, без да отлагаме и миг, пристъпихме към манипулацията. След известно време — съвсем не изглеждаше кратко, понеже постепенното изтичане на кръвта, без значение колко доброволно е отстъпена, е ужасно преживяване — Ван Хелзинг вдигна пръст предупредително.

— Не помръдвайте — каза той. — Боя се, че с нарастване на силите си може да се събуди, а това би било опасност, о, такава голяма опасност. Но аз ще предпазни мерки взема^[263]. Ще сложа подкожна инжекция морфин.

След това той пристъпи, пъргаво и сръчно, към изпълнение на намерението си. Въздействието върху Луси беше осезаемо, тъй като немощта й сякаш се сля с наркотичния сън. Да видя как плахата руменина се прокрадва обратно в бледите страни и устни ме накара да се почувствам горд. Никой мъж не би могъл да знае, преди да го изпита, какво е да усещаш как собственият ти живот полека изтича във вените на жената, която обичаш.

Професорът ме наблюдаваше критично.

— Това ще свърши работа — каза той.

— Вече? — възразих. — Взехте доста повече от Арт.

Той се усмихна тъжно и отвърна:

— Той е нейният любим, нейният годеник. Вие имате работа, много работа да вършите за нея и за другите и настоящото ще бъде достатъчно.

Когато той привърши с манипулацията, се погрижи за Луси, а в това време аз приложих точково притискане^[264] на собствената си инцисия^[265]. Докато чаках да се освободи, за да ми обърне внимание, полегнах, понеже усетих слабост и ми прилоша. След малко той превърза раната ми и ме изпрати на долния етаж да си взема чаша вино. Тъкмо излизах от стаята, когато ме последва и каза почти шепнешком:

— Имайте предвид, че нищо от това не трябва да се споменава. Ако нашият млад обожател се появи неочаквано, както по-рано — нито дума. Веднага би го сепнало и накарало да ревнува. Не бива нищо да се споменава. Толкова!

Когато се върнах, той ме изгледа внимателно и каза:

— Вие не сте по-добре. Отидете в стаята, легнете на канапето и починете малко, след това закусвайте много и елате тук при мен.

Последвах заръките му, понеже знаех колко са правилни и разумни. Бях свършил своето и следващото ми задължение бе да запазя силите си. Чувствах се много слаб и в тази немощ се стопи част от изумлението от случилото се. Заспах на канапето, докато се чудех отново и отново как Луси бе извършила подобно ретроградно движение^[266] и как би могла да се лиши от толкова много кръв без никаква следа, която да свидетелства за това. Предполагам, че сигурно съм продължил с тези въпроси, понеже, насън или наяве, мислите ми винаги се връщаха към малките пункции на нейното гърло и грапавия протрит вид на техните ръбчета, колкото и да бяха дребни.

През деня Луси спа спокойно и когато се събуди, беше сравнително укрепнала и се чувстваше добре, макар и съвсем не толкова, колкото предния ден. След като Ван Хелзинг я прегледа, излезе на разходка и ме остави при нея с изричните нареждания да не я оставям и за миг. Дочух го откъм салона да пита за пътя към най-близката телеграфна станция.

Луси бъбреше спокойно, изглежда съвсем не съзнаваше, че нещо се бе случило. Опитах се да поддържам интереса и ведростта й. Когато г-жа Уестънра се качи горе, за да я види, тя сякаш също не забеляза каквато и да е промяна, а вместо това ми каза с благодарност:

— Дължим ви толкова много, д-р Сюърд, за всичко, което направихте, но вече наистина трябва да се погрижите да не се претоварвате. Вие сам изглеждате пребледнял. Нуждаете се от съпруга, която от малко да ви гледа и да се грижи за вас, така си е!

Докато говореше, Луси се изчерви, макар и само за миг, понеже измъчените й пресъхнали вени не можеха да поддържат задълго притока на кръв към лицето. После тя също толкова рязко пребледня и умолително обърна очи към мен. Усмихнах се, кимнах и поставих пръст на устните си, а тя с въздишка потъна обратно сред възглавниците си.

Ван Хелзинг се върна след няколко часа и веднага ми каза:

— Сега вие се върнете вкъщи, яжте много и пийте до насита. Подсилете се. Довечера аз оставам и сам ще седя буден с малката госпожица. Заедно трябва да наблюдаваме случая и никой друг не бива да узнава. Имам сериозни основания. Не, не ги питайте, мислете каквото пожелаете. Не се страхувайте да предполагате дори най-невероятното. Лека нощ.

В салона две от прислужничките дойдоха при мен и попитаха дали заедно или поне някоя от тях би могла да остане при госпожица Луси. Те ме умоляваха да им позволя, и щом заявих, че е желание на д-р Ван Хелзинг само той или пък аз да я наглеждаме, те сърцераздирателно поискаха от мен да ходатайствам за тях пред „чуждестранния джентълмен“. Трогнах се много от тяхната загриженост. Може би беше, защото в момента се чувствам слаб, или може би засвидетелстваха такава преданост на Луси, понеже съм забелязвал отново и отново подобни случаи на женска добрина. Прибрах се тук като за късна вечеря, направих визитациите си — всичко беше наред, и записах това, докато очаквах да ме навести сънят. Той наближава.

 

 

11 септември. Този следобед наминах до Хилингъм. Заварих Ван Хелзинг в отлично настроение, а Луси — много по-добре. Малко след като пристигнах, един голям колет от чужбина беше доставен за професора. Той го отвори доста напористо поне на пръв поглед и извади един огромен букет от бели цветя.

— Това е за вас, госпожице Луси — каза той.

— За мен? О, д-р Ван Хелзинг!

— Да, скъпа моя, но не за вас, та да ви развлича. Това е лекарство. При тези думи Луси направи кисела физиономия.

— Не са, но не са и да се взимат след декокция^[267] или в причиняваща гадене форма, затова не се налага да сбръчквате това чаровно носле, или ще посоча на моя приятел Артър какви злочестини може да се наложи да преживее, като гледа толкова много красота, която той така обича, толкова много разкривена. Аха, прекрасна моя госпожице, сега толкова хубавото ви носле отново е напълно право. Това е лечебно, но вие не знаете по какъв начин. Той^[268] отива на прозореца, правя красив венец и го окачвам на врата ви, така че да спите спокойно. О, да! Също като цвета на лотоса ви кара да забравите за проблемите си. Ухае като водите на Лета^[269] и на онзи извор на младостта, който конкистадорите дирили във Флорида, но всички я намерили твърде късно^[270].

Докато той говореше, Луси разглеждаше цветята и ги миришеше. Изведнъж ги хвърли и каза едновременно с погнуса и веселие:

— О, професоре, надявам се, че само се шегувате с мен. Та тези цветя са най-обикновен чесън.

За мое учудване Ван Хелзинг се изправи и каза с цялата си строгост, стиснал желязна челюст и сключил рунтави вежди:

— Не ми се подигравайте! Никога не се шегувам! Има си сериозна причина за всичко, което правя, и ви предупреждавам да не ми противоречите. Внимавайте поне заради другите, ако не заради самата себе си. — След това, като видя бедната Луси уплашена, както се и очакваше, той продължи по-внимателно: — О, малка госпожице, скъпа моя, не се плашете от мен. Всичко, което правя, е само за ваше добро, а тези толкова обикновени цветя ще са ви от голяма полза. Вижте, сам ги поставям в стаята ви. Правя сам венеца, който ще носите. Но шшт! Без да споменавате на други, което довежда до толкова любопитни въпроси. Трябва да се подчиним и мълчанието е част от покорството, а покорството ще ви изпрати силна и здрава в любящите обятия, които ви очакват. Сега постойте още малко. Елате с мен, приятелю Джон, ще ми помогнете да закичим стаята с моя чесън, който е изминал целия път от Харлем^[271], където моят приятел Вандерпул отглежда билки в своите оранжерии целогодишно. Трябваше да телеграфирам вчера или нямаше да бъдат тук.

Отидохме в стаята, като взехме цветята с нас. Действията на професора определено бяха чудати и не ги бях срещал в никоя фармакопея^[272], за която някога бях чувал. Най-напред той затвори прозорците и ги заключи добре с резетата, после, като взе шепа цветчета, натърка целите рамки, сякаш за да е сигурен, че всяка струя въздух, която би могла да влезе вътре, ще поеме миризмата на чесъна. След това със същата стиска той натри цялата каса на вратата: отгоре, отдолу, всяка от страните. Същото стори и около камината. Това ми изглеждаше гротескно и след малко казах:

— Е, професоре, знам, че винаги имате причина за това, което правите, но това определено ме озадачава. Добре че тук няма някой скептик, защото той би казал, че разработвате някаква магия, с която да държите настрана зъл дух.

— Може би това и правя! — отвърна тихо той, като в същото време започна да сплита венеца, който Луси щеше да носи около шията си.

След това зачакахме, докато тя приготви вечерния си тоалет, и когато си легна, Ван Хелзинг лично положи венеца от чесън около врата й. Последните му думи към нея бяха:

— Внимавайте да не го повредите и дори в стаята да е задушно, не отваряйте довечера прозореца или вратата.

— Обещавам — каза Луси, — и благодаря и на двама ви хиляди пъти за цялата добрина към мен! О, какво съм направила, че да съм благословена с такива приятели?

Напуснахме къщата с моя кабриолет^[273], който чакаше. Ван Хелзинг каза:

— Довечера мога да спя спокойно, а и се нуждая от това: две нощи път, много четене през деня между тях, много безпокойство през следващия и една вечер бодърстване, без да мигна. Утре рано сутринта вие ме викате и отиваме заедно да видим нашата хубава госпожица толкова много по-силна заради „магията“, която разработих. Хо, хо!

Той изглеждаше така убеден, че щом си спомних за собствената си увереност преди две нощи и пагубните последици от нея, изпитах почтителен страх и смътен ужас. Сигурно немощта ме беше разколебала да спомена това на моя приятел, а ги почувствах по-силно и отпреди като неизплакани сълзи.