Джой Филдинг
Не плачи сега (29)

Двайсет и девета глава

— Къде отиваме, мамо? — попита Аманда, докато се въртеше неспокойно на мястото си. Бяха спрели до една дрогерия, където Бони й бе купила пакетче чипс и бе накарала аптекарят да се обади на доктор Клайн. Петнайсет минути по-късно вече беше изпълнила рецептата и две хапчета пътуваха надолу по вените й, опитвайки се да разгромят отровата в кръвта й.

— Мислех да се повозим малко, миличка — отвърна Бони на Аманда, като се извърна към задната седалка и се усмихна на дъщеря си. Почуди се дали усмивката й изглежда толкова престорена, колкото я чувстваше отвътре. Колко време още можеше да продължава да кара, запита се тя. Рано или късно, трябваше да отидат някъде.

— Не искам да се возя — запротестира Аманда. — Искам да си ходим у дома. Искам да гледам „Улица Сезам“.

— Не можем още да се приберем у дома. Първо трябва да свърша някои неща.

— Какви неща?

Бони реши да отиде в полицията. След по-малко от десет минути вече бяха в Нютън.

— Трябва да се отбием тук за малко — каза тя на Аманда, като спря колата на паркинга зад полицейския участък.

— Не искам да ходя там. — Аманда скръсти ръце на гърдите си и вече всеки момент щеше да се разплаче.

— Моля те, не плачи, съкровище. Няма да се бавим.

— Искам да си идем у дома. Искам да гледам „Улица Сезам“.

Бони разкопча колана на Аманда и я вдигна от мястото й. Тялото на Аманда се стегна от негодувание.

— Хайде, любов моя. Моля те, бъди послушна. Не се чувствам много добре.

— Искам вкъщи. — Аманда започна да рита с крака. Бони понесе дъщеря си, ритаща и извиваща си, към входа.

— Ти не си добра — каза й Аманда. — Не си готина.

— Трябва да говоря с капитан Махони — заяви Бони на полицая на бюрото най-отпред, когато Аманда се смили и млъкна.

Младият полицай я погледна, без изобщо да си спомни коя е.

— Няма го в момента. Мога ли аз да ви помогна?

— А детектив Критзик тук ли е?

— В момента не. Какъв е проблемът?

Бони пусна Аманда на пода, после се наведе към полицая.

— Тровят ме — каза тя.

* * *

Е, това се оказа огромна загуба на време, помисли си Бони, докато ядосано излизаше от полицейския паркинг. Погледна електронния часовник. Бяха изминали повече от четирийсет минути и за какво? За да може някакъв циничен, млад, току-що завършил гимназия копелдак с лице на сводник да й зададе куп нелепи въпроси, само за да й заяви накрая, че тъй като предполагаемото отравяне е станало в Уестън, всъщност това било извън правомощията му.

— Но аз съм сигурна, че капитан Махони ще се заинтересува… — беше започнала тя, после млъкна, енергията й се бе изчерпила. Какъв смисъл имаше? Щеше да отседне в някой мотел за през нощта и на сутринта щеше да се обади на капитан Махони. Със сигурност нямаше намерение да се връща обратно в Уестън сега.

— Гладна съм — изхленчи Аманда след няколко минути. — Сега къде отиваме?

Бони се огледа, сепна се когато откри, че се намират на улица „Ломбард“. Намали и залази едва-едва нагоре по улицата.

— Къде сме, мамо?

Къщата на улица „Ломбард“ №430 изглеждаше точно по същия начин, както беше изглеждала и преди един месец. Дори табелата с „ПРОДАВА СЕ“ стоеше непокътната. Полицията бе махнала жълтата лента около сградата и хората вече можеха да пресичат безнаказано. Без съмнение къщата бе изцяло почистена. Кръвта на Джоун — внимателно избърсана. Останал бе единствено призракът й.

Бони спря пред къщата, очите й проследиха пътечка към предната врата. Само ако не беше поела по тази пътека, помисли си тя сега, като се чудеше колко ли по-различни щяха да бъдат нещата. Само ако не бе послушала Джоун. Само ако не беше вдигнала телефона онази сутрин. Толкова много „само ако“-та. Щяха ли да променят нещо?

— На кой е тази къща, мамо? — попита Аманда.

В отговор, Бони бързо отлепи от бордюра.

— На никой — отвърна тя. Колко ли време щеше да е необходимо сега, за да се продаде къщата, след като беше станала сцена на убийство, дали семейство Палмей не е било принудено да свали от цената. Тя се върна отново на Комънуелт авеню, продължи по него до „Честнът“ и после се насочи към Уест Нютън Хил.

Къщата на улица „Ексетър“ №13 също изглеждаше непроменена със зеленикавобежовата си фасада и загадъчните стъклописи по прозорците. Нямаше никакви външни признаци, че къщата е празна. Дори и тревата бе добре подрязана, сякаш някой все още продължаваше да живее тук.

Бони спря колата и изключи мотора.

— Къде сме? — попита отново Аманда.

Бони отвори вратата на колата, излезе навън и като разкопча Аманда от специалната й седалка, я понесе към моравата пред къщата на Джоун.

— Това църква ли е? — попита Аманда, с широко ококорени очи.

— Не, миличка. Това е мястото, където преди са живели Сам и Лорън.

— Те тук ли са сега?

— Не. — Бони поведе Аманда по алеята към широката двукрила врата.

— Вътре ли ще влизаме?

Щяха ли? Бони бръкна в чантата си и измъкна ключовете, намери който й трябваше, пъхна го в ключалката. Съвсем беше забравила, че има ключ от къщата на Джоун, докато не изпусна връзката на алеята и не го видя да й намигва под парче счупено стъкло.

Дали още тогава не бе решила, че ще дойде дотук?

Вратата се отвори с лекота и Бони влезе вътре, Аманда се стрелна в предното фоайе. Бони си спомни първото си посещение в тази къща, чу ехото от гласа на Лорън, провикващ се от горе „мамо“, припомни си объркването, изписано върху лицето й, когато надникна над перилата и видя баща си, почувства яростните й юмруци върху лицето си, усети вкуса на кръвта върху устните си.

Какво правеше отново тук сега?

Аманда заподскача към всекидневната.

— Много е смешна тази къща, мамо — каза тя, като скачаше от единия индийски килим на другия, сякаш бяха нарисувани с тебешир квадрати върху паважа и се спря пред голямата тухлена камина.

— Внимавай, скъпа — предупреди я Бони. — Гледай да не повредиш нещо.

— Какво значи да повредиш? — попита Аманда.

— Да не счупиш нещо — обясни й Бони и продължи през средновековната на вид трапезария към кухнята в дъното на къщата. Бързо намери килера и отвори вратата му.

Беше почти празен. Няколко кутии с овесени ядки, нескафе, кутия със стафиди, върху рафтовете имаше един двукилограмов пакет със захар, но вътре не беше останало кой знае колко. Една ютия, все още неразопакована, лежеше най-отгоре, до пакет неотворени бели книжни салфетки.

Бони едновременно затвори вратата на килера и отвори другата на мокрото помещение до него. Две подочистачки я поздравиха с падане, едната електрическа, другата обикновена. Бони ги тикна обратно на мястото им, после затвори врата и продължи с мивката, движеше се като автомат, сякаш всяко нейно движение бе предварително внимателно програмирано.

— Може ли чаша мляко? — попита Аманда.

— Няма мляко. — Бони коленичи и отвори шкафчето под мивката.

— Не обичат ли мляко?

— Сега тук никой не живее, съкровище, забрави ли? Млякото ще вкисне. — Очите на Бони огледаха внимателно съдържанието на шкафа: голяма тъмнозелена кофа за боклук, пластмасова кутия, пълна с най-различни гъби и бърсалки, два вида препарат за миене на съдове, малка бутилка с „Мистър Клийн“.

— Може ли тогава чаша вода?

— Не, съкровище. — Бони бутна бутилката с „Мистър Клийн“ настрани.

— И водата ли се е вкиснала?

— Не сме си вкъщи — напомни й Бони.

— Тогава защо сме тук? — попита съвсем логично Аманда.

Защото търся нещо, помисли си Бони, но не го каза, виждайки как две въображаеми бели мишки претичват през съзнанието й. Препарати против насекоми, отрова за мишки, пестициди, беше казал доктор Клайн. Бони не държеше в дома си нито препарати против насекоми, нито пестициди. Никога не бе имала мишки, докато Сам не дойде да живее при тях. Бони се пресегна към една цилиндрична тенекиена кутия в дъното на шкафа, беше завряна чак в най-отдалечения ъгъл.

— Искам да си ходим вкъщи — нацупи се Аманда, като се облегна с цялата си тежест върху гърба на майка си, нарушавайки и без това крехкото равновесие на Бони. Бони падна на пода, ръцете й събориха кутиите с препарати за чинии и бутилката с „Мистър Клийн“, а гъбите се разхвърчаха на всички посоки.

Аманда се разкикоти.

— Мама направи беля.

Бони възвърна равновесието си и преди да извади цилиндричната метална кутия от дъното на шкафа, бързо събра гъбите и ги върна в кутията, изправи препаратите за чинии и бутилката с „Мистър Клийн“.

Видя черепа с кръстосани кости преди да успее да види каквото и да било друго. ОПАСНО, ОТРОВА, пишеше над него с дебели, големи черни букви. СИГУРЕН УНИЩОЖИТЕЛ, гласяха оранжевите букви върху черните и бели райета, после с по-малки букви под него: ОТРОВА ЗА МИШКИ. Рисунката на една умряла мишка заемаше центъра на етикета.

Бони преглътна, усети, че й се завива свят, втриса я, вцепенява се, после й става прекалено горещо. Обърна кутията от другата страна. „Внимание — прочете тя. — Вредно при гълтане. Да се пази от деца. Да не се използва на места, където се слага храна. Да не се използва в хранителни складове. Да не се използва в шкафове, където се държи храна или кухненски принадлежности. При поглъщане, да не се предизвиква изкуствено повръщане. Основна съставка: арсеник.“

Бони изпусна кутията на пода, видя как се търкулна на сантиметри от пръстите й. Аманда се затича към нея и понечи да я сграбчи.

— Не пипай! — изкрещя Бони, с което така изплаши детето, че то отскочи назад и очите му се изпълниха със сълзи. — Няма нищо, съкровище — каза бързо Бони. — Просто е много опасно. Не бива да го докосваш.

— Ти защо го пипа тогава? — попита Аманда.

— Не биваше и аз да го пипам — съгласи се Бони, като се протегна към него и го сграбчи, пръстите й покриха предупреждението.

— Остави го, мамо! — изплака Аманда. — Остави го!

Бони го върна най-отзад в шкафа, после си изми ръцете.

— Искам вкъщи, мамо. Не ми харесва тук. Искам вкъщи. — Аманда вече беше изскочила от кухнята и тичаше към коридора.

— Аманда, чакай — извика Бони след нея. — Почакай ме.

— Искам вкъщи — изхленчи Аманда, когато Бони я притисна в прегръдките си.

— Какво ще кажеш да си купим сладолед?

— Искам вкъщи — настоя упорито Аманда.

— Не можем още да се приберем вкъщи, съкровище — отвърна й Бони.

— Л’ил Абнър ли пак е избягал? — попита Аманда. — Да знаеш, че мен не ме е страх от него. Сам ми каза, че е бил лош, само защото е бил гладен и че той ще се погрижи повече да не огладнява.

— Чудесно, тиквичке.

— Сам ми харесва.

— И на мен също — отвърна й Бони и осъзна, че наистина беше така. Възможно ли бе да е хладнокръвен убиец? Тя отвори външната врата и излезе, като заключи зад себе си.

— И Л’ил Абнър ми харесва. Готин е.

— Да, да.

Бони понесе Аманда надолу по стълбите, като се опитваше да реши следващата си стъпка, още преди да се качи в колата. Щеше да купи на Аманда една фунийка сладолед, щеше отново да се обади в полицията, щеше да настоява да я свържат с капитан Махони, независимо къде е, да му каже за разкритието си. Може би на него щеше да му хрумне нещо. Трябваше да има нещо, което можеше да се направи.

— Бони? — каза жената, която я чакаше отстрани до колата й.

Очите на Бони се стрелнаха към русата жена в изцапана с боя широка зелена риза. Колко ли време беше стояла там?

— Здравей, Каролайн — поздрави Бони и пусна Аманда на земята.

— Видях, че колата спира и си помислих, че може и да си ти — започна Каролайн. — Но изглеждаше толкова променена, а и не знаех кое е малкото момиченце…

— Това е дъщеря ми, Аманда — обясни й Бони, не знаеше какво да добави.

— Приятно ми е да се запознаем, Аманда. — Каролайн Госет коленичи и протегна ръката си към Аманда, тя я сграбчи и силно я разтърси. — Някой някога викал ли ти е Манди?

— Чичо ми Ник.

— Добре, Манди, ти си едно много хубаво малко момиченце.

— Благодаря.

Каролайн Госет се изправи и погледна към Бони.

— Добре ли си?

— И по-добре съм била — призна си Бони.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Каролайн.

— Бих изпила една чаша вода.

— И аз — обади се Аманда. — Мама каза, че не можем да пием вода в тази къща, защото не била наша. — Тя посочи с пръст към къщата на Джоун.

— Е, в моята къща имам не само вода — отвърна Каролайн. — Но и сладолед с вафлички.

— Сладолед! — повтори Аманда като папагал. — С вафлички.

— Хайде — подкани ги Каролайн, като хвана Бони за лакътя. — Изглеждаш така, сякаш трябва да седнеш.

* * *

— Ще ми кажеш ли какво се е случило? — попита Каролайн, когато Аманда вече удобно се бе настанила пред телевизора във всекидневната с цяла купа вафлички, пълни със сладолед.

— Не знам откъде да започна.

— Започни с това подстригване.

Бони се усмихна.

— Не се чувствах много добре напоследък — започна тя. — Косата ми беше ужасна. Помислих си, че ако я подстрижа, ще се оправи.

— Оправи ли се?

— Знаеш ли, че безжизнената коса, кървящите венци и острото гадене са все симптоми на отравяне с арсеник? — попита Бони, изреждайки онова, което й беше казал аптекарят.

— Моля? — Каролайн Госет се наведе напред от канапето в хола. — Да не би да искаш да кажеш, че си била отровена?

— Оказа се, че в кръвта ми има високо съдържание на арсеник.

— Не разбирам.

Бони се отпусна назад в креслото и изпи още една глътка вода, очите й се изпълниха със сълзи.

— Някой се опитва да ме отрови.

— Господи. Знаеш ли кой?

Бони поклати глава.

— Явно някой от близките ми — призна тя с нежелание. — Вероятно същият, който е убил и Джоун.

— Какво казаха в полицията?

— Че съм извън правомощията им.

— Моля?

— Това е дълга история. Капитан Махони го нямаше. Трябва по-късно да се опитам отново да се свържа с него.

Каролайн се изправи и се запъти към кухнята, върна се с безжичен телефон.

— Опитай още сега.

Бони набра телефона на нютънския полицейски участък и каза на дежурния, че иска да говори или с капитан Махони, или с детектив Критзик, отвърнаха й, че още ги няма, искала ли да остави някакво съобщение.

— Дай им телефона ми — настоя Каролайн и Бони го направи.

— Благодаря ти. Не ми е приятно, че ти се натрапвам по този начин.

— Господи, ти ме смайваш — поклати глава Каролайн. — Някой се опитва да те убие, а ти се тревожиш, че си се натрапвала. Направи ми една услуга — не се тревожи. Много ми е приятна компанията ти. Освен това, явно не можеш да се прибереш у дома, докато не изясниш нещата. Двете с дъщеря ти ще спите тук тази вечер.

— Не мога.

— Можеш и ще го направиш.

— Но съпругът ти…

— Не съм казала, че можеш да спиш с него.

Бони се усмихна, за малко да се разсмее.

— Не мога да остана тук завинаги.

— Не съм казвала, че е завинаги. — Каролайн се навря до Бони в креслото. — Но щом като някой от близките ти се опитва да те убие, не можеш да се прибереш у дома, докато полицията не открие кой е. Освен това по всичко си личи, че се нуждаеш от няколко дни, за да си починеш и посъвземеш. Не трябва ли да си в болница?

— Не — излъга Бони. — Имам някакви хапчета. — Тя махна към чантата на пода до краката си.

— Добре, значи решено. Ще останеш тук поне до утре.

Бони си погледна часовника.

— Искам да се обадя на една приятелка — каза тя. — Имаш ли нещо против?

— Обади се на когото искаш.

Бони набра домашния телефон на Даяна. Вдигнаха й веднага.

— Даяна? — каза Бони, благодарна, че чува гласа й.

— Бони, ти ли си? — извика Даяна в слушалката. — Къде си?

— При едни хора — отвърна й Бони, разтревожена от гласа на приятелката си.

— Род звъни тук на всеки пет минути — отвърна й Даяна. — Направо се е побъркал, никога не съм го виждала такъв. Не е на себе си. Казва, че просто си изчезнала.

— Не съм изчезнала. — Тя си представи съпруга си, представи си го как изревава въпроси по телефона, как брат й и заварения й син, висяха до него и слушаха. — Как е банята ти? — попита тя изведнъж.

— Моля?

— Банята ти. Знам, че Сам се потруди здравата, за да я завърши, преди да се върнеш.

— Чудесна е — отвърна Даяна, явно смутена от внезапната смяна на темата. — Има още малко да довърши отляво, но изглежда страхотно.

— А как беше в Ню Йорк?

— Нормално — отвърна Даяна пренебрежително. — Бони, какво става? Род казва, че излязъл за няколко часа и че когато тръгвал си била толкова зле, че едва си се държала на крака. Когато се върнал вкъщи, вече те нямало. Нямало дори бележка къде си отишла. Той се побърка от тревога.

— Даяна — прекъсна я Бони. — Изслушай ме. Вече съм в безопасност.

— Вече? За какво говориш?

— Някой се опитваше да ме отрови.

— Да те отрови ли? Бони, да не си се побъркала?

— Не съм се побъркала. Взеха ми кръвни проби. Те показват високо съдържание на арсеник в кръвта ми.

— Арсеник?

— Някой е слагал арсеник в храната ми.

Гласът на Даяна се сниши до шепот.

— Род ли?

— Не знам — отвърна Бони след известна пауза. Можеше да усети как Даяна клати глава от недоумение.

— Не вярвам. Не мога да повярвам — каза Даяна. После: — Къде си?

Бони погледна към Каролайн.

— При една приятелка.

Каролайн се усмихна.

— Коя приятелка? — попита Даяна.

— Мисля, че е по-разумно да не ти казвам — отвърна Бони, внезапно разбирайки нещата, които брат й й беше казал. Ако брат й беше такъв, какъвто твърдеше, че е.

— Разумно ли?

— Ако не знаеш къде съм, няма да се наложи никого да лъжеш. Може да бъдеш принудена или подведена…

— Не съм от тези, дето лесно се подвеждат — отвърна Даяна.

За разлика от мен, помисли си Бони.

— Обади ли се в полицията?

— Още не.

— Но си уверена в това, което казваш? Искам да кажа, не е могло да стане по случайност?

— Как би могъл човек да погълне арсеник случайно? — попита Бони.

Последва кратко мълчание.

— Добре, виж, какво искаш да кажа на Род?

— Не искам нищо да му казваш.

— Бони, шегуваш ли се? Ще се обади само след две минути. Искаш да се преструвам, че не си ми се обаждала ли?

— Аз ще говоря с Род.

— Ти ли? Кога?

— Веднага ще му се обадя.

— Какво ще му кажеш?

— Не знам. Ще измисля нещо.

— Това е лудост, Бони — каза Даяна. — Чувствам се толкова безпомощна. Трябва да мога да ти помогна с нещо.

Бони си помисли за апартамента на Даяна в града. Не би могла да злоупотребява вечно с гостоприемството на Каролайн.

— Вероятно ще можеш — отвърна й Бони. — След като говоря с полицията, ще имам по-добра представа за възможностите си. Надявам се — каза тя и за малко не се разсмя. — Виж, ще ти се обадя утре сутрин, веднага щом стана.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Защото няма да мръдна от телефона, докато не ми се обадиш.

— Ще ти се обадя, веднага щом стана.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Не съм сигурна в нищо — призна Бони. Щом не можеше да се довери на един пилешки бульон, на какво ли друго би могла, помисли си тя. — Ще ти се обадя — каза, натисна бутона, за да прекъсне и веднага набра домашния си телефонен номер.

Род вдигна, преди още да бе иззвънял докрай.

— Род…

— Бони, къде си, дявол да го вземе? Добре ли си? Къде се намираш? — прекъсна я той, думите му се изливаха едновременно, както цветовете се размиват един в друг от водата.

— Добре съм.

— Къде си?

— С Аманда съм — отвърна тя, заобикаляйки въпроса му. — И няма да се прибера тази вечер.

— Какво?

— Съжалявам, че те накарах да се върнеш по-рано от Флорида, Род.

— Съжаляваш, че си ме накарала да се прибера по-рано ли? За какво говориш?

— Ще ти се обадя утре, Род.

— Бони, чакай, не затваряй.

— Утре ще ти обясня всичко.

— Бони…

Бони изключи телефона и го подаде обратно на Каролайн, като се почуди дали утре щеше да е разбрала нещо повече.