Джой Филдинг
Не плачи сега (21)

Двайсет и първа глава

На следващата сутрин Бони извика монтьор да погледне колата й. Младият мъж — бялата пластинка на сивата му риза го идентифицираше като Гери — оглежда в продължение на няколко минути под капака на колата, въртя различни копчета и провери всевъзможни жички и клапани.

— За мен всичко изглежда наред — отвърна й той, тъмната кестенява коса бе прибрана на конска опашка, която стигаше до средата на гърба му. — Казвате, че не искала да запали, така ли?

Бони кимна и пусна ключовете на колата в разтворената длан на Гери, когато той седна на седалката зад волана. Видя как пъха ключа в стартера, после бавно го врътва надясно. Колата веднага запали.

Бони удивено поклати глава, внимаваше да не я клати нито прекалено дълго, нито прекалено силно. Продължаваше да й се гади, беше прекарала по-голямата част от нощта, като се хвърляше и въртеше в леглото, без да успее да си намери удобно място. Болеше я дори когато се обръщаше. В резултат на това през остатъка от нощта бе лежала по гръб в очакване на утрото. Сутринта Сам я докара до училище. Когато го попита къде е ходил снощи, той просто й отвърна: „Навън“.

— Нищо не разбирам — каза Бони на монтьора. — Снощи опитах поне пет-шест пъти. Не искаше да запали.

— Може да сте задавили двигателя.

— Изобщо не запали. Беше напълно изгаснала.

— Е, сега пали и работи нормално — отвърна й Гери, като изгаси двигателя, после веднага, за доказателство, го запали отново. — Въпреки че, ако искате, можете да я вкарате в гаража, за да я проверим изцяло. Но ми изглежда, че си работи добре. — Отново изгаси двигателя, след което излезе от колата. — Как предпочитате да платите? — попита той.

След като Гери си тръгна, Бони се загледа в белия си каприс, като се опита да си спомни какво точно й се бе случило снощи. Беше казала довиждане на Морийн Темпълтън, беше се качила в колата си, на няколко пъти подред се бе опитала да я запали, но нищо не беше излязло. Спомни си как бясно натискаше с крак газта. Възможно ли бе наистина да е задавила двигателя?

— Проблеми с колата, а? — попита познат глас, идващ точно зад гърба й.

Не трябваше да се обръща, за да разбере кой е. Дори и нищо да не бе казал, миризмата му щеше да го издаде. Дали изобщо не си сменяше нито пък переше дрехите, или толкова рано сутринта вече бе пушил дрога? Кафе и свита саморъчно цигара — нещо, с което да започнеш деня.

— Изглежда вече всичко е наред — отвърна Бони, като се извъртя и примижа на слънцето. Лицето на момчето бе полускрито от несресаната му коса. Въпреки че оцветената в мораво подутина отстрани на брадичката му се виждаше ясно.

— Какво е станало с лицето ти? — попита тя, ръката й автоматично се протегна към него.

Той се сепна и се отдръпна.

— Блъснах се в една стена — отвърна, после се изсмя кухо.

— Изглежда повече така, сякаш си се блъснал в нечий юмрук.

Хейз вдигна едната си татуирана ръка и я доближи до брадичката си.

— Да, крошето на стария все още си го бива.

Устата на Бони се отвори сащисано.

— Дядо ти те е ударил?!

— Госпожо Уилър — отвърна Хейз, — направете ми една услуга. Недейте да тревожите повече баба ми и дядо ми. На тях не им е приятно да им се обаждат от училище.

— Не мога да повярвам.

— Светът навън е жесток, госпожо Уилър — отвърна Хейз, като се поклащаше на токовете на ботушите си. — Никога не знаеш дали някой не те дебне, за да ти размаже физиономията… или да разкачи акумулатора на колата ти, така че да не може да запали…

— Какво?

— … или да изсипе кофа кръв върху едно сладко, малко хлапе…

— Господи! — Бони почувства, че краката й се огъват под нея. — Искаш да кажеш…

— … или дори да те застреля право в сърцето — довърши той предизвикателно. — Полицията се отби до нас, както знаете. — Той разтърка челюстта си. — На дядо ми и това посещение не му се понрави много. — Той се разсмя. — Зададоха цял куп въпроси, дали не знам нещо за случилото се с майката на Сам или вашето малко момиченце. Как й беше името? Аманда? Да, наистина сладко хлапе. Жалко ще е, ако нещо й се случи. На ваше място щях постоянно да я държа под око. Е, трябва да тръгвам. Не искам да закъснявам за първия си час.

Бони го наблюдаваше как се отдалечава, беше прекалено шокирана, за да проговори. Искаше й се да го настигне, да го повали на земята, да го притисне здраво, да удря лицето му с юмруци — ако се наложи — за да изтръгне от него отговорите, от които толкова се нуждаеше. Само дето дядо му вече го беше направил.

Чудно ли беше тогава, че момчето е такова? Наистина ли я изненадваше, че се нуждаеше от наркотик, за да изкара деня? Но можеше ли да го съжалява след всичко, което току-що й бе намекнал? Господи, това момче беше идвало в дома й преди по-малко от седмица; беше седяло на масата заедно със семейството й и бе яло от храната й. Наистина ли сега й казваше, че то е повредило колата й, че то е изпразнило кофа кръв върху главата на дъщеря й, че то е хладнокръвният убиец?

Бони погледна към училището, видя как постоянен поток от ученици се нижат един подир друг през вратата, забързани да влязат вътре преди звънеца. Хейз щеше да я чака най-отзад, краката му нагло проснати пред него. При тази мисъл тя залитна назад към вратата на колата си. В следващия миг вече беше вътре, излизаше от паркинга и се насочваше към Нютън.

* * *

— Какво точно ви е казал той за дъщеря ми? — попита рязко Бони, като едва даде на капитан Махони време да се надигне от стола си.

— Задръжте за минутка, госпожо Уилър — отвърна капитанът, докато загащваше бялата риза в кафявите си панталони и заглаждаше вратовръзката на кафяви и златисти райета, преди да застане пред бюрото си. — Виждам, че сте разстроена…

— Кажете ми какво ви е казал Харолд Глисън за дъщеря ми — повтори Бони и направи опит да се успокои, поемайки си дълбоко въздух.

— Каза, че не знае за какво говорим — отвърна й капитан Махони.

— Имаше ли алиби за времето, когато бе нападната дъщеря ми?

— Твърдеше, че е бил на път за вкъщи от училище.

— Може ли да го докаже?

— Ние не можем да докажем, че не е бил — отвърна капитан Махони.

— Значи, така. Той казва, че не го е направил и вие казвате добре, а?

— Нямаме никакви доказателства да е направил нещо лошо, госпожо Уилър. Дъщеря ви не можа да ни даде никакво описание…

— Дъщеря ми е на три години.

— … и ние не можем просто да арестуваме някого, защото се е държал предизвикателно — допълни капитан Махони. — Би трябвало да го знаете.

Бони не обърна внимание на заключението. Наистина ли продължаваше да я смята за главната заподозряна в убийството на Джоун?

— Ами Джоун? — попита тя. — Има ли алиби за времето, когато Джоун е била убита? И тогава ли е бил на път за вкъщи от училище?

— Било е ден за П. У. — напомни й многозначително капитан Махони. — Твърди, че е бил с доведения ви син.

Въздухът болезнено забръмча в ушите на Бони, като машинка на зъболекар.

— Доведеният ви син също твърди, че са били заедно. Казват, че просто са се размотавали, не били правили нищо конкретно и не знаят дали някой ги е видял заедно, или не. Смятате ли, че може да лъжат?

— Мисля, че Хейз може и да лъже, да.

— А доведеният ви син?

— Сигурна съм, че доведеният ми син няма нищо общо със смъртта на майка си — отвърна Бони и се протегна към облегалката на стоящия наблизо стол, за да се подпре.

— Така ли?

Мълчание. Още бръмчене, машинката се приближаваше по-близо, дълбаеше по-навътре.

— Много ли ще ви затрудня, ако ви помоля за чаша вода? — попита Бони.

Капитан Махони излезе от стаята и няколко секунди по-късно се върна с хартиена чаша, пълна със студена вода.

— Добре ли сте? — попита той, докато Бони отпиваше по малко от съдържанието на чашата. — Имате болнав вид.

— Заради косата е — отвърна троснато Бони, въпреки че не бе съвсем сигурна дали троснатият й отговор е насочен повече към капитан Махони, или към нея самата. — Може би, ако престанете да се занимавате със семейството ми и насочите разследването в друга посока, ще имате повече шансове да откриете убиеца на Джоун — отвърна му тя. — Трябва да тръгвам. Съжалявам, ако съм ви отнела от времето.

— Винаги е интересно да си поговори човек с вас — извика той след нея. — Ще ви държим в течение.

* * *

— Какво мога да направя за вас? — питаше я младата жена с ножица в ръка.

Бони седеше на бръснарския стол и се вглеждаше в отражението си в дългото огледало, което минаваше по протежение на целия фризьорски салон в центъра на града. Зад нея стоеше висока млада жена с голяма зелена филцова шапка, която напълно прикриваше факта, има ли или не изобщо коса на главата си. Лош знак за фризьорски салон, помисли си Бони, после си спомни, че според Даяна, Роузи е най-добрата фризьорка в цял Бостън. Разбира се, тя винаги прави чудеса с косата на Даяна, помисли си Бони, като реши, че не би могла да изглежда по-лошо от сега.

— Имам нужда от нещо ново. — Бони подръпна краищата на косата си.

— Много е суха — отбеляза Роузи, като намачка шепа от косата й в дланта си. Бони си помисли, че ще се начупи на парченца в ръката й. — Може би трябва да я пообработим малко. Бързате ли?

— Денят е мой — отвърна й Бони, като се почуди от какъв зор се бе домъкнала тук. Беше се обадила в училище, беше им казала, че не се чувства добре и мисли, че е по-добре да не заразява и учениците, а сега се намираше в центъра на Бостън и стоеше от вътрешната страна на витрината на фризьорския салон на Роузи, готвейки се да подложи косата си на „обработка“ и подстригване. Ами ако някой я видеше?

— Мисля, че й трябва терапия и едно хубаво подстригване — каза Роузи. — А вие как мислите?

— Оставям се в ръцете ви — отвърна й Бони. — Правете както сметнете за най-добре.

— Обичам когато ми казват така — отвърна Роузи.

* * *

— Чудех се, дали не мога да видя доктор Грийнспун — каза Бони, като се обърна към стената над добре фризираните глави на Ерика Макбейн и Хиасинт Джонсън. — Знам, че нямам записан час, но наистина е много важно.

— Съжалявам — отвърна Хиасинт Джонсън, като успя да прозвучи така, сякаш наистина го мислеше. — Докторът днес не е на работа.

— По дяволите — промърмори Бони по-високо, отколкото бе възнамерявала. — Наистина трябва да го видя. — Вижте ме, искаше й се да изкрещи. Вижте какво направих с косата си. Не можете ли да видите, че съм една болна жена, която трябва да се прегледа възможно най-бързо?

— Имаме отказ за следващата сряда в десет часа, ако искате тогава.

— Не, прекалено късно е.

— Страхувам се, че нямаме нищо друго преди това.

— Добре — отвърна Бони. — Всъщност, не се нуждая от лекар. Беше просто моментно хрумване.

Моментно хрумване ли, почуди се тя. Беше стояла пред кабинета на доктор Грийнспун повече от два часа, като се чудеше дали да влезе, или не. Можеше ли това да се смята за моментно хрумване? И как можа да каже, че няма нужда от лекар? Беше се побъркала, за бога! Можеха да я освидетелстват. Ето какво беше направила днес, например. Беше изфучала от училищния паркинг; без изобщо да се замисли бе връхлетяла в полицейския участък в Нютън, за да доизтормози капитан Махони и после бе слязла в Бостън за да бъде косата й накълцана от Роузи Косачката. Как бе могла да разреши на тази побъркана жена с шапка на главата да прави каквото си иска с косата й? За бога, сега изглеждаше още по-лошо отпреди! Поне когато косата й беше по-дълга, можеше да я дърпа назад или обръща напред. Как можеше да направи каквото и да е сега с два сантиметра коса? Нима никой не беше казвал на Роузи, че грънча вече не е на мода? Не знаеше ли, че на трийсет и пет си прекалено стар, за да се правиш на ексцентричен? Какво щеше да каже Род, когато я видеше?

Щеше да й каже, че е луда, реши тя. И щеше да е прав. Тя си беше луда. Точно затова и бе дошла право тук от фризьорския салон, затова беше паркирала навън и бе стояла в продължение на два дълги часа, докато се опитваше да събере смелост да влезе вътре. Беше луда за връзване, както би казал Род. Не беше ли използвал точно тези думи, за да опише бившата си съпруга на полицията? Е, сега вече можеше да го каже и за двете. И двете му жени бяха луди за връзване. Още нещо общо помежду им.

Тя се бе побъркала и сама се разболяваше, опита се да се убеди Бони. Беше съвсем просто. Не можеше да се справи с всичките промени в живота си и това беше начинът, по който тялото й казваше, че се нуждае от помощ. Психосоматичен грип. А лекарството струваше само двеста долара на час.

— Мисля, че ще взема онзи час, нали може — каза Бони.

Хиасинт Джонсън спокойно записа нещо на едно малко картонче, сякаш беше свикнала с промяната в настроенията на пациентите и го подаде през бюрото на Бони.

— Следващата сряда, десет часа сутринта — повтори тя. — Ще се видим тогава.

* * *

— Не виждам името ви в списъка за посетители, госпожо Уилър — казваше възрастният портиер на пропуска, уморените му кафяви очи внимателно търсеха името й на поставката с листове.

— Съпругът ми не знае, че съм тук — отвърна Бони. — Мислех да го изненадам. — Изненада е точната дума, помисли си тя, ръцете й опипаха каквото беше останало от косата й и се опитаха да я бухнат, да й придадат по-голям обем.

— Страхувам се, че ще трябва да се обадя.

— Добре.

— Не ми е приятно, че не мога да ви пусна — извини се възрастният мъж. — Но много държат да се спазват разпоредбите.

— Разбирам.

— Мога да си загубя работата, ако просто ви оставя да влезете.

— Ще кажа на съпруга си колко добре се справяте.

Портиерът се усмихна и вдигна телефона, който стоеше върху високото гише, точно до вратата на студиото.

— За малко да не ви позная — продължи той. — Променили сте прическата си.

— Харесва ли ви? — попита Бони с надежда, не беше сигурна дали ще може да понесе едно откровено мнение.

— Различна е.

— Мислех си, че късата коса може да е хубава промяна.

— Късичка е.

О, господи, помисли си Бони. Сигурно наистина изглеждаше ужасно, след като дори възрастният портиер не можеше да измисли някакъв комплимент. Не ставай глупава, каза си тя в следващия миг. Той едва ли може да оцени високата мода. Дори и да не харесва прическата ти, останалите могат да я намерят за интересна. Освен това, е само коса. Ще поникне.

Ще й трябват две години, за да порасне пак толкова, осъзна тя, като потърси опора в гишето, докато наблюдаваше как портиерът затваря телефона.

— Веднага ще изпратят някой да ви вземе — каза й той.

— Благодаря ви. — Бони се огледа наоколо из черното мраморно фоайе на небостъргача в центъра на града, само на няколко пресечки от модната Нюбъри стрийт. Може би след като свършеше тук, щеше да отиде по магазините, щеше да си купи нови дрехи, които да отиват на новата й прическа. Може би дори щеше да помоли Даяна да я придружи. Кантората й се намираше някъде наблизо. Можеха да отидат по магазините, да пият по кафе, да побъбрят, всичко, което обикновено правеха момичетата. Захар, подправки и всичко най-хубаво. Ето от какво се правят малките момиченца.

Какво правеше тя тук? Защо бе решила да прекъсне съпруга си по средата на следобеда, точно когато той като луд се опитваше да се подготви за Маями? Ако имаше малко мозък, щеше да си тръгне сега, просто да се завърти на токовете си и да излезе от сградата, да каже на портиера, че е сгрешила, че не е искала да обезпокои никого, много поздрави на жена ви и децата…

— Бони, Бони, това ти ли си? — гласът на Марла преряза черния мрамор, както електрически трион — стъкло, парчетата се разхвърчаха навсякъде. Тя закрачи към Бони, стройното й тяло бе обгърнато от яркорозова рокля, пшениченорусата й коса представляваше водопад от къдри, спускащи се до раменете.

Ръката на Бони веднага се вдигна към главата и притеснено придърпа няколко кичура около ушите й.

— Не трябваше да излизаш — започна тя.

— Разбрах, че си тук и понеже спряхме за малко да записваме…

— О, господи, вие записвате. Бях забравила.

— Няма нищо. — Ръката на Марла вече беше на лакътя й и я дърпаше към коридора вдясно. — За мен винаги е удоволствие да те видя. Направила ли си нещо с косата си?

— Имах нужда от промяна — отвърна Бони.

— Постигнала си я — отвърна й Марла, като отвори вратата с табелка „СТУДИО“. Те продължиха надолу по тесния, зле осветен коридор.

— Наистина съжалявам, че ви обезпокоих…

— Глупости. Никого не си обезпокоила. Не мисля, че си идвала, откакто променихме декора.

— Не, отдавна не съм идвала.

Няколко привлекателни млади жени с къси поли минаха покрай тях, като кимнаха към Марла.

— Новият декор е страхотно подобрение — казваше Марла. — Идея на Род, разбира се. Той се освободи от всичкото това сиво и зелено и ги замени с прасковенорозово и червеникаво, което, разбира се, е много по-хубаво и много по-женствено, не мислиш ли?

Бони не каза нищо, тъй като разбра, че от нея изобщо не се очаква отговор.

— Не мога да ти опиша какво удоволствие е да се работи със съпруга ти. Да ти кажа, имала съм и други режисьори преди и казвам ти: има режисьори и режисьори. Всеки може да насочи камерата в правилната посока и да казва на хората къде да седнат, но само един добър режисьор знае какво кара хората да работят и как да направи така, че всичко да върви гладко. А съпругът ти е върхът. Просто върхът — каза тя почти с копнеж, докато превеждаше Бони през една врата, обозначена като „ГРИМЬОРНА“ и друга, наречена „ЗЕЛЕНА СТАЯ“, въпреки че стените бяха розови.

— Гостите ни чакат тук — сподели Марла с тих глас. — Наистина е много забавно колко нервни стават. Нямаш ли часове днес? — продължи тя на един дъх.

— Свършихме по-рано — отвърна й Бони, като си помисли, че това си беше вярно. Беше свършила рано. Много рано.

— Студиото е тук. — Марла преведе Бони през още една тежка сива врата и изведнъж се озоваха в притъмнения свят на камери и монитори, където дебели кабели се простираха като пълзящи лиани по пода и висяха като екзотични растения от тавана. Публиката — около триста души, повечето жени — с очи, приковани към прасковенорозовото канапе и синкавия въртящ се стол на осветения подиум в единия край на студиото. Имаше изкуствени палми в саксии и вази, пълни със свежи цветя на стратегическите места в отрязъка от всекидневна. На задната стена висеше голямо модернистично текстилно пано в нюанси на розово, бледомораво и бежово. Марла беше права — разликата с предишния декор беше огромна. Род имаше набито око за тези неща.

— Защо не седнеш ей там? — предложи Марла, като удостои една прехласната обожателка на първия ред с широка усмивка. — Така, ако имаш някакви въпроси към някои от нашите гости, ще можеш да ги зададеш и аз лесно ще мога да стигна до теб.

— Не искам да задавам никакви въпроси — отвърна Бони.

— Човек никога не знае — отвърна й Марла. — Може и да решиш. Днес шоуто ни е много интересно.

— Сигурна съм, че е така, но аз просто искам да се видя с Род за няколко минути. Наистина нямам време да гледам целия запис.

— Остава само половин час. Освен това, така и така Род няма да може да ти обърне внимание преди края на записа. Той е в режисьорската кабина. — Марла посочи към стъклената кабина високо над главите им, в дъното на студиото. — Така че, защо просто не седнеш и не се настаниш удобно, облегни се спокойно и се наслаждавай на шоуто. — Тя почти натика Бони в един стол на втория ред. — Ще кажа на оператора на всяка цена да те снима.

— Моля те, не го прави. — Ръката на Бони мигновено се стрелна към главата й.

— Не ставай глупава и не бъди срамежлива. — Марла вече се отдалечаваше от нея. — И помни, викни високо, ако искаш да зададеш въпрос на някой от гостите ни.

— Дори не знам на каква тема ще е предаването ви — възпротиви се неуверено Бони, беше благодарна, че е седнала.

— О, не ти ли казах? За извънбрачните връзки е. — Тя се усмихна, като разкри идеално облицованите си зъби. — Нарекохме го: „Съпруги, които се застояват прекалено дълго“. Ще се видим по-късно. Приятно гледане.

* * *

— Тя има връзка със съпруга ми — казваше Бони, докато, подобно лъв в клетка, се разхождаше напред-назад пред бюрото на Даяна.

— Бони, успокой се.

— Не се опитвай да ми разправяш, че съм си го въобразила.

— Не се опитвам да ти разправям нищо — отвърна Даяна. — Просто се опитвам да разбера какво се е случило.

Бони се запъти към високия от земята до тавана прозорец на модерната сграда с офиси и погледна към улицата, някакви си двайсетина етажа по-надолу. Зави й се свят и тя веднага се дръпна назад, като се цапардоса в острия ръб на зеленото мраморно бюро на Даяна.

— Защо не седнеш? — предложи Даяна и посочи двете кресла на зелени райета от другата страна на бюрото й.

— Не искам да седя — отсече Бони. — Уморих се да седя. Цял ден седях. — Първо си представи седалката на колата си, после бръснарския стол в салона на Роузи, после мекото виненочервено кресло в затъмненото студио. — „Съпруги, които се застояват прекалено дълго“, така го е нарекла — изсъска Бони. — Можеш ли да си представиш? Имаше нахалството да ми го каже в очите.

— Бони — напомни й Даяна, — това е името на шоуто. Какво друго е можела да ти каже? Не го е направила заради теб. Нямало е как да знае, че ще се отбиеш.

— Става въпрос за начина, по който го каза — отвърна й Бони. — Намекът беше прекалено явен, за да не го разбера. Тя намекваше, че аз съм една от тези съпруги. Ти не беше там. Не си я чула.

Даяна стана от черния си кожен стол с висока облегалка и заобиколи, като се облегна отпред на бюрото си.

— Добре, нека да видим дали съм разбрала правилно — започна тя с неизменния за адвокатите маниер, придърпвайки сакото на жълтеникавия си костюм. — Имала си спречкване с един от учениците си, така че си решила да се чупиш от училище и да си направиш косата…

— Знам, че е ужасна…

— Не е най-хубавата прическа, която можеше да си избереш — съгласи се Даяна, — но не това е важното.

— Не съм сигурна, че изобщо знам кое е важното — отвърна Бони.

— Именно това е важното — заяви Даяна, като се хвана за думите на Бони. — Винаги си знаела кое е важното. Никога не си правила нещо, преди хубаво да го обмислиш предварително. Изведнъж обаче се измъкваш от училище, подстригваш си косата и се изтърсваш без да се обадиш в студиото на Род. Защо? Какво става?

— Мъжът ми си има любовница — настоя Бони. — Това става.

— Марла Брензей? Не мога да повярвам. Дори и у Род има капка здрав разум.

— Знам, че на пръв поглед звучи абсурдно, но така всичко си идва на мястото.

— Кое си идва на мястото?

— Род от доста време работи до много късно. Излиза рано сутрин и не се прибира до късно вечерта. Понякога дори излиза пак, след като се е прибрал. — Тя си спомни за снощи.

— Подготвя се за важна конференция в Маями. Не заминава ли след няколко дни?

— С Марла — напомни й Бони.

— Тя му е шеф.

— Тя има големи цици.

— Моля?

— Спомняш ли си еротичното бельо, което открих в чекмеджето на Род, нещата, които реших, че са за мен, само че сутиенът беше прекалено голям?

— Бони, това едва ли означава…

— Бил е за Марла, затова. Не за мен. Даяна, не си въобразявам. Спомняш ли си, че ти казах, че Каролайн Госет твърдеше, че Род непрекъснато мамел Джоун.

— Ти не си Джоун.

— Аз съм негова жена. Все същото.

— Не съвсем. Джоун случайно е мъртва.

Настъпи рязко мълчание.

— Е, това едва ли е най-умното, което някога съм казвала — промълви Даяна, като невярващо поклати глава. — Ще му кажеш ли?

— Значи ми вярваш?

Даяна повдигна рамене.

— Не знам — отвърна тя. — Нямаш солидни доказателства.

— Престани да бъдеш адвокат за няколко минути и просто ми бъди приятелка.

— Една приятелка би ли ти казала, че мисли, че мъжа ти си има любовница?

Бони се отпусна в едно от креслата, усети го доста грапаво под голия си врат.

— Не знам. Вече не знам какво да мисля. Толкова съм уморена. Непрекъснато ми е лошо.

— Добре, ето съвета ми — отвърна й Даяна, като клекна до нея и постави ръце върху тези на приятелката си. — Засега не прави нищо. Изчакай, докато Род се върне от Маями. Да се надяваме, че дотогава ще се чувстваш по-добре, ще мислиш по-ясно, косата ти ще порасне…

Бони опита да се засмее и откри, че вместо това плаче.

— Извинявай.

— За какво?

— За това, че се държа като пълен кретен, че нахлух в кантората ти посред приемния ти час…

— Не трябва да се извиняваш.

— Просто не знам какво да правя.

— Иди си у дома и си легни — каза й Даяна. — Наистина не изглеждаш добре и не е само косата. Може би трябва да идеш на лекар.

— Добре съм — настоя Бони и стана от стола.

— Ще можеш ли да караш до вкъщи?

Бони кимна.

— Ще ти се обадя по-късно — обеща тя.