Джой Филдинг
Не плачи сега (13)

Тринайсета глава

Мелроузският център за душевноболни бе разположен върху стотина акра земя в съседното предградие Съдбъри, близо до река Съдбъри, само на няколко минути път с кола по шосе №20 от уестънската гимназия. Бони се отправи директно натам след работа на следващия следобед.

— Какво правиш? — попита тя на висок глас, лека вариация на по-обичайното за нея: „Какво правя аз тук?“.

— Опитвам се да разбера какво става. Опитвам се да открия някои отговори — отвърна тя на изплашената жена в огледалото за обратно виждане. Защо никой не й бе казал, че Елза Лангър е още жива?

Бони зави нагоре по дългата алея към великолепната бяла сграда, която изглеждаше като извадена от Стария Юг с огромните си колони и атмосферата на леко позагнила изтънченост. Денят беше прекрасен, лек ветрец гъделичкаше листата на дърветата, температурата бе висока. Хората се разхождаха из местата за отмора на групички от по двама-трима. Пациенти, вероятно, помисли си Бони, като отвърна на едно приятелско махване с кимване на глава. Някой познат ли беше, почуди се тя и отхвърли подобна вероятност. По-скоро някоя бедна изгубена душа, познала сроден дух.

Спря колата си на широкия паркинг за посетители. Откога бе започнала да мисли за себе си като за бедна изгубена душа?

Отвори вратата и спусна крака на земята, като за миг си припомни подобното движение на Гейл Ръдик вчера следобед.

Е, тогава няма никакъв проблем. Именно съпругът ви е човека, който ме помоли да огледам. Всъщност, именно той ми даде и ключа.

Бони се върна отново към вчерашния ден. След като се бе прибрала от посещението си при Каролайн, тя бе чакала да говори с Род, но той се бе обадил по време на вечерята, за да каже, че ще закъснее, че работели усилено, за да приготвят всичко за конференцията в Маями и ще хапне набързо един сандвич в студиото, така че да не го чака.

Въпреки това тя го бе изчакала, но бе разбрала по изражението му, още в мига когато прекрачи прага на външната врата, че сега едва ли беше най-подходящият момент да му иска обяснения. Не че искаше точно да се кара с него. Просто искаше да му зададе няколко въпроса. Защо беше пратил посредник на недвижимо имущество в къщата на Джоун този следобед? Вярно ли е онова, което Каролайн твърдеше за многобройните му извънбрачни връзки?

Цял следобед бе репетирала въпросите си, като се опитваше да ги формулира така, че да звучат възможно най-невинно и незаплашително. Не искаше Род да си помисли, че го обвинява в нещо. Просто беше любопитна. Животът й се бе обърнал наопаки и изобщо не мислеше да се оправя с течение на времето, напротив, изглеждаше застрашително реално да се задържи в това положение завинаги, като я оставеше нея самата да пази равновесие, застанала на главата си и да се върти като пумпал, и ако щеше да продължава по този начин, добре тогава, тя имаше няколко въпроса. Прекалено много ли искаше?

— Мога ли да поговоря с теб? — осмели се тя, когато Род се пъхна в леглото и придърпа одеялото около себе си.

— Не може ли да почака до утре? Имах наистина ужасно кофти ден.

— Добре.

Той бързо се извърна и залепи нежна целувка на дясното й рамо.

— Извинявай, съкровище. Не е честно. Моите деца ли ти създават проблеми?

— Не са децата.

— Тогава какво? Труден ден в училище ли?

Бони поклати глава.

— Днес ходих да видя Каролайн Госет.

Род се изправи на лакти, одеялата паднаха от голите му гърди.

— Защо, за бога?

— Не знам. Предполагам, че бях объркана от нещата, които тя ти наговори на погребението.

Род си пое дълбоко въздух и затвори очи.

— И сега, нека да отгатна, си по-объркана от когато и да било, нали?

Бони се усмихна.

— Как позна?

— Каролайн оказва подобно въздействие върху хората.

— Изглежда чудесна жена.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. — Род отново отпусна глава на възглавницата, прокара лявата ръка по челото си, а с дясната си закри лицето.

— Е, и какво ти каза тя? Че аз съм принудил бившата ми жена да пие, защото все ме е нямало, че съм бил прекалено зает да се влача с разни други жени, за да й обърна вниманието, от което се е нуждаела, че съм я изоставил в момент на нужда?

— Звучи, сякаш си го чувал и преди.

— Пее тази песен от години.

— А ти влачил ли си се? — попита нерешително Бони.

Род махна ръка от лицето си и погледна Бони право в очите.

— Не — отвърна той. — Въпреки че господ ми е свидетел, имал съм безброй възможности. Господ ми е свидетел, че съм си го мислил достатъчно често. Това прави ли ме виновен?

В отговор, Бони се наведе и нежно целуна Род по устата.

— Мога ли да заспивам вече? — попита той, готов да се обърне на другата страна.

— Знаеше ли, че майката на Джоун е все още жива?

— Елза е още жива? Не, не знаех това.

— Тя е в клиника за душевноболни в Съдбъри.

Род не каза нищо, само придърпа ръката на Бони около кръста си, когато се обърна настрани.

— Където и да е, вече не е моя грижа — измърмори той.

— Децата някога споменавали ли са ти нещо за нея?

— На мен, не. Не може ли да поговорим утре за това?

Бони замълча.

— Обичам те — прошепна тя, след кратка пауза.

— И аз те обичам, съкровище. Съжалявам, ще имам повече сили утре сутринта.

— Може ли да те попитам само още нещо?

— Разбира се. — Гласът му беше приглушен, на границата на съня.

— Не си ми казал, че си наел посредник да огледа къщата на Джоун.

Род не отвърна нищо. Под ръката си Бони усети как тялото му се стегна.

— Агентката дойде, когато си тръгвах от Каролайн — обясни тя.

— Какъв е въпросът ти? — Гласът на Род беше толкова напрегнат, колкото и мускулите под пръстите на Бони.

— Просто се чудех защо си наел някой да оглежда къщата…

— Защо да не наемам някой да я огледа?

— Просто изглежда малко… преждевременно — престраши се накрая Бони.

Род седна в леглото и, като нетърпеливо отхвърли завивките от себе си, стана.

— Преждевременно? За бога, та къщата е моя. Тя принадлежи на мен и на децата ми. Става въпрос за бъдещето им и аз искам най-доброто за тях. Има ли нещо лошо в това? Не мислиш ли, че все пак трябва да имам някаква представа колко струва къщата и какви са възможностите ми?

— Просто се тревожех какво може да си помисли полицията…

— Изобщо не ми пука какво си мисли полицията. Притеснява ме единствено това, което си мислиш ти.

— Само се чудех защо не си ми казал нищо, това е всичко.

— Вероятно, защото си скъсвам задника от работа, опитвайки се да се подготвя за тази проклета конференция в Маями и не съм имал и две минути да помисля, камо ли пък да те държа в течение за всяка малка, незначителна подробност, която ми се случва. — Той размахваше ръце из въздуха и крачеше напред-назад пред леглото, гол, като изключим чифта светлосини боксьорски гащета. — Искаш подробности ли? Добре, ето ти подробности. Затънал съм догоре в работа, Марла се е наежила за нещо и ми се обажда някаква посредничка на недвижими имоти, която казва, че трябва да помисля да продам къщата сега, докато пазарът отново е на крака, защото кой знае колко щяло да продължи. Тези подробности достатъчни ли са ти?

— Род…

— Е, аз казах, че смятам, че може би е прекалено рано да се мисли за продажба в този момент, но тя каза, че нямало да стане нищо, ако влезе и огледа, та да имам някаква представа какво можем да вземем за нея. Казах й, че това звучи разумно, но всъщност какво ли знам аз? Аз съм само един донжуан, един кучи син, изоставил бившата си жена и децата си. — Той спря да крачи и погледна Бони право в очите. — Може би аз самият дори съм организирал убийството на бившата си жена. — Той замълча. — Това ли си мислиш, Бони? За това ли всъщност бяха всичките тези въпроси?

Бони не отвърна нищо. Прав ли беше? Възможно ли беше наистина да си бе помислила точно това?

Чертите на Род внезапно се смекчиха, натъжиха. Гласът му го следваше, като малко дете, което търси ръката на възрастния.

— Бони, отговори ми. Честно, мислиш ли, че бих могъл да имам нещо общо със смъртта на Джоун? Защото, ако е така… искам да кажа, какво правим тук двамата? Как можеш да търпиш да бъдеш в една и съща стая с мен, камо ли пък в едно и също легло?

Той е прав, помисли си Бони. Зави й се свят. Какво й ставаше? Нима не знаеше по какъв начин щяха да бъдат изтълкувани въпросите й? По какъв друг начин биха могли да бъдат изтълкувани, за бога?

— Род, толкова съжалявам — промълви Бони, искаше й се да го погали, но я беше страх да не я отблъсне. — Не знам какво да кажа. Знам, че нямаш нищо общо със смъртта на Джоун. Никога не съм искала да намекна…

Род бавно поклати глава.

— Добре. Добре. Всичко е добре. Всичко ще бъде добре — повтаряше той, сякаш това „добре“ беше някаква мантра^[1], сякаш самото повторение на думата щеше да оправи всичко.

— Нека само малко да поспим. — Той се върна обратно в леглото. — Уморен съм. Не мисля както трябва. Вероятно реагирах прекалено бурно. Съжалявам, ако съм прекалил! Всичко ще бъде наред. И аз ще се оправя утре сутринта. Нуждая се само от един хубав сън. Ще поговорим утре сутринта.

Но когато Бони излезе изпод душа, той вече бе тръгнал за работа. Бележката на кухненската маса гласеше, че отново ще закъснее, че не бива да го чака.

— Е, какво точно се надявам да постигна? — попита Бони, докато вървеше към разпръснатите сгради на мелроузския център за душевноболни. — Опитвам се да очистя името си, да събера отново това семейство? Само че какво точно се надявам да разбера от някаква нещастна стара алкохоличка, която си живее в неин собствен затворен свят? — Ето, вече си говоря и сама, помисли си тя, докато прекосяваше моравата отпред. Мястото е точно като за мен.

Една възрастна жена, която седеше на близката пейка, й махна с ръка.

— Аз ви познавам — заяви жената, когато Бони се приближи, опитвайки се да си спомни дали познава отнякъде набръчканото й лице. — Вие сте онази прочута актриса. Онази, дето умря.

Чудесно, помисли си Бони и бързо се завъртя на токовете си. Усещаше как потъваха в тревата, докато вървеше към главния вход.

Вътре цареше пресилено жизнерадостна атмосфера — характерна за повечето подобни институции. Широки коридори, стени с цвят на праскова, литографии на Пикасо с цветя и арлекини. Една привлекателна жена на средна възраст стоеше зад масивно, боядисано в слонова кост бюро в просторната, добре осветена приемна. Бони предпазливо се приближи към бюрото.

— Да — каза жената, широката й усмивка разкри целия й горен венец. — С какво мога да ви помогна?

Можете да ми кажете да се обърна и да си ида у дома, помисли си Бони, като се втренчи във виолетовите очи на жената. Почуди се дали са истински, или контактни лещи. Вече нищо не се знаеше. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Не беше ли казал така Род?

— Къде мога да намеря Елза Лангър? — чу се да пита тя.

Сестрата на рецепцията направи справка в компютъра.

— Лангър, казахте, нали?

— Да, Елза Лангър.

— Елза Лангър. Да, ето я. Стая три-дванайсет в южното крило. Асансьорите са ей там. — Тя посочи вдясно.

— Благодаря ви. — Бони не се помръдна.

— Можете да се качвате директно.

Бони кимна, искаше краката й да се раздвижат. Но те не го направиха.

— Има ли нещо?

— Просто от много отдавна не съм виждала г-жа Лангър — излъга тя и се почуди дали сестрата на рецепцията би могла да я хване, че лъже толкова лесно, колкото го бе направила Каролайн Госет, — и не знам какво да очаквам. — Това последното поне бе истина.

* * *

Бони слезе от асансьора на третия етаж и бавно се огледа наоколо. Стените бяха сини: Матис бе предпочетен пред Пикасо. Приемната за посетители се намираше на няколко крачки вдясно, точно срещу гишето на сестрите. Няколко големи букета с цветя лежаха на плота и чакаха да бъдат разнесени. Може би и тя трябваше да донесе цветя на Елза Лангър, помисли си Бони, като пъхна двете току-що купени списания „Вог“ и „Базар“ под мишница. Последното в пролетната мода. Точно каквото й трябваше на жената.

Няколкото сестри бяха прекалено заети да си говорят, когато Бони се приближи до гишето. Те погледнаха нагоре, отбелязаха присъствието й и продължиха с разговора си. Явно обслужването не беше най-главното. Бони почака, като погледна към залата за посетители. Забеляза една млада жена, седнала мълчаливо между мъж и жена на средна възраст, вероятно родителите й: майката плачеше, бащата гледаше разсеяно в пространството, сякаш не можеше да повярва, че това се случва на него. Друга жена седеше, обгърнала с ръка един млад мъж, който ожесточено събираше невидими влакънца от дрехите си.

— Ето, ето — мърмореше жената непрекъснато. — Ето, ето.

Бони се извърна отново към сестрите.

— Извинете, бихте ли ми казали къде е стая три-дванайсет?

— Натам — посочи една от тях, без дори да си направи труд да погледне нагоре.

— Благодаря ви.

В следващия миг Бони вече стоеше пред затворената врата на стая 312. Какво трябваше да направи сега? Да почука? Или да влезе направо? Или да се обърне и да си иде у дома?

— Влезте — извика един глас, преди да е успяла да избере.

Бони си пое дълбоко въздух и отвори вратата.

Една жена седеше в инвалидна количка до прозореца. Косата й беше боядисана тъмнокафява, въпреки че отдолу се показваха почти два сантиметра сиви корени. Кожата й бе осеяна с всевъзможни бенки и петна от възрастта. Обезформени крака, подобно на две големи цепеници се подаваха от розовия пеньоар на баклавички. Дори и седнала, жената изглеждаше внушителна. Каквато майката, такава и дъщерята, помисли си Бони с неудобство, въпреки че не можа да забележи почти никаква друга прилика с Джоун.

— Откъде разбрахте, че съм отвън? — Бони влезе в стаята и чу свистенето на вратата, когато тя се затръшна след нея. Възможно ли бе жената да е предчувствала присъствието й? Да е разбрала някак си, че ще дойде?

— Чух стъпки — отвърна жената. — Спряха пред вратата.

Бони се разсмя. Значи, беше съвсем просто. Колко бързо можем да загърбим очевидното, помисли си тя.

— Вие Елза Лангър ли сте?

— Може би. — Жената заглади пеньоара около широките си колене. — Кой пита?

— Бони… Бони Уилър.

Тънките вежди на жената се навъсиха и се сключиха над широкия й нос.

— Донесла съм ви нещо. — Бони направи няколко предпазливи крачки към жената и постави списанията на скута й.

Жената погледна надолу, после отново към Бони.

— Благодаря. Как казахте, че ви е името?

— Бони. Бони Уилър — отвърна Бони, като натърти на фамилията, надявайки се, че това може да раздвижи паметта й, но когато не последва никакъв отговор, додаде: — Познавах Джоун.

— Така ли?

— Да. — Бони се почуди какво да каже след това. Дали жената знаеше, че дъщеря й е мъртва? Дали някой й беше казал?

— И аз някога познавах една Джоун.

Бони кимна.

Жената започна да прави странни движения с устата си, сякаш се бореше със заблудило се парченце храна. Извиваше устните си напред-назад, навътре-навън, като накрая изстреля горната протеза от устата си, закрепи я на връхчето на езика си и после с рязко изщракване я върна внезапно на мястото й.

— Някой казвал ли ви е нещо за Джоун? — престраши се Бони, като се опитваше да не гледа към жената, която отново вадеше ченето си.

— Джоун е мъртва — отвърна тя, думите й се сляха в едно, докато се бореше с протезата си.

— Да — отвърна Бони, очите й разсеяно оглеждаха сините стени, малкия скрин, двойката болнични легла. Едно от леглата беше спретнато оправено, другото бе оставено разхвърляно, завивките му бяха събрани в краищата и струпани на куп по средата, сякаш все още имаше някой в него. — Господи, там има някой — възкликна Бони. Когато се приближи по-близо до леглото, безформената купчина в центъра бавно придоби човешки очертания. Бони сдържа дъха си, опита се да не си припомня майка си в дните преди смъртта й. Страхуваше се да погледне прекалено отблизо неподвижната фигура в средата на леглото.

Кожата и косата на жената бяха пепелявосиви, бузите й — изпити, кафявите й очи — широко отворени и безизразни, невиждащи, сякаш беше сляпа. За миг Бони си помисли, че жената може и да е мъртва, но изведнъж дочу странен тих звук, откъслечен вик, който изчезна при досега си с въздуха.

— Това е г-жа Лангър, нали? — попита Бони жената в инвалидния стол.

— Може би — отвърна тя. — Кой пита?

— Бони. Бони Уилър. Познато ли ви е името, г-жо Лангър? — попита тя жената в леглото.

— Тя няма да говори с вас — отвърна жената в инвалидната количка. — Не говори с никого, откакто й казаха, че Джоун е мъртва.

— Много съжалявам за дъщеря ви — продължи Бони, като леко докосна рамото на Елза Лангър.

— Идваше на посещение всеки месец. Сега никой не идва.

— Г-жо Лангър, чувате ли ме?

— Тя няма да говори с вас — отново се чу шумът от щракащи напред-назад протези.

Бони приклекна до леглото, докато очите й не се изравниха с тези на Елза Лангър.

— Аз съм Бони Уилър — каза й тя. — Съпругата на Род. — Очите на жената премигнаха бързо няколко пъти. Бони се приближи няколко сантиметра по-близо. — Джоун споменавала ли ви е някога за мен?

— Джоун е мъртва — промълви жената в инвалидната количка.

— Джоун се тревожеше за мен — продължи Бони. — Каза, че трябва да ми съобщи нещо, но умря, преди да успее да ми го каже. Чудя се, дали не е споделила нещо с вас… — Бони млъкна. Какво правеше? Жената беше на косъм от смъртта, за бога. Тя вероятно дори не можеше да я види, камо ли пък да я чуе или да разбере за какво й говори. — Само исках да знаете, че Сам и Лорън са добре. Сега живеят при нас с Род и ние ще се грижим добре за тях. Може би дори ще мога да ги доведа някой следобед да ви посетят, ако желаете. Сигурна съм, че ще искат да видят баба си. — Защо бе казала това? Та те дори не я бяха споменали.

Елза Лангър не каза нищо.

Бони, залитайки, се изправи на крака.

— Вече трябва да тръгвам.

— Казах ви, че няма да говори с вас — отвърна жената в инвалидната количка, с нотка на триумф в гласа.

— Някога говорила ли е с вас? — попита Бони, като погледна към жената, чиито протези продължаваха да изскачат навън-навътре от устата й, като език на змия.

— Може би. Кой пита?

Бони затвори очи, признавайки се за победена.

— Бони — каза тя. — Бони Уилър.

— Името ми е познато — отвърна й жената. Бръсна с ръка из скута си и събори списанията на земята.

— Така ли?

— Може би. Кой пита?

Бони вдигна списанията от земята и ги остави на леглото на Елза Лангър, като погледна крадешком към жената, заровена в колосаните бели чаршафи. Една-единствена сълза се стичаше по бузата на Елза Лангър. Изви се покрай устата й, капна на брадичката, подобно на слюнка и изчезна във възглавницата.

— Г-жо Лангър? Г-жо Лангър, чувате ли ме? Чухте ли какво ви казах преди малко? Разбирате ли ме? Можете ли да говорите с мен, г-жо Лангър? Искате ли да ми кажете нещо?

— Тя няма да говори с вас — отвърна жената в инвалидната количка.

— Но тя плаче.

— Тя непрекъснато плаче.

— Така ли?

— Може би. Кой пита?

Бони изпусна дълбока въздишка.

— Не плачете, г-жо Лангър — каза тя на майката на Джоун. — Моля ви, нямах намерение да ви разстройвам. Сега си тръгвам, но ще оставя телефона си на сестрите, в случай че някога искате да се свържете с мен. — Наведе се напред и погали рехавата сива коса на жената. — Довиждане.

— Приятно ми беше да се запозная с вас — отвърна жената в инвалидната количка.

— И на мен ми беше приятно да се запозная с вас — отвърна й Бони.

— Лъжеш, лъжеш, как те хванах — пропя жената, когато Бони избяга от стаята.