Христо Калчев
Вълчи капан II (7)

VII

В края на лятото държавата реши да вдигне цената си пред Европейския съюз и делото срещу Маргините тръгна към приключване. Най-изненадващо се оказа, че никому неизвестният до този момент варненски бизнесмен Никола Дамянов наистина дължи на братята Маргини 450 хиляди паунда, а генерал Любен Гоцев е близък приятел на Маджо. Само за един ден се срути цялата легенда за тяхната тотална невинност. Имаха вземане-даване с престъпния свят, а на всичко отгоре бяха част от него. Козела, разбира се, знаеше това отдавна. Беше работил с генерал Любен Гоцев по служба и оценяваше високо качествата му, но от друга страна изобщо не се съмняваше в безпределния му цинизъм и в онази безцеремонност, характерна за всички шпиони. Те не признават закони и държави, живеят в един свят, който няма нищо общо с останалия. Козела не се съмняваше в още едно нещо — делото срещу Маргините щеше да завърши трагично. Или ще убият тях, което беше най-лесното решение. Или ще убият свидетелите срещу тях. Или тези, които бяха нарочили предварително за жертви — Гоцев и Дамянов. Доктора вече го отсвириха и то, когато братята киснеха в затвора.

Държавата ставаше все по-сложна, а това не се харесваше нито на Козела, нито на Бойко Борисов. Двамата не се познаваха лично и нямаха топла връзка, което не пречеше да мислят еднакво. Козела никога не бе обичал властта. Не забравяше, че тя развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно. Дори не можеше да преброи хората, които беше убил, но винаги поддържаше кантара си за справедливост и му се искаше, когато дойде Страшният съд да се изправи пред него с всичките си грехове, но и с оправданието за тях. Влезе почти с взлом в къщата на Марина, за да й обясни точно това:

— Проклинам деня, в който те видях! — напъди го тя. — Едва сега разбрах как изглежда дявола.

— Тепърва ще видиш истинското му лице, докторке! — запали цигара Козела и безцеремонно бръкна в хладилника. От добрите си дни там държеше бутилка с водка.

— Напусни къщата ми веднага!

— Не и преди да ти обясня какво смятам да сторя.

— Ти си проклет кучи син…

— Аз съм много повече от това. Аз съм смрадлив козел, пръч и лайно, но за твое сведение съм стигнал до генерал от полицията и до престъпник от световен мащаб. Никой не може безнаказано да убива твоя син. И сега ще ти кажа нещо. Аз загубих двама.

— Отвратителен си!

— Такъв съм.

— Прекрасен си!

— Такъв съм.

— Съсипа ми живота!

— Предлагам ти да си го съсипваме заедно. Малко остана.

* * *

Междувременно Румен Петков замисляше ново преброяване на босовете в престъпния свят. Но босове вече нямаше. Сбъднаха се очакванията на най-големите песимисти. С навлизането на Европейския съюз българските гангстери изчезваха мистериозно един след друг, за да отстъпят място на европейските. Големите риби изяждаха дребните. Вече с просто око се виждаше, че Бойко Борисов неумолимо и последователно върви към единственото оцеляване — властта. Тя не беше по-малко престъпна, но притежаваше едно качество. Беше легитимна. Напълно узаконена престъпност. Гласувана с вот на народа, делегирана, а в конкретния случай дори благословена.

* * *

Момчетата от престъпния бизнес не бяха узрели за властта. Купуваха я, но не я разбираха. Не подозираха курвенския й характер. Властта разполага с цялата мощ на държавата и говори от името на народа. Това не им бе много ясно. Властта е институционален престъпник, защитен от конституционния съд, а те си оставаха дребни измекяри, които може да прибере всеки районен съдия. Това също не им бе ясно. Властта подготвяше своите престъпници в Харвард, Кеймбридж и Москва, а те притежаваха дипломи за средно образоване от Смолян, Пазарджик и Плевен. Това също не им бе ясно. Бойко Борисов го разбра навреме и на подходящото място. Избяга им с една обиколка и сега трябваше да го настигат. Точно затова се опитаха да го убият.

Като всеки суетен човек той веднага си спретна шосето до Банкя. Преасфалтира го и го подреди сякаш щеше да спи на него. Причакаха го на кръстовището преди околовръстния път. Куршумите минаха над колата единствено поради некадърност на килърите. Късметът върви с късметлиите. Този път обаче Бойко Борисов се уплаши. Скри се за дълго и се отказа от президентската кампания. Разбра най-сетне свещената истина. Престъпниците са жестоки, но властта още по-жестока. И много предпазливо тръгна да я превзема.