Джак Енгелхард
Неприлично предложение (6)

6.

Джоан се издокарваше в хубавата си бяла вечерна рокля. Вечерята беше в шест и закъснявахме. Тя рядко се суетеше, имаше си всичко, но днешният ден бе специален. Беше открила бръчица под дясното си око, нищо съществено, но тя непрекъснато я гледаше, докато не й казах, че огледалото има дефект, а не лицето й.

— Сигурно — захили се тя. — Някои огледала са толкова неблагосклонни. — И добави, докато си слагаше червило: — Някои огледала те правят да изглеждаш толкова добре. Като нашето у дома. Това тук е придирчиво и жестоко. Остарявам, Джош.

— За щастие, ти не си единствената.

По някаква причина тя пристъпи напред и ме целуна. Ухаеше на свежест и младост. Беше в настроение.

— Ще си сложиш това? — запита тя точно когато си връзвах връзката.

— Защо жените винаги чакат да се облечеш изцяло, за да кажат какво не трябва да си слагаш?

— Защото сме лоши. До една. Правим всичко възможно да съсипем живота на мъжете. Не го ли знаеш?

— Знам го, естествено.

— А сега махни тази връзка и тази риза. Ето.

Смених ги, защото в този отдел шефът беше тя.

— Така е много по-добре. Сега си красив. Предполагам, че не съм ти казвала, че се омъжих за теб само заради външния ти вид. Погледнах те веднъж и си казах: „Това е той“.

— Аха.

— Така беше. Не е ли смешно? Имам предвид привличането. Всъщност ние не знаем какво представлява то. Онова, което кара хората да се влюбват, е толкова странно — няма нищо общо с логиката или с разума.

— Едно време каза, че всичко е химия.

— Да, вярно. — Тя закопча огърлицата с диамант и премери разстоянието от нея до цепката между гърдите си. Нямаше пищен бюст, но гърдите й бяха с идеален размер за любене и нямаше по-игриви зърна от нейните — така твърди, удължени и щръкнали, когато беше възбудена.

— Но е нещо повече от химия — добави тя. — Ще ти кажа една тайна. Около две седмици преди да се срещнем в Ню Йорк, сънувах един сън. Не си спомням за какво ставаше дума. Помня само, че те видях насън. Лицето ти — появи ми се толкова ясно. Видях лицето ти, Джош, а дори не те познавах. Като магия, нали?

— А какво ще кажеш за онзи, предишния, как му беше името?

— Той беше за проба. Ти си истинският.

— Все така сантиментални ли ще си останем?

— О, да. Винаги ще изпитвам сантименталност към теб. Понякога ми се иска да те глътна. Не сексуално, макар че може би така се казва, нали знаеш, като ти го правя. О, ти няма да разбереш.

Бях се облегнал на вратата, готов да тръгвам, докато тя довършваше тоалета сив нашата уютна стая в „Галакси“. Имах лошо предчувствие, бях отпуснат и ми се искаше всички, освен Джоан да изчезнат. Понякога и тя го казваше: „Да можехме да сме само двамата. Особено да няма други жени. Ненавиждам други жени“.

— Става късно — напомних й.

— Готова съм — отвърна тя. Това означаваше поне още десет минути.

— Да ти вържа ли косата на опашка? — иронизирах я аз.

— Защото е прекалено дълга? Какво й е?

— Не, изглеждаш страхотно. Така е чудесно.

— Трябва да се подстрижа, когато се върнем във Филаделфия.

— Трябваше ли да споменаваш за връщането?

— Сигурен ли си, че така е добре?

— Жените вечно се притесняват за косата си. Като че ли е най-важното на света.

— Ето, тръгваме.

— Вярно е. В метрото жените говорят само за косите си. Никога за политика или дори за спорт. И в офиса ходят и току възкликват: „Косата ти е прекрасна, Сю“. Защо всички момичета в офисите се наричат Сю?

— Ти си такъв полов расист!

— Знам. Не е ли чудесно?

Тя запокити гребена си по мен.

— Не улучи — присмях се. — Типично по женски.

 

 

Ибрахим ни чакаше във фоайето, облечен в бяло, като Джоан. Много малко мъже имаха успех, облечени изцяло в бяло, но не и той — изглеждаше великолепно. Усмихваше се толкова широко, че сякаш имаше хиляда зъба.

— Това е Джоан — представих я аз. — Съпругата ми.

Той пое ръката й, поклони се, а тя направи реверанс и хората започнаха да се заглеждат.

— Това е Рива — представи той жената, която бе седяла до него в игралната зала.

— Здрасти, Рива — кимнах, но тя не отговори и аз си помислих, че вероятно съм я обидил.

— Имаме запазени места в „Тропикана“ — каза Ибрахим. — Надявам се, че е подходящо.

— О, звучи прекрасно — каза Джоан.

Веднъж бях спечелил триста долара и бяхме отишли да вечеряме там.

— Е, какво чакаме? — запитах.

— Да, хайде да тръгваме — каза Ибрахим.

Ресторантът беше само на няколко преки нагоре по „Бордуок“ Вървяхме бързо, като че ли „Тропикана“ беше влак и трябваше да го хванем, преди да замине. Вътре беше полутъмно — светлината идваше само от свещите по масите. Жените изглеждаха омайващо, но нито една не беше като Джоан; и никой от мъжете не беше като Ибрахим.

Настаниха ни в най-хубавото сепаре и Ибрахим поръча виното.

Попита ме дали имам изба.

Отговорих, че имам.

Той заговори за винарската изба, която притежавал във Франция, но аз не можех да поддържам на ниво разговор за виното.

Ибрахим споменаваше имена и реколти. Знаеше всички добри и лоши години, както и аз, макар че не ги измервах във вино. Не се срамуваше от богатството си. Дори се хвалеше, но това му подхождаше.

— Виното е едно от малкото неща, които се подобряват с възрастта — заключи той. — Виното и красивите жени.

Помислих, че ще вдигне тост в чест на Джоан, но той не го направи.

Както и да е, всички бяхме чували тази сентенция и тя беше някак неуместна. Всичко беше някак изкуствено, забавено. В разговора имаше паузи. Имах чувството, че Ибрахим се държи като застрахователен агент, който трябва да сключи сделка. Това, което изричаше, дори маловажните неща, и онова, което премълчаваше, си имаше своето предназначение.

Опитваше се да направи впечатление и аз си помислих, че това ще е за моя сметка.

Когато не говореше, той изглеждаше доволен само да седи и да господства, като извисяваше внушителното си тяло и властна глава над нас. Големите му черни очи, така неестествени, говореха вместо него. От време на време те се спираха върху Джоан. Тя отклоняваше очи. Но понякога отвръщаше на погледа.

Щом заговори отново, той потвърди най-лошите ми опасения за тази среща. Освен винарските изби Ибрахим притежаваше къщи и имения, конюшни и арабски коне, коли и самолети. Говореше за всичко това, дори за някакъв остров, който беше почти негов. Чудех се дали да не спомена моето тринадесетгодишно малибу — беше изцяло мое.

— Животът е хубав — каза той. — Трябва да си припомняме това, когато сме тъжни.

Джоан не беше тъжна. Беше лъчезарна както винаги и ме стрелкаше с щастлив поглед. И двамата съзнавахме, че това е още едно преживяване, което нашата обща памет ще съхрани. Тези преживявания си бяха само наши и представляваха по-голямо богатство от винарските изби и самолетите.

— Вярно ли е, че сте принц? — попита тя.

Опита се да го каже небрежно, но не успя, защото нямаше начин да зададе този въпрос и да не се изложи като невинна ученичка, заслепена от звезда.

Но той я спаси, като каза:

— Там, откъдето съм, всички са принцове. А там, откъдето сте вие, сигурно всички са принцеси.

— Къде е това място, откъдето сте вие и всички тези принцове? — запита тя, като се изчерви.

— Някъде в Близкия изток.

— О, не съм ли твърде нахална? Много съм любопитна. Извинете.

— Няма защо. — После Ибрахим се обърна към мен: — Но всъщност има ли значение откъде е човек?

— Произходът му често говори за него — отвърнах.

— Да, разбирам, че и вие имате какво да кажете за себе си, Джошуа Кейн. Били сте на Синайския полуостров, нали?

— Да, и започвам да мисля, че знаете повече за мен, отколкото…

— Не се притеснявайте за това, което знам, Джошуа Кейн. Кажете ми — истина ли е това за Даян^[1]? Казаха ми, че той избрал мястото, където египтяните бомбардирали най-силно, легнал и заспал. Вярно ли е?

— Да.

Ибрахим поклати глава.

— Какъв човек. Какъв народ. Но аз също произлизам от народа. Произхождам от амаличаните, сирийско бедуинско племе, безстрашен древен род.

— Както и брутален. Заслужават да им имаш зъб.

Амаличаните не ми бяха по вкуса. Наистина древен народ, но са заплашвали евреите при всяка промяна. Бяха синове на Исав Червения^[2] и си оставаха такива дори и сега. Саул, първият цар на Изриел, изгубил царството си, когато не изпълнил заповедта да убият вражеския владетел заради падането на Изриел.

При думите ми Джоан трепна.

Тя знаеше, че съм търпелив, но не за дълго. Боеше се от тъмната ми страна, защото помнеше оня случай, когато някакви бели боклуци се заяждаха с нас по пътя и аз ги принудих да карат наравно с мен, а после им показах един-два номера. Беше слисана и нещастна. Каза ми: „Онова изражение на лицето ти! Никога не съм и помисляла, че можеш да придобиеш такова изражение и да правиш такива неща“. Отвърнах й, че не съм имал избор. Въпросът беше: или те, или ние. Тя уж разбра, но не съвсем.

Изтъквах й, че целият свят не се заключава в Брин Мор. Тя отговаряше, че не е и Аушвиц^[3].

Ибрахим погледна Джоан меко и нежно, а за мен избра следните добре премислени думи:

— На никого нямам зъб, господин Кейн. Само давам обещания.

Усетих, че преглъщам смутено.

— И какво е обещанието ви?

— Нека да почака, господин Кейн. Това може да почака.

 

 

Изведнъж видях Сай Родриго, завеждащ връзките с обществеността в „Галакси“ и мой приятел от дните ми във вестника, когато водех рубрика, а той беше служител на пресата в един филаделфийски клуб. Появи се тъкмо навреме, за да ни извади от неудобната ситуация.

— Здрасти! — викна той с глас на шоумен и се престори на учуден, че ни вижда.

— Здравей! — отвърнах аз и го представих на Ибрахим и на Рива, която си седеше безучастно.

Сай беше с дама. Той беше в средата на тридесетте, с ужасно лице, цялото на дупки от прекарано акне. Въпреки това жените не представляваха проблем за него. Развеждал се бе два пъти. Изкарваше си хляба предимно от съмнителни хора от развлекателния бранш — стриптийзьорки, боксьори, борци, че и по-големи хулигани — които му плащаха, за да не публикува имената им в пресата.

— Какво правите тук? — попита той. — Мислех, че сме от един отбор.

— И аз бих ти задал същия въпрос, Сай.

— Аз ли? Само проверявам как вървят нещата. Това мие работата.

— Трудна работа.

— Да, но си изкарвам прехраната с нея. Как е положението, Джош?

— Не се оплаквам. А при теб?

— Супер.

— Тук сме като гости на господин Хасан.

— Забелязах.

Той забелязваше всичко и аз не знаех какво да мисля за него.

Не беше добър, не беше и лош. Сай си беше Сай, гешефтар и опортюнист. У него имаше нещо искрено, само дето човек никога не можеше да бъде сигурен кога го проявява.

Всички го познаваха и той познаваше всички. Работата му беше връзки с обществеността, а продуктът — хората. Той познаваше Филаделфия отвътре и отвън, а Атлантик Сити — от горе до долу. Беше известен дори в Ню Йорк.

Обичаше да се хвали, че може да вдигне телефона и да се обади на когото си иска, дори на президента.

Нямаше приятели. Имаше компания.

Не парите, а услугите бяха средството за обмяна в неговия бизнес. Ти на мен — аз на теб. Спомени ме в твоята рубрика и аз ще ти уредя интервю с Франк Синатра^[4].

— Можем да ви предложим гостоприемството си в „Галакси“, мистър Хасан — каза той. — Имаме чудесни условия.

— О, благодаря — отвърна Ибрахим.

— Дайте ни възможност да опитаме.

Естествено, Сай имаше предвид хазарта.

Притекох се на помощ на Ибрахим.

— Не спираш да работиш, нали, Сай?

— За това става дума.

Любимият му израз — „за това става дума“.

— Отбийте се да поиграете — каза той. — Масата ни е готова.

— И това може да стане.

— Превъзходно.

Имах чувството — и то се появи, когато Сай отмина, — че нямаше нужда да го запознавам с Ибрахим. Те се познаваха. Да познаваш хората, залагащи големи суми — ето за това става дума, както би казал Сай.

 

 

Сега пиехме кафе — тази част от вечерята с непознати, когато се чудиш дали ще ги видиш отново и колко точно си се направил на глупак.

След навременната намеса на Сай Ибрахим отново се държеше приятно и разговаряше с Джоан, която също беше възвърнала настроението си.

— Играете ли хазарт? — попита я той.

— Не.

Кичур коса беше паднал върху едното й око и тя го гледаше изпод него и се усмихваше.

— Разбира се, че играете — настоя той. — Когато шофирате, залагате, че водачът насреща е трезвен. Когато ходите по улицата, залагате, че няма да ви пребият и ограбят или да ви нападне бясно куче. Когато се храните, залагате на това, че храната не е развалена. Когато дишате, залагате на това, че въздухът не е пълен с отрови. Когато изпращате съпруга си на работа, залагате на това, че той няма да кръшне с друга. Залагате хиляди пъти на ден. Всичко, което вършите, е хазарт. Така че какво значи да заложиш на кон или на рулетка? То е като всичко останало.

Джоан остана очарована.

— Убедителен сте — каза тя. — Току-що ме превърнахте в комарджия по принуда. Ей така!

Ибрахим отметна глава и се засмя. Не че Джоан беше казала нещо толкова смешно, той просто изразяваше задоволството на човек, напълно удовлетворен от себе си. В смеха му се долавяше превъзходство.

Всъщност като го гледах колко свободно се отдава на веселието, така могъщ със смеха си… не можех да не си помисля, че светът се състои от губещи, всички ние сме губещи, а ето ти сега един победител. Ето ти победител.

— И аз може би съм комарджия по принуда — каза той. — Залагам на всичко. Дори на любов.

— Ами! — отвърна Джоан, като с неудобство се размърда на стола си в опит да избегне настойчивия му поглед.

— С пари, знаете ли, всичко е възможно — добави той.

— Не, това не е вярно — противопостави се тя.

— Всичко може да се купи. Всичко и всеки.

— О! — възкликна Джоан, привидно безгрижна и безразлична. — Предполагам, че и хората могат да бъдат купени?

— Разбира се.

— Вие купували ли сте хора?

— Заради бизнеса — да.

— А заради любов? — запита тя.

Той се замисли.

— Все още не — отговори.

— Значи, не можете да купите любов.

— О, на подходяща цена…

— Няма цена… любовта е…

— Моля! Знам какво е любовта. Знам също какво са парите — прекъсна я той, вдигнал царствено ръка.

Той допълни откровено, че бил слушал всички песни за любовта, но ако хората са по-честни, щели да напишат повече песни за парите.

— Колко жалко — отбеляза Джоан.

— За какво? — запита той.

— Че трябва да купувате всичко в живота си.

Той пусна широката си усмивка.

— Туш! Но вие грешите. Това се нарича изпробване на възможностите. На жените им е доста трудно да го разберат.

Провокирана, но любезна, тя го сряза:

— Ще останете изненадан колко много разбират жените.

— Сигурно. Но на тях им липсва… дързост.

— О, Боже!

— Да, да. Жените са… предсказуеми…

— Това лошо ли е?

— Вие ми кажете.

— Мисля… мисля, че предсказуемостта е лошо нещо, да. Но може и да е добро. Зависи — от обстоятелствата, от момента. Понякога онова, което обикновено е лошо, може да се окаже добро. Зависи какво говорят чувствата ви.

Той тропна по масата.

— Е, тогава вие може би сте дръзка жена!

— Може и да съм — каза тя свенливо, — а може и да не съм.

Доста необичайно, но през цялото време Ибрахим не обръщаше никакво внимание на жена си. Тази Рива, жива ли беше наистина? Тя отказваше да говори. Така да бъде. А пък Джоан беше успяла да изключи и мен от разговора.

Тя усети това и спомена, че съставям речи. Което подтикна Ибрахим да каже:

— Както не можеш да се изкъпеш вместо друг човек, така не можеш да пишеш и речи от чуждо име. Но аз пиша книга, Джошуа Кейн. Може би ще ми помогнете.

Отвърнах, че всеки пише книга.

— Не — каза той. — Говоря сериозно.

Повторих, че аз пиша само речи.

— Но щом можете това, сигурно бихте могли да станете истински писател.

Това беше опасна забележка, особено в присъствието на Джоан. Тя извърши тактическа грешка. Притече ми се на помощ.

— Джошуа винаги е най-добрият във всичко, което прави.

Следващия път, когато ме защитят по този начин, ще трябва да се наведа, за да избегна удара.

— Сигурен съм, че е — каза бавно Ибрахим.

— Каква книга пишете? — запитах, за да отклоня вниманието от себе си.

— Мислех, че няма да попитате.

„Аз също“, казах си.

Вече беше измислил заглавието: „Съвършеното отмъщение“.

— Всеки си има история за отмъщение. Всички искаме да отмъстим на някого и някои го правят. Може да е доста интересно. Иска ми се да събера най-добрите разкази на тази тема в едно издание. Вие как мислите?

— Звучи добре.

— Имам предвид истински разкази за истински хора. Вие бихте могли да ги издирите, дори да ги напишете, като използвате името ми, или пък можем да сложим и двете имена. Трябва да го обсъдим.

— Но не сега.

— Сигурен съм, че книгата ще бъде публикувана — увери ме той. — Собственик съм на издателство.

Всички се засмяхме.

— Всъщност ето това би могло да бъде първият разказ — продължи Ибрахим. — Притежателят на едно издателство отхвърли поредната книга, която му бях предложил. И така, аз купих издателството и уволних този човек. Името му беше Коен. Ето това имам предвид като говоря за съвършено отмъщение, Джошуа Кейн.

Отказах да отговоря на погледа, който Джоан ми отправи.

Ибрахим обясняваше, че има няколко приятели евреи. Дори беше учил джудо и карате при прочутия Маркъс Розен. Скромно сподели, че има черен пояс, но само първи дан. Джоан се обади, че и аз имам кафяв пояс по Крав Мага.

— Учили сте при Аврии бен Иш? — запита Ибрахим.

— Известно време. В Пардес Хана.

— Бил съм там. Дори се запознах с Ими в Нетания^[5]. Вие познавате ли го?

— Да, бащата на Крав Мага. Значи владеете Крав Мага, господин Хасан?

— Не, но са ми казвали, че е най-добрата система за ръкопашен бой. В края на краищата щом израилтяните го използват, трябва да е добра. Може би ще ми предадете няколко урока.

— Или вие на мен, господин Хасан.

— Тук има на разположение боксов ринг, ако желаете.

— Предизвиквате ли ме?

— Виждам, че не проявявате интерес. Някой друг път.

Мина ми през ума, че битката вече тече и аз губя, но обикновено започвах така. Харесваше ми да ме подценяват, да бъда онеправданият, дори изкупителната жертва.

Честно казано, никога не бях готов. Ако ме нападнеха, първата ми реакция беше, че става дума за шега. Все си мислех, че хората се шегуват. И когато откриех, че не е така, се питах: какво съм направил?

Обикновено — нищо.

Но ако се помаеш по-дълго, непременно ще направиш някому нещо.

И сега си мислех: този Ибрахим шегува ли се?

— Успях да науча една класическа хватка от Крав Мага. Чудя се дали да не ви я покажа — продължи той.

Попита ме дали знам „кавалера“ и аз, естествено, я знаех: сграбчваш ръката на противника и я натискаш, като работиш върху китката, за да я обездвижиш.

С други думи, ужасна болка.

Бях я научил в Пардес Хана и я бях упражнявал във Филаделфия при носителя на черен пояс втори дан Алан Фелман, който пък я беше усвоил от Ими. С тази хватка винаги успяваш да повалиш противника. Наистина здраво стисване с двете ръце, обездвижване на ръката на другия и с едно бързо изщракване всичко свършва — счупена китка.

Или пък можеше да се направи бавно, ако възнамеряваш само да причиниш болка и да принудиш противника да се свлече на колене и да се моли.

Видях, че Ибрахим посяга към лявата ми ръка. Можех да препреча движението му точно преди да ме е докоснал. Дори да ме беше хванал, можех да се изплъзна в началото посредством едно от „шесторъките“ отпускания.

Но го оставих. Всичко беше на шега в края на краищата.

Макар че се зачудих… тук, пред всички, на открито.

И така, позволих да ме сграбчи и щом го направи, нещо в очите му се измени, устните му се разтегнаха широко в озъбена усмивка. Един глас ми каза, че съм сгрешил. Всички грешим някой ден.

— Бих желала да не правите това — каза строго и укорително Джоан. В тона й се долови страх, леко отвращение и отчаян зов заради цялото човечество. — Глупаво е — обърна се тя към двама ни, макар че доброволно бях поел ролята на жертва.

А защо това е уместен въпрос. Странно поколение беше моето. Само за половин десетилетие то беше станало свидетел на сбъдването на мечтата и на Хитлер, и на Херцел^[6].

И това хибридно поколение все още се колебае кого да следва — Акива или Бар Кохба^[7].

Но в крайна сметка избор съществува и моят беше да затегна с другата си ръка изкривените му във формата „69“ длани — съвършена хватка от „кавалера“, и да започна да действам. Отначало бавно, но ушите ми вече звънтяха. Тогава той започна да извива по посока на часовниковата стрелка от един часа до два, до три, до четири, до пет, до шест, до седем; китката ми се извиваше на една страна, дланта — на друга, като нарушаваше деликатното равновесие на човешката анатомия.

Да не говорим за болката. Вече страдах.

— Спрете! — викна Джоан, която не съзнаваше, че нас ни няма, че сме напуснали нейния свят. Намирахме се в нашия — сред пясъците, палатките, камилите, номадите и оазисите, сред ридаещите жени.

Рива си седеше невъзмутимо.

Ибрахим намери опорна точка за тялото си и ме наклони още повече.

Сега пръстите му бяха пламтящи клещи и аз си мислех: „Добре, знае хватката и е време да го кажа, само че те гледат от хълмовете на Хермон към изворите на Ен-Геди“.

И така, позволих му да стигне до осем часа и дори до девет, после тупнах с крак — сигнал сред джентълмени и смели майстори, че границата на болката е достигната. Тупнах с крак, а той изви до десет.

— Хей! — викнах с лице наведено надолу, надолу, надолу, целият потен. Тази жега!

Отново тупнах с крак, а той се засмя и ме наклони до единадесет.

— Спрете! — извика Джоан.

Притисна ме до дванадесет и сега… сега беше непоносимо.

Продължавах да тупам с крак, но скоро нямах сили дори за това.

— Достатъчно! — викаше Джоан. — Достатъчно!

Помислих, че е време Рива да се събуди и да каже нещо. Погледнах я и тя срещна очите ми, но абсолютно безизразно. За нея аз не бях тук. И осъзнах, че за нея не съществува никой, освен Ибрахим. Той беше нещо повече от съвършенство. Той беше творението.

— Добре ли го правя? — запита Ибрахим.

— Достатъчно! — каза Джоан.

— Добре ли го правя?

— Престанете!

— Само ми кажете добре ли го правя?

Но думите не можеха да излязат от устата ми.

— За Бога, добре го правите — извика Джоан.

Тогава той ме пусна и всички започнахме да се смеем, ей така. Чувствах се добре. Отлично.

— Добре, а? — попита Ибрахим.

— О, да — отговорих.

— Вашият Ими ще бъде ли горд?

Не и с мен, помислих си. Не и с мен.

А може би да. Спомних си Ими в оня ден в Нетания край морето и как ядохме заедно питки със сирене в Угади около една украсена в парижки стил маса навън. Той ни изнасяше лекция за същността на спокойствието. Изправи се на стола, загледа се във водите на Средиземно море, подпря юмруци на кръста си и каза: „Когато всички около вас скачат и рипат, правят това и онова… вие… вие си седите. Вие седите. Заемате място не тук, а там, надалеч. Вие седите. Ето така. Така. Виждате ли? Ето така“.

Затова сега си седях там така, но си казах: „Помни, не забравяй!“.