Джак Енгелхард
Неприлично предложение (25)

25.

Открих разрешение. Сън. Отдадох се на сън. Спях навсякъде. В магазините, на бръснарския стол, в ресторантите, в кината, в метрото, на кухненската маса, на кушетката; седнал, дори прав. Постоянно и безразборно. Можех да спя по всяко време, навсякъде, във всякакво положение.

Онова, което най-много ме изморяваше, бе съзнанието, че притежавам всичко — един милион долара и най-великолепната руса shiksa на света за съпруга. „Няма какво повече да желая — мислех си. — Това е всичко! Американската голяма печалба! Бинго!“

— Отиди на лекар — съветваше ме Джоан.

— Не съм болен.

— Знаеш ли по колко часа на ден спиш?

— Наваксвам си — прекарах трудно детство.

— Не е смешно.

Да, не беше смешно.

В известен смисъл се чувствах по-добре от всякога. Ревността се беше изпарила. По-рано кипвах, когато забележех, че я заглеждат. А сега — нищо. Впрочем вероятността да ми изневери беше равна на нула. В това отношение тя бе напълно излекувана. Дори желанието й да се забавлява бе изчезнало.

Но това, общо взето, не беше нещо фатално, тъй като желанието й да се забавлява я характеризираше единствено като американка. Развлечението в края на краищата е американската религия. Отнеми им развлеченията и американците по нищо няма да се различават от руснаците. (Разговаряй с някой руснак по въпроса за развлеченията.)

И така, край на развлеченията. Тя дори се отказа от тениса.

— Знам какво замисляш — каза веднъж.

— О?

— Мислиш да отидеш в Израел.

— Това винаги е било част от плановете ни.

— Не, ти смяташ да отидеш сам, да се върнеш в армията.

— Шансът да ме вземат е минимален.

— Ами, ще те вземат, и още как. Ти искаш да направиш така, че да те убият.

— Честно казано, на света има хиляди места, където е много по-лесно да те убият. Не е необходимо да ходя до Израел. Всъщност мога да си остана и тук. Опитай да се повозиш в метрото. Ще имаш същия резултат.

— Да, но ти искаш да загинеш като герой. Мисля, че вече прояви героизма си през шестдесет и седма година.

— Героизъм ли?

— Знаеш какво искам да кажа.

— Ти не разбираш.

— Разбирам, естествено.

— Не, не разбираш. Никога не си го разбирала. И никога няма да го разбереш.

— Защото съм shiksa ли?

— Това няма нищо общо.

— Защото съм жена ли? Защото съм курва? Хайде. Кажи си го!

— Изобщо нямам представа за какво говориш, по дяволите.

— Ти мразиш жените. Значи, не си по стока от Ибрахим!

— Трябваше ли да споменаваш това име?

— Всички сте еднакви.

— Между мен и него има цяла вселена разлика.

— Не и по въпроса за жените.

 

 

Започнахме да вкусваме от отровата на огорчението всеки ден. Непрекъснато избухваха грозни кавги и тя взе да линее. Отслабна. Получаваше пристъпи на мигрена. Ръцете й трепереха. Имаше тикове около очите и над устната.

Мислех, че хората не умират от липса на обич. Само кучетата. Опитах се да симулирам, но тя не беше глупава. Умееше да различава съжалението от любовта.

И все пак проявяваше смелост. Беше решила. Беше решила, че всичко ще бъде както преди, когато съвместният ни живот бе чист, изпълнен с наслада и чувства. Ето това! Нищо друго. Нищо по-малко.

Може и да не я обичах вече, но започнах адски да я уважавам. И едно нещо наистина ме трогна: когато си купих билет за Израел, тя го скъса.

— Оставаш тук — каза ми и ме бутна на един стол. — Тук!

Би трябвало да съм бесен, но не бях. Всъщност ми хареса.

Един ден настоя да си направим среща. Успях да купя билети за ложата на Стадиона на ветераните и там, на ярката светлина, се обърнах да й кажа нещо банално, но останах със зинала уста. Красотата и беше повехнала. Това ме смая — колко безлична беше! Най-забележителното у нея — в този неприятен момент — бе мъхът над горната й устна. Имаше го и преди, но при естествено русата й коса винаги е бил толкова малко… Дори и сега не беше повече от нормалното, обаче изглеждаше отвратително.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо.

Седяхме на най-хубавите места до парапета. Една след друга погрешно отправени топки профучаваха над главите ни и тя каза, че винаги й се е искало да улови някоя. И ето че играчът от противниковия отбор Андре Доусън се отзова на желанието й, само дето топката не беше погрешно отправена.

Топката прелетя над предната линия и изсвистя към нас, ниско, готова да рикошира в ръкавицата на филаделфийския играч. Джоан протегна ръка и я грабна. Изключително улавяне… ако бе реализирано на терена. В резултат на бегача присъдиха втора база вместо да го изхвърлят. Реферът отсъди зрителска намеса.

Тълпата — около тридесет и шест хиляди — обезумя. Джоан засия в усмивка и вдигна високо топката като трофей. Тя мислеше, че я поздравяват.

— Джоан, те те освиркват — казах й.

Повярва, когато опаковки от хотдог и бирени кутии се посипаха като дъжд и разгневените лица се обърнаха към нас. Възмутените викове ставаха все по-силни и по-силни. Тълпата се разяри. Тропаха по седалките. Мъже по фланелки вдигаха юмруци по посока на Джоан и ревяха: „Курва! Кучка!“. Все едно целият свят гърмеше.

Охранителите на стадиона се втурнаха към нас. При вида им тълпата направо се взриви.

— Изчезвайте — нареди един от тях.

— Какво? — попита Джоан.

Той я сграбчи за ръката.

— Пусни жена ми — намесих се.

— И вие, господине. Изчезвайте и двамата. Много поздрави от управата.

— Добре, но я пусни!

— Просто ме последвайте — каза охранителят. — Тръгвайте!

— Не!

— Да!

Станахме и тълпата нададе радостни викове.

— Но хората го правят на всеки мач — каза Джоан, докато охраната ни съпровождаше към изхода.

— Топката летеше в правилна посока — поясних.

— Откъде знаеш, че е летяла в правилна посока?

— Да вървим — обади се оня от охраната. — Загубеняци.

— Добре — повторих аз. — Само не пипайте жена ми.

— Загубеняци — повтори той.

Тълпата продължаваше да вика одобрително, докато наближавахме изхода. Дълъг път беше.

— Не знаех, че топката лети в правилна посока — каза Джоан.

— Нека само се измъкнем оттук живи — отвърнах.

— Това ли е великата стара игра на бейзбол? — попита тя.

В колата, на път за вкъщи, беше съвсем зашеметена.

— Не сме загубеняци — обади се тя.

— Точно така.

— Те са загубеняци…

— Точно така.

„Изумително — мислех си аз, — как се променят хората.“ Щом изчезне магията — край. Сякаш ти е била предопределена прекалено голяма милост (поне доскоро Джоан не бе познавала и миг без небесната благословия), но предадеш ли се, нищо не остава!

Тази дама, която за всички винаги е била Мис Привлекателност, току-що бе освиркана от тридесет и шест хиляди души.

Но тя не се предаваше.

— Техният отбор е на шесто място, нали?

— Точно така.

— Загубили са само осем пъти.

— Девет, ако броим и днес.

— Не загубиха заради нас.

— Може би не.

— Ние сме от печелившите, нали Джош?

— Така мисля.

Харесваше ми фактът, че тя се отбранява и не се предава. Това беше предишната Джоан. Но настоятелността в гласа й, граничеща с паника, говореше друго. Държеше се напълно самодоволно, което обикновено означаваше, че е изцяло беззащитна.

— Никога не сме губили осем пъти поред — продължи тя.

— Девет.

— Ние сме от печелившите.