Джак Енгелхард
Неприлично предложение (20)

20.

Щом се върнах в стаята, глътнах хапчето с вода и зачаках да подейства. Сега сънят беше много съществен за мен. Загледах се през прозореца и дори от разстояние, в тъмната нощ, можах да видя брадат човек да разхожда кучето си по плажа.

Хвърлих се в леглото и най-после се унесох в сън. Когато се събудих, очите ми горяха. Гърлото ми пламтеше. Беше два часът сутринта, неподходящо време за ставане.

Сънувах. Сънувах Джоан и Ибрахим на пода край леглото ми да се смеят и да ми се подиграват. Знаех, че е сън, но знаех също, че са там. Сигурен бях.

През последните си дни, сам във Филаделфия, татко казваше, че хора го навестявали през нощта. Той им се противопоставял. Естествено, не му вярвах, но мебелите из цялата къща бяха преобърнати.

Татко дори ми показа контузиите си от нощните битки. Не исках да му вярвам, защото, ако му повярвах, адът щеше да се отвори, а аз предпочитах да не вярвам в ада.

Огледах се и усетих особената празнота на току-що опразнена стая. Тук е имало хора и са заминали. В една или друга форма и Джоан е била тук. Долавях аромата на парфюма й и виждах сянката на усмивката й. Ибрахим също е бил тук.

Столовете бяха разместени. Телефонът бе откачен. По пода имаше разпилени одеяла. Имало е борба. Между мен и Ибрахим или у мен самия?

Вероятно съм буйствал насън. Но бях добре завит, а бях заспал върху завивките — или поне така си спомням. Бях по гащета, но не помнех да съм се събличал. На втората възглавница — знаех, че не съм я докосвал — имаше вдлъбнатини от две глави.

Сигурен бях, че са били тук; били са и са се любили, докато спя. Какъв съвършен нюанс! Премията. Срещу своите един милион долара Ибрахим не би се отказал от това допълнително удоволствие.

Но Джоан — как е могла да участва в това? Толкова много ли ме презираше? Може би. Това, което бях извършил, бе толкова долно, че Господ изобщо не се беше сетил да го включи в Десетте божи заповеди, нито дори в шестстотин и тринадесетте. Предвидил беше убийството, грабежа и прелюбодеянието, но това — не.

Да, любили са се точно тук, на това легло. Точно тук Джоан е трептяла под друг мъж и удоволствието от секса е било двойно, задето съм там и спя.

А що се отнасяше до Ибрахим — защо? Не му бях причинил никакво зло. Предполагаше се, че това е бизнес сделка. Защо бе тази подла отмъстителност? Може би в крайна сметка опираше до взаимоотношенията между араби и евреи.

Не, не беше от злоба. А заради удоволствието. Един милиардер — как се задоволява един милиардер? След като всичко вече е в ръцете му, сигурно отчаяно търси нови удоволствия. Трябва да импровизира нови усещания.

И какво по-съвършено усещане от това — да доведе Джоан тук, в леглото ми.

Но откъде знаеше, че съм тук? „Ами, глупако — казах си, — мисли! Ти накара да се обадят на Сай Родриго, за да ти осигури стая. Ето я връзката.“ За да се подмаже още на Ибрахим, Сай му е споменал, че съм тук. Естествено, че би го направил. Сай нямаше да има угризения. Той бе част от сделката. Всъщност, той бе първият заговорник.

Но Джоан — какъв рязък обрат в нейното поведение! Какво преобразяване на характера й, за да се съгласи на такава мерзост. Да се съгласи? Може пък идеята да е била нейна. Кой знае как свършва страстта, след като те обземе веднъж? Удоволствие, тя също обичаше удоволствията. Само веднъж — нейното кредо бе да опита от всичко по веднъж.

За мен имаше само един изход — да отхвърля тази мисъл. Иначе щях да бъда изключен не само от народа си, но и от Джоан, а Джоан беше всичко, което притежавах. Джоан бе за мен разумът в целия този хаос и аз трябваше да й вярвам, да вярвам в нейната добронамереност, да вярвам в любовта й въпреки това срамно приключение.

Нищо друго не ми оставаше. Да се задълбоча още повече в това предположение, да повярвам, че Джоан е способна да изпита такова презрение — това щеше да ме доведе до лудост и нищо друго. Този път наистина. Без фалшива тревога, както преди. Преди беше предупреждение. Трескаво си заповядах: „Джоан е добра. Джоан е красива. Джоан, която предадох, Джоан, която ме предаде — Джоан ще бъде мой спасител. Джоан ще излекува душата ми. Само Джоан може да ме изправи на крака — и двама ни. На крака, на крака, отново в страната на живота. Защото тук е адът. Тук е долината на сянката на смъртта“.

Трябваше да отхвърля очевидното, да го възприема като фантазия, като въображение, предизвикани от чувство за вина.

Но някой друг, освен мен е бил в тази стая. Знаех това. Усещах присъствието му. Скочих от леглото. Облякох се. Отидох в банята. Дори не си измих ръцете. Не се погледнах в огледалото от страх, че там ще видя друго лице.

Устремих се към вратата, като мислех, че може да е залостена, така че да не мога да я отворя; че ще остана хванат като в капан за цял живот и ще прекарам дните си сам-самичък.

После се затичах към асансьора. Трябваше да сляза долу в казиното, за да се уверя, че всичко е реално, че това е някакъв план, предназначен да ме обърка. Коридорът беше празен. Асансьорът беше празен. Целият ли свят е един план?

Накрая разбрах какво трябваше да направя. Трябваше да изтичам при Джоан и да я изтръгна от ръцете на Ибрахим. Ето, това трябваше да направя. Сега. Трябваше да прекратя този полов сеанс и да се лиша от един милион долара — защото сделката би се смятала за провалена, ако не прекарат заедно цялата нощ. Това би било почти правилно, почти справедливо, почти поносимо, почти простимо.

Намирах се на единадесетия етаж. Натиснах бутона с надпис „Казино“. Вратата се затвори и се понесох надолу. И изведнъж асансьорът спря между етажите. Зачаках. Натиснах отново бутона. После натиснах бутона с надпис „Спешно“. Вдигнах телефона за спешни случаи и набрах номера на оператора, но никой не се обади. Взех да натискам разни бутони и асансьорът отново потегли, но този път нагоре.

Спря на двадесет и втория етаж, по-точно между двадесет и първия и двадесет и втория, и ето ме най-накрая, заседнал в асансьора, също като в „1984“^[1], където разбират кои са най-големите ти страхове и ти ги прилагат.

За героя на Оруел това бяха плъховете, а за мен — затвореното пространство, и бях сигурен, че никога няма да се измъкна и че Ибрахим е в дъното на цялата тази работа, както и Сай. Или пък ме обземаше параноя? Ами да…

Освен че заседна, асансьорът започна да бръмчи, да подскача нагоре-надолу, като променяше скоростта си, като че ли някой си играеше с контролното табло или пък сякаш асансьорът беше живо същество с мозък.

Неизвестно защо, не бях толкова изплашен, колкото би трябвало, макар че се шашардисах, когато вратите му се открехнаха няколко сантиметра и отново се затвориха точно когато се опитах да ги разтворя със сила. И ето ме пак тук, като едно време в Пиренеите — затегнат с ремъци в мъничка раница, която татко носеше на гръб. Дори ми бяха запушили устата — тикнаха парцал в нея, за да не плача и да не ме чуят германците, които шареха наоколо с кучета.

Дори когато повърнах, никой не разбра — толкова погълнати бяха да си пробиват път през пущинаците, вейките и клоните, които ги шибаха през лицата — шестдесетина ужасени мъже, жени и деца. Трябваше да крачат бързо след водачите, които рядко им позволяваха да почиват. И точно след една почивка се случи. Татко ме сложи на земята и когато дойде време отново да потеглим в тъмнината, вдигна двете чанти, които носеше. В бързината, смута и паниката забрави раницата, забрави мен; и аз бях там и не можех дори да изпищя. Гледах само как изчезват.

Сега, когато асансьорът спря да се движи, беше същото. Опитах отново бутоните за всички етажи — нищо. Отново и отново, и пак. Опитах се да викам — името на Ибрахим и после на Сай. После, след като се отказах да викам и седнах, измина доста време и опитах нещо друго — молитва. Не го бях правил от години.

— Чуй, Израил, Господ е нашият Бог, Господ е един.

 

 

Изминаха часове. Дремех на пода на превърналия се в ковчег асансьор — полузаспал, полубуден, и в унеса си призовавах цар Давид, моя собствен цар Давид. Той ми се яви в бяла роба, а лицето му беше красиво и дружелюбно, сияещо и сериозно, и аз му казах:

— Не си тук да ме укоряваш, нали? Ти си мой човек.

— И ти си мой човек. Ти си онзи човек, който бях аз.

— Говорим за теб и за Вирсавия?

— Не, говорим за теб и за Джоан — и за този Ибрахим. Какво си сторил? И не ми казвай, че жената те е принудила. Адам вече се опита да се оправдае с това пред Онзи, който е, беше и винаги ще бъде.

— О, не. Сторих голям грях.

— Знам, Джошуа. Направи го за пари. Аз го направих от любов.

— Искаш да кажеш, че всичко е наред?

— Бог те беше избрал, Джош. Защо арабин? Защо сирийски бедуин? Знаеш, че Той не ги обича!

— Изморих се да чакам.

— Бог щеше да те направи богат — законно.

— Така ли?

— Разбира се. Ти си вписан в Книгата на Богатството.

— Но защо толкова се забави?

— Знаеш какво е казал моят син Соломон: „На сутринта посей семената, а вечерта не мързелувай, защото не знаеш кое ще надделее“. За теб, Джош, бе определена вечерта. Само да беше изчакал и да беше разчитал на таланта си, както ти казваше Джоан. Всичко с времето си. Само да беше изчакал.

— Не разполагаме с колкото си искаме време — както Той.

— Изгубил си вяра, Джош. Това е най-големият грях от всички. И защо сирийски бедуин?!

— Бог защо ги е направил толкова богати?

— Позволяваш си да Го съдиш?

— Само питам защо им е дал петрол и всичко?

— Това си е Негова работа.

— Защо ги е създал да ни мразят толкова?

— Те не мразят всички ни.

— Ами! Той гледа ли новините по телевизията? Чете ли Антъни Луис?

— Той е създал Антъни Луис.

— Поговори Му за тези неща.

— Тук съм, за да разговаряме за теб. Да си избереш наказание.

— Какво ще кажеш да не ям шоколад един месец?

— Чел ли си псалмите ми?

— Кой не ги е чел?

— Смешни ли са? Би ли ги нарекъл смешни?

— Не.

— Е, това също не е смешно. Знаеш, че сирийските бедуини откраднаха две от жените ми. С Джоан стават три. Тази твоя Джоан — как можа да я продадеш така? Това не е правено никога досега. Почти заслужаваш поздравления. Това е не само голям грях, това е исторически грях. Следващия път, когато Мойсей се възнесе, ще се върне долу с единадесет Божи заповеди, специално заради теб!

— Ето, започваш да ми се караш, Давид. Не ти е присъщо.

— Съжалявам. Той толкова много те харесваше. Беше луд по Джоан.

— Наистина ли? Харесва ли ме?

— Той те обича, Джош. Обича твоето семейство.

— Затова ли ги даде на Хитлер?

— Неговите планове не са като нашите, знаеш това, Джош.

— Но сега ме мрази.

— Обмисля отношението си, в случай че има наказание.

— Какво?

— Не мога да кажа.

— Все още си ми любимец, Давид.

— И ти си готин. Прощавам ти.

— Благослови ме, тогава, преди да си тръгнеш.

— Не мога да сторя това, Джош.

— Не можеш да си тръгнеш, преди да ме благословиш.

— Мога и единствено Яков може да се пребори с ангел.

— Добре. Но само кажи: „Джошуа, Джошуа“.

— И това не мога да сторя. Прекалено много е.

— Хайде, Давид. Повтори името ми.

— Обещай ми, че ще обичаш доброто и ще мразиш злото.

— Обещавам.

— Добре, Джошуа, Джошуа.

Бях вече буден и утрото бе настъпило.