Джак Енгелхард
Неприлично предложение (2)

2.

Когато се върнах в стаята ни в хотел казино „Галакси“ — на пет минути път по „Бордуок“ от „Версай“, където бях с Ибрахим, — минаваше полунощ, а телевизорът беше включен и говореше на спящата Джоан. Златна беше дори в съня си. Тя беше моята блондинка от Мейн Лайн^[1], моята мила аристократка от Брин Мор^[2], завършила няколко богаташки учебни заведения тук и в чужбина.

„Добре де — мислех си — нямаш късмет с парите. Но погледни нея. Погледни нея…“

Ако тя не беше най-красивата жена на планетата, коя тогава?

Нещо повече — беше умна и притежаваше онази специфична за американците черта — безочливост.

И най-хубавото — беше моя!

Чудя се как се получи това между нас. В най-добрия вариант предполагам, че се влюбихме, защото не се разбирахме. И си останахме влюбени по същата причина — тръпката от подновяването, онази магия на вечното откривателство. Когато изпаднеше в поетично настроение, тя казваше, че чрез кавгите „попълваме с нови запаси“ живота си. Доста се карахме.

Първия път се скарахме по време на месечното й неразположение през медения ни месец. Тя изпадна в истерия, когато отказах да се любим.

— Какво ми е — мръсна ли съм? Джош, казвам ти, това е такава отживелица.

Може да е така. Тя олицетворяваше бъдещето, аз — миналото. Тя представляваше Америка, аз — Европа. Да оставим настрана Европа — аз бях Авраам, тръгнат от Ур към Халдея. И все пак именно това — „еврейското“ у мен, онзи дух да се върви напред я привличаше.

— Виждам те как излизаш от пустошта, търсещ нещо. Възприемам те като ексцентричен човек, вкоренен в принципите си. Светът на една страна, ти на друга.

Намираше, че съм романтичен. Френски чар и тъй нататък, и как, за разлика от другите мъже, съм гледал жените в очите.

Мислеше, че съм водил живот, изпълнен с приключения, и това беше така. Онова пътуване из Пиренеите, за да избягам от Хитлер. Но тогава съм бил невръстно дете. Не съм съзнавал, че е приключение.

После заминах да се сражавам за Израел през 1967 година и това вече беше мой избор. Имаше и други — например като напуснах онова преуспяващо списание, когато се опитаха да сложат мое заглавие над статията на друг. Тя смяташе, че с това съм показал сила и характер. Но в бюрото за безработни не мислеха така.

Всичко, което смятах за свой провал, тя броеше за успех.

Казваше, че съм „съвършен“. Защо да споря?

Казваше, че й напомням за кинозвездата от миналото Джон Гарфийлд. Харесваше ме такъв недодялан и уязвим.

— Все се надявах, че приличам на Кари Грант^[3]. — отговарях й.

— Не, не, не. Ти си аутсайдер. Онеправдан. Борец. Самотник. Скитник. Ти си всичко, което съм търсила. — Добавяше, че другите мъже били толкова повърхностни. — Мъж като теб се среща само веднъж. Не можех да те изпусна. Ти си Авраам. Исаак. Яков. И Давид^[4], разбира се. Никога не забравяй Давид.

Но ако аз бях Авраам, Исаак и Яков, тя беше Грейс Кели, Мерилин Монро и Лорън Бакол^[5]. Джоан беше нещо повече от американската мечта. За имигрантче като мен тя представляваше Америка.

И така, зарязах жена и две деца заради нея. Тя пък остави съпруга си — заможен човек с високо обществено положение. Сега, когато я притежавах, въпросът беше как да я задържа.

Така или иначе, можехме да минем за влюбени, но в никакъв случай за солидна двойка. Не, ние се бояхме един от друг. В замяна на онова, от което се бяхме отказали, ние държахме на вечната вярност — тя лесно се обещаваше, но беше невъзможно да се гарантира. Особено щом бракът ни беше роден в грях. Тя изостави онова, което й принадлежеше, и аз изоставих онова, което ми принадлежеше, и кой можеше да каже каква участ ни е отредила съдбата?

Дори бяхме обсъждали възможността всеки от нас да намери друг. Тя го бе обърнала на шега:

— Мислиш ли, че боговете на отмъщението кръжат наоколо?

— Да — отвърнах.

— Абсурд!

Джоан вярваше в милостивия Бог. Нейният Бог не познаваше отмъщение. Ако Бог е добър — а тя вярваше, че е, — тогава и тя е добра. В края на краищата създадена е по негово подобие. Докато бяхме женени за други, ние прелюбодействахме, но тя не го приемаше така. Любовта не можеше да е греховна.

За Джоан светът беше чист и светъл като детска градина. Всичко беше здравословно. Всичко беше правилно. Нищо не можеше да е погрешно.

Сега седях на ръба на леглото и зяпах разсеяно в телевизора, като размишлявах за приключението с арабина — епизод, смътен като сън. По нищо не личеше — никакви отличителни белези, никакво доказателство — и Джоан с право щеше да се съмнява, че ми се е случило. Беше ли се случило? Да. Какво означаваше това? Не знаех.

Вероятно означаваше, че съм бил подложен на изпитание и съм го преминал успешно. Но почтеността ми беше поизтъняла и ме безпокоеше мисълта, че така лесно се поддадох. Чувствах се уязвим.

Несъмнено парите бяха слабото ми място, особено след женитбата ми с Джоан. Жена като нея означава разноски и глезене. Тя заслужаваше разкош. Не би я задоволил живот с мизерен доход.

Освен това, със или без Джоан, ми беше омръзнало да съм беден. Голямата печалба — наведнъж! — ето това гонех. Тя ме примамваше към състезателната писта, към казината. Голямата печалба.

Станах комарджия. Губех повече, отколкото печелех. Но предпочитах загубата пред бездействието, шанса на големия удар пред сигурната оскъдица. Естествено, получавах заплата, с която живеехме. Не бяхме бедни според стандартите. Но не бяхме и богати, а това значеше, че сме бедни. За мен това бе бедност.

Писнало ми беше; дотегнало ми бе проклятието на обикновената надница, така както родителите ми бяха осъдени на бедност за цял живот… като се започне от перипетиите им в Новия свят.

Защото в Стария свят, във Франция, те са били богати. После се появил Хитлер. Наложило се да продадат всичко, за да платят на контрабандистите, които ги превели през Пиренеите. Докато стигнат до Монреал, останали без грош, особено след като татко платил за бягството на още двадесет и две семейства.

И така, те мизерстваха в Монреал, а после и във Филаделфия.

— Баща ти, Бог да го поживи, умее да се проваля — каза веднъж мама.

След като той не можа да успее в бизнеса, продължихме да взимаме пари назаем — от приятели, познати, непознати и дори от онези семейства, които родителите ми бяха спасили от арест в Париж. Скоро и техните врати се затвориха за нас. Спомням си онези окаяни времена, когато ме взимаха със себе си и ги чувах да молят за заем, който да ни помогне „да си стъпим на краката“.

Унижението се отрази на мама по странен начин — един ден тя престана да говори и да се смее и така си остана — няма и безучастна, докато умря. Тогава си обещах — няма да живея така. Не, не, не. Никога. И въпреки всичко, такъв беше и моят живот — не съвсем, но почти същият, а пък страхът Джоан да не стане като мама непрекъснато ме преследваше и ме караше да не бездействам.

И така, помъкнах я по казината и въпреки че идваше с желание, тя рядко играеше или стоеше до мен в игралните зали. А когато го правеше, изглеждаше така не на място!

Красотата й беше величествена. Явяваше се като поразителен антипод на ордите мършави жени с оранжеви коси, пристрастени към монетните автомати.

Тя не беше като тях.

Можеше да бъде доста надменна и да прибегне до мейнлайнските си гени, за да се наложи. Например, когато я спряха за превишена скорост в Колингзуд, Ню Джърси, Джоан вирна царствено глава и се обърна към полицая:

— Ако искате да знаете, баща ми може да купи този град.

Наистина можеше.

Гордостта й избиваше от време на време. Обикновено обаче се държеше спокойно, сдържано, умерено и скромно. За бога, та тя е била сред първите в обществото, имаше научни степени по английски език и психология, пишеше поезия, четеше по една книга седмично и плачеше, когато слушаше „Концерта за Аранхуес“^[6]. Въпросът се състоеше в следното: какво правеше такова момиче на такова място? Тя беше тук, защото съпругът й беше тук, а той беше тук, защото имаше задача — да забогатее!

По време на периодите, когато се стремях към съвършената маса за двадесет и едно, както други се стремят към съвършената вълна или съвършения залез, тя излизаше „да си търси дрехи“ — но дори като й предоставях почти всичките си пари, пак само гледаше, не можеше да купува. И все повтаряше:

— Но аз нямам нищо против, стига да сме заедно и да сме щастливи.

И наистина бяхме заедно, но щастието, щастието… Какво ти щастие, като бях без пукната пара и Джоан трябваше да прибягва до изтърканото клише:

— Парите не са всичко.

Само че те бяха всичко и това стана ясно само преди няколко дни във Филаделфия, точно когато се качвахме в колата, за да тръгнем на почивка, и тя реши да провери пощата въпреки протеста ми. И там, разбира се, имаше бележка от Данъчното за 1989 долара — забележителна сума, която беше почти до стотинка равна на всичките ни спестявания. Все пак имахме останали пари в чековата сметка, така че можехме да заминем, независимо че бяхме закъснели един месец с наема и хазяинът отказваше да боядиса външната ни врата, чиято боя се белеше като кожата на прокажен. Толкова грозна гледка беше, че макар да живеехме в относително хубав квартал, Джоан не канеше приятелките си от Мейн Лайн у дома.

Срамуваше се. Никога не го призна, но се срамуваше. Казваше, че е прекалено заета да кани гости, тъй като и тя работеше — помагаше на бедните и недъгавите да си намерят работа, за което не получаваше заплата. Казваше, че трябва да го прави, защото тези хора се нуждаели от нея.

Страшно си падаше по угнетените и пренебрегнатите, страдаше за арестуваните кубинци в американските затвори, за апартейда, за гладуващите деца в Етиопия, за глухите, слепите, немощните, възрастните и дори за Боб Бренан, милионера от Ню Джърси, когото разнищиха в предаването „Шестдесет минути“ заради съмнителни сделки с ценни книжа.

Когато няколко месеца по-късно отново го разпънаха на кръст, Джоан избухна:

— Такава несправедливост! — заяви тя и изпрати писмо до телевизионната компания Си Би Ес, в което пишеше: „Скандалните историйки са оправдани, но не и като развлечение“.

Що се отнася до нашето положение, тя не намираше, че сме онеправдани. Пренебрегнати може би, но няма да плачем, я. Беше пестелива и вярваше, че ще успеем.

— Джош — казваше, — знам, че един ден ще успееш. Един ден другите ще видят у теб онова, което виждам аз, и тогава ще празнуваме.

Сега седях на ръба на леглото между Джоан и Дейвид Летърман. Повтаряха епизода, тя спеше, а аз носех големи новини, но нямаше кой да ги чуе. Още летях в небесата заради тези пари — бях залагал милиони.

Това трябваше да бъде възвестено. Пристигна Джошуа Кейн.

Често й казвах, че шансът ще се обърне в моя полза. Полагаше ми се. А сега, когато се случи, целият свят спеше. Побутнах я, за да я събудя.

— Какво става? Пожар ли има?

Джоан спеше дълбоко и трудно се будеше.

— Не — отвърнах.

— Тогава ме остави да спя. Лека нощ.

— Трябва да ти кажа нещо. Случи се нещо изключително.

Но тя вече спеше с лице, заровено във възглавницата, която беше обвила с ръце като удавница, вкопчена в сал. Помислих си: „Защо пък да бързам?“.

Бях залагал милиони, да. Но не мои.

Това ми дойде като удар.

Но бях толкова близо — толкова близо, че моят живот, нашият живот вече се беше променил. Сушата щеше да свърши. Предвкусвах големи неща. Големи неща щяха да се случат!

Съблякох се, мушнах се под завивките и погалих златистата й коса. Не можах да заспя часове наред и мислех. „Нищо лошо не трябва да се случи на тази жена. Тя е моя. И аз ще направя големия удар. Да. Ще и покажа. На всички ще им покажа. Само най-доброто за нея. Само най-доброто.“