Джак Енгелхард
Неприлично предложение (19)

19.

За да се махна от стаята и да убия малко време — да, буквално всяка шибана минута — слязох с асансьора във фоайето, където се бяха събрали четиристотин хиляди милиона души от някакъв конгрес, дърдореха и се хилеха. Всички носеха еднакви дрехи — общинарски костюми дори тук, в Атлантик Сити — а на реверите и на гърдите им беше лепнат надпис „Гост“, което някак ме развесели.

— Това философска мисъл ли е? — обърнах се към един.

— Какво? Ние сме от конгреса.

— Имам предвид, че всички сме гости на тази планета. Това ли искате да кажете?

— Трябва да сте луд.

Може и да бях. Чувствах се смахнат. Казиното беше полупразно и крупиетата за двадесет и едно седяха сами и отегчени пред разстланите карти, които чакаха да бъдат разбъркани. Имаше дори маси за по два долара.

Само че не можех да се съсредоточа заради това чувство на лудост. Какво от това, ако спечеля? Какво от това, ако загубя?

Какво от това? Какво от това? Какво от това?

Какво от това, ако изкрещя, че сме само шибани гости.

Докато обикалях сред масите за двадесет и едно, рулетка, зарове, бакара, Голямо колело — в кръг, напред-назад, покрай множество лица, всички сурови и безрадостни — приличах на плувец, който е навлязъл прекалено навътре, прекалено надълбоко, само веднъж надхвърлил границите на разумното, и сега маха лудешки с ръце, за да спаси живота си.

Вразуми се! Бързо! Ще последва лудост.

Мисли за нещо хубаво! За какво? За жена си! Това ми причинява болка. За баща си, за майка си, за децата си? Това също ми причинява болка. Мисли за парите! Това ми причинява най-голямата болка. Тогава мисли за Йерусалим. Добре. Това е нещо хубаво.

Следващата година в Йерусалим — с Джоан.

 

 

— Добре ли си? Сега добре ли си? Няма да умираш, нали?

— Той добре ли е?

— Не го докосвайте.

— Мисля, че не му е добре.

Не се бях пльоснал по гръб. Седях. Значи, не съм припаднал. Само съм се свлякъл на пода. Краката ми — чувствах ги толкова отмалели. Не ме държаха. Ей така, огънаха се и седнах. Не паднах.

Прекалено бързо бях обикалял наоколо. Беше ми се завил свят. Ето, това бе станало — просто един пристъп на виене на свят. Голяма работа, би казала Джоан. Ако беше тук. Но я нямаше, естествено. Не, Джоан я нямаше.

Джоан беше заета в момента.

— Добре ли сте? — чух гласове край мен.

Бяха ме наобиколили мъже и жени в униформи. Същото ми се бе случило в Йерусалим през шестия ден на Шестдневната война. Мятах ръчни гранати, докато атакувахме Стената. После нещо ме удари и ме откараха с линейка. Един брадатко ме попита как се казвам. „Джошуа“, отвърнах. „Аха — каза той. — Знаеш ли историята за Джошуа?“ Да, знаех я. „Тогава знаеш и за дванадесетте камъка?“ Да, Господ наредил на Джошуа да положи дванадесет камъка в река Йордан в памет на освобождаването на Обетованата земя. „Значи, онова, което трябва да направим — каза брадатият — е да положим дванадесет камъка до Стената“.

Бяха ме простреляли точно в капачката на коляното и лежах шест седмици в болница. Когато ме изписаха, не можах да открия брадаткото. Разпитвах за него. Описах го. Лекар ли беше? Свещеник от армията? Никой не го познаваше. Затова го направих сам — събрах дванадесет камъка от планината Цион и ги положих до Западната стена. Сигурно вече не са там, но аз си представям, че са.

— Можете ли да станете? — попита ме един, който имаше вид на водач на групата.

Протегна ми ръка. Хванах я и се вдигнах на крака, но щом ме пусна, отново тупнах по задник. Краката ми като че ли бяха забравили за предназначението си.

— Ясно — каза човекът. Със замъгленото си съзнание нямах ни най-малка представа какво иска да каже.

Дали нямаше да се строят в редица и да ме убият?

Така ли постъпваха, когато не можеш да играеш комар…

Да се свлека на пода на публично място беше най-големият ми страх след страха от затворено пространство. И най-вече срамът. Но всичко си продължаваше. Бях се свлякъл до масата за зарове, където някой крещеше силно и разярено: „Хайде, седмица… хайде, седмица… давай, сладурано!“.

Пристигнаха хората от екипа на казиното за спешна медицинска помощ. Те също бяха разтревожени. Много загрижени за мен. Разхлабиха вратовръзката ми, премериха ми пулса и ме сложиха на инвалиден стол. „Ужасно — помислих си. — Какво правя… в него?“ Не си спомнях кога са ме сложили в него. Бях виждал сакати да идват тук за изцеление, но не и обратното, като мен — да ги откарват оттук с инвалидна количка. Нещо като обратното на това да бъдеш излекуван. Все пак, в цялата работа имаше някакво достолепие. Приличаше на президентска процесия, пазачите стояха мирно, докато ме бутаха покрай тях с количката, информацията за състоянието ми се предаваше по радиостанции, дори задържаха асансьора заради мен. И всичко това, защото не можех повече да се държа на краката си.

Защо не можех да се държа на краката си? Защото бях чул Божия глас.

Ето какво ми каза: „Джошуа?“.

Знаех си, че ще е нещо лошо.

Ако Той те обича, Той изрича името ти два пъти. „Мойсей… Мойсей“, беше казал Той.

Но моето име изрече само веднъж: „Джошуа?“.

— Тук съм — отговорих.

„Изключвам те от твоя народ, Джошуа.“

Точно в този момент краката ми се подкосиха.

Не съм от онези, които тръбят, че са чули Божия глас. Всъщност баща ми разговаряше с мен — баща ми, който след като почина, стана Бог. Така си представях Господ — като баща ми. Бързо се ядосва, бавно прощава. Така виждах баща си. Така виждах Бог. Лицето на баща ми — сурово, но обичливо, обичливо, но сурово — се превърна в Божието лице.

Но можех и да ги разграничавам. Знаех кога баща ми говори като земен баща и кога Той говори като небесен баща. Този път Той беше връхлетял върху мен във вихъра на пламтяща колесница.

„Изключвам те от твоя народ.“

Сложили ме бяха да легна в една ярко осветена стая и сестрата измерваше температурата ми. Попита ме дали ми е студено. Отговорих, че ми е студено. Тя ме покри с одеяло. Казах, че вълната ме боцка. Тя не ме чу. Изглежда, си избираха кога да ме чуят и кога не.

Попита ме какво не е наред.

Въпросът беше, че исках да й кажа! Всичко. Исках дай разкажа за Джоан, за това, което Джоан прави точно сега, и какво правя аз. Исках да й кажа какво бях направил. Как можах да го направя?!

Исках да й кажа, че съм изключен от своя народ. Вече не бях под закрилата на Завета.

— Какво не е наред? — попита отново тя.

— Нищо — отвърнах.

— Боли ли ви нещо?

— Не.

— Нямате треска. Но сърцето ви препуска като лудо. Попита ме дали употребявам наркотици.

— Вземам понякога валиум. И фиоринол против мигрена.

— Сега имате ли мигрена?

— Не.

— Защо не можете да ходите?

— Мисля, че точно сега мога да ходя.

— Не, останете си на мястото и почивайте.

— Колко време?

— Ще видим. Бих искала да ви прегледа лекар.

Затворих очи, защото светлината беше много силна. Трябваше да мисля за хубави неща. Лошите мисли убиват. Но какво правеше Джоан сега? Представих си я гола, на колене…

Отметнах одеялото.

Сестрата се втурна към мен.

— Мислех, че ви е студено.

— Горещо ми е.

Беше ми и студено, и горещо.

— Лекарят ще дойде ей сега.

— Може ли да ми дадете някакво приспивателно? Имам нужда от сън.

— Лекарят може да ви даде нещо.

Зачаках. Къде беше този лекар? „Всичко — мислех си, — всичко става толкова бавно. Разни неща стават по света, а аз съм тук, чезна, плътта изяжда душата ми. Това е заболяване на духа.“

Лекарят се оказа скептично настроен старец. Държеше се весело, като професионалист, който е видял всичко и нищо не може да го изненада. Категоризираше хората по тип. Казваше се Мур, доктор Хорас Мур.

Продължаваше да бъбри, докато ме преглеждаше.

— Чувам, че искате приспивателно. Само едно хапче, надявам се. Тук идват хора и искат повече, ако разбирате какво имам предвид.

— Само едно — потвърдих.

— Идват при мен, след като са изгубили спестяванията си за цял живот. Хазартът не е за хора със слаби сърца.

— Аз не изгубих — отвърнах. — Аз спечелих.

— Хм. И такива идват. И с това не могат да се справят. Колко спечелихте? Един милион долара?

Откъде знаеше? О, разбира се, че не знаеше. Един милион долара е просто израз. Американската мечта. Голям удар по американски.

— Вие сте болен — отсъди той, след като прегледа очите ми.

— От какво?

— Не знам. Но имате симптомите на шок, получен на бойното поле. Участвали ли сте във война или нещо такова?

— Да, преди много години.

— Не, имам предвид днес или вчера. Всъщност физически ви няма нищо, но…

Каза, че е видял нещо, което не му харесва.

— Имате нужда от почивка.

— Бихте ли ми дали приспивателно?

— Действително имате нужда от приспивателно, нали? Това също е симптом.

— Току-що казахте, че имам нужда от почивка.

— Почивката не означава сън. Тя означава… вие знаете какво означава. Вие се борите срещу нещо. Срещу какво?

— Не съм сигурен дали ви разбирам.

— Сигурен съм, че разбирате.

— Искате да ви се изповядам ли?

— Не, аз съм само лекар. Слушалката ми може да долови само биенето на сърцето ви. Дълбоко в сърцето си сте само вие и Бог. Както и да е, ще ви дам приспивателно. Но това няма да даде отговор на въпросите ви.

— Благодаря — отвърнах. — Това е всичко, от което имам нужда.

— Да, хапчето за сън. — Той спря и ме огледа внимателно. Очевидно не го правеше често.

— Притеснявам се за вас — каза той. — Знаете ли, и аз съм участвал във войната. Във Втората световна война. Видях какво хората причиняват на други хора. Тъжно. А сега виждам какво хората си причиняват сами. Познайте какво! Това е още по-тъжно.

Изповед — това искаше този човек от мен.

— Вие сте един от тях — продължи той.

— Един от кои?

— Знаете какво искам да кажа. Ето… ето ви хапчето. Само запомнете, че то не е отговорът на вашите въпроси.