Джак Енгелхард
Неприлично предложение (17)

17.

Ибрахим! Той беше нещо повече от човек. Той беше сила, която контролира живота — не може да съживява мъртвите, да накара хромите да вървят или пък слепите да прогледнат, но може да прави бедните богати. И тази сила го правеше свръхестествен.

Той ни наблюдаваше; в това нямаше никакво съмнение. Това бе същият Ибрахим, който беше броил колко пъти ще оставя телефона да звъни в отговор на поканата му за вечеря. Знаеше, разбира се, и каква буря се разразява в нашия дом. Колкото и далеч да беше, той знаеше всичко.

Всъщност нямаше много за казване. Нямаше нужда да се изрича, нито да се известява, че ще го направим — Джоан по свои причини, аз по мои. Нямаше точно определен миг, в който стигнахме до една и съща мисъл и заключение. Не го изказахме с думи. Щеше да е прекалено отблъскващо. Двамата се предадохме пред неизбежното и се оставихме да ни понесе течението.

Но какъв беше протоколът?

— Да те предам ли, както бащата предава булката на младоженеца?

Джоан отказа. Щяла да дойде лимузина да я вземе.

— Кога?

— Довечера.

— Довечера?

— По-добре да се свърши с това, не мислиш ли?

Значи, вече беше уредила подробностите с Ибрахим. Ето колко неизбежно беше. Лимузината щеше да я вземе и да я закара в апартамента му във „Версай“, щеше да прекара нощта с него и на сутринта щеше да получи парите в брой. Един милион долара!

А междувременно какво щеше да прави съпругът?

— Напий се — язвително ме посъветва Джоан, докато си опаковаше нещата.

Чудех се как се стигна до всичко това? Как си спечелих такова възмущение от нейна страна?

— Ако ще ми се сърдиш, по-добре не отивай.

— Моля те — каза тя. — Нека само да преживеем тази нощ. После всичко ще бъде наред. Наистина.

Седнах на леглото — наблюдавах я, обичах я, мразех я и търсех прецедент за всичко това. Но такъв нямаше. Това беше прецедентът.

— Мисля, че трябва да поговорим още.

— Казахме си всичко — отвърна тя.

— Как се чувстваш?

— Джош, Джош, Джош! Сега точно ти се иска една драматична сцена. Няма да я получиш, затова — успокой се.

— Да се успокоя…

— Да, успокой се. Нито ще ме изнасилват, нито ще ме продават. Само ще направя онова, което трябва. Ти го знаеш, аз го знам и той го знае. Това трябва да бъде направено. Точка. Дори горе, на небето, го знаят, Джош. Да, ние създаваме лоши ангели.

Беше чела в книгите на Адин Щайнзалц^[1], че всяко добро или лошо дело създава съответния добър или лош ангел. Един лош ангел се ражда след всяко прегрешение и после те свидетелстват — добрите ти ангели срещу лошите. Макар че Джоан изобщо не вярваше в този мистицизъм, тя го намираше за толкова красив и поетичен, че само поради тази причина всичко това се оказваше истина.

— Представяш ли си какъв ангел ще създадем? Да поговорим за комично уродливото! — продължи тя.

В тази мисъл, колкото и да беше пресилена, имаше нещо гадно и страшно, като че ли действително давахме живот на някакво същество: същество, което завинаги щеше да живее с нашето име.

— Мисли за всички добри дела, които ще извършим за компенсация — казах аз.

— О. не. Това е невъзвратимо.

— Тогава защо го правим, Джоан?

— Ами защото животът е странен, Джош. Животът е странен.

— Долавям горчивина в гласа ти.

— Решила съм. Няма да се измъквам. Това е нашият шанс.

— Винаги си казвала да чакаме проявата на таланта ми.

— Знам, че съм го казвала, но започвам да се съгласявам с теб, че животът невинаги е справедлив. Джош, онова, което правят с теб, не е справедливо — пречат ти да се издигнеш, не те признават, не ти плащат достатъчно; и аз знам какво ти струва да работиш по този начин. Умираш всеки ден, когато отиваш в офиса, и аз започнах да умирам заедно с теб — ясно ли ти е? Ето, затова ще го направим, Джош, защото не искаме да умираме, не и докато сме все още живи.

— Ще има последствия, Джоан. И те също могат да доведат до смърт.

— Ами… ще разберем.

В главата ми се въртяха въпроси, които не можех да задам: всичко ли беше заради парите; нямаше ли похот; жажда за приключение; да се опита „само веднъж“?

— Да го направим тази нощ и после да го заличим от живота си!

Права беше. Да го направим тази нощ. Да преживеем тази нощ. Да го заличим от живота си.

— Какво искаше да кажеш с това, че е невъзвратимо?

— Ами… Винаги ще си остане като нещо, което сме направили, и никога няма да го забравим напълно. Но ние сме силни, Джош, и двамата сме много, много силни и ще го превъзмогнем, и ще бъдем щастливи както някога.

— Не знам.

— Аз знам. Нищо няма да се промени помежду ни.

— Не знам.

— Време е да кажа нещо сантиментално, Джош. Няма нищо по-силно от любовта.

— Не съм много убеден, Джоан.

— В такъв случай ще си имаме неприятности. Джош, аз винаги ще бъда твоя. Ако някога решиш да ме напуснеш, само ми кажи къде отиваш и аз ще дойда при теб. Да, ще дойда.

— Аз да те напусна?

— Може да се случи.

— Но ти нали ще се върнеш?

— Не само че ще се върна, но и ще те обичам повече от всякога. Но ти дали ще ме обичаш все още? Това е въпросът.

— Разбира се, че ще те обичам.

— Не съм много убедена.

— Каквото и да направиш, пак ще те обичам.

— Ето. Всичко е точно. Рискуваме и печелим. Ще бъде, както винаги е било. Само това искам, Джош. Винаги да бъде, както е било. Толкова хубаво беше.

Да, беше, но последните няколко дни бяха истинско мъчение за нас. Деянието трябваше да бъде извършено.

— Защо си взимаш пеньоара? — попитах.

— Това е нощница.

— Но тя е прозрачна.

— Какво искаш да кажеш, Джош?

— Не искам да влагаш сърцето си в това.

— Не го влагам. Само тялото си. Казах ти вече.

Имах още куп въпроси: колко пъти ще се съвкупяват през тази нощ; тя ще получи ли оргазъм; ще вика ли в екстаз? Това е предназначено само за мен — стенанията, виковете. Ще коленичи ли, за да го поеме в уста? Това също е само мое.

Неизвестно защо, изтърканият, обикновен полов акт не ме безпокоеше кой знае колко. Не и в момента. В края на краищата всички го правят. Но стенанията и виковете — това беше моя територия. Бях се отказал да мисля за самия любовен акт през тази нощ. Но звуците — ако тя издадеше същите звуци и с него, това щеше да бъде истинско предателство.

Дългата черна лимузина спря пред вратата ни точно в осем. Не си казахме довиждане. Звънецът звънна и тя излезе с дипломатическото си куфарче в ръка. Наблюдавах я как се вмъква в колата, а шофьорът стои мирно, докато тя се настанява. Опитах се да я зърна на раздяла, но стъклата на лимузината бяха много тъмни. Аз не можех да я видя, но тя можеше — и вероятно така трябваше да бъде.

Препуснах надолу по стълбите и седнах в нашето малибу. Настигнах ги на булевард „Рузвелт“ и „Дарбисън“, проследих ги по моста Такони Палмира и нататък по шосето, което се разклоняваше на север и на юг, после по магистралата за Атлантик Сити. Нямах представа защо го върша.

Лимузината се движеше със седемдесет мили в час и с величествена лекота, а моята кола дрънчеше и ръмжеше. Карах упорито, като устремен за бой войник, но трябваше да се съглася, че е по-лесно да си герой през войната, отколкото в мирно време.