Джак Енгелхард
Неприлично предложение (16)

16.

Джоан винаги беше прекалено весела. Понякога се чудех дали изобщо може да бъде сериозна. Изглеждаше неподатлива за страданията. Там, в Мейн Лайн, им лепват по една усмивка на лицето и ги изпращат по широкия свят, готови за камерата.

За нея добрите обноски стояха над чувствата. Тя плачеше, сърцето й се късаше, но се съвземаше толкова бързо, че се съмнявах дали може да изпитва истински чувства. А може би й завиждах, че проявява такава твърдост срещу житейските изпитания.

Аз произлизах от изтерзан народ. Влакове и самолети придвижваха останките от моето поколение от континент на континент. Събираха и разделяха онези, които се обичат. Родители оставаха без деца. Деца оставаха сираци. Съпругата овдовяваше. Съпругът овдовяваше. Патриотът оставаше без родина. Раздели, сбогувания, отново събирания ускоряваха дните. Тези хора познаваха големи катаклизми, голяма скръб и дори голяма радост.

Но Джоан — Джоан беше дете на мира. Понякога имах нужда от конфликт. Търсех драмата на младостта си. Тя търсеше хармония, която аз, идиотът, често погрешно тълкувах като самодоволство, защото Джоан беше много по-сериозна, отколкото аз някога ще бъда. Тя знаеше — и това беше единствената разлика помежду ни — как да се справя с болката. Сама се развеселяваше. Колкото повече се влошаваха нещата, толкова по-ведра ставаше. Тази вечер, преди да имам възможност да й разкажа последните новини за Адолф, тя беше по-весела откогато и да било.

Беше се обаждал Ибрахим.

— О? — учудих се аз. — Ей така?

— Ей така.

Защо ли ликуваше толкова? Това бяха лоши новини, а не хубави.

— Изглеждаш доволна.

— О, много съм доволна. Защо да не съм? Не всяка жена може да се похвали, че струва един милион.

— Да не ти е говорил пак за пари?

— О, да. Не е ли ясно, че аз съм стоката в тази сделка?

В широката й усмивка се съдържаше отвращение на стойност един милион долара.

— Няма никаква сделка — отсякох.

— Той е лудо влюбен в мен, знаеш ли?

— Колко ли си поласкана.

— О, нямаш представа. Една нощ с мен щяла да му стигне за цял живот. Така каза.

— Да не ревнеш сега?

— Кой, аз ли? Никога не съм била по-щастлива.

— Не мисля, че си щастлива.

— Как да не съм. Съпругът ми е сключил сделка за един милион долара. Разбира се, че съм щастлива. Тръпна от вълнение.

— Никога не сме сключвали сделка.

— Той каза, че сте сключили. И още как!

Това беше лъжа.

Ибрахим беше гениален. И това бе запланувал — да каже на Джоан, че съм се съгласил. Това беше единственото, което можеше да ни раздели и със сигурност да я прати при него, ако не заради парите, то заради предизвикателството. От един разсеян поглед и една-единствена вечеря той я беше опознал напълно.

Беше прозрял нейния бунтовен дух, който аз не познавах. Външният й вид не го беше заблудил. Тя не беше задоволена… Но коя жена е? Коя жена не живее със забранени копнежи и фантазии? Ибрахим бе разбрал що за жена е Джоан, защото познаваше жените. Но с Джоан се беше усъвършенствал. Той бе проникнал в нея отвъд пласта лъчезарно излъчване право в оголеното й сърце.

 

 

Разказах на Джоан за обяда с Адолф и това реши всичко. Сега вече у нея нямаше съмнение, че аз съм обидил Адолф нарочно, с цел да загубя работата си и да предизвикам безизходно положение, което може да бъде разрешено само в Атлантик Сити, в леглото на Ибрахим.

— Ти, ти си манипулаторът — твърдеше тя. — Не Ибрахим.

Както и да е, не бях загубил работата си. Вярно, Адолф беше шокиран от обвинението ми, че всички германци са били нацисти, а Джулс едва не получи нервен пристъп, но всичко завърши без кръвопролития и без разваляне на сделката. Адолф реагира спокойно. Каза, че разбира чувствата ми. Каза още, че да мразиш който и да е народ е несправедливо, но че той охотно ми прощава.

— Прощавате ми охотно?! — канех се да възразя, но на Джулс му стигаше толкова. Той отпи малко вода и се задави. Беше правил този номер и по-рано, когато друг разговор, с друг клиент стана неприятен. Този път помислих, че наистина ще умре — толкова силно кашляше, отваряше уста и поемаше дълбоко дъх, хванал гърлото си с две ръце. Очите му щяха да изскочат.

Всичко в ресторанта замря. Сервитьорката дотича с управителя, докато аз тупах Джулс по гърба и му давах първа помощ според познанията си. Бяха ме изпратили веднъж на курс от компанията. Но сега, когато дойде моментът, забравих всичко. Още по-лошо, обърках се какво трябва и какво не трябва да правя.

Всички даваха съвети на висок глас. Изправи го! Сложи го да седне! Наведи го напред! Наведи го назад! Разхлаби вратовръзката! Удари го по гърба! Удари го в стомаха!

— Дайте му вода — каза управителят.

— Но той се задави с вода — отвърнах.

След това, когато двамата бяхме отново в офиса, Джулс отрече да е било номер.

— Опитваше се да ме убиеш — прошепна той.

Когато слухът, че съм спасил живота му — аз го пуснах — се разпространи, целият персонал ми се скара, с изключение на Майер. Не, Майер ревнуваше. Според него Джулс щеше да ми е вечно задължен и да ме отрупва с повишения, премии и поощрения.

— Сега си герой — каза Майер.

В известен смисъл бях. Преди Адолф да измарширува към стаята си в „Холидей Ин“, той беше споделил с Джулс, че ми се възхищава. Какъв честен човек съм бил. В бизнеса били нужни тъкмо такива хора като мен.

— Сега и двамата знаем, че в бизнеса са нужни по-малко хора като теб — каза Джулс. — Но ти го спечели. Клиентите са непредсказуеми. Само че някой ден ще ме убиеш, Джош. Знам, че ще го направиш. В списъка ти съм.

Всъщност в списъка ми бяха всички, които имаха нещо общо с обществеността. Захванах се с този бизнес още докато работех във вестника и печелех сносно. Нуждаех се от нещо непостоянно. Такъв съм си. Един бързо говорещ, но добронамерен политик ме убеди да напиша речите за кампанията му, заради което трябваше да напусна работата си във вестника.

Като компенсация стоеше възможността този политик да стане президент на Съединените щати. Той обеща да ме вземе при себе си и да ме направи държавен секретар. Как да отхвърля такова предложение?

И така, приех. Първо, разбира се, той трябваше да спечели конгресменското място, за което се беше кандидатирал. Само че изгуби и аз не само не станах държавен секретар, но загубих и работата си.

Реших да захвана свой собствен бизнес. Да пиша речи. Дадох обява във вестника и се рекламирах като писател на речи за всякакви случаи.

Оказа се, че хората, които имат нужда от написване на речи, са разни адвокати; умопобъркани, които искат да обявят Пенсилвания за отделна държава; секс лечители, които имат всичко друго, освен диплома. Обявата ги привлече като магнит.

Кариерата ми като самостоятелен писател на речи продължи точно две седмици и преди да се усетя, вече работех за Джулс Корсън, отдел „Връзки с обществеността“, където нямаше нищо свято и всички се страхуваха. Не бях виждал толкова много изплашени хора през живота си.

Все се канех да напусна. Всъщност веднъж дори се опитах. Видях Джулс и му казах:

— Джулс, подавам оставка.

Той се изсмя в лицето ми.

— Президентите подават оставка. Ти можеш само да напуснеш.

— Точно така. Напускам.

— Не разрешавам. Разкарай се оттук.

Значи трябваше да направя така, че да ме уволнят.

Измислях план след план. Нещо, което да ме извади от самодоволството и да ме принуди да направя нещо. И така, закъснявах за работа, тръгвах си по-рано, обядвах по два часа, не четях бележките, които ми оставяха, не ходех на съвещания за определяне на нови задачи, отказах да стана член на клуба за рождени дни, обиждах колегите си, като им казвах в очите, че не ги бива за нищо, подигравах се пред всички с компютрите, изтъквах превъзходствата на мъжкия пол пред изявени феминистки и дори веднъж заспах в залата за конференции, докато Джулс говореше надълго и нашироко за разходите на компанията.

Държанието ми с Адолф беше най-безсрамно, но без особени последствия.

Така че Джоан грешеше относно мотивите ми, макар че кой може да каже какво се спотайва в подсъзнанието?

Но това си беше истина: не можех да си представя как ще обикалям страната с Адолф, един нацист, който беше готов да ми прости. Нито пък можех да си представя как ще издържа на сивото всекидневие във Филаделфия, Град на мърлячите, Съединени американски щати. За това ли бях роден?

Сигурно създателят е имал нещо по-възвишено наум. Онова, което исках, беше да участвам в разкопки в Йерусалим, да търся Града на Давид. Да открия блясъка на миналото си. Може би дори да открия самия Давид или нещо, което да ми даде неговата вяра. Исках да се появя от някоя пещера напълно променен, лишен от земните си страсти, озарен от духовно преобразуване. Това бе мечтата ми.

Впрочем двадесети век не ми беше по вкуса. За мен нямаше място тук, където хората се самозаблуждаваха, че са много важни, като строяха Вавилонски кули под формата на мощни компютри и на сгради, достигащи небесата.

А гледката от небето? Как изглеждаше Земята отгоре? С всичките си постъпки, настъпления и отстъпления, можеше ли човекът да се различи от къртицата? Въпреки цялото това движение, накъде отиваше той?

Ако имах някакъв мотив, това беше нуждата да избягам от безсмислеността. Но как?