Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Indecent Proposal, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Чернева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Разпознаване и корекция
- asayva(2018)
Издание:
Автор: Джак Енгелхард
Заглавие: Неприлично предложение
Преводач: Юлия Чернева
Година на превод: 1992
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 26.10.2015
Редактор: Екатерина Иванова
ISBN: 978-954-655-630-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7892
История
- —Добавяне
10.
Частният асансьор към апартаментите на много богатите беше скрит от хорските погледи. Мястото бе уединено и се използваше за гробище на счупени монетни автомати.
Към него ме насочи отговорникът на момчетата, обслужващи асансьорите във „Версай“, след като се обади горе и спомена името ми.
Ибрахим знаеше, че идвам. Вместо Джоан.
Натиснах копчето на асансьора и когато вратата му се отвори, взех да размишлявам, както обикновено. Асансьорите не са любимото ми развлечение. Не изпитвам страх от височини, нито пък от битки, нито от много други неща, но асансьорите ме ужасяват.
Да бъдеш затворен! По-лошо, да бъдеш забравен — да, от това изпитвах най-голям страх. Един ден ще заседна в някой асансьор и никой няма да знае. Часове, дни, седмици, месеци, години наред. На никого няма да липсвам толкова, че да му пука. Да бъдеш забравен. Не можех да измисля нищо по-ужасно.
Да умреш не е толкова лошо — ако хората знаят, че си умрял. Но да предположим, че си умрял, а никой не знае това? Ще бъде страшно.
Ами ако предположим, че си жив, а хората дори не знаят, че си жив? Това е още по-лошо — най-лошото.
Докато се изкачвах до номер осемнадесет, се чудех какво да кажа. „Престани да правиш предложения на жена ми?“ Няма да върви. Мислех какво да направя. Да го предизвикам на дуел? Това е старомодно. Всъщност нямах никакъв план, освен да се появя и да задоволя нещо по-голямо от любопитството си. Нещо много по-голямо от любопитството си.
Доста се двоумих дали постъпвам правилно. С Джоан се бяхме карали почти целия следобед. Тя мислеше, че постъпвам глупаво. „Мъжка ти работа“, каза. Каза и нещо друго: „Не можеш да спечелиш срещу такъв човек“. Подобно на онова, което беше казал Сай: „Дори когато губи, той печели. Той не може да изгуби.“ И точно тази мисъл ме тормозеше сега.
Когато излязох от асансьора, един мъж, който приличаше на Пол Нюман — макар да бях сигурен, че не беше — ме посрещна и каза:
— Последвайте ме, моля.
Долових акцент, различен от арабския.
Изглеждаше ми някак познат. Тогава се сетих, че го бях видял предишната вечер на една съседна маса, докато четиримата вечеряхме в „Тропикана“.
Скоро по коридора се появиха и други лица, все познати. Стана ми ясно, че Ибрахим наистина има свита и те са навсякъде.
Мъжът ме съпроводи до стая, която ме учуди с липсата на всякаква украса. Бежово канапе, два еднакви стола, масичка и барче. Естествено, това беше само една стая от многото, тъй като Ибрахим се беше настанил на целия етаж. Освен това вероятно обичаше да има излишни стаи. Един богаташ не трябва да е богат през цялото време, за разлика от бедния, който винаги трябва да бъде беден.
Останах сам. Наблюдаваха ли ме? Мисля, че да. Всъщност имах това усещане още в асансьора и дори преди това, по „Бордуок“, като идвах насам. Параноя може би. А може би не.
Ибрахим влезе бавно. Беше с черен костюм и на лицето му грееше светла усмивка. Жените несъмнено го намираха за елегантен. Сега се държеше толкова приветливо, че аз машинално станах от стола и поех протегнатата му ръка. Бяхме сами в стаята. Той ми предложи „Манхатън“, а на себе си наля коняк.
— Знаех, че ще дойдете — каза той и докато сядаше, направи едно особено движение. Вместо да придърпа панталоните си над коленете, той ги заметна с ръка, както се замята вееща се роба.
Султанът на Махарийн!
— А не съпругата ми? — попитах.
— Не, очаквах вас и много се радвам, че дойдохте. Имаме много да си кажем.
— Имате интересни телохранители.
— О?
— Израелци са, нали?
Той се покашля сподавено — замалко да изрази изненадата си.
— Отлично. Как разбрахте?
— По акцента. И нито един от тях не носи вратовръзка.
— Изненадан ли сте?
— Не. Телохранителите на цар Давид не са били евреи. В двореца е по-добре да се доверяваш на враговете, отколкото на приятелите.
— Но сигурно се чудите как е станало така.
— Да, чудя се.
— Тогава ще ви кажа. На пръв поглед, моята страна постоянно воюва с Израел. Говорим каквото трябва срещу него пред народа, дори не признаваме правото му на съществуване. Действителността е различна. Ние сме приятели. Не от любов вероятно — макар да ги намирам за хубави хора — а по необходимост. И двата народа живеят върху суха земя. Те нямат петрол. Ние нямаме вода. Изпращаме им нашия петрол. Те ни изпращат специалисти по напояване. Приятелството произтича от необходимостта, господин Кейн, дори по време на война. Същото се отнася и до отделните хора, като нас двамата. Всичко, което трябва да направя, е да разбера от какво имате нужда.
— И очаквате да бъда учтив?
— Да, защото говорим делово.
— Така ли?
— Както разбирам, вашата съпруга ще продължава да ме отблъсква. Ето защо разговарям с вас.
— Бизнес — казах.
— Бизнес — потвърди той. — Бизнесът представлява размяна на необходимости между двама души.
— Съпругата ми не е бизнес, господин Хасан.
— О, всичко е бизнес, господин Кейн. Всичко е сделка. И аз ще ви покажа как става. Предлагам ви един милион долара за една нощ със съпругата ви.
И после ще кръсти камила с нейното име?
Добре, това е най-зашеметяващият миг в твоя живот, Джошуа Кейн. Най-грубият комплимент! Обиждал ли те е някой така? Бивал ли е някой толкова поласкан? Кое би било по-възвишено? И кое би било по-долно?
— Една-единствена нощ — продължи Ибрахим. — Един милион долара. Без данъци.
Изсмях се и казах велика глупост:
— Никога не съм чувал подобно нещо!
— Аз пък не съм виждал жена като вашата, господин Кейн. Така сме наравно. Така се прави бизнес.
— Никога!
— Моля ви, не решавайте веднага. Обмислете предложението. Мислете за милиона! Но помнете… нощта ще дойде и ще отмине. Парите ще останат за цял живот. Затова не казвайте „никога“, господин Кейн. Струва си да помислите.
Станах и оставих питието. Там беше въпросът — струваше си да помисля.
— Толкова скоро? — попита той. — Мислех ви за комарджия, господин Кейн. И ето сега — големият удар. Та залогът не е толкова голям. Един милион е нищо за мен. Една нощ с вашата съпруга трябва да е нищо за вас. Една нощ.
— Не залагам жена си.
— Хазартът си е хазарт. Съпругата ви каза, че сте комарджия по убеждение. А това е само още една игра.
— Кога видяхте за пръв път съпругата ми?
— Заедно с вас в казиното на „Галакси“.
— А Сай Родриго има ли нещо общо с това?
— Съвсем малко. Всъщност го помолих да ми каже кои сте вие — вие и красивата ви съпруга.
— Значи, вече знаехте кой съм, когато ме поканихте да седна на вашата маса във „Версай“, за да ви нося късмет.
— Да, знаех кой сте и да, сприятелих се с вас с тази цел.
Очевидно беше готов да ме убива с искреността си.
— А Сай знае ли нещо за вашето предложение?
— Не съм споменавал нищо пред него. Но Сай Родриго не е глупак.
— Да, той е човек, който живее с истинността на клишетата. Смята, че всеки може да бъде купен. Единственият проблем е цената и вие ми предлагате един милион долара. Кажете ми, господин Хасан, обещахте ли му да играете на масите на „Галакси“ в замяна на жертвоприношението на съпругата ми? Такава ли беше сделката?
— Сделка нямаше. Може би разбирателство, но защо казвате „жертвоприношение“? Няма да я убивам. Само разговаряме. Е, за да сме откровени — само разговаряме за секс. Прекарали сте много нощи с нея и ви предстоят още много. Аз искам само една. Или се боите, че ще се влюби в мен?
— Не, но съм отвратен от думите ви.
— Да, вие сте горд, почтен, имате ценности. Но нямате един милион долара!
— Това, което искате, няма цена.
— Така казвате сега. Но съм сигурен, че ще премислите. Всъщност гарантирам ви, че ще мислите само за това.
Взех питието си и отново седнах. Някъде у себе си имах съвършения отговор, но не можех да го намеря. Търсех някакъв израз или жест, за да сложа край на това сега, в тази стая, още преди да е завладяло дните ми. Но нищо не ми идваше наум.
Глупашки се бях намъкнал в един свят, в който не можех да спечеля. Дори да печелех, пак губех. За него беше вярно обратното. Дори и да загубеше, той пак печелеше. Както беше казала Джоан. Както беше казал Сай. Точно така, това е човек, който не губи.
В неговия свят не съществуваха ограничения. В моя свят не съществуваше нищо друго, освен ограничения.
На масата за двадесет и едно за пръв път прозрях как един невероятно богат човек може да преобърне всичко, да направи дори безценното евтино. И като идиот се бях намърдал там, където почитта на човека към Бога, верността между мъжа и жената бяха подигравка в сянката на планината от пари, която се издигаше застрашително, по-голяма и от Синайската.
Да, хората са уязвими, защото всеки иска нещо по-добро. Това беше видял Ибрахим у мен. На масата за двадесет и едно си мислех колко съм хладнокръвен като негов партньор, а той беше надушил глада ми, дори отчаянието ми. Беше ме преценил, което значеше, че в неговите очи аз, както и всички други, бях незначително създание, жалко заради стремленията си.
Сега беше късно да обръщам гръб. Самият разговор, фактът, че участвах в него, ме беше направил съучастник. И аз, и Джоан бяхме опетнени. За добро или за лошо, бях заложил и бях вътре.
— Гарантирам ви, че няма да мисля за това — казах, като си припомних, че съмнението, колебанието беше клинът, който му трябваше и който той бе намерил, след като Джоан се бе поколебала да го отхвърли веднага. А снощи се опитваше без пари…
— Вероятно — отбеляза той — Джоан ще иска да си помисли и се надявам искрено, че ще повдигнете въпроса.
— А ако не го направя?
— Тогава аз ще го направя.
— Вашето нахалство, господине, е…
— Ако имате намерение да ме обиждате, губите си времето, господин Кейн. Очаквах, че ще се вбесите. Но очаквам също да бъдете разумен и да оставите предразсъдъците. Направих ви предложение. Нямате друг избор, освен да приемете. Помислете си добре какво ще спечелите, защото всъщност не губите нищо. Секс? Живеем във времена, в които сексът не означава нищо. Рано или късно Джоан ще има любовна афера с друг. Уверявам ви, че ще го направи. Познавам този тип жени. Тя е твърде красива, за да принадлежи само на един мъж. Така че защо не сега и защо да не спечелите от това?
Тук трябваше да се обидя жестоко. Но не. Бях очарован, колкото и да е ужасяващо. Очарован от разсъжденията му, от откровеността му, от таланта му да свежда сложното до просто. И нещо повече — усмивката не изчезваше от лицето му, усмивка, която ни сближи.
Беше сериозен, разбира се. Но оставяше място за хумор, достатъчно хумор, за да споделям презрението, което изпитваше към моя свят. Завиждах му. Не заради парите. Но да си така безразличен към ценностите на средната класа, беше свобода, за която жадувах.
Очите му се впиха в мен и пак не разбрах кое от тях е изкуствено. За да бъде убедителен, от време на време ставаше от стола и се надвесваше над мен, макар и не заплашително. Движеше се с грациозността на атлет, подкрепян от увереността на самоласкателството. Той обичаше себе си и това също беше очарователно.
Ако го оголиш от тайнствеността му — което беше трудна работа — ще видиш едно разглезено дете и нищо повече. Сигурно никога не му е била отказвана и най-чудатата прищявка. Пожелаеше ли нещо, получаваше го. Пожелаеше ли нещо, което принадлежи на друг, също го получаваше.
Значи, ето ти го султана на Махарийн, където вали дъжд от петрол и благословените са благословени. Богатството му не се заключаваше само в парите, но и в опасната му хубост. В пустинното си царство сигурно беше известен като Божия любимец.
Той се облегна назад, кръстоса крака, отново оправи панталоните си с онова царствено движение и ми се усмихна закачливо.
— Да предположим, че страдам от синдрома на Джейк Барне[1]? Ще има ли някакво значение?
Поколебах се, но казах:
— Не. Всички страдаме от него понякога.
— Само проверявах дали има изключения. Боже мой, но вие сте толкова ревнив! Не бихте разрешили дори на импотентен мъж да докосне жена ви? — укори ме той.
— Нещо ми подсказва, че не сте импотентен.
— Ами ако бях?
За един милион долара? Ако трябва да съм откровен, може би щях да се съглася. В крайна сметка Ибрахим ме принуди да се колебая и това се виждаше от удоволствието, с което реагираше. Тъй като познаваше човешките слабости, той беше наясно, че размислям, като преценявам новите обстоятелства, които внезапно се бяха обърнали в моя полза.
Ако действително беше импотентен, в което много се съмнявах, рискът от моя страна значително намаляваше. Но да се спори, че има изключения, е същото като да се спори за цената; а и самият спор представляваше падение от висотата на справедливостта.
Въпросът не беше дали е импотентен, или не. Целта му бе да ме накара да се усъмня в безусловното. Сякаш искаше да ми каже: „Няма нищо безусловно. Няма истини. Кажи ми кое е безусловно, кажи ми коя е истината и аз ще ти кажа цената. Да видим кое ще надделее“.
— Разбира се, че не съм импотентен — заяви той и продължи лукаво: — Но пък може и да съм. Плащам ви един милион долара, за да го установя. Вие сте комарджия, господин Кейн. Защо иначе сте в Атлантик Сити?
Хубав въпрос. Бях в Атлантик Сити, за да спечеля много пари. Но не и на такава цена. Сигурно имаше начин да ги спечеля по честен път. А може би нямаше. Може би това бе единственият начин. За да се сдобиеш с един милион долара, трябва да представиш нещо равностойно, а дори и по-ценно.
— Наблюдавах лицето ви на масата за двадесет и едно — продължи Ибрахим. — Лице на човек, който губи. Прав съм, нали? Искате да сте богат. Всеки иска да е богат. И ще ви кажа още нещо — няма на света човек, който би отхвърлил предложението, което ви правя. Един милион долара? Никой не може да устои на толкова пари. Все едно да преобърнеш вечността. Да отхвърлиш рая. И за всичко това какво искам? Една нощ. — Той театрално замълча, за да ми даде време за размисъл. — А може и да съм импотентен.
Това беше картата, която лежеше отдолу. Само да предложа жена си, и ще я обърне.
Ето, това е хазартът.
— Приемете го като игра на двадесет и едно — каза той. — Приемете го като комар.
Една нощ. С мъж, който може би е импотентен. За един милион долара.
Недопустимото се беше превърнало в допустимо.
Оставаше да се запитам: ами ако не е импотентен? Само една нощ…
И един милион долара…
Така омаловажаването на човешката безусловност беше извършено.
Ибрахим очевидно беше майстор в тази игра. Играл я беше и преди. Не непременно заради жената на някого и навярно за друга цена. Доставяше му удоволствие да гледа как със силата на парите си лишава мъжете и жените от суетата им. И в този смисъл искаше и мен, искаше капитулацията ми, така както искаше Джоан.
Когато един човек има всичко, не му остава друго забавление, освен да си играе с хората. Онова, което започва като изход от скуката, води до презрение, а презрението на Ибрахим към хората беше голямо колкото богатството му.
Ибрахим извади кубинска пура „Монте Кристо“ от кедрова кутия и започна ритуала по паленето й. Помириса пурата, за да вдъхне аромата й, облиза я, за да закрепи листа и я топна в коняка. Подсуши я, извади V-образна резачка от джобчето на жилетката си и отряза върха по съвършен начин. Драсна кибритена клечка и изчака да изгори горният серен слой. Запали пурата, като я въртеше в устата си и разпределяше равномерно пламъка. Дръпна леко и отново се върна към бизнеса.
— Съжалявам — извини се той и ми подаде кутията с пури. — Искате ли една? Кубински са.
— Благодаря, но едва ли ще я оценя.
— Може би не.
Единственият недостатък на този човек според мен беше, че подценява противника си. Това би могло да се използва срещу него. Само дето не знаех как. И все пак… Ако го оставех да се чувства всесилен, той щеше да омекне. И тогава щях да го изненадам. По някакъв начин щях да го изненадам.
— За минали заслуги ви дължа нещо повече от една пура. Онзи ден наистина ми донесохте късмет, сам видяхте. И аз обещах да ви се отплатя. — Ибрахим извади обемист бял плик от джоба на сакото си и го постави върху кутията с пурите.
— Това е за вас — добави той.
За мен, за мен е! Това беше заработката ми, тези десет хиляди долара, които си представях, че са в плика, на разстояние само едно протягане на ръката. Парите бяха мои, като отплата. Сключили бяхме устно споразумение. Аз бях изпълнил договореностите. Сега беше негов ред.
И все пак, как бих могъл да взема парите?
По дяволите, имах нужда от тях. Колко много имах нужда от тези пари!
Само се наведи и ги вземи. Твои са. Те не са част от онази, другата сделка. Те са чисти. Всичко е точно. Благословено е. Не са омърсени. Това са спечелени пари. Добри пари. Честно изкарани пари.
Но това също беше изпитание, капан, уловка, номер. Взема ли тези пари, ще отстъпя. Прозрял ли го беше той още в началото?
В такъв случай, беше ме преценил много по-добре, отколкото си представях. Сега разбрах защо не ми беше платил на масата за двадесет и едно. За да го остави за този момент. Тогава щеше да го прахоса, нямаше да има стойност като коз в преговорите. А сега щеше да му свърши работа. Постепенно ме беше подвел. Пресметнал беше всичко. Дори и това, че ще се появя вместо Джоан. И нея беше преценил. Знаеше, че тя ще ми каже. Имаше ли нещо, което да не знае?
— Вземете ги — настоя той. — Ваши са.
— Не. Ваши са. Което е ваше, си е ваше. Което е мое, си е мое.
Той разбра какво искам да кажа, но аз не спечелих нищо. Сигурно бе предвидил и отказа ми, след като беше планирал така съвършено всичко. Бях изправен срещу коварство и ме обзе чувство на поражение. Проблемът на губещия е, че той очаква да изгуби. О, но засега аз печелех.
— Не се ли чувствате добре? — попита той.
— Чувствам се чудесно.
— Изглеждате блед. В другата стая има лекар. Доста сте пребледнял.
Знаех тази игра. Типичен комарджийски номер да уплашиш противника, но все пак истината беше, че дрехите ми лепнеха, чувствах се неудобно в тях и осезаемо усещах необяснимата липса на климатична инсталация — вероятно поради някакви религиозни забрани срещу произвеждането на въздух. Започвах да се задушавам.
Той, естествено, беше свикнал с жегата, нали беше син на пустинен номад.
Чувствах как губя сили, не можех да си поема въздух и това усещане беше съпроводено от хладни тръпки, замъгляване на погледа и треперене.
Домашният ни лекар смяташе, че физически ми няма нищо, и беше определил това състояние като сравнително лека форма на синдрома „страх от хората“, състояние, в което са изпадали Хауърд Хю, Грета Гарбо и Селинджър — все отбор юнаци.
Този страх ме обземаше рядко и сега беше точно такъв рядък момент — Ибрахим, надвиснал в застрашителни размери над мен като великаните от Ханаан, а аз — един скакалец.
Продължавах да треперя и се опитах да го прикрия, но той се усмихваше и аз реших, че трябва да изляза.
Припомних си Световното изложение в Ню Йорк. Работех нощна смяна и сутрин си проправях път по рампата сам, а срещу мен идваха хиляди туристи, които не забелязваха усилията ми да намеря пътека сред това развълнувано човешко множество. Чувствах се изключително дребен и незначителен, настрани от цялото човечество.
Точно както в този момент.
„Не умирай — казах си. — Не сега. Запази го за по-късно.“
Събрах последните си сили и някак успях да се надигна. Стигнах с клатушкане до вратата, която се местеше пред погледа ми. Успях да я уцеля обаче и оставих Ибрахим да ме следи с погледа на опитен ловец.