Йън Ървайн
Скрутатор (62)

Тридесет и пет

Гилаелит бе прекарал целия предишен ден в мрачни размишления върху сламеника си. Непоносимо беше, че подобни глупаци бяха поели контрол над съдбата му. Непоносимо. Нападението над Ненифър бе обречено. После скрутаторите щяха да нахлуят във Физ Горго, за да си присвоят проучванията на Игур. Когато откриеха Гилаелит в тъмницата, щяха да го убият на място.

Беше очевидно, че човечеството ще изгуби войната, така че най-безопасното място за тетрарха си оставаше Алцифер. И той щеше да се върне, дори и ако му се наложеше пеш да прекоси мочурливия лес Орист. Нищо нямаше да застане на пътя му. Думите на Тиан за свързаността на възловите точки бяха разгърнали пред него цял букет от възможности. Ключът към проекта му не се криеше в самите възлови точки, както бе смятал през цялото това време, а в начина, по който бяха свързани и по който силата протичаше между тях. Гилаелит се намираше на косъм от успеха, но за целта се нуждаеше от геомантичния си глобус. И тогава щеше да е постигнал пълно знание. И истинското могъщество щеше да е достъпно за него: достатъчна мощ, за да се излекува; достатъчна мощ, за да се увери, че никога вече няма да зависи от другите; достатъчна мощ, за да контролира енергията, достъпна за останалите мистици, стига да поискаше да я контролира; достатъчна мощ, за да защити света, който бе разбрал с такива усилия, от останалите гадатели.

Но как да избяга? Стражите внимателно го бяха претърсили, преди да го затворят. Бяха му връчили и нови дрехи, за да се подсигурят срещу тайни свойства, достъпни за старите му одежди.

Той се надигна и мрачно започна да човърка леда, оформил се под една сълзяща пукнатина в стената. Замръзналата течност имаше жълтеникав цвят, като урина. Дишането му пораждаше облачета — още не бе привикнал с тукашния студ.

Някой потропа на вратата — войник, носещ вечерята му. Тетрархът почука в отговор и се отдръпна в края на килията. Ако не отговореше, негодникът щеше да отнесе храната.

Вратата се отвори. Двама въоръжени войници не я изпускаха от очи, докато третият им колега оставяше поднос отвъд прага.

Гилаелит огледа донесеното. Водниста супа, притоплена неравномерно, парче преварена риба, купчинка варени зеленчуци и комат сух хляб. Мизерия! При предишното хранене той бе поискал прясно осолени живи охлюви, мариновани свински яйчници, а също и други деликатеси, на които бе привикнал в Нириандиол, но войникът само го бе изгледал погнусено и бе затръшнал вратата.

— Прощавай, пазачо — обърна се тетрархът към излизащия страж. — Бих искал да получа малко сол, ако обичаш.

Войникът се посъветва с другарите си, които повдигнаха рамене. Той изчезна, но след малко се появи отново, понесъл буца сол с големината на лимон, която подметна на Гилаелит. Буцата бе твърда почти колкото камък. След това вратата се затвори и бе зарезена.

Тетрархът повдигна купичката и започна шумно да сърба. Супата се оказа не притоплена, а изстинала, наслоена по ръба и престъпно безвкусна. Той отчупи късче сол, мушна го в устата си и започна да всмуква храната покрай него.

Изникна мисъл, накарала го да изплюе супата обратно, да извади парчето сол и да го огледа под слабата светлина. То имаше кристални страни.

Солта намираше слабо приложение в геомантията, защото дори съвършените й кристали абсорбираха малко количество сила. Но пък Гилаелит не разполагаше с друго и не можеше да си позволи придирчивост. С помощта на един от зъбите на вилицата си той започна да дълбае буцата, за да я раздели на няколко кристала. Работеше изключително внимателно, защото и най-дребното увреждане щеше да направи солта неизползваема. Тетрархът потъна в работата си. Отне му час, за да отстрани дефектно парче с големината на житно зърно.

Следващото утро завари Гилаелит над същата работа. Той държеше кристалите в парче плат, което бе откъснал от ризата си — дори влагата на пръстите му можеше да увреди солта. По пладне той разполагаше със съвършен солен куб, прозрачен, с лек жълтеникав оттенък. Този кристал щеше да позволи използването на някаква дребна магия — изместването на ключалката, угасяването на светлините в коридора… Може би дори би успял да приспи по-близките пазачи. Но само толкова.

Той избърса участък от пода, постави забравената си вечеря там и внимателно намести кристала в средата на подноса. Двама войници минаха по коридора, разговарящи тихо. Гилаелит покри кристала и със стиснати от напрежение юмруци побърза да легне на сламеника. Пазачите бяха бдителни и интелигентни. Всичко можеше да събуди подозрението им.

Двамата надникнаха вътре, не забелязаха нищо съмнително, продължиха. Гилаелит веднага поднови работата си. Ако кристалът изобщо проработеше, още първият опит за бягство трябваше да успее — Игур надали щеше да предостави втори. Може би трябваше да изчака отпътуването му? Не, възможно бе мистикът да е замислил някакви мерки, с които да предотврати бягството на пленника по време на отсъствието си. Нямаше време за губене.

Гилаелит вложи енергия в кристала съвсем слабо — количество, което нямаше да го издаде, но щеше да му позволи да усети излъчванията във Физ Горго. Те указваха мистици или други източници на Изкуството, които трябваше да избягва. Излъчванията бяха няколко: Игур и Малиен стояха близо, Флид също се очерта веднага, изникнаха и множество приспособления, очевидно намиращи се в покоите на домакина. За тях той не се притесняваше, но забеляза нещо по-голямо и по-неясно, което го смути.

То приличаше на мъгла, обгръщаща Физ Горго, и ограничаваше усета на тетрарха до границите си. Изглежда това бе някаква защита, която не позволяваше на външния свят да забележи тукашното наличие на мистици.

Гилаелит отдръпна влиянието си, размишлявайки. Макар защитата да бе незабележима за окото и неосезаема, тя пак би могла да му попречи.

Тетрархът внимателно насочи погледа си към нея. С изненада установи липсата на съпротивление: щитът предпазваше от външни влияния, но пропускаше онези, идващи откъм границите му.

Той вложи още малко енергия, но тогава фантомните фрагменти в съзнанието му припламнаха остро. За секунда Гилаелит изгуби контрол. Дирещият му взор за момент прогори малка пролука в щита. Геомантът побърза да се отдръпне и бариерата се затвори отново.

Но припряността му коства кристала. Прилив на енергия разтроши куба на две. Гилаелит изруга, стъпка парчетата, сетне отвратено се хвърли върху сламеника. Трябваше да открие друг начин.

 

 

Вече три пъти Юлия бе решавала, че е открила търсеното. Три пъти бе препостроявала модела си, за да открие прикритото, но без успех. Далеч на юг имаше нещо, но тя не бе в състояние нито да определи по-точно, нито да го идентифицира. Доставяше й удоволствие, че провалът й изнервя Гор и Фушт, макар в същото време да се боеше, че те ще я накажат заради това.

— Това не ми харесва — каза Гор. — Дали е нещо умишлено издигнато, или е естествено явление?

Юлия не можеше да отговори на това. Тя просто виждаше прояви в модела си. Нямаше представа какво се крие зад тях.

По пладне флотилията се бе приземила в равнина южно от Флумен, край някогашен път, понастоящем почти изчезнал под треви. Гор и останалите скрутатори се събраха на съвещание, по време на което непрекъснато се консултираха с някакви инструменти, а Юлия клечеше в сенките, изчаквайки поредни нареждания.

— Те се крият, но не мисля, че от нас — заключи Гор. — Няма причина да знаят, че идваме. Трябва да се стараем да задържим нещата така. Това изкривяващо излъчване цели да ги скрие от лиринксите. Ще продължим още по-внимателно.

Той се обърна към перцептора:

— Юлия, приближаваме се, нали?

— Не мога да кажа.

Обзе я страх. Опасяваше се, че моделът гасне, защото всеки следващ път й бе все по-трудно да вижда. Страхуваше се и от скрутаторите, от това, което те щяха да й причинят, когато се сдобиеха с плячката си и вече нямаше да имат нужда от уменията й. Тя трябваше да се защити, което означаваше да намери човек, който да се грижи за нея. Но на борда на тези страхоносци нямаше и едничък човек, който да се интересува от страданието й.

Тя по навик обърна поглед към модела си и неочаквано видя нещо. Гор отново забеляза трепването й.

— Какво има, перцепторе?

Юлия не искаше да отговаря, но се налагаше.

— Току-що, за миг, зърнах пролука.

— Пролука? Пролука в какво?

— Не мога да кажа.

— Какво друго видя? Какво зърна през тази пролука?

— Странна проява.

— Говори по-ясно, перцепторе — каза Фушт.

— Проявата блестеше. Сякаш някой надничаше през дупка, пробита в облак. После пролуката изчезна.

— Така ли? Чия беше тази проява?

— Не мога да кажа. Беше странна, но много силна. На мистик.

— Тъй ли? — рече председателят. — Този облак трябва да е някаква защита. Което ме довежда до една идея, Юлия.

Тя пасивно го изчакваше да продължи.

— Помниш ли как си извела Иризис от килията й?

Естествено, че помнеше. Това бе втората храбра постъпка в живота й.

— Да — прошепна дребната жена.

— Задържала си омагьосаната ключалка на едно място и си завъртяла решетъчния си модел около нея. Това е отворило вратата, без да докосне магията ми.

— Да. — Самият разговор с него я караше да се чувства слаба.

— Защо не опиташ да сториш същото и сега? Хвани онази проява — каквото си спомняш от нея — и завърти модела си.

— Ще опитам — недоловимо каза тя. — Макар че не виждам какво…

— Просто го направи — прекъсна я Гор. — Няма да те накажа, ако не успееш, само ако не се постараеш достатъчно.

В първия момент Юлия се притесняваше, че изобщо няма да види решетъчния си модел. Когато матрицата най-сетне се появи, по-бледа и по-неясна от всеки друг път, тя разпознаваше единствено ярките прояви на околните скрутатори, мистиците и мощните контролери на страхоносците. Наложи се Гор да я успокоява (изключително неприятна процедура), преди тя най-сетне да открие онази проява.

Тъмните очи на председателя Гор блестяха.

— Много добре! Сега построй решетката си от другата страна.

Юлия затвори очи и за всеки случай покри очилата си с длани. Застопорила образа на онази странна проява в ума си, тя отстрани остатъка от модела, извъртя фиксираното в ума си и започна да построява решетката от нова перспектива. Сега започнаха да изникват различни петна, облачета и прояви, всички тези неща разхвърляни на различно разстояние. Размазаните петна представляваха предмети, намиращи различно приложение в Изкуството. Диплите мъгла съответстваха на полета, а проявите, ярки звезди, показваха хора с мистичен талант. Някои от тези прояви Юлия разпозна веднага, например Фин-Мах. И Флид. Имаше и други, много силни.

— Намерих ги. — Тя отдръпна ръце от очилата си.

Гор рязко извъртя глава към нея. Очите му светеха като топящо се стъкло.

— Къде? — просъска той.

Пръстът й пое по картата, докато не достигна точка, край която личаха две думи: Физ Горго.

— Там.

Председателят възкликна възторжено и се обърна към скрутаторите:

— Излитаме веднага! Ще пристигнем там в три сутринта. План номер седем.

 

 

Ниш си легна много рано, но дълго не можа да заспи, а когато най-сетне се унесе, непрекъснато се стряскаше, без да осъзнава причината. В крайна сметка решил, че тази нощ ще трябва да забрави за сън, той посети тоалетната и пое обратно сред мразовитите коридори. По стените се извиваха ледени течове. Физ Горго изглеждаше обгърнат във вечен студ, дори и ако тук отсъстваше влажната хладнина на фабриката.

Студът не безпокоеше Ниш. Той бе привикнал към подобен климат и определено го предпочиташе пред горещите и сухи лауралински поля, където бе прекарал по-голямата част от изминалата година.

Механикът реши да се отправи към кулата на Игур. При излизането си на балкона установи, че някой вече го е изпреварил и се е облегнал на перваза. Долиташе миризмата на сладък корен. Това бе самият домакин.

— Тревожиш се за утрешния ден, Ниш? — каза мистикът, без да се обръща.

— Преживял съм прекалено много, за да се тревожа за бъдещето — излъга Хлар. — Не мога да заспя. Умът ми не спира да ме стряска, опасявайки се, че съм забравил да опаковам нещо.

— И с мен е същото. Не се съмнявам, че се чувстваш пренебрегнат от мълчанието ни. Освен това се притесняваш, че мисията е планирана прекалено набързо, с неоправдан оптимизъм.

— Ами… — проточи механикът.

— Говори открито. Аз не ям хора.

— Наистина ли е необходима подобна потайност, сър?

— По-вероятно не, но предпочитам да не рискувам. Как ти се струва нощта?

Ама че странен въпрос.

— Много е тиха.

— Да, по това време на годината често е така. Това е едно от нещата, заради които Физ Горго ми допада най-много. Когато вихрите са утихнали и горските създания са се изпокрили из хралупите си, тук настава покой, какъвто не съм усещал никъде другаде. Това е причината винаги да се връщам на това място. Харесва ми усещането, че не се случва нищо.

— На мен също — каза Ниш. — Ще си вървя, за да не ви го отнемам.

— Остани за момент — спря го домакинът. — Усещам… Не. Кажи ми: какво усещаш ти?

— Наред ли е всичко, сър?

— Тази нощ изпитвам някакво неспокойство, макар че не мога да определя причината. Ами ти?

— Много зависи от атаката, която планираме.

— Да. А пък не ни остава избор.

— Така изглежда. — Крил-Ниш се доближи до парапета, загледан в нощта. Мракът бе пълен. Само някъде в невидимия лес проблясваха светлинки. — Какво е това? — сепнато попита механикът.

Игур се засмя.

— Спокойно, не са лиринкси. Светулки над блатата.

Известно време двамата стояха мълчаливо. Мистикът го почерпи с парче сладък корен, което Ниш замислено задъвка. Нощта изглеждаше някак натежала, дори заплашителна. Но пък мракът винаги бе пораждал подобни мисли у механика.

Домакинът се изплю. Ароматът на сладък корен изпълни балкона.

— Явно ми се е сторило. Понякога мрачността ми не ми позволява да се отърва от лошите мисли. Желая ти лека нощ.

— Лека нощ, сър. Аз ще остана още малко. Усещам, че няма да успея да заспя.

Ботушите на Игур скоро заглъхнаха. Край тази част на крепостта долиташе вихър, накарал Ниш да се увие по-плътно в палтото си.

Нощта подканяше към размисъл. Какво ли щеше да стане с тях? Не ставаше дума само за самоубийствената мисия. През всяка година от живота му загубите се бяха увеличавали. В един момент лиринксите бяха заприличали на усилваща се епидемия. Връхната точка наближаваше бързо.

Дори и ако спечелеха в Ненифър и заменяха Съвета, времето за приготовления бе толкова малко. Щом дойдеше пролетта, подновените вълни насилие щяха да пометат всичко скъпо за него. Тази мисъл не насърчаваше съня, но тъй като искаше да е отпочинал за утрешния ден, механикът се отправи към стаята си, поне да полежи.

И докато той достигаше най-долния етаж, опипващ пътя си през пълен мрак, огромна упеторена сянка закри звездите в северната част на небето над Физ Горго. Втора изникна край нея, а после и трета, понесена от вятъра, с притихнали ротори. Други сенки заобикаляха крепостта от всички страни. Дори вихърът изглежда затаи дъх, изчакващ момента, когато и шестнадесетте въздухоплава ще заемат позиции, изчаквайки заповед за атака.

 

 

Иризис се обърна в леглото си, замаяна от съня. Нещо я бе събудило. Сърцето й биеше усилено като след бяг. Гърлото й бе пресъхнало, дланите й лепнеха. Какво ставаше?

Тя тъкмо посягаше към късия си меч, оставен на стола до леглото, когато дочу нечии стъпки в коридора. Това породи нова паника. Нещо не беше наред. Тя отпусна крака върху ледените плочки. Какъв студ!

Стъпките се приближиха. Тя стисна меча, подготвяйки се за замах. Силуетът в коридора прочисти гърло, Иризис осъзна кому принадлежи той и паниката й се стори нелепа.

— Ниш! — просъска тя, омекнала от облекчение. — Какво те е прихванало? Щях да те наръгам.

— Иризис? Какво има?

Тя усети как механикът се обръща, опитвайки се да я различи сред мрака.

— Ела. — Жената го хвана над китката и го издърпа вътре в стаята си. — Какво правиш?

— Не можах да заспя и станах да отида до тоалетната. Наред ли е всичко?

Заради подгъващите се колене тя трябваше да приседне на кревата, което я раздразни.

— Извинявай, Ниш. Помислих те за някакъв нападател, дошъл да ни заколи докато спим.

— Във Физ Горго? Това трябва да е най-безопасното място в цял Сантенар. Дори лиринксите се държат настрана. Какво те е прихванало тази нощ?

— Споходи ме някакво отвратително предчувствие. Сигурно съм сънувала някакъв кошмар.

— Теб вечно те спохождат отвратителни предчувствия, Иризис.

— Което означава, че и сега ще се окажа права.

— Преди малко разговарях на балкона с Игур и не…

— Той пък какво правеше там?

— Предполагам, че обича усамотението.

— Е, аз пък не го обичам — промърмори тя.

Крил-Ниш приседна до нея.

— Никога не съм те виждал толкова притеснена. Поне не и от фабриката, когато…

— Не искам да говорим за това. — Тя го сряза далеч по-остро, отколкото възнамеряваше. — Напоследък ме спохождат неприятни сънища.

— Какви сънища?

— Такива, които свършват зле. Страхувам се, Ниш. Няма да преживеем нападението над Ненифър.

— Говориш глупости. Винаги съм те виждал като прабаба, заобиколена от петдесетина внучета и правнучета.

— Не мога, Ниш. Усещам, че няма да оставя и едно дете след себе си, макар така да копнея за това.

Той я прегърна.

— Тихо. Късно е, мрачно е, а ти си изнервена, защото напоследък нещата не се развиват особено добре. Ще видиш, че на дневна светлина ще разсъждаваш съвсем различно. Сега ще те оставям.

— Постой още мъничко, Ниш. Само още малко.

Тя излъчваше топлина, а неговото легло беше студено. Освен това тя бе най-близката му приятелка.

— Добре. Но само за няколко минути. Утре ни чака тежък ден.

Механикът се отпусна в леглото и я придърпа до себе си. Противно на думите си, той все още се притесняваше. Когато дишането на Иризис се успокои, той се измъкна внимателно, зави я и се отправи към собствения си хладен креват. Все още не го спохождаше сън.

 

 

Атаката започна малко призори, в най-тъмния час на нощта. Шестнадесетте въздухоплава бяха заели идеални позиции много преди това. Петнадесет страхоносеца бяха заобиколили стените на крепостта, а последният бе разположен високо над нея, оглеждайки се за лиринкси. Не очакваха да видят такива, Юлия също не съзираше техни прояви в решетката си, само че председателят Гор не беше човек, който поемаше рискове. Поне не и когато ставаше дума за собствения му живот.

Арбалетчици оглеждаха стените с помощта на подсилени очила за нощно виждане: едно от многото нови изобретения, напуснали цеховете на Ненифър. Дежуреха само четирима пазачи, защото стените на Физ Горго бяха в състояние да го защитят от всичко, различно от армия. Никаква наземна сила не можеше да се приближи откъм блатистия лес (дори ако преди това бе смогнала да избегне лиринксите). Снайперистите простреляха едновременно и четиримата пазачи, оставяйки крепостта незащитена. В кулите й Игур бе вложил определени защити, само че те бяха безполезни от такова разстояние. Освен това никой не стоеше на пост при тях.

Във въздухоплава на Гор, разположен на четвърт левга от идеалния север, Юлия посочи местата и на трите защитни съоръжения на Игур.

— Много добре — каза председателят, след като въпросното местоположение бе предадено на войниците му. — А тук имам стара карта на Физ Горго, Юлия. Покажи ми къде се намират Ксервиш Флид, Иризис Стирм и перквизитор Фин-Мах.

Дребната жена се вгледа в картата. Под слабата светлина не й се налагаше да носи очила. Тя докосна хартията и каза:

— Не я разбирам.

Гор търпеливо обърна картата. Развиделяването наближаваше.

— Ето това е лявата кула. Виждаш ли я? А тази черта е крепостната стена.

— Вече разбирам.

— Къде са?

Юлия потръпна и започна да заеква.

— Не ме проваляй точно сега, перцепторе.

Тя не каза нищо. Измъчваше се.

— Нали знаеш как постъпвам с онези, които ме провалят?

— Да! — прошепна тя.

— Спомни си, че всички онези, които те накараха да страдаш така мъчително, са предатели до един. Спомни си какво причиниха те на брат ти. Те те мразят, Юлия.

Жената затвори очи в напразен опит да се скрие, сетне отново ги отвори.

— Иризис е тук. — Тя посочи. — Флид е тук. А Фин-Мах… — Юлия се поколеба. Срещу нея нямаше нищо против. — Фин-Мах е ето тук.

— И си абсолютно сигурна?

— Да — промълви Юлия.

— Много добре. Свободна си. — Дребната жена трескаво се отдалечи. — Не, почакай за момент.

Тя плахо се върна. Това бе моментът, който бе очаквала с ужас.

— Какво друго можеш да ми кажеш за това място, перцепторе? Виждаш ли и нещо друго в модела си?

— Да — съвсем тихо отвърна Юлия.

— Какво е то? Магически предмети, нали?

— Стотици! — облекчено избълва тя.

— Стотици? — Председателят се навъси. — Разбира се. Това трябва да е древното съкровище на великия Игур, който е живял тук векове наред. Ще дойдеш с нас, перцепторе, за да ни заведеш до съкровището.

Той се извърна, но изглежда нещо в облекчението й бе го направило подозрителен, защото Гор отново я погледна.

— Има ли още нещо, Юлия?

— Д-други мистици, сър — заекна тя.

Усмихвайки се неприятно, председателят я придърпа към себе си. Тя почти бе стъпила върху ботушите му.

— Какви други мистици, перцепторе?

— Не зная кои са, но са трима. И всеки от тях е много могъщ. По-сил… По сила равни на вас, сър — бързо се поправи тя.

— Интересно — промълви Гор. — Какво друго можеш да ми кажеш за тях?

— Нищо друго, сър. Но един от тях е аахим.

— Аахим! — изстреля той. — Какво ще търси тук един аахимски мистик? Това променя нещата — додаде председателят към Фушт. — Не бихме искали да наскърбим аахимите. Това ли е всичко, перцепторе?

Юлия стоеше като вкаменена.

— Ти ни помогна много, Юлия — приласка я Гор. — Когато се приберем вкъщи, ще получиш наградата си — каквото пожелаеш. Само ми кажи какво виждаш в удивителния си модел, достъпен само за теб.

— Тиан, сър — прошепна жената. — Виждам Тиан, амплимета й и летящ конструкт.

Председател Гор едва не рухна през борда от удивление. Той се отпусна на колене, целуна платнената палуба, а после скочи с беззвучен вик на възторг, за да долепи устни до ръката на Юлия.

Тя я отдръпна с изражение на пълна отврата, но той не забеляза. Съдбата му поднасяше на тепсия света. Нищо нямаше да застане на пътя му. Председателят повика Фушт и лейтенантите, отсечено им предаде новите си нареждания, а после се обърна към хората си, подемайки с тих, но плътен глас:

— Войници, под нас лежи най-голямата награда в цял Лауралин, за която дори не смеех да се надявам. Награда, която може да ни осигури победата. Става дума за занаятчия Тиан Лиз-Мар, нейния безценен амплимет и уникалния, удивителен летящ конструкт. На всяка цена трябва да се сдобием с тях, дори и ако по време на процеса враговете ни избягат. Но ние няма да им позволим да избягат, защото те не знаят, че сме тук.

Той поспря, за да даде възможност на сигналистите да предадат казаното към останалите въздухоплави.

— Те не разполагат с армия, която да ги защитава — продължи председателят, — а само шепа пазачи. Когато дам знак, ще започнете нападението. Завардете всички възможни изходи. Не позволявайте на нито една жива душа да избяга. За всеки, когото заловите жив, ви очаква немислимо възнаграждение. Тези ренегати ще послужат за пример, който ще бъде възпяван в продължение на хиляда години из цял Сантенар.

— Злият предател Ксервиш Флид струва десет хиляди златни тела жив и в състояние да бъде съден. Трупът му ще ви донесе само сто златни монети. Тук има още двама мистици. Нямам представа кои са те, но е сигурно, че те също са негодници и изменници. Всеки от тях ще ви донесе две хиляди в злато жив и по четиридесет златни монети мъртъв. А за по-нищожните злодеи: по хиляда за Крил-Ниш Хлар или Иризис Стирм, живи или мъртви, петстотин за перквизитор Фин-Мах и по петдесет за всички останали. Не ме разочаровайте. Всеки, който го стори, ще бъде изпратен на разпит. Мисля, че не е нужно да ви обяснявам…

Последвалият всеобщ ужас, изразен в рязко поемане на дъх, бе достатъчно красноречив. Всички в Лауралин знаеха какво включва скрутаторският разпит.

— Но това не е всичко. Разбрах, че тук има и могъщ аахимски гадател. Той трябва да бъде заловен жив и невредим. Отнасяйте се към него грижливо, обездвижете го, ако се налага, и му запушете устата. Подобен мистик би могъл да използва силата си дори с помощта на слово. Но пак повтарям: не го наранявайте. Аахимите не са наши врагове. Не бихме оцелели, ако те ни обявят война. Жестоки наказания очакват онзи, който го нарани.

— На телохранителите си възлагам обезопасяването на конструкта. Онези, които успеят в това начинание, ще получат по двеста златни монети. Провалът ще ви изпрати директно на фронта. Не се проваляйте.

— И накрая, но на първо място по важност: занаятчия Тиан Лиз-Мар трябва да бъде заловена жива. Тя е героиня. Повтарям, Тиан не е предателка, а изключително благородна героиня, която е жизненоважна за напредъка на войната. Тя трябва да бъде заловена жива, макар че и нейното обездвижване може да се окаже необходима мярка. Онези от вас, които участват в съпровождането й, ще си поделят двадесет хиляди златни монети. Двадесет хиляди златни монети — повтори той.

Гор погледна към войниците и гадателите си, спирайки поглед върху всеки от тях. Сигналистите стояха зад него и продължаваха да превеждат речта му към останалите машини.

— Но — продължи председателят — колкото и ожесточено да се отбранява тя, ако някой я нарани, случайно или умишлено, ще бъде одран жив. Така че бъдете особено внимателни. Художнико, покажи на всички скиците, които си изработил. Всеки трябва да може да я разпознае.

Посивял дребен мъж, чиято кожа се люспеше, започна да накуцва сред редиците, показвайки произведенията си. Те изобразяваха лице, носещо задоволителна прилика с Тиан. Описанието й бе предадено и към останалите страхоносци.

Гор повдигна ръка. Всички притихнаха в очакване. Той се загледа към изток, потропвайки с крак. Слънчевият диск изплува над хоризонта. Първите му лъчи докоснаха подсилените огледала, операторите се раздвижиха. Превърнатата в оръжие светлина се вряза в трите кули, криещи защитните съоръжения на Игур. Кулите изригнаха, каменните им блокове започнаха да се стичат по подобие на нагорещен восък. Крепостта стоеше беззащитна.

Светлината на слънцето огря мощните машини, а Гор нареди:

— Атака.

Сигналистите подеха сигнала, огромните огледала отново се извъртяха към целите си. В стените и кулите зейнаха пробойни. Към Физ Горго полетяха въжета, по които започнаха да се спускат войници.

Председателят се отпусна в стола си. Останалите скрутатори го наобиколиха.

— Чакахме дълго, но днешният ден ще ни възнагради за търпението. Всички те ще се намират в ръцете ни още преди да е изтекъл настоящият час.

— Ще разполагаме и с летящия конструкт. — Фушт започна да потрива ръце. — Това определено ще измени нещата, Гор.

Председателят го погледна внимателно.

— Определено, скрутаторе. Определено.