Йън Ървайн
Скрутатор (49)

Двадесет и две

Тиан нямаше представа какво да очаква от Щасор. Знаеше единствено, че той ще представлява нещо поразително, красиво и различно — всички аахимски градове се различаваха. Тиртракс, всечен в сърцето на планината, не приличаше на кулите, павилионите и бъбрековидните сгради, които занаятчията бе виждала в картините, изобразяващи Аахан. Шазмак, изоставеният им град на остров Мелдорин, лежащ край река Гар, също притежаваше собствено излъчване. В Тиртракс Тиан бе виждала и негови картини: те включваха смайващо издължени кули, свързани от спираловидни проходи, привидно от стъкло. Градът бе изглеждал удивително крехък, готов да рухне под най-лекия удар на чукче, а бе изтърпявал стихиите в продължение на хиляда години. Но не бе успял да устои на предателството. Един от собствените му жители бе извършил измяната.

Подобни мрачни мисли сподиряха занаятчията, докато таптерът се спускаше по дълъг черен склон, сред който блестеше лед. Мразът в основата му бе напукан. Ледник се стичаше по склона му. В далечината, отчасти прикрита зад остри скали, Тиан разпозна стръмносклонна планина, изградена от четири отделни върха. Между тях се издигаше ледно поле. Тя крадешком провери амплимета си, но той не блестеше. Това не я успокои. Тя бе започнала да чувства, че кристалът изчаква нещо. Дори дебне.

При приближаването към четиривърхата планина Тиан осъзна, че материалът между върховете не е никакъв лед, а огромен сребрист куб, който отразяваше отделните върхове и пораждаше илюзията, че цялата планина се движи пред очите им.

— Това е Щасор — каза Малиен. — Най-великият от обитаваните ни градове.

— Въобще не отговаря на очакванията ми — промърмори Тиан. — Толкова е изчистен и простоват. Нима аахимите вече не обръщат внимание на изкуствата си? В Тиртракс всяка повърхност бе украсена, всяко пространство бе оформено до съвършенство.

— Времето не стои на едно място, ние също напредваме с него. Сега копнеем за простотата. Щасор е нов град, построен върху стари основи, но със своя красота. Ще видиш.

— Тиртракс е скрит в планина, а Щасор е разположен на най-високия околен връх, изложен на всеобщ показ. Изглежда народът ти се чувства в безопасност?

— Кой би могъл да ни застраши тук? Дори конструкт не би могъл да преодолее тези проходи, а коя армия би могла да обсади Щасор? Цялата тази земя — със замах Малиен включи в жеста си околните върхове — принадлежи на наблюдението ни. Никой не може да прекрачи границите й, без да узнаем.

— Освен това ние вече не се крием от света. В продължение на хиляди години сме обръщали погледи към Аахан, но сега бъдещето ни е обвързано със Сантенар. От нарушаването на Забраната преди два века започнахме да рушим стария Щасор и да го съграждаме наново, за да отпразнуваме новата посока. Не съзираш ли красотата му?

Таптерът бе прекосил обширна заснежена долина и се отправяше право към аахимския град. Тиан затаи дъх. Ледноподобният куб променяше блясъка си във всеки един миг — в първия момент приличаше на разлято сред вода масло, сетне засияваше с многоцветността на надкрилие, веднага след това придобиваше оттенъка на залез. Сред дълбините му също проблясваха багри, напомнящи за разместван от вълните пясък, пламъците на лагерен огън и блещукането на опал.

Въздушно течение рязко повдигна таптера. Стомахът на Тиан се сви, но Малиен умело овладя машината и я насочи към основата на огромното здание, където редица по-малки кубове оказваха изход.

Тя приземи таптера върху павирана правоъгълна площ.

— Трябва да покажем миролюбивите си намерения — каза Малиен. — Народът ми не е виждал летяща машина. С изключение на онази на Рулке, а тя е била оръжие. Тиан, ще те помоля само за едно: не разкривай, че този таптер е мое дело.

— Разбира се — отвърна занаятчията. — Но защо?

— Народът ми може да заподозре, че аз съм го направила, но би било по-добре това да остане в тайна. Така… — Тя замлъкна, защото зад дребните кубове започнаха да изникват сенки. — Ще говорим по-късно. Остави всичко — додаде аахимата, тъй като Тиан посегна да вземе багажа си. — Вещите ще ни бъдат донесени след преглед.

Дали аахимите проявяваха предпазливост, или, напук на гениалността си, оставаха неуверени в себе си? Тиан не искаше да се разделя с принадлежностите си, особено с безценния амплимет, но нямаше избор. Тя се спусна на платформата, изработена от ледени блокове. Вън беше ужасно студено, далеч по-смразяващо от Тиртракс, а разреденият въздух превръщаше обикновените крачки в чудовищно усилие.

При приближаването им пред тях изникна тъмна вертикална линия, разделила входа на две половини. Всяка от въпросните половини се раздели на четири, а новообразувалите се кубове повториха четвъртичното деление. Множеството кубове останаха да се поклащат във въздуха, обградили отвор, от който долиташе димяща топлина. Дребни кристалчета проблясваха под светлината на слънцето. Гилаелит би останал във възторг от тази гледка, помисли си Тиан. Тетрархът бе вманиачен на тема числа.

— Да вървим — каза Малиен и пристъпи напред.

— Страх ме е.

— Точно както Каран и Лилан трябва да са се чувствали, прекрачвайки прага на Шазмак. Но там са били посрещнати от сина ми Раел и са били почетени с гостоприемството, полагащо се на всички посетители, дори такива като мен, които не са добре дошли.

— И какво станало после? — попита Тиан, която не си спомняше тази част от Сказанието.

— Уви, Раел се удавил, благородно помагайки на Каран и Лилан. Все още не минава ден, без да се сетя за него. Няма от какво да се страхуваш, Тиан. — Очите й се насълзиха, тя се обърна.

— Някой път бих искала да поговоря с теб за това сказание.

— С радост. Чела ли си го?

— Оригиналът е забранен. Новото Сказание за огледалото е било преработено от скрутаторите преди раждането ми.

Малиен спря насред крачка.

— Преработено? Най-значимото Сказание е било преработено от сбирщина шпиони и садисти? Как се е стигнало до това?

— Не зная.

— Лилан Чантедски сигурно се върти в гроба — каза аахимата.

— Днес е известен като Лилан Лъжеца. Хроникьорът, който покварил Историите.

— Историите действително са били покварени — студено каза Малиен. — По-късно наистина трябва да поговорим за това. А, ето че домакините ни пристигат.

— Познавала ли си Лилан?

— По-добре от всеки друг човек. За него Историите бяха всичко. Нищо на света не би го накарало да впише лъжа.

— Но…

— Ще говорим после.

Малиен отново пое напред, протягайки ръка към набит мъж на средна възраст, чиято тъмна коса бе прошарена от две сребристи ивици над ушите. Още шестима аахими стояха зад него, трима мъже и три жени, облечени в роби с металически блясък.

— Харджакс — весело каза Малиен. — Чух за повишението ти. От теб ще излезе отличен аутарх.

Той прие ръката й без особен ентусиазъм.

— Благодаря ти, матах Малиен. Защо си дошла? И как дойде?

— Харджакс, отлично зная, че ни наблюдавате отдавна. Тиан Лиз-Мар, занаятчия от другия край на света, откри тайната на полета, убягвала на всички мистици от Сантенар и Аахан от смъртта на Рулке насам. За кратко време тя измени този конструкт, изоставен от Витис в Тиртракс, в летяща машина.

— Тя може да е помагала, но умът зад това откритие е твоят, Малиен, както твоята ръка приземи машината — каза Харджакс. — Какво си намислила?

— Тайната на полета би била от полза за всички ни, Харджакс.

— Значи си донесла този таптер като дар?

— Възнамерявах да огледам какъв напредък сте постигнали, преди…

— Ти си мислиш, че знаеш най-добре от всички — печално заяви той, макар че това изглеждаше като някаква традиция. Тези аахими бяха гневни хора. — Виждам, че не си променила отношението си към нас.

— Щасор е по-величествен от всякога — спокойно отбеляза тя. — Справяте се добре без мен, както изтъквате многократно.

— И с основателна причина. Ти не оставаш вярна на народа си, Малиен.

— Аз съм матах — напомни му тя. — Чест, специално създадена да освободи носителката от подобни обременения и да й позволи да разсъждава извън ограниченията. Както и да е. За добро или за лошо, полетът вече е наличен. И трябва да решите какво ще правите с него. — Малиен погледна към Тиан. — На двора ли ще спорим, забравяйки дължимото към нашата гостенка, или ще си припомниш, че си домакин?

През цялото това време аахимът не бе погледнал към Тиан. Сега той насочи тъмните си очи към нея. Занаятчията не можа да издържи настойчивостта на погледа му.

— Последния път, в който чужденец е пристъпил в града ни, е последвала гибел — гибелта на скъпия ни Шазмак.

— И смъртта на собствения ми син — изтъкна Малиен. — Него го няма завинаги, а Шазмак още се издига. По всяко време бихме могли да се завърнем.

— Сред земя, осквернена от лиринкси!

— Те не могат да живеят сред планините. И не са заплаха за нас, след като разполагаме с тайната на полета.

— Но представляват заплаха за този свят, за която трябва да решим какво да правим. Елате вътре.

Седмината аахими ги поведоха по широк коридор. В края му ги очакваше стая, привидно изработена от стъкло, но каквото Тиан виждаше за първи път. Стените сияеха като намаслен опал и неспирно се изменяха.

— По-миналата година бе свикано общо събрание — каза Малиен. — Какви решения бяха взети?

— Ситуацията се променя бързо — отвърна Харджакс, смутен от прямотата й.

— С други думи: още не сте успели да достигнете решение. Радвам се, че не ме поканихте. Щях да умра от старост, без да съм дочакала края.

Харджакс скриви лице, защото подобно откровение доближаваше обида. Той посочи към малка маса, обградена с чудати столове. Тези мебели приличаха на продълговати зърна, отворени в средата и извити. Бяха донесени леки храни и напитки. Тиан установи, че столът й е изключително удобен. Тя не яде нищо, защото не се чувстваше добре дошла, но отпи малко от чашата си. Налятата вътре течност напомняше необичайно освежаваща вода.

— Но когато вземем решение, то ще бъде правилното — каза Харджакс. — Спомни си какво стана преди, когато предоставихме неограничена власт на недостоен водител.

— Тензор беше глупак, никой не знае това по-добре от мен — облегна се Малиен. — Горчиво съжалявам за всеки миг, в който му отстъпвах. Но това е минало. Светът, сред който започна съветът ви, вече не съществува. Дори и да достигнете правилното си решение, то ще е останало неадекватно. А нашите роднини от Аахан…

— Срещнахме се с посланиците на Витис — каза Харджакс. — Открихме много теми за разговор. И много неща, за които разсъждаваме по един и същи начин.

— Аз открих много неща, за които да се страхувам, и много други, от които се отвратих — рече аахимата от Тиртракс. — Не на последно място и непростимият начин, по който са се отнасяли с Тиан. Принудили са я да използва амплимета всеки ден в продължение на седмици.

Харджакс неспокойно се размести.

— С каква цел?

— За да спасят конструктите си, останали неизползваеми след избухването на възловата точка.

— Бих казал, че тази цел оправдава постъпката им. А и все пак тя… — Аутархът косо погледна Тиан.

— Все пак тя не е една от нас! Поне прояви смелостта да изразиш предразсъдъка си открито.

— Проточовеците не са ни равностойни.

— В някои отношения ни превъзхождат, но въпросът не е в това. Всички ние сме човеци.

— Това е сквернословие!

— Това е източникът на всичките ни проблеми. През целия си живот съм се опитвала да обединя народите на този свят, но без успех.

— Да, особено за сметка на собствения ти вид — изръмжа Харджакс. — Можеше да вземеш Огледалото, но ти не го стори. Вместо това се съюзи с проточовеците, изоставяйки нашите собствени интереси. И виж какъв бе резултатът.

Малиен многозначително огледа великолепната стая.

— Ние процъфтяваме сред мир, докато проточовеците биват размазвани върху наковалнята на войната.

— Те не са от нашия вид, матахо.

— Ние водим произхода си от тях.

— Това е мит! — кресна той. Не бе останала и следа от любезността му. — Проточовеците са първи откъм поквара. Ние водим началото си от аахимите на Витис. Тях трябва да поддържаме.

— Аахимите на Витис са пълни с някогашната омраза, с предразсъдъци и безсмислено съперничество. — Малиен говореше още по-спокойно, за да подчертае разликата между себе си и Харджакс. — Те все още се делят на кланове и гледат отвисоко на нас. Те са дошли да завладяват, не да споделят. Да управляват, не да гледат на нас като на равни. Те ще стъпчат проточовеците, а после…

— Да? — студено я подкани той.

— После идва нашият ред. Ние извлякохме голяма полза от изоставянето на клановете. Витис отново ще разпали мъст и враждебност. Той иска отново да ни превърне в племена, начело на които той да застане като вожд. Той е варварин, облечен в цивилизовани одежди.

— Тук съм съгласен — обади се възрастен мъж, който до този момент се бе ограничил да отпива от изключително удължената си чаша. — Витис е като нова версия на Тензор, лишена от благородството. Неговите аахими почти не отстъпват на проточовеците по примитивност. Ние сме тези, които трябва да ги поведем.

— Ето това е проблемът ни. — Новият заговорил бе млад мъж, видимо споделящ възрастта на Тиан. Той бе смугъл, красив, с волева брадичка и нос, който напомняше носа на кораб. — Не можем да постигнем никакво съгласие. Все още ще спорим, докато последният проточовек бива изяждан. Едва когато е прекалено късно, ще узнаем какво сме изгубили. Проточовеците проявиха гостоприемство към нас. Дължим им подкрепата си.

— Благодаря ти, Билфис. Ти какво смяташ, Сули? — обърна се Малиен към най-дребната от жените.

— Проточовеците посяха хаос сред този свят. За да построят кланкерите си и останалите захранвани от полето устройства, на които се осланят изцяло, те не се поколебаха да сриват планини и запращат цели гори в смрадливите си пещи. Тези конструкти ни понижават до тяхното ниво. Те са механична сквернота, за която ще съжаляваме. Трябва да изоставим всички подобни устройства, а също и употребата на възловите точки, и да се обърнем към свещените традиции.

— И как бихме поддържали градовете си без Изкуството? — каза Харджакс.

— С интелигентност и усилена работа — тросна се Сули.

— Лиринксите биха завладели света още по-бързо.

— Те разчитат на Изкуството в по-голяма степен, отколкото си мислиш — рече Билфис. — Без него те не могат да летят, при което крилете им се превръщат в пречка, а не предимство.

— Не биха могли и да плътоформират — каза Тиан.

И седмината се втренчиха в нея: слугиня, обадила се по време на кралско съвещание.

— Да — каза Малиен, подсмихвайки се на объркването им. — И не биха могли да използват шпионските си устройства. Биха останали единствено със силата и ума си, които са далеч по-малко предимство, когато не ги подкрепя цивилизация.

Харджакс рязко кимна към един помощник, който хвана Тиан за лакътя.

— Бихте ли ме последвали?

Занаятчията скочи уплашено, очаквайки най-лошото, но Малиен я докосна по ръката:

— Не се притеснявай, Тиан. Народът ми желае да обсъди нещата насаме. Нищо няма да ти се случи.

Тиан неспокойно последва помощника. Макар да се доверяваше на Малиен, по-рано също бе чувала подобни уверения.