Йън Ървайн
Скрутатор (48)

Двадесет и едно

Немита, със захабени дрехи и грохнала от изтощение, Тиан пътуваше към Тиртракс. Три седмици бяха изминали от измъкването от аахимските мрежи край Туркадско море. Тя нямаше представа защо се връща. Бе движена единствено от усещането, че няма къде другаде да иде. Макар че след престъпленията, които бе извършила, Малиен сигурно щеше да я предаде на аахимите. Може би Витис вече чакаше там.

Заради измъчващата я вина занаятчията почти не обърна внимание на причината за предишното й напускане — общуването на амплимета с възловата точка на Тиртракс и размразяването на пагубния Кладенец на ехото, преди много време вледенен в аахимския град. Но амплиметът не бе създавал проблеми по време на пътуването. Той почти не сияеше, освен това не се промени с приближаването към Тиртракс. Може би кристалът искаше да се върне. Или Тиан го бе изхабила.

Изкачването бе трудно. На много места занаятчията очакваше, че ще й се наложи да продължи пътуването пеш — конструктът бе очукана руина. Всяка следваща сутрин той се движеше все по-бавно и по-тромаво. Толкова близо до Тиртракс не липсваше енергия, но машината не бе способна да се възползва от нея.

И все пак тя успя. Назъбената пътека в ледника я отведе до дупката, която все още зееше в склона на планината. Нищо не се бе променило след напускането й през пролетта.

Занаятчията спря на прага. Тиртракс й бе донесъл само горчиви спомени. Тук Хани бе умряла и тялото й бе изпратено в Кладенеца. Тук Тиан бе отворила съдбовната двер. Тук Минис я бе отхвърлил.

Но всичко това бе минало. Тя насочи конструкта напред. Огромната зала, съвсем нищожна част от величествения град, зееше пред нея. Младата жена рязко спря.

Малиен стоеше отвъд прага, скръстила ръце пред гърдите си, вперила хладни зелени очи. Дори и възрастна, аахимата си оставаше най-силната личност, която Тиан бе срещала. С добросърдечна природа, червенокосата жена придобиваше непоклатимостта на скала, когато обстоятелствата го наложеха. Как ли щеше да се отнесе към Тиан?

— Очаквах те — каза Малиен. — Насочи конструкта в края на залата и го остави там.

Занаятчията го стори. Каквото Малиен наредеше, тя щеше да изпълни. Каквото наказание Малиен наложеше, тя щеше да го приеме безмълвно. Макар че това нямаше да отстрани вредата, която Тиан бе причинила на Минис и клан Елинор.

Тя спря машината край спираловидно стълбище, извади амплимета и слезе. Дъхът й се стелеше в мразовития въздух. Заради височината последният бе и рядък.

Малиен посочи към малка маса, върху чиято покривка лежаха две чинии, ножове и вилици. Прясно изпечен самун бе поставен върху дървена дъска. Около него лежаха меса, сирена и мариновани зеленчуци.

— Седни.

Тиан зае едното място. Аахимата наряза хляб, поръси филиите със златисто олио от стъклена кана и поднесе широката чиния първо към Тиан, която си взе две парчета и посегна към уханно сирене. Малиен наля вино в сребърни чаши и й подаде едната.

— Защо се върна? — попита аахимата, когато гостенката приключи с храната. Гласът й звучеше безизразно и не позволяваше тълкуване. Нямаше как да се разбере дали тя е действително безразлична, зарадвана или ядосана.

— Нямаше къде да ида. А и ти каза… каза ми да се обърна към теб, ако ми потрябва помощ. — Дланите на Тиан се бяха изпотили.

Малиен кимна утвърдително, вперила изпитателен поглед.

— Виждам, че гърбът ти е по-добре.

— Чула си за това?

— Юриен изпрати вестоносци. Те ми казаха, че ти си пострадала сама, макар това да не ми изглеждаше вярно.

Тя ме мисли за лъжкиня.

— Истина беше. Пострадах, когато амплиметът накара таптера да се разбие край Нириандиол. Но в Снизорт лиринксите ме излекуваха с помощта на плътоформиране. — Тиан потръпна при този спомен.

— Защо им е било да правят подобно нещо? — попита аахимата.

— Използваха ме, за да схематизират торгнадр. Възлопресушител. Състоянието ми се отразяваше на уреда, затова ме изцелиха.

— Разбирам.

— Можеш да погледнеш, ако желаеш — побърза да добави Тиан. — Белезите са още там.

— Мога да различа истината от лъжата, Тиан. Как се чувстваш сега?

— Все още ме боли, особено в края на деня.

— Но болката е за предпочитане пред алтернативата — слабо се усмихна Малиен.

Нямаше нужда занаятчията да отговаря. Никога нямаше да забрави онези месеци на парализирана безпомощност в Нириандиол и Снизорт.

— Изглеждаш променена, Малиен.

— Как така?

— Видът ти не е толкова… Изглеждаш по-млада — бързо се усети тя. — Косата ти ми изглежда по-червена, а лицето ти не е толкова сбръчкано…

Малиен повдигна метална тава, отмести трохите и огледа лицето си.

— Първоначално дойдох тук, за да умра, но сега разполагам с цел. Това обстоятелство е способно да ни подмлади за известно време.

— Каква цел? — любопитно каза Тиан.

— Да те държа далеч от неприятности, например — отвърна Малиен и смени темата. — Успяла си да избягаш от Витис?

— Нямах избор. Когато пратениците на Юриен се завърнеха, той щеше да ме убие.

Малиен отпусна филията си.

— И защо смяташ така?

— За да не ми позволи да разкрия пред други тайната на полета.

— Но той не разполага с нея. Ние двете сме единствените, които я знаем.

Тиан зина.

— Ти… Ти не си им казала?

— Защо да им казвам?

— Те са аахими.

— Преди хиляди години сме се отделили от тях. Колкото и да копнеем да се върнем, Сантенар е нашият дом. Ние сме друг народ, Тиан. Отдавна сме обърнали гръб на клановете и никога няма да се върнем към това безполезно сражение за превъзходство. Освен това Историите напътстват да се пазим от Първия клан Интис и особено от хора като Витис. Той поражда у мен прекалени асоциации с Тензор и Питлис. И двамата са били велики, но това величие се е простирало и до мащаба на глупостта им, докарала много страдания на вида ни. Никога не бих предала подобно съкровище в ръцете му.

— Той може би вече пътува насам… Аз нараних Минис по време на бягството си. Може и да съм го убила. Има и други, които са мъртви със сигурност. Не се осмелих да спра, за да узная. Освен това…

Засрамената Тиан не можеше да погледне събеседницата си в очите. Тя бе избрала лесното бягство и оттогава не бе спирала да съжалява.

— Да? — подкани я Малиен.

— Първенците на клан Елинор получиха нареждане да ме пазят. Те се отнасяха добре към мен, а аз избягах с пълното осъзнаване, че им навличам жестоко наказание.

— Те поискаха ли обещание, че няма да бягаш? И ти даде ли такова?

— Не.

— Тогава съвестта ти е чиста. След като преодолеят първоначалния си шок, аахимите от Елинор може да изпитат известно възхищение към теб — за начина, по който си ги надхитрила.

— Но Минис…

Малиен въздъхна.

— Бедствието те следва навсякъде, където отидеш. Това е нещо, над което трябва да помисля. Разкажи ми всичко. Започни от деня, в който се разделихме.

Повествованието отне целия следобед, няколко чайника, още едно хранене и, късно вечерта, по чашка ликьор от личните запаси на Малиен.

— За подобна мила млада жена ти определено притежаваш талант за разруха — каза аахимата.

— Ако Витис не бе ме задържал против волята ми… Ако не бе планирал да…

— Не е нужно да се оправдаваш. — Малиен се облегна назад и замислено допря пръсти до устните си.

— Има и нещо друго.

— Слушам те.

— Направих глупост, Малиен. Минис се закле в пръстена, който му изработих — ето този — че ще стори всичко по силите си, за да ме спаси. А…

Аахимата я погледна насърчаващо.

— А аз не му повярвах. Той е толкова слаб. Опитах се да подсиля клетвата му, като… като се заклех в амплимета.

Малиен я погледна сепнато.

— Заклех се в амплимета, че ако Минис ме предаде и този път, ще съжалява до края на дните си.

— Това… не е било разумно, Тиан.

Занаятчията виждаше, че възрастната жена е притеснена.

— Ако е останал жив, наистина съжалява.

— Може би. Значи Витис ще проследи амплимета и евентуално ще открие, че си дошла тук. А аз няма да успея да го спра.

— По-добре да вървя — каза Тиан. — Очаквах това. А и Кладенецът на ехото…

— Вече е стабилен. Наложи ми се да проведа болезнена борба след заминаването ти, но успях да го овладея, макар на няколко пъти да ми се струваше, че той ще ме надвие. Но нищо не гарантира, че амплиметът няма да направи и нов опит. Освен това може да е станал по-силен. Кристалът опитвал ли се е да общува и с други възлови точки?

— Да, онези в Нириандиол и в Снизорт. Но откакто онази при Снизорт избухна, не съм го виждала да просветва.

— Чух за това. — Малиен поклати глава. — Дали експлозията е представлявала уникален проблем, засягащ само онази възлова точка, или става дума за универсален риск? Ето още един въпрос, над който трябва да размисля.

— Дали бих могла да остана да нощувам тук? — тъжно попита Тиан. — Толкова отдавна не съм спала в истинско легло, спокойна. От деня, в който напуснах Тиртракс, не съм се чувствала в безопасност.

— Да, пренощувай. Тук нищо не те заплашва. На сутринта ще заминем.

— Ти идваш с мен? — Занаятчията не можа да сдържи радостта в гласа си.

— Някой трябва да се грижи за теб — сухо отвърна Малиен. — Върви горе. Старата ти стая вече е готова. Приготвила съм ти и чисти дрехи.

— Откъде знаеше, че ще дойда?

— Витис изпрати скит, нареждайки да те задържа, ако се появиш. Правилно е предположил, къде другаде би могла да идеш?

— Къде отиваме?

— При народа ми, макар да не съм сигурна за приема, който ще получим. Изкъпи се и си почини. Аз ще остана да бдя, а на сутринта ще тръгнем към Щасор.

Тиан извади амплимета, другия кристал, шлема и тесеракта и се отправи към стаята.

 

 

Малиен я събуди минути преди зазоряване и за нейна изненада я отведе в нов конструкт, който аахимата бе поправила по време на отсъствието й. Тиан понечи да се настани в пилотското кресло, но откри, че механизмите са съвсем непознати, затова се отдръпна. Аахимата й направи знак да се настани в съседния стол, хвана двойния лост и задейства машината. Конструктът плавно се издигна във въздуха.

— Той лети! — възкликна Тиан.

— Съвместните ни усилия преди заминаването ти възродиха отдавнашния ми интерес към полета. Това също е свързано с подмладяването ми.

— Къде си намерила друг амплимет?

— Не съм. Ако си спомняш, през целия си живот аз съм използвала Изкуството по съвсем различен начин. Открих собствен начин да контролирам таптер.

Тиан бе смаяна.

— И от колко време разполагаш с този конструкт?

— Три месеца, макар че го усъвършенствам всеки ден. Най-трудното бе да открия принципа на полета. Щом стигнах до тази тайна, нататък стана лесно.

— Веднъж ти каза, че подобна работа почти не ти се удава.

— Премълчах част от истината. Притежавам значителен талант в тази област, макар че през по-голямата част от живота си съм отбягвала да го използвам.

— Защо?

— Изглежда не си запозната с Историите.

— Не и с онези от твоето време.

— Когато бях млада… по-млада, бях любима на Тензор, брилянтен мъж, но вманиачен. Войната и лиринкската инвазия, станала причина за нея, се зародиха от неговото безразсъдство. Тъй като той бе вманиачен в различните устройства, аз се заклех да не използвам таланта си. И в продължение на двеста години спазвах обещанието си.

— А сега?

— Времената се променят, ние също трябва да го правим. Да не използвам таланта си в подкрепа на кауза, в която вярвам, би било същото безразсъдство.

— Юриен знае ли за таптера?

— Не. Знаех, че пратениците й са поели насам, затова се погрижих машината да не привлече вниманието им. А дори и ако бяха влезли вътре, пак нямаше да успеят да я накарат да полети. Този конструкт се подчинява единствено на моя ум.

— А ако вложа амплимета си? — промълви Тиан. Тя се бе надявала, че в Тиртракс ще се сдобие с нов комплект диаманти и карбонови нишки, за да поправи конструкта си.

— Не бих рискувала живота си по подобен начин. Ако изникне нужда, ще внеса нужните изменения, за да можеш да го използваш и ти.

Малиен насочи таптера през дупката, обгърната от ледени шушулки с ръста на Тиан, а сетне пое успоредно на огромния ледник, отправяйки се нагоре. Скоро за занаятчията стана особено трудно да диша. Аахимата не изглеждаше затруднена, защото бе прекарала целия си живот сред планините. Дори и при затворен люк вътре стана страшно студено.

— Слез долу — посъветва Малиен — и си спусни койката. Там е по-топло.

Тиан послуша думите й. Тя се настани точно над задвижващия механизъм, но дори и одеялата не успяха да прогонят студа.

Занаятчията затвори очи, потънала в притеснение. Всички аахими от Тиртракс бяха отишли в Щасор по-миналата година, за да обсъдят развоя на войната. Само Малиен бе останала. Макар че тя бе славна героиня от Историите, собственият й народ не й се доверяваше. Щом Малиен не бе добре дошла сред тях, какво оставаше за Тиан?

 

 

Щасор се намираше сред огромната планинска верига, разсичаща източната страна на Лауралин — от Тикси на юг до североизточния край на континента в Таранта. По права линия Щасор отстояваше на около двеста и четиридесет левги от Тиртракс, но подобно пътуване бе невъзможно.

Първо им се налагаше да прекосят Великите планини, чиято височина затрудняваше дори дишането на Малиен. Наложи се да търсят обиколен път сред заледените долини, обгърнати от остри скали, а после да прекосят високо плато — най-негостоприемното място на света, защото бе покрито с вечен лед, където нищо не вирееше. Платото бе лишено и от живот. Освен ако някакво тъмно създание, дошло на Сантенар от времето, когато Пътят между световете още бе стоял отворен, не се бе заровило под леда, за да процъфтява в скалите.

Малиен не бързаше, сякаш самата тя също не гореше от желание да достигне Щасор. Във всяка ледена долина тя се отправяше към най-високата точка, където спираше и прекарваше остатъка от деня увита в одеяла и загледана в околния пейзаж. В някои дни пътуваха не повече от час. Тиан имаше усещането, че това е прощално пътуване, целящо сбогуването с всичко красиво и недокоснато.

Пътуването трая двадесет и три дни. Едва на петнадесетия от тях Тиан успя да се отърси от безпомощния ужас, впримчил живота й от времето, когато Гилаелит я бе отвел в Нириандиол. За пръв път тя се чувстваше в безопасност. Всеки би се чувствал така в близост да Малиен. Невъзможно бе някой да ги проследи из тази пустош — никой конструкт не можеше да преодолее Великите планини. Таптерът им не можеше да бъде проследен не само по земя, но и по въздух — и най-ниските върхове бяха прекалено високи за въздухоплавите.

Малиен не разпитваше Тиан за изминалите месеци, но прояви неочакван интерес към Гилаелит.

— Как смяташ, откъде е родом?

— Той спомена Мелдорин, но не обичаше да говори за миналото си.

— Интересен мъж — каза Малиен. — И със сигурност не е чист проточовек. Какъв ли е произходът му?

— Какво искаш да кажеш?

— За да живее толкова дълго, в жилите му трябва да тече кръвта на друг вид — аахим, фелем, може би дори харон.

Тиан не се бе замисляла за това.

— Но мистиците са способни да удължават живота си.

— Повечето погиват в този опит, така че той бива предприеман далеч по-рядко, отколкото си мислиш. А дори и успехът не е в състояние да им възвърне младостта. В най-добрия случай получават изгледа на запазената средна възраст. Клетниците биват спохождани от смърт или по-лоша съдба.

— Каква съдба е по-лоша от смъртта?

— Да се превърнеш в чудовище, чиито органи и крайници са разместени. Да молиш за покой, а да не го откриваш.

— Гилаелит е мъртъв, така че това вече е без значение — отвърна Тиан след дълго мълчание. Тетрархът също представляваше болезнен спомен. Той й напомняше за единствения човек, който не бе я разочаровал: Весил, когото за последно бе видяла да накуцва в Снизорт. Дали не бе го връхлетяла нова форма на робство?

— Откъде знаеш? — осведоми се Малиен.

Тиан се откъсна от мислите си.

— Не зная със сигурност…

— Матриархът на Снизорт положи големи усилия, за да отвлече Гилаелит. Предполагам той е бил отнесен с избягалите лиринкси.

— А мен те изоставиха.

— Може би заради хаоса, изникнал при нападението.

— Или защото торгнадрите ми се оказаха безполезни!