Йън Ървайн
Скрутатор (39)

Дванадесет

Аахимите стреляха. Едно-две копия одраха бронята на понеслия се конструкт, но останалите потънаха в дирята му. Никой не я последва — намираха се на левги от най-близкото излъчване. Щеше да им се наложи да изпратят пеш вестоносец до лагера, което щеше да им отнеме часове. Но щом за делото й се разчуеше, аахимите щяха да я преследват из всички краища на света, без значение какво станеше с Минис.

Как така всичко се бе объркало тъй бързо? Може би тя бе проявила прекалена суровост в преценката си към младия аахим. Защо бе очаквала да й помогне с цената на такова предателство? А в принудата си тя бе извадила на показ собствените си недостатъци. Тя бе по-лоша от него. Тя беше най-презряното нищожество в цял Лауралин.

Това бе най-лошият ден в живота й. Баба й я беше учила да се изправя лице в лице с проблемите си. И Тиан винаги се бе старала да прави това. А сега беше избягала. Продължаваща да се измъчва, тя насочи конструкта през равнините. След като прекоси Западния път (той се отправяше на югозапад към Гнулп, а после на североизток към Лакътин, Нишин и река Зорт), жената зави на запад. Главният аахимски лагер се намираше край Госпет, занаятчията трябваше да избегне и него. Самият град бе на практика опустял — всичките му жители бяха зачислени да дърпат кланкери.

Тази земя, достъпна за набезите на мелдоринските лиринкси, изглеждаше пуста. През целия ден Тиан не зърна никакви следи от човешко присъствие. В късния следобед тя мина покрай гора. Тук излъчването бе силно, затова занаятчията пусна машината си с пълна скорост. Спря да нощува едва когато стана прекалено тъмно.

Амплиметът вече не черпеше енергия самостоятелно. Тиан спря конструкта и се отпусна в седалката, впервайки поглед в разгърналия се мрак. Не й се искаше да мисли в какво се бе превърнала.

Кристалните сънища, споходили я след заспиването, й причиниха срязваща вина, принудила я да се събуди. Небето бе покрито с непрогледни облаци: не се виждаха звезди или луна. Нямаше как да прецени времето. Мракът между дърветата бе тъмен и гъст като катран.

Дори и будна, Тиан отново бе спохождана от тези видения, точно като онези калунови пристъпи във фабриката. Може би този път наистина си бе навлякла кристална треска.

Тя установи, че тази вероятност не я притеснява. Лудостта щеше да предостави отдавна дирено бягство. Младата жена почти го очакваше с нетърпение.

Докато не усети нещо.

Какво беше това? Тя се издърпа над люка, за да се огледа. Нещо определено се беше променило, макар че тя нямаше представа какво. Не виждаше и не чуваше нищо. Занаятчията се спусна обратно, сложи си шлема и провери полето. То изглеждаше непроменено. Или?

Внимателното вглеждане показа дребни смущения. Отне й известно време, за да ги разпознае, защото не бе привикнала да вижда полето от такава перспектива. Без шлема тя дори не би забелязала.

Нещо черпеше енергия от полето. Тиан увеличи образа, за да го огледа по-внимателно. Дребните изменения, накъсани вълни, указваха източването на сила. Конструкти се бяха отправили след нея. Изглежда вече бе съобщено за бягството й.

Занаятчията не смяташе, че аахимите биха могли да я открият в мрака, докато тя не черпи енергия. Тя затвори люка, отпусна се на пода и се опита да заспи. Сънят не споходи клепачите й, но унасянето й помогна да види още изменения. Множество вълни биваха отхапвани от полето, което означаваше множество машини. Стотици, може би хиляди. Тя си припомни Витис, използвал уреда за проследяване на излъчване в Нириандиол. Явно той бе насочил всички аахимски сили след нея и можеше да открие амплимета навсякъде. Толкова много конструкти спокойно можеха да наобиколят огромния лес, отрязвайки пътя за бягство. Защо бе спряла тук? Трябваше да остане в равнината, където нощта нямаше да я принуди да спре.

Тя потисна обземащата я паника и се опита да си припомни карта на околността. Но никакъв образ не изникваше в ума й. Спомняше си карта на Западен Лауралин. Туркадско море се намираше на около десет левги от западната й страна. Там то се стесняваше. Дали да поеме към него? Морското прекосяване с помощта на поле бе изключително опасно, всички знаеха това. А и остров Мелдорин бе завладян от лиринксите. Но може би това щеше да попречи на Витис да я търси там?

На север лежаха открити поля, чак до Алмадин. На североизток я очакваше Червейната гора и езерната верига на Брънките, накъсани от вулканични върхове, сред които и Бореа Нгурле. Само че на север вече имаше аахими. Уведомени от Витис, те щяха да я пресрещнат, изпреварвайки укриването й.

На изток също се простираше равен терен — мизерстващият Нихилнор, простиращ се до планините, които обгръщаха Мириладел. В тази блатна пустош Тиан щеше да изчезне безследно — стига да я устройваше потапянето на конструкта, последвано от отшелнически живот. Какъв смисъл би имало? А и Мириладел се намираше далече. Тя не би успяла да го достигне — щом спреше да поспи, което бе неминуемо, аахимите щяха да я догонят.

На юг лежеше Карама Малама, коварното Мъгливо море, голямо почти колкото съчетаните морета Милмиламел и Талаламел, които Тиан бе прекосила в последната фаза от пътуването си към Тиртракс. В тази посока я очакваше единствено смърт от удавяне.

Оставаше запад. Мелдорин и лиринксите. Тя щеше да поеме на път още с първите лъчи на слънцето.

Светлината, процедила се сред клоните, изглеждаше призрачна. Тиан се бе надявала за мъгла, но нощта се бе оказала топла, породила ясен и спокоен въздух. Занаятчията задейства конструкта и го насочи напред. Възползва се от изгрева, за да определи източна посока, и зави на запад.

Тук лесът бе гъст и не позволяваше бързо напредване. На моменти пролуките между дърветата ставаха прекалено тесни и я принуждаваха да завива в търсене на обиколен път. Тези обходни маневри бяха изключително изнервящи за притеснената жена.

След няколко часа път тя долови изключително силно влияние върху полето. Макар да не можеше да определи посоката, в която се намираше то, по всичко личеше, че аахимите се намираха наблизо. Тукашната гора беше по-рядка, позволявайки й да увеличи скоростта. Конструктът й се виеше сред белостволести борове, потънали в червена, леко наклонена почва. Според мислената й карта бреговете на Туркадско море трябваше да се намират на не повече от няколко левги. А може би образът не бе верен. Някога Тиан би узнала веднага, но сега нямаше как да го стори.

Склонът стана по-стръмен. В горната част на хълма се оформяха редица издатини, накъсани от остри наклони. Тиан се отправи успоредно на най-близкия от тях, размествайки върховете на туфите трева. И отново продължи нагоре, сред усоен участък от гората, изпъстрен с висока папрат.

На върха на хълма, издигащ се като скалиста пъпка над дърветата, занаятчията описа кръг. Видя единствено поредица назъбени и залесени хълмове. Зад нея скалите щръкваха по начин, напомнящ струпана купчина книги. Тя прекъсна захранването. Настъпи тишина.

Тиан излезе и започна да се катери по оголената скала, която неколкократно надвишаваше ръста й. Но краката й все още не си бяха възвърнали предишната сила — едното й коляно се подви, запращайки я на земята. При падането тя си одра китката лошо. Наложи й се да се издърпа на ръце до върха.

Там тя огледа хоризонта. На юг, изток и север личаха единствено дървета, но на запад я посрещна блясъкът на вода. Това бе Туркадско море. Тиан се надяваше пътят да не крие някакви скрити от дърветата препятствия: конструктите можеха да се издигнат на не повече от половин човешки бой. Някоя по-висока скала би се превърнала в непреодолима бариера.

Слънцето немилостиво нагряваше косата й, а коленете й още трепереха. Младата жена отпи глътка от манерката си, съжали, че не разполага с нищо за ядене, и приседна. Ако бе останала права още миг, щеше да забележи движението сред дърветата край подножието на хълма.

Тя се приведе напред, за да разтрие прасците си. Все още й се струваше странно да усеща краката си. Често я връхлитаха кошмари, в които тя отново бе парализирана.

Някакъв звук я накара да прекъсне болезненото разтриване и рязко да се изправи. Бе й се сторило, че е доловила пукота на клонка или разместването на камък. Надникването отвъд ръба й показа купища конструкти. Колона от тях се изкачваше нагоре по хълма, възползвайки се от един от малкото възможни пътища. Останалите бяха заобиколили възвишението, изчакващи да отрежат евентуално бягство.

Тиан се отдръпна обратно и започна да се спуска с цялата бързина, която позволяваха ръцете й, опипвайки скалата с върховете на ботушите си, за да намери опора. Пръстите й се изхлузиха. Тя падна, стовари се върху щръкнал ръб, пропукал се под тежестта й, и продължи търкалянето си, за да застине край конструкта си край купчинка чакъл.

Занаятчията успя да скочи в машината точно когато първият конструкт изникваше над хребета. Тиан описа завой и насочи собствената си машина в противоположна посока. Късно. И от този край вече се приближаваха аахими.

Тя разполагаше с едно-единствено, дребно предимство: способността да изтегля повече енергия от тях. Тиан извъртя машината, стегна предпазния колан със свободната си ръка и го опъна. Той щеше да й потрябва. Всички пътища бяха завардени, оставаше й единствено да избяга отвъд склона.

Тя нямаше какво да губи. Стискайки насочващия лост, Тиан започна да описва кръгове, за да се озове в центъра на вихрушка от прах, листа и разкъсана трева. Когато около нея вече не се виждаше нищо, занаятчията си избра произволна посока и вложи наведнъж цялата енергия, която бе способна да изтегли. Ако самата тя не знаеше накъде ще поеме, щеше да изненада и тях.

С рев конструктът напусна вихрещия се облак и полетя към най-голямото дърво на ръба на хълма. Първата от преследващите я машини стреля. С периферното си зрение Тиан зърна полетялото към нея копие с огромен наконечник. Но стрелецът не бе очаквал подобна скорост и снарядът прелетя зад нея.

Машината й продължаваше да се носи към дървото. Нека си мислят, че е изгубила контрол. В последния миг младата жена промени курса наляво и изскочи над ръба, където започваше рязък наклон.

Стомахът й отскочи към гърлото. Тук скалата се оказа по-стръмна от очакваното. Сблъсъкът с нея можеше да увреди дъното на конструкта. Тиан леко отпусна лоста, сетне, точно преди сблъсъка, рязко вложи енергия. Машината забави падането си, сякаш натъкнала се на огромна възглавница втасало тесто. Задната част удари първа, хвърляйки фойерверк искри. Разнесе се метално стържене. Предницата също се наклони. Тиан очакваше, че конструктът ще се претърколи, но той се стабилизира и се плъзна по тревата. И неочаквано забави ход, карайки занаятчията да блъсне главата си в навигационния ствол. Натъквайки се на огромни туфи папрат, машината ги разкъса, завъртя се и продължи спускането си странично. Носът заплашваше да се вреже в скала, а задната част си бе набелязала дърво.

С усилие младата жена успя да си възвърне контрола, да завърти конструкта и да се промъкне между двете препятствия. Пред нея се издигаше накъсана редица машини, поне половин дузина. Всички те следяха движението й със заредени копиемети. В ръцете на опитен стрелец тези задействани с пружини оръжия можеха да я сразят дори и от това разстояние. А аахимите проявяваха съвършенство във всичко, което правеха. Дългият живот им позволяваше да овладеят всяко пожелано умение.

Копията им изглеждаха специално пригодени срещу бронирани войници и лиринкси. Но може би нямаше да успеят да разкъсат солидния метален корпус на конструкта.

Двете машини право пред нея стреляха едновременно. Тиан се сви. Копие с тежък и заоблен връх, наподобяващо онова, убило Хани, се строши в отворения люк и засипа врата й с отломки. Вторият снаряд, изглежда с метален наконечник, остърга страничния край на конструкта й.

Преди те да са успели да презаредят, Тиан профуча между тях. Ново копие удари машината й. Тя чу викове и воя на механизми, докато се отдалечаваше сред дърветата.

Тъй като занаятчията черпеше енергия от няколко полета наведнъж, нейният конструкт разполагаше с по-висока максимална скорост. Ако се намираше на открито, отдавна щеше да ги е оставила зад себе си. Но в тази пресечена местност тя не можеше да се мери с опита на техните оператори.

След всеки завой и маневра те се приближаваха. Първите преследвачи вече се намираха на не повече от няколко стотици крачки, в обхвата на оръжията си. Дървени копия прелетяха над главата й. Едно от тях удари задната част на конструкта. От това разстояние уцелването й би представлявало чист късмет, но когато стопяха разстоянието още, щяха да я прострелят с лекота. Или направо щяха да смажат кабината с катапултен снаряд.

Пред нея се издигаше голяма поляна, сред която дърветата растяха нарядко. Заобикаляйки храсталак, Тиан се стрелна към отсрещния край на поляната. Бе я прекосила наполовина, когато насреща й изникнаха още конструкти. В средата на редицата им, малко по-напред, се носеше голяма машина, която тя разпозна веднага. Витис стоеше прав, кипящ от гняв. И от триста крачки изражението му личеше ясно.

Тя нямаше къде да бяга. Аахимите се намираха зад нея и от двете й страни. Ако направеше завой, поне десетина копия щяха да полетят към нея.

Това е между мен и теб, Витис. Аз нямам какво да губя. Да видим дали същото се отнася и за теб. Тиан насочи конструкта право срещу неговия, намести шлема плътно на главата си и изтегли енергия от пет полета едновременно.

Конструктът й подскочи напред. Златистата трева започна да хвърчи встрани. Над главата й прелетяха снаряди, други удариха корпуса. Тиан се наведе ниско, стисна зъби и задържа курса. Времето извън тясната ивица на траекторията й изчезна. Разстоянието между двата конструкта се топеше. Ръката на Витис се раздвижи, забавено. Той крещеше нещо към другите конструкти, но занаятчията чуваше единствено ревящия в ушите й вятър. Целият останал свят изчезна, за да остави само тях двамата. И никой нямаше да отстъпи. Как ли щеше да изглежда сблъсъкът? Поне всичко щеше да приключи бързо.

Витис бе оголил зъби. В очите му блестеше маниакалност. Той нямаше да завие. Явно Минис бе мъртъв. Мъртъв! Тиан вложи още сила. Двете насрещни машини се приближаваха все повече. Тя се подготви за удара, който щеше да я размаже.

В последния възможен момент конструктът на Витис се измести встрани. Ако не бе ускорила допълнително, Тиан щеше да се стрелне край него и да избяга. Но ръбът на конструкта й блъсна другата машина. Последната се вряза в дърво, захвърляйки Витис. И него ли беше убила току-що? Машината на Тиан полетя в противоположна посока, останала извън контрол.

Извивайки лоста, занаятчията успя да избегне вековния дънер, към който бе полетяла, стрелна се между два други ствола, почти толкова дебели, и влетя в друга поляна, споделяща големината на предишната.

Тя се намести в креслото и се осмели да погледне назад. Никой не я преследваше. С помощта на слънцето Тиан определи запад и се понесе с цялата скорост, която позволяваше теренът. Надали до морето оставаше много път. Тя се молеше то да се окаже зад следващия участък от леса, защото не би могла да понесе отново подобно преживяване. Но в същото време се чувстваше омекнала от облекчение, а сърцето й бучеше усилено. Успя да прекоси поляната преди появата на други машини, но това не я успокои особено. Аахимите знаеха в коя посока е поела и щяха да се отправят към околните високи места, за да дадат сигнал на останалите групи. Още преди изтичането на настоящия час те щяха да са разположили съгледвачи из околните върхове.

Тиан забави ход, стараейки се да напредва плавно сред дърветата. Десницата й бе започнала да трепери, това едва не смаза носа на конструкта. Тялото й не си правеше илюзии — преследването далеч не бе приключило.

Туркадско море надали се намираше на повече от левга — десет, може би петнадесет минути с тази скорост. Но десет минути бяха дълъг интервал, в който можеше да се случи всичко. Тиан се постара да се овладее. Все още се опитваше да овладее треперенето си и при напускането на гората. Дърветата отстъпиха на храсталаци с човешки ръст и множество шипести листенца. Скоро конструктът се понесе по гола ивица пясък, излегнала се върху удължен скалист хълм. От върха й Тиан видя поредица успоредни възвишения, които оформяха вълни от юг на север — пясъчни дюни. Можа да долови и соленото ухание на морето.

От върха на дюната не можеше да го види. Наоколо все още се издигаха храсти, които спираха погледа й. Ако поемеше директно през тях, разнеслият се пукот щеше да я издаде на половин левга. Тиан пое обратно към края на гората, за да завие на север, но в последния момент промени мнението си и пое на юг.

В тази посока лесът изтъняваше. Занаятчията преодоля друга дълга и ниска дюна, от чийто връх можа да види морето и издигащия се отвъд него Мелдорин. Тя си позволи слаба надежда. Отдихът се намираше само на пет минути от нея, стига да успееше да открие подходящ път сред храстеливата местност.

И тогава видя един — поредица падини, където вятърът бе отвял растителността и бе оставил гол жълтеникав пясък, простиращ се почти до самото море. Последният участък от този своеобразен проход също бе покрит с храсталаци, които Тиан трябваше да разкъса. Налагаше й се да разчита на бързина и изненада и да се надява, че ще успее да достигне брега необезпокоявана. Надяваше се още, че стремителността й няма да повреди конструкта.

Тя си пое дъх и се огледа. Нищо. Тиан бавно продължи, стараейки се да не вдига шум с механизма. Възползваше се от всяко естествено укритие, винаги се придържаше под върха на дюната и, където беше възможно, оставаше в сенчестата страна.

Пред последния участък тя спря, изплакна пресъхналата си уста с остатъка от манерката, обърса потните си длани в дрехата и преустанови притока на енергия. Настъпи тишина, нарушавана единствено от тихото пропукване на метала, лекия шумол на вятъра и някакви птици в далечината. Сега беше моментът. Занаятчията хвърли преценяващ поглед към издигащата се пред нея растителност. Повечето стволове бяха по-тънки от китката й, но пак изглеждаха жилави. Несъмнено щяха да увредят конструкта.

Тиан насочи машината си напред, придавайки скоростта на впуснал се в тръс кон. Ако се насочеше прекалено бавно, съпротивлението на растителността щеше да я спре. А прекалената бързина щеше да намали времето й за реакция срещу евентуално по-голямо препятствие — някой по-дебел ствол.

Конструктът разкъса зелената стена и се понесе сред храстите. Дъжд от клонки и листа полетя към лицето на Тиан. Тя затвори люка и продължи. Грохотът бе непоносим — сякаш тя бе подирила укритие под едра камбана, над която барабанеше градушка. Пред себе си младата жена виждаше единствено отхвърчащите листа. Машината се разтърси от някакъв сблъсък, очевидно дънер на малко дърво. Той пропука и се плъзна на една страна. Надали оставаше още много път.

В следващия момент машината разкъса гъсталака. Пред Тиан се ширна оголен пясък — плавно издигаща се дюна, скриваща с хребета си морето. Занаятчията отвори люка, почисти падналите вътре листа и отново обърса потните си ръце. Почти бе стигнала.

Тя внимателно се огледа. Все още нямаше преследвачи.

Тиан продължи със същия ход — в случай че отвъд върха на дюната я очакваше отвесен склон. Това й очакване не се оправда: и отвъд наклонът бе плавен. В подножието му започваше каменист плаж. Тук вятърът вееше силно, заорал морето. От дясната й страна плажът се простираше на половин левга, празнота от пясък и тъмни късове скала. Отляво стърчеше висок нос, прекалено стръмен и остър, за да позволи достъп на конструкта. И там не се виждаха врагове. Изглеждаше невероятно, но Тиан нямаше намерение да предизвиква късмета си.

Тя продължи към брега. Погледът й, плъзгащ се в дирене на най-безопасния път до водата, не откри нищо необичайно в извитите черни скали от лявата й страна, нито в онези отдясно. Нищо не издаде скритата в пясъка мрежа, преди последната да изскочи на пътя на конструкта й.

За момент мрежата се огъна пред машината, сетне започна да се опъва. Друга мрежа изникна в противоположния край, обгръщайки задницата, а трета падна отгоре. Конструктът се оказа пленен от всички страни. Тиан се паникьоса, но инстинктът й не я изостави.

Машината се стрелна напред, опъвайки въжетата. Напредъкът започна да изчезва, докато машината не застина. В следващия момент конструктът пое назад, придърпван.

Тиан погледна през рамо. Огромните мрежи бяха прикачени към три машини от лявата й страна и две отдясно. Тя разполагаше с повече енергия от тях, но не петкратно повече. Ако вложеше подобно количество в конструкта си, то щеше да унищожи или него, или нея самата.

Занаятчията изтегли максималната енергия, която се осмеляваше. Конструктът отново се забави, спря, понесе се напред, за да застине отново. Мрежата се изопна още повече, намотавана. Щом аахимите обездвижеха машината й, щяха да се нахвърлят.

Ами ако се обърнеше и се отправеше към краищата на мрежата? Уви, мрежите я обгръщаха така, че да я задържат във всяка посока. Скъсването също не представляваше вариант — до този момент и една нишка не се бе изтънила.

Оставаше една последна надежда, която се смаляваше с всеки изминал миг. С помощта на шлема и новопридобитите умения Тиан бе в състояние да черпи енергия много по-прецизно от преди. Ако успееше да открие източника, от който пленилите я конструкти се захранваха, и да се включи вместо тях, щеше да ги обездвижи за няколко секунди. Това време щеше да й е достатъчно. Но първо трябваше да определи отделните части от полето за всяка една от машините.

А може би този детайл не беше от значение. Достатъчно бе, че тези пет машини се отличаваха от останалите. Тиан откри източниците и последователно ги фиксира. Не започна да черпи сила, а позволи на аахимите да я издърпат още малко, за да ги остави с впечатлението, че отслабва. Тези усилия несъмнено ги затрудняваха.

Младата занаятчия долови неравномерност в един от притоците на енергия. Полето там потрепваше. Тя се включи в съответния участък излъчване, всмуквайки цялата енергия, която можеше да си позволи. Опънът от дясната страна намаля и конструктът й се придвижи напред. Тиан долови второ непостоянство и веднага се включи и в него. Ново разтърсване. Зад нея се разнесе звук от разкъсване. Мрежата поддаде. Сега тя се бе оплела около един от трите конструкта. От дясната й страна все още бе задържана, макар че един от конструктите биваше повлечен, останал без захранване. Другият не можеше да удържи сам.

Тиан се приближаваше към водата. Далеч вдясно се приближаваха редици машини, отчасти понесли се над морското равнище. Около тях се издигаше облак морска пяна и пясък. Занаятчията се включи в останалите фиксирани участъци и почерпи енергия в тласък, за да се освободи от последните два конструкта. Единият се претърколи, блъсна се в канара и скъса въжетата си. Но другият оставаше прикачен. Тя така и не успяваше да се отърве от него. Ако не го стореше, аахимите щяха да я заловят. Към нея се приближаваха стотици конструкти. От лявата й страна също бяха изникнали машини, разсичащи гъсталака край черния нос.

Оставаше й само един шанс да се отърве от вкопчилия се в нея преследвач. С пълна скорост Тиан насочи конструкта към водата, повлачила другата машина след себе си. Вторият конструкт се блъсна в голям камък, отхвърча във въздуха и тежко се вряза във водата. Морето започна да съска и кипи. Досегът на мразовита вода до нажеженото дъно на машината предизвика експлозия. Димящи късове полетяха към небето, сред които Тиан с ужас различи няколко тела. Мрежата падна. Конструктът й се стрелна като плосък камък, докосна вълните за момент и отскочи, извъртайки се. Младата жена мрачно се вкопчи в лоста.

От всички посоки към нея се насочваха конструкти. Още стотици — как бе пропуснала да ги забележи? — бяха оформили извита бариера навътре в морето. Оставаше само малка пролука на юг. Именно към нея се отправи Тиан.

Тя нямаше да успее да прекоси към Мелдорин, защото намиращите се над морето конструкти се носеха успоредно с нея. Дори да успееше да ги преодолее, тукашният мелдорински бряг бе покрит с непроходими скали.

Изглежда досегът с водата бе нанесъл известни щети, защото конструктът на Тиан споделяше максималната скорост на преследвачите си. Тя отново зави към лауралинския бряг. Морето отвъд — Карама Малама — бе обгърнато с дипли сива мъгла. Само тесен полуостров я отделяше от него.

Тиан заобиколи върха му и се огледа на запад и изток. Още конструкти изникваха от южната част на брега, хиляди. Оставаше й само една посока. Тя се обърна на юг, навътре в Мъгливото море. Нека я последват там, ако смеят.

Много от аахимите наистина я последваха — в продължение на повече от час. Но впоследствие те започнаха да изостават един след друг, защото се бяха отдалечили прекалено много от обхвата на тукашното поле. Скоро я следваха само две машини, после само една, а накрая и въпросната зави обратно. Тиан остана насаме с гузната си съвест върху празното море.

Занаятчията започна да търси друга възлова точка, без да е сигурна, че наблизо съществува такава. Някои морета не разполагаха със собствено излъчване. Ако не успееше да намери, и най-малкото прекъсване на захранването рискуваше да я потопи. Макар тя да не бе сигурна, че това би било лошо.

Все пак занаятчията намери ново излъчване. То бе почти толкова далечно, много слабо. Тя обедини притоците на двете полета и продължи.