Йън Ървайн
Скрутатор (38)

Единадесет

— Ти ми се обясни в любов, Минис, но след това, което стори, клетвите не са ми достатъчни. Ако наистина ме обичаш, докажи го с дела, не с думи!

В кафявите очи блесна надежда, накарала я да се почувства гузна. За Минис нямаше надежда.

— Ще го сторя — обеща младежът, — стига да не ме караш да предам приемния си баща или собствения си вид.

Той отново се пазареше — всичко, което помогнеше на нея, щеше да изглежда като предателство към аахимите.

— Какво ще стане с мен, когато Юриен се върне?

— Предполагам, че Витис ще те освободи.

Очевидно той не се бе замислял над това.

— Той никога няма да ме освободи, Минис. Аз ще остана ваша затворничка до края на живота си, наблюдавана ден и нощ, за да не изпратя някакво съобщение. Или…?

— Приемният ми баща е достоен мъж.

— Витис е всичко друго, но не и достоен. Многократно е показвал това. А и не е нужно да ме убива със собствените си ръце. Достатъчно е единствено да изтъкне, че аз представлявам проблем и десетки аахими с готовност биха ме очистили, за да се сдобият с благоволението му. За вас проточовеците не са нищо повече от вредители. И аз също не правя изключение, въпреки че на мен дължите оцеляването на вида си.

— Не е така — прошепна той.

— Щом Юриен се върне, аз ще бъда осъдена на смърт. Тогава никой няма да е способен да ми помогне. Но ти можеш да ми помогнеш сега.

— Като предам приемния си баща — огорчено каза той. — Това завинаги ще ме разруши в очите му.

— С течение на времето ще забрави. Ти си всичко, което му е останало. Трябва да му се опълчиш, Минис. Това ще повиши мнението му за теб.

— Ти не го познаваш.

— Ти казваш, че ме обичаш, кълнеш се, че си готов да ми помогнеш, а всеки път започваш да увърташ. Докажи обичта си — помогни ми да избягам. Ако го сториш, ще ти отдам душата и тялото си. В противен случай ставаш умишлен съучастник в убиването ми.

Минис не можеше да я погледне в очите. Той започна да обикаля палатката, хвърляйки срамежливи погледи към занаятчията.

— Ти нямаш представа какво искаш от мен.

Тиан не му позволи отдих.

— Искам единствено живота си — каза тя.

— В замяна на честта ми.

— Как ще се отрази на честта ти моята екзекуция? — остро се поинтересува жената.

— Моля те, Тиан. Боли ме да слушам да говориш така.

— Как иначе да разговарям с мъж, който заявява, че ме обича, но не е склонен да си повдигне пръста, за да спаси живота ми? Жалък си, Минис. Вземам си думите назад: ти не си мъж, а сополиво и хленчещо хлапе.

— Това не е истина, Тиан — изплака той. — Аз наистина те обичам.

— Тогава ми помогни.

Лицето му притъмня от придошлата кръв. Вените на врата му пулсираха.

— Приемни татко, какво да направя?

— Избягай с мен. Още сега.

— Не мога да те изведа от лагера. Всеки напускащ конструкт и пътниците му трябва да разполагат с пропуск.

— Дори и синът на Витис?

— Той ми няма доверие. Но може би след няколко дни…

— Утре ще бъде последният ни ден. Знаеш това много добре. Лагерът е почти празен. Остават още осемдесет и девет конструкта. След това ще останем в новия стан, където няма да ми позволят да помириша конструкт. Този път няма да успееш да отложиш, Минис. Щом Витис се върне, ще бъде прекалено късно.

— Но какво мога да направя? — проплака аахимът.

На Тиан й идеше да го зашлеви. Говорим за живота ми! Нима това не значи нищо за теб? Тя затвори очи, разсъждавайки трескаво. Бе опитала всичко, но страхът на Минис бе прекалено силен. Оставаше й само една възможност, макар въпросната да бе в пълна противоположност на същината й. Налагаше се да го нарани истински.

— Нищо! — заяви Тиан с целия сарказъм, който можа да вложи в една дума. Но пак не беше достатъчно. Трябваше да го разтърси. — Не можеш да ме спасиш, защото не ти стиска, Минис. Ти си момче, което се опитва да си нахлузи панталоните на приемния татко, но не успява, защото няма с какво да ги изпълни. Нищо чудно, че Витис се отнася с такова презрение към теб.

Аахимът се олюля.

— Ти си жестока, Тиан.

Тя впери изпепеляващ поглед в него и не каза нищо. Времето за приказки бе отминало.

— Може… може и да успея да сторя нещо — каза Минис. — Утре, когато превеждаш последните конструкти. Ще опитам тогава.

— Какво ще опиташ?

Той я бе провалял прекалено често. В този случай Тиан не можеше да си позволи лукса на смътните надежди.

— Ще спрем по средата на пътя. Аз ще открия начин да отвлека вниманието на пазачите. Ще откача въжетата, уж за да проверя нещо. Ще трябва да действаме бързо, но е възможно.

Тиан не бе очаквала, че ще успее да го убеди.

— Сигурен ли си?

— Да. Вече взех решение.

— Минис. — Тя се приведе и протегна ръце към него.

Аахимът я прегърна силно и зарида, което я накара да се почувства още по-виновна.

— Съжалявам, че се усъмних в теб. Но бях толкова изплашена. — Тя повдигна очи към него и напълно импулсивно притисна устни до неговите.

Тъй като това бе първата й целувка, тя не знаеше какво да очаква. Допирът приличаше на докосването до електрическа змиорка. Усещането се пренесе по цялото й тяло. Когато отдръпна глава, усещаше устните си набъбнали. В очите на Минис прочете желание и за момент се изкуши. Но от това нямаше да излезе нищо добро.

— Бъди така добър да ме отнесеш у дома — каза тя. — Първо доказателството.

 

 

На разсъмване я събуди някакъв непознат аахим.

— Къде е Минис?

— Зает е.

Тиан взе това за знак, че Минис отново се е поддал на страхливостта си. По време на изгрева тя се подготвяше да изтегли композиция от шестдесет конструкта — предпоследното пътуване. Кристалите на шлема й бяха презаредени в черния тесеракт. Аахимът я отнесе до първия конструкт, положи я в седалката и остана до нея. Изглежда Минис бе предал плана й.

След два часа машините бяха откарани в новия лагер и аахимите се усмихваха до уши. Пренасянето на конструктите, което малцина бяха смятали за възможно, бе почти приключено. Оставаха само още двадесет и девет машини.

Тиан се върна в Снизорт. Палатките бяха раздигнати и оставащите аахими, изцяло от клан Елинор (с изключение на двамата й пазачи) изчакваха в машините си. Единствено смачканата трева, отходните ями и издигащият се в далечината паметник показваха, че тук е имало лагер.

Минаваше пладне. Докато конструктите биваха свързвани, Минис изникна.

— Аз ще поема последния тур — обърна се той към пазача на Тиан. — Така ще можеш да приготвиш нещата си.

Непознатият аахим кимна и скочи долу.

Тиан седеше в машината и обядваше хляб и наденица.

— Нямам какво да ти кажа, Минис — каза тя, докато той се настаняваше в кабината.

— Открих начин да те спася. Всичко е планирано.

Младата жена не бе склонна да повярва. И да му се довери.

— Какъв? — предпазливо попита тя.

— По средата на пътя ще спрем, преструвайки се, че има някакъв проблем. Ще извикам на онези от втория конструкт да проверят връзката. Веднага щом те разкачат кабелите, ще избягаме.

Тиан бе разполагала с време да обмисли всички проблеми.

— Това не е кой знае какъв план. Ако конструктите открият огън преди да сме напуснали обхвата, няма да имаме шанс.

Оръжията не се нуждаеха от захранване — и копиеметите, и катапултите се задействаха ръчно. Само че занаятчията не бе могла да измисли друго. А когато изтеглеше и последните машини, шансът за бягство щеше да изчезне.

Минис се вгледа в очите й, потръпващ от чувство.

— Трябва да ми се довериш, Тиан. Готов съм да се отрека от първородството си заради теб.

Думите му не постигнаха желания от него ефект. За Минис вече бе прекалено късно. Той се бе почернил завинаги в очите й. Превръщам се в чудовище, помисли си тя. Но вече нямаше път назад.

— Така да бъде — рече Тиан. — Ще го направим.

Кабелът бе прикачен към първия следващ ги конструкт. От него бе пренесен към двете редици оставащи машини.

— Не тръгвай още — каза Минис.

— Защо?

— Ще видиш.

Аахимите разговаряха високо. Двама от тях, мъж и жена, се отправиха към далечния павилион. Те вървяха на известно разстояние един от друг и носеха необичайни шлемове. Жената насочи някакъв предмет, наподобяващ жезъл. Мъжът стори същото.

Някой зад тях изкрещя поредица от непознати за Тиан аахимски думи. Но последното слово й беше познато.

— Сега!

Син лъч изникна от жезъла на аахимата, а спътникът й запрати зелен. Лъчите се пресякоха над паметника, където въздухът заблестя. Разнесе се далечен гръм, съпътствал оформянето на сияещ купол. Той започна да се разгръща, за да покрие голяма част от бойното поле, където се бяха сражавали аахимите. Пъстроцветни линии танцуваха по него, напомнящи опитомена светкавица.

— Красиво е — каза Тиан. — Но какво представлява?

— Нека погледна. — Минис повдигна шлема й и си го сложи. — О, построили са същинско чудо. — Той й подаде обратно приспособлението. — Това е защита, която ще задържа настрана натрапници и животни, докато открием начин да приберем мъртъвците и конструктите си. Сега вече тръгваме.

Защитното лъчение бе изчезнало от погледа на Тиан в мига, в който шлемът бе отделен от черепа й. Докато си го слагаше, тя хвърли още един поглед към мистичния купол, а после задейства конструкта си. Чувстваше се неспокойно от факта, че е поверила живота си в ръцете на Минис. Ами ако страстта го напуснеше преждевременно или страхът все пак надделееше? Тиан трябваше да запази готовност за самостоятелно действие при първата изникнала възможност.

След минути главата й пулсираше болезнено, защото занаятчията не можеше да се съсредоточи изцяло. Тиан разтърка слепоочията си и позволи на излъчванията да се оттекат от съзнанието й. Облекчението бе почти болезнено. Дори и с помощта на шлема и предадените й техники задържането на пет полета представляваше убийствено напрежение.

— Какво има? — неспокойно се обади Минис, заслушан в променящия се вой на механизма.

— Днес е болезнено. — Тези думи съдържаха част от истината. — И е по-трудно от преди. Може би шлемът не се е заредил изцяло тази сутрин.

Конвоят спря. В люка на следващия конструкт изникнаха глави. Двамата войници в бойната кула стояха нащрек, стиснали арбалети.

— Дай ми шлема — каза аахимът. — Ще го заредя отново.

Тиан не искаше Минис да се отдалечава от нея.

— Защо не донесеш тесеракта тук?

Младежът направи знак да му донесат кутията, постави шлема за нужното време, сетне го оттегли.

Занаятчията отново го сложи на главата си.

— Така е по-добре — рече тя, макар да не чувстваше разлика. — Време ли е, Минис?

— Още не — промърмори той, без да я поглежда в очите. Той се потеше изключително силно, цялата предница на ризата му бе потъмняла. Още един лош знак. Минис не бе способен да събере смелостта, нужна за опълчване срещу собствения му вид.

Воят на механизма се зароди отново и конструктът се издигна във въздуха. Останалите машини също се отделиха от земята. Композицията продължи. Изминаха още половин левга.

Времето изтичаше. Тя трябваше да се спаси, веднага.

Тиан подаде накъсана последователност енергия, чието непостоянство накара конструктите да се разтърсят. Зад тях някой изрева предупреждение на аахимски.

— Спри! — извика Минис.

Младата жена се престори, че спира, а в същото време накара машините да се разтърсят още по-силно.

Силен трясък се разнесе зад тях. Две от машините се бяха сблъскали силно.

— Какво има? — попита Тиан, преустановявайки прилива на енергия. Разбира се, тя отлично знаеше какво е станало.

— Не зная. Ще отида да проверя.

— Това е нашият шанс, Минис.

— Още малко по-натам. — Той се изчерви, все така свел поглед.

Това бе краят. Минис бе прекалено слаб. Щом останеше сама в конструкта, тя щеше да избяга сама.

— Надявам се, че няма да им отнеме много време да оправят това — каза обърнатата назад Тиан, загледана в двете врязали се машини. Веднага щом Минис стъпеше на земята, тя щеше да се впусне напред. Ако се свиеше в креслото, щеше да затрудни прострелване. Шансът й бе малък, но трябваше да рискува.

Аахимът започна да слиза, но пазачите се развикаха и посочиха към Тиан. Те нямаха никакво намерение да я оставят сама в конструкта. Жената мислено изруга, когато Минис се върна и я отнесе на земята. Още един шанс бе пропуснат.

Аахимите вече се събираха край двата конструкта и оценяваха щетите. Повредите не изглеждаха сериозни, но за разделянето им щеше да е нужно време.

— Би ли ме отнесъл на сянка? — помоли Тиан. — Тук слънцето напича силно, а и без него се чувствам малко замаяна.

Минис не заподозря нищо, тъй като още я смяташе за парализирана. Той я отнесе под едно издължено дърво на около петнадесет крачки от конструкта и се отдалечи към катастрофиралите машини.

Тиан напрегна крака. Бягството от тази позиция щеше да я затрудни, защото пазачите от първия теглен конструкт я виждаха отлично. Но ако те й предоставеха и най-малкия шанс, тя щеше да се възползва.

Бяха донесени метални лостове. Шестима от най-силните аахими подеха опити по разделянето на двете машини. Наблюдателите скоро се разотидоха към собствените си конструкти и започнаха да разстилат покривки върху земята, за да се нахранят. Тицеа и близките й не правеха изключение.

Двамата войници слязоха от бойната кула. Сигурно се бяха опекли там, защото денят бе изключително жарък и задушен, без никакъв ветрец. Никой не гледаше към Тиан. Те знаеха, че тя не е способна да си служи с краката си и не може да избяга.

Занаятчията се канеше да се надигне, когато единият от пазачите погледна през рамо. Тъй като не видя нищо тревожно, той продължи към мястото на катастрофата.

Тиан видя, че Тицеа се приближава с намерението да я отнесе на обяд. Трябваше да тръгне веднага!

Младата аахима изчезна сред конструктите. Тиан се изправи. Гърлото й бе пресъхнало, дланите й се бяха изпотили от напрежение. Тя не се осмели да се втурне — рязкото движение щеше да привлече внимание. Вместо това небрежно се приближи до машината си и приклекна до нея.

Не последваха никакви викове. Тя се покатери вътре. Ръцете й се хлъзгаха по нажежените метални скоби.

Тиан си сложи колана, но докато наместваше шлема си, той се удари в люка. Звукът сигурно се бе разнесъл надалеч. Занаятчията веднага погледна през рамо. Минис се обърна рязко, но не каза нищо. Може би не я беше видял. Гадеше й се от напрежение. Сега бе моментът.

Тицеа изникна измежду редиците конструкти, оглеждайки се за Тиан. И я откри в конструкта. Девойката придоби измъчен вид, но верността към семейството и вида идваше на първо място.

В отговор на вика на Тицеа един от пазачите скочи и веднага насочи арбалета си в посоката на протегнатия й пръст. Но миг след това се отказа, защото от земята не можеше да се прицели добре. Той се затича към първия прикачен конструкт, за да се покатери в него.

— Тиан, изчакай ме — извика Минис и размаха ръце като изоставен любовник. Сякаш действително бе възнамерявал да я спаси. Но наистина ли бе планирал? Тя нямаше как да узнае. И нямаше намерение да спира сега. Ако останеше, щеше да намери единствено смъртта си.

Тя притисна шлема, изтегли енергия и я тласна към машината. Воят стана пронизителен. Конструктът се стрелна напред.

— Пази се! — разнесе се нечий вик. Последва моментен опън откъм кабела. Тиан вложи още енергия, но очакваното скъсване не последва. Конструктът се разтърси, сетне амплиметът пое контрол, всмуквайки огромен поток сила. Занаятчията се опита да го спре, но не успя. Никога не се кълни в амплимета! Машината се изстреля, кабелът звънко се скъса. Свободният му край се изстреля като змия.

Вик на болка заглуши за момент рева на механизма. С лек завой Тиан погледна назад. Виещият се кабел се бе увил около кръста и бедрото на Минис, за да го понесе към земята. Младият аахим биваше блъскан в канарите.

Вцепенената занаятчия извади кристала, за да забави машината.

Минис лежеше неподвижно. От хълбока му се стичаше кръв. Дори от това разстояние тя можеше да види костта, щръкнала от крака.

Дали го беше убила? Какво щеше да прави сега?

Всички аахими тичаха. Тицеа и баща й първи достигнаха Минис, за да му помогнат да седне, но побързаха да го отпуснат отново. Младата аахима скочи на крака и изкрещя нещо към Тиан, вик на ярост и предателство. Тяхната гостенка се бе отплатила за приема, осакатявайки Минис. С това бе докарала наказанието на клан Елинор.

Ако Минис изобщо бе още жив, то той умираше.

Войниците търчаха към нея. Болт профуча на по-малко от педя от ухото й. С периферното си зрение Тиан зърна как неколцина аахими се настаняват в бойните кули. Ако искаше да се спаси, тя трябваше да избяга веднага, оставяйки Минис да лежи окървавен на земята. Ужасяваше я мисълта за гнева на Витис.

Тя блъсна амплимета обратно в гнездото. С тласък на енергия, накарал косата й да задими, Тиан насочи конструкта на юг, към пустошта.