Йън Ървайн
Скрутатор (20)

Деветнадесет

Тиан се облегна назад и затвори очи. Опасяваше се, че не е успяла да убеди аахимите. Тя бе начинаеща в интригите, докато те бяха експерти — особено онази Юриен със студения поглед.

Събуди я нечие присъствие. Тицеа и брат й стояха на прага.

— Отново ли ще ме пазиш? — попита Тиан, зарадвана да види дружелюбно лице. Не се доверявай, веднага си напомни тя. Тицеа също е аахима. А сред аахимите нямаш съюзници.

— Да. Витис твърдо е решил да стъпче семейството ми. — След това Тицеа се изчерви, осъзнавайки, че думите й са прозвучали обидно.

Тиан учтиво подмина казаното.

— Какво би станало, ако избягам? — попита тя, докато Кале я повдигаше.

— Не би могла — отвърна аахимата. Изглежда мисълта й се струваше весела.

— Предполагам. Но ако кажем, че все пак успея?

— Тъй като в момента сме във война, това би означавало, че семейството и кланът ми не са успели да изпълнят дълга си. Възможно е да изгубим всичко, ако Витис реши.

Това изправяше Тиан пред неочакван проблем. Колкото и да се стараеше да се настрои срещу Тицеа, младата аахима й харесваше. Как можеше да избяга, след като Тицеа и семейството й щяха да понесат наказание?

Занаятчията долови миризмата на приготвяна храна още преди да са достигнали палатката на Тицеа. Жена на средна възраст работеше отвън, възползвайки се от светлината на светещ глобус (наобиколен от насекоми). В момента тя тъкмо нарязваше месо и зеленчуци, за да ги изсипе в кипящ казан. Усмивката й бе почти сходна с тази на Тицеа — отличаваше я присъствието на колебание. Жената бе по-дребна от дъщеря си, а косата й имаше кафеникав оттенък.

— Добре дошла, Тиан Лиз-Мар — каза тя. — Аз съм Зеа. — Аахимата премести черпака в лявата си ръка, за да протегне десница. — Какъв ужасен ден. Клетият Генис с нищо не заслужаваше това.

Виждайки отчаяното изражение на дъщеря си, Зеа побърза да смени темата:

— Влез вътре дете. Забрави за това, поне за момента.

Тиан се здрависа с нея.

— Ти ли си майката на Тицеа?

— За което несъмнено ще съжалявам. — Веселието й изникна отразено върху лицето на Тицеа. Аахимите умееха да прикриват болката си. — Шегувам се, разбира се. Тицеа е съвършена дъщеря.

Тицеа подбели очи, но скоро отчаянието се възвърна. Мъката й бе прекалено дълбока.

Тиан веднага бе харесала Зеа. Подобно на дъщеря си, тя изглеждаше тъй нормална. Останалите аахими, които занаятчията бе познавала, неизменно се бяха отличавали със студенина и себевглъбение.

— Вечерята ухае прекрасно — каза тя. Вече не помнеше кога за последно бе яла нормална храна.

— Надявам се, че няма да ти се стори прекалено люта — каза Зеа, споглеждайки се с дъщеря си.

— След разпита на Витис и Юриен нищо не би могло да ме подлюти.

Двете аахими отново се спогледаха.

— Юриен — потръпна Зеа.

Скоро след това те седяха под шатрата, приседнали в изненадващо удобни метални столове, наместили купи върху коленете си. Отмятането на платнището изпревари първата хапка на Тиан — вътре уморено пристъпи някакъв мъж. Той не беше много висок, но се отличаваше със силна снага и косата му имаше същия цвят като гривата на Кале.

С овлажнели очи Зеа се затича да го прегърне. Тицеа последва примера й, а Кале стисна ръцете на баща си. След това погледът на непознатия се спря върху Тиан. След миг аахимът се отправи към нея.

— Тиан — представи се тя, остави купата на пода и протегна ръка. — Съжалявам, не мога да се изправя.

Той трепна, хвърли поглед към Зеа, сетне взе ръката на занаятчията.

— Тиан, създала летящия конструкт. Аз съм Ираел. Приемам, че ние сме твои пазители?

— Боя се, че е така. Съжалявам за затрудненията, които…

Ираел се усмихна неподправено. Аахимите от клан Елинор се опомняха бързо.

— Докато си под нашия покрив, ти си наша гостенка.

— Но…

— Първият клан би правил всичко по силите си, за да ни стъпче, дори и ако ти не беше тук. Да не говорим повече за това. Как е положението с водата, Зеа?

— Привършва, но за един герой, завърнал се от бойното поле, има достатъчно.

Хванати под ръка, двамата се оттеглиха в едно от по-малките помещения. Разнесе се плисък. Скоро Ираел се върна, облечен в чисти дрехи. Той си взе купа, напълни я и започна да се храни.

След вечерята, протекла мълчаливо, Зеа отвори бутилка с вино и им наля по малко.

— Това е силното ни вино — каза Тицеа, внимателно подушвайки чашата си. — За специални случаи и почетни гости.

Тиан повдигна чаша и каза:

— За щастието на клан Елинор, каквото и да е то и където и да се намира.

— За клан Елинор — повториха останалите. Сетне Кале се оттегли, за да продължи с уроците си.

— Сега ще те помоля да ни извиниш за липсата на внимание — обърна се Ираел към Тиан. — Но трябва да поговоря със Зеа за войната.

— Не бих имала нищо против да ме изнесеш отвън.

— Нищо от това, което имам да кажа, не е нужно да остава скрито от една почетна гостенка.

— Какво ново? — каза Зеа. — Носят се хиляди слухове, но кои и до каква степен са истинни…

— С изключение на малцината, все още пълзящи сред тунелите на Снизорт, лиринксите се оттеглиха. С помощта на роби, войници и животни човеците започнаха да изтеглят кланкерите си на северозапад към най-близкото поле. Говори се, че скрутатор Ксервиш Флид, с когото преговаряхме неотдавна, също е изпратен да тегли машини. Проточовеците се нахвърлят едни връз други като кучета. — След това той се усети и погледна към Тиан. — Моля за извинение. Това беше неучтиво от моя страна.

— Колко дълго ще им отнеме да издърпат всичките си тенекиени машини? — попита Зеа.

— Много дни, макар че ще приключат далеч преди ние да сме преместили конструктите си.

— Смяташ ли, че биха ни помогнали?

— Не и след като Витис задигна Тиан изпод носовете на скрутаторите.

— Не бях чула за това — каза по-възрастната аахима.

— Разбра ли за Генис? — попита съпругът й.

— Двете с Тиан бяхме там — намеси се Тицеа. — Беше ужасно, татко.

— Но разбирам, че Витис продължава да настоява за използването на амплимета — каза Зеа. — Какво ще стане сега?

— Амплиметът е изключително опасен. Някои от клановете — той изброи няколко на пръсти — смятат, че кристалът трябва да бъде унищожен веднага. Признавам, че аз също споделям това мнение.

— А други са на мнение, че той трябва да бъде използван на всяка цена — рече Зеа. — Особено клан Натаз.

— Това е така. Започва да се трупа недоволство от водителството на Витис, особено сред Натаз и Даргау. Тези кланове се интересуват от амплимета още от мига, в който узнаха за съществуването му. Триор правеше всичко по силите си, за да осуети плановете на Витис и да получи възможност да се сдобие с кристала. Клан Натаз няма нищо против рухването на Първия клан. — Той се обърна към Тиан. — Когато пристигнахме на Сантенар, трябваше веднага да се срещнем с предводителите ви, за да преговаряме условията по закупуването на земя. Тази планета е достатъчно голяма за всички ни, а ние бихме могли да помогнем с много на човечеството. Скрутаторите несъмнено биха се съгласили. Нямаше как да ни изпратят обратно.

— Витис никога не би постъпил така — каза Зеа, присвила гневно очи. — Огорчен от тежестта на собствените си постъпки, той е вманиачен да завладява.

— Но той още не е завладял земя — рече Тиан.

— Ще го направи, щом получи онова, което желае — отвърна аахимата. — Летящият конструкт. Тази му мания ни струва много скъпо и клановете са на път да се разбунтуват. Той изостави отдавна изготвяните ни планове и ни отведе до това кърваво бранно поле, преследвайки летящата машина. — Тя отпусна длан върху ръката на съпруга си. — Твоят героизъм е оценен… Какво има, Ираел?

Аахимът бе започнал да почервенява. Скоро лицето му пламна. Той се надигна рязко и започна отсечено да обхожда палатката, свел глава. След десетина обиколки той спря, обърна се и погледна Зеа в очите.

— Ние не сме герои! — рязко каза той. — Не ни бе позволено да се проявим.

— Какво говориш, Ираел?

— Клановите предводители не ни разрешиха да се сражаваме редом до съюзниците си, а отново и отново ни оттегляха. Когато съюзниците ни отчаяно се нуждаеха от помощ, ние не бяхме там. И те умираха заради това. Ние сме посрамени.

Зеа се бе вторачила в него, притиснала длан над устата си.

— Но ти си предводителят на клан Елинор…

— Не и на бойното поле. Нашият клан бе командван от Витис и моята дума не значеше нищо.

— Но това е ужасно. Да изоставим съюзниците си в нужда… Проточовеците сигурно ни смятат за страхливци.

— И с пълно право — тежко каза Ираел.

— Значи хилядите ни убити и ранени младежи са били напразно? А припасите ни привършват. Скоро ще се наложи да изоставим конструктите си и тогава ще бъдем просяци сред враждебна земя. — Тя повиши глас. — И защо сме тук, Ираел?

— Аз самият се питам същото — с наведена глава отвърна аахимът. — Ще трябва да плячкосваме, за да оцелеем — и тогава целият Сантенар ще се надигне срещу нас.

Зеа полагаше усилие да запази контрол.

— Този свят е голям и има предостатъчно земя. В последната година от войната човечеството е изгубило повече от цялата ни бройка. Ако се отнесем достойно с тях, те ще ни приемат.

— Съмнявам се — каза Ираел, — макар също да смятам, че това е най-доброто, което можем да сторим.

— Клан Даргау настоява за война срещу тях — каза Зеа. — Да ударим силно, казват те, да вземем това, което ни е нужно, и да го защитим.

— Даргау винаги са били войнолюбци. — Ираел замислено гледаше в недокоснатата си чаша. — Но когато ножът опре до кокала, те предпочитат да рискуват онези от останалите кланове.

— Говори се, че враговете са избягали — рече съпругата му. — Истина ли е това, Ираел?

— Оттеглиха се, но се съмнявам, че са близо. Ако решат да нападнат отново, ще ни намерят страшно уязвими.

Той изглеждаше изплашен. Това чувство се предаде и върху останалите, но Зеа каза:

— Ако се стигне до това, ще се сражаваме. Дори и да се наложи да се сражаваме с голи ръце. Няма да умрем с молби. А междувременно трябва да се погрижим за мъртъвците си.

— Ще започнем да събираме телата на сутринта. Луксор вече изготвя паметник с подходяща защита.

Тиан не можеше да скрие уважението си. Дори и в такава ситуация те възнамеряваха да почетат мъртвите си.

— Юриен също е на мнение, че Витис не бива да използва амплимета — каза тя сред настъпилата тишина. — Но той смята, че няма друг начин за спасяването на конструктите.

— Може и да е прав — съгласи се Ираел. — Но след случилото се днес кой би се осмелил?

— Юриен предложи да използват мен — рече занаятчията.

— Безчестие! — възкликна Зеа.

— И безумие — додаде Ираел. — Някога един амплимет едва не е разрушил цивилизацията и света ни.

— Какво е станало? — попита Тиан.

— Не зная. Случило се е преди основаването на нашия клан, а пълната истина така и не е била разкрита — отвърна аахимът. — Говори се, че дори матах Юриен, пазителка на аахимските тайни, не я знае. Някои хроникьори твърдят, че хароните са открили света ни заради употребата на кристала и така последвало хилядолетно робство. Амплиметът е много опасен, Тиан.

Кале нахлу:

— Витис идва, за да отведе Тиан!

Тицеа отпусна лице в дланите си.

 

 

Сигурно вече минаваше полунощ. С напредване на разпита различията между Витис и Юриен бяха изпъкнали в още по-голяма степен. Старицата бе отхвърлила предложението му за използване на амплимета, при което Витис бе преминал към друга идея — да използва кристала, за да открие тайната на полета.

— Ако се сдобием с въздуха — рече той, крачейки напред-назад, — ще си върнем всичко, което изгубихме.

— Но не и погиналите! — възрази Юриен. — Забранявам, Витис. Трябва да сведем загубите си до минимум и да изоставим конструктите.

— Полетът е единственото нещо, което ще ни спаси. Няма да се предам.

— Тиан не лети съзнателно и не може да обясни — каза аахимата. — Не можем да ти правим повече отстъпки, Витис.

— Няма да изоставя цяла флотилия конструкти и да помъкна багажа си на гръб като някакъв скитник.

— Нямаш друг избор.

— Искам да поставя Тиан в някой конструкт — каза предводителят. — Ако действително се нуждае единствено от амплимета, то тя ще накара машината да полети. А дори и да не успее, пак ще може да издърпа останалите конструкти.

— С това ще докараш и нейната, и своята гибел.

— Тя го е използвала с месеци, не е уязвима като нас.

— С течение на времето това може да се промени — заплашително рече Юриен.

Тиан местеше поглед между двамата. Който и от тях да надделееше, нея я очакваха неприятни последици.

— Онези, които се страхуват от кристала, са свободни да поемат пеш към Госпет! — изфуча аахимът. — Аз съм отговорен за тази ситуация и аз ще извадя всички ни от нея. С непокътната флотилия. А ако не успея, изберете си нов водител. Просто ми дай шанс, Юриен.

Старицата впери продължителен поглед в него.

— Така да бъде — рече тя. — Но само един опит.

— Започвам веднага.

Ужасената в още по-голяма степен Тиан бе отнесена в най-близкия конструкт и поставена в креслото. Нощта бе мрачна като подземията на Снизорт.

Витис, все така държащ амплимета в лист платина, го инсталира.

— Тиан, открий поле и накарай конструкта да полети.

Тя щеше да бъде разобличена. Но какво можеше да направи?

Тиан си пое дъх и вложи достатъчно енергия, за да задейства конструкта. Машината оживя и се издигна на обичайното си разстояние над земята. Преструвайки се на напрегната, занаятчията дръпна лоста, за да насочи конструкта в полет. Нищо не се случи, разбира се, а след това полето изчезна от съзнанието й. Страхът й пречеше да се концентрира — опасяваше се, че амплиметът ще поеме контрол, както бе сторил с Генис.

— Какво правиш? — остро попита Витис. Изглежда я подозираше в саботаж.

— Така издигнах таптера — излъга Тиан, обърса лице и опита отново. — Не става — тихо промълви тя.

— Постарай се повече!

— Не я притискай! — сряза го Юриен. — Този тип талант не работи под принуда.

— Съжалявам. — Витис се поклони на матаха. — За момент нетърпението потъмни разсъдъка ми.

След още няколко престорени опита Тиан каза:

— Не успявам да установя баланса. Полето въобще не осцилира.

— Ти не правиш нищо — каза Витис. — Само в рамките на минути си издигнала конструкта на Триор.

— Тогава беше различно — отвърна тя с пребледняло лице. — Бяхме на път да умрем. Талантът ми просто се разгърна.

— Ако умишлено криеш тайната от нас — с ожесточение просъска Витис, — ще те накарам да съжаляваш.

— Заплахите няма да решат проблема — напомни му Юриен. — Ако и с нея се случи същото като с Генис, с нас е свършено.

Предводителят на Първия клан се овладя с усилие.

— Би ли опитала отново, Тиан? — меко каза той.

Юриен й бе подсказала решението, но постановката трябваше да изглежда убедителна. Тиан изтегли максималното количество енергия, което можеше да понесе, сетне прибави съвсем малко. За нейно облекчение механизмът на конструкта се отзова веднага, изревавайки. Сега й оставаше да накара полето да затрепти, за да ги убеди, но можеше ли да успее?

Тя насочи енергията обратно в полето, издърпа и отново я запрати. Ревът под краката им стана пронизителен, утихна, сетне пак се усили. Внезапно конструктът се завъртя като пумпал и двамата аахими полетяха встрани. А Тиан не бе докосвала лоста.

Витис изруга неясно, а Юриен нададе уплашен вик. Занаятчията усещаше настръхването си, долавяше и слаба миризма на изгоряло. Страните й се зачервиха, погледът й се замъгли. Тя потърка очи. Можеше да различи Витис, който не изглеждаше убеден. Трябваше да го накара да повярва — и то бързо. Иначе нямаше да е в състояние да опазва тайната.

Тиан насочи още енергия в контролера, сетне я тласна обратно. След още няколко повторения на процедурата излъчването започна да трепти, подобно на огън, задвижван от духала. Дори и с просто око занаятчията можеше да различи пулсиращите около нея аури.

Същото важеше и за Юриен, която извика тревожно:

— Достатъчно, Витис. Тези явления не са нормални.

— Продължавай, Тиан — процеди аахимът.

Механизмът нададе металически вой и започна да се разтрошава. Изгаряща болка накара Тиан да се превие. А опитът й да прекъсне притока на енергия се провали — амплиметът бе поел контрол. Тя не бе прекратила навреме.

Младата жена отвори уста, за да изпищи, но от гърлото й изхвърча единствено пушек. Пламтящото усещане се усили. Дори очните й ябълки се нагорещяваха. Тя нямаше представа какво да стори. Вихрушка беше разпръснала мислите й.

Витис ужасено се взираше в нея. Той нададе вик, по-скоро приличащ на дрезгаво хриптене. Жаба, пленена в горски пожар…

Юриен стовари пестника си върху освобождаващия механизъм. Кристалът изхвърча от гнездото, а аахимата го улови с изкривените си от старост пръсти, кривейки лице от болка. Стиснала амплимета, тя изрече три думи на някакъв непознат, гърлен език. Болката започна да се оттича от Тиан. Старицата побърза да увие кристала в платината и го прибра в джоба си.

Занаятчията рухна от креслото, увисвайки на ремъците. В полусъзнанието й до нея достигна сухият глас на Юриен:

— Ти си по-голям глупак, отколкото съм смятала, Витис. Доволен ли си сега?

Изражението му загатваше, че той всеки момент очаква Тиан да експлодира в лицето му. Присъстваха и нотките на зараждащо се гадене.

Занаятчията изцяло дойде на себе си по време на пренасянето й към целителската палатка. Витис и матахът все още спореха.

— От този момент ще преустановиш търсенето на полета — студено каза Юриен. — Или ще залича Интис от Регистъра на Единадесетте.

— Интис винаги е бил Първи клан! — извика той. — И бе преизбран само преди една…

— Само защото ти промени гласовете — долетя гласът на Триор от другата страна. — Клан Интис не е достоен, Юриен. Знаеш ли как в действителност Витис е постъпил със сина ми?

— Говори — подкани я старицата. В гласа й започваше да се заражда заплаха.

— Представил е използването на амплимета като въпрос на чест, знаейки, че Генис е прекалено благороден, за да откаже. Витис го уби…

— Той ме умоляваше — с непоклатимо овладяна реч заяви аахимът.

— Не е трябвало да се съгласяваш.

— Той ме убеди, че така би било най-добре за всички ни, тъй като ти си го била учила за контролирането на амплимета.

— Триор? — остро каза Юриен. — Истина ли е това?

— Двамата с Генис разговаряхме по този въпрос — неохотно каза Триор.

— Знаех си — рече Витис. — Ти си му внушила, а сега виниш мен, за да облекчиш собствената си вина.

— Това е лъжа! Заличи него и клана му, Юриен. Нека стоят под клан Елинор.

— Лицемерка! — кресна Витис, побеснял. — При положение, че самата ти отведе Минис, единствения наследник на Първи клан Интис, в Снизорт, нарушавайки изричната ми заповед той да остане в лагера!

— Ето каква била работата — каза Триор. — Жалката ти мъст.

— Обоснови действията си, Триор — рязко я подкани матахът.

— Минис не спираше да ме умолява да го взема със себе си. Аз му отказах, но той не се отказваше и в крайна сметка използва ранга си, за да ми заповяда. Има свидетели, които не са от моя клан.

— Разговарял съм с тях — рече Витис. — Те казват, че ти си се възползвала от слабостта му към Тиан. Отвела си Минис в Снизорт с надеждата, че той ще умре, а заедно с него ще погине и клан Интис. Вие от клан Натаз винаги сте негодували срещу долната си позиция. Не бихте се спрели пред нищо в името на незаслуженото си издигане.

— Аз изведох Минис от Снизорт — каза Триор. — А ти уби моя син и наследник.

— Тиан е извела Минис. Тя е спасила и неговия живот, и твоя.

— Достатъчно! — каза Юриен. — Клановите предводители ще отсъдят. За момента оставете различията си. Трябва да намерим начин да напуснем това място.

— Трябва, но кой ще рискува да сподели съдбата на сина ми? — каза Триор.

Крачеха по неравна земя. Тиан държеше очите си затворени, макар светлината върху клепачите й да показваше, че е утро. Трудно й беше да слуша думите им, защото все още я измъчваше силна болка. Сякаш някой бе вливал вряла вода по хранопровода й.

— Юриен може да го използва — каза непознат глас.

Онзи, който носеше Тиан, застина. Някой извика сепнато. Друг каза:

— Как смееш да наскърбяваш матаха на всички аахими?

— Съжалявам — отвърна непознатият глас. — Позволих си прекалено много.

— Не са нужни извинения — отвърна Юриен. — Народът ми има дълг към мен, а аз имам дълг към него. Мога да използвам амплимета веднъж или два пъти и да оцелея. Но дори и аз не бих могла да си служа с него всеки ден в продължение на седмици. А нищо по-малко не би могло да спаси конструктите ни.

— А ако се редуваме в употребата му? — попита Витис. — Ако най-силните доброволци го използват по няколко часа, ще успеем да спасим някои от машините си.

— Дай ни личен пример, Витис — жлъчно каза Триор.

Настъпилото мълчание бе нарушено от Юриен.

— Витис?

— Ако сторя това, ще оставя клана си беззащитен — каза той.

— Клан Интис, последен клан — изсумтя Триор. — Страхливци до един!

— Няма да има доброволци — рече Юриен, — защото повечето от тях ще споделят участта на Генис. А и другите рискове…

— Не тук! — извика Триор.

— Трябва да говорим за другия проблем — каза матахът.

— Какъв проблем? — попита мрачен глас, който Тиан разпозна като принадлежащ на Луксор, предводител на клан Измак.

— Амплиметът е общувал с възловите точки в Снизорт, Бореа Нгурле и Тиртракс. За малко не е освободил Кладенеца на ехото.

— Значи той е същият като онзи кристал, който в миналото едва не е докарал гибелта на света ни — бавно избоботи Луксор. — Опасявах се от това. Най-добре би било да унищожим амплимета и да се оттеглим. Дори и след като изоставим тези машини, край Госпет все още разполагаме с пет хиляди. Има и други, разпръснати на по-малки групи. На Сантенар не съществува нищо, което да е в състояние да им се противопостави.

— Проточовеците ще разглобят изоставените машини — възрази Витис — и скоро ще се научат да изработват свои. Какво ще стане с нас тогава? Има и друго. Лиринксите не са се оттеглили далеч. Ако те ни нападнат по време на прехода, ще ни унищожат. Не можем да рискуваме.

— Тогава какво ще правим?

— Как е Тиан? — попита Юриен.

Занаятчията усети хладните ръце на целител върху челото си.

— Ще се възстанови — каза непознат глас, — но ще изпитва силна болка, когато дойде на себе си. Днес или утре тя няма да е в състояние да ви помогне.

— Не пести усилия и лекове — нареди Витис. — Вдругиден я искам на крака. Тя трябва да използва амплимета, за да изтегли конструктите ни.

Изглежда, че още аахими се бяха присъединили по пътя, защото някой възрази:

— Дори ако тя беше наш враг, подобна постъпка би била безчестна. Но тя е героиня, която спаси вида ни. Непростим позор е да й се отплащаме по подобен начин!

Още два гласа, също непознати, се възпротивиха със същата разпаленост.

— Какво ще кажеш ти, Юриен? — рече Витис. — Все още ли забраняваш?

Тя не отговори веднага. Настъпи няколкоминутна тишина, нарушавана единствено от множество стъпки.

— Цяла нощ размишлявах над това, премислях мъчително. Всеки избор представлява заплаха.

— И какво решение взе? — каза предводителят на клан Интис.

— Имаш разрешението ми да използваш Тиан, за да спасиш конструктите ни. Но само за тази цел. И това трябва да бъде сторено с изключителна предпазливост.

— Аз няма да подкрепя това! — извика Луксор.

— Отхвърлям възражението ти — каза Юриен. — На всички ви е известно мнението ми за амплимета: мразя го и се боя от него. Но Витис ме убеди, че нямаме избор. Налага се да използваме този пагубен кристал, за да се спасим от заплашващата ни гибел.

— Тогава нашият Синдик трябва да научи — каза вторият непознат глас — и да получи възможност да обсъди…

— Няма време — прекъсна го старицата. — Витис, твоето предводителство е отнето. В тази критична ситуация не ми остава друго, освен да се възползвам от правото си да поема властта. Ще използваме Тиан, а за последиците ще се опасяваме после.

— Как смееш да подкопаваш основните принципи на нашия Синдик? — извика нов глас, треперещ от гняв.

— Матахът стои над клановете и техните предводители — напомни им Юриен. — В подобни обстоятелства това е мой дълг.

Тези й думи породиха още по-усилени спорове, които тя смълча с нетърпящ възражение тон:

— Решено е в името на матаха. Всеки, който оспорва взетото решение, излага на риск собствения си живот и съдбата на клана си.

Настъпи дълго мълчание, натежало от напрежение. Тиан чуваше ударите на сърцето си.

— Ами ако кристалът достигне втората степен от събуждането си и поеме контрол над нея? — каза Луксор. — Ако той напредне достатъчно, за да изпълни предназначението си, няма да успеем да го спрем.

— Съдейки по това, което тя ни каза — рече старицата, — амплиметът все още се намира далеч от тази степен. Ще изместим всички конструкти, които можем. Колкото издържи тялото й.

— Срамът на този недостоен ден вечно ще петни Историите ни — каза Луксор.

— Как ще запишем това? — рече друг възразяващ. — Как ще обясним това на децата си и техните деца?

— Историята е това, което бива записано — рече Юриен. — А то ще бъде записано така: Тиан е помолила да й позволим да ни помогне в тежката ситуация, защото е обичала аахимите и е осъзнавала, че ние сме превъзхождащ вид.

— Готова си да впишеш лъжа в Историите? — промълви втрещеният Луксор.

— Веднъж вписана, тя става истина.

— Не и ако всички знаят.

— Всички останали аахими ще бъдат държани встрани от нея. Как ще узнаят?

— Аз зная — промърмори Луксор. — И ще го разглася.

— Тогава ти ще се изправиш пред своя собствена дилема. Така да бъде.

— Ами ако… — поде предводителят на Измак. — Ами ако се стигне до най-лошото и кристалът навлезе в третата си фаза — пълно събуждане? Готова си да рискуваш и този свят?

— Ще спрем малко преди границите на излъчването на възловата точка — каза Витис. — Така амплиметът няма да получи възможност да черпи голямо количество енергия.

— А ако превземе Тиан?

— В теглените конструкти ще има арбалетчици — рече Юриен. — И мистици, които внимателно ще следят състоянието на кристала. Ако те доловят признаци за обладаване, войниците ще я прострелят.

Дори самият Витис възкликна сподавено при тези думи. Може би си бе спомнил, че Тиан е спасила сина му от огнена смърт.

Самата Тиан се нуждаеше от големи усилия, за да задържи неподвижността си. Междувременно аахимите бяха достигнали заслона на целителя и вече я внасяха вътре.

— Това е недостоен начин да се отплатим на жената, която спаси целия ни вид — каза Луксор.

— Ако тя знаеше какво би могъл да й причини един напълно разбуден амплимет — рече Юриен, — щеше да лази в краката ни и да ги целува от благодарност.