Йън Ървайн
Скрутатор (15)

Четиринадесет

Витис взе амплимета и хедрона на Тиан, обви ги в тънки листове платина и ги прибра в джоба си. Самата занаятчия предаде на млад и жизнерадостен мъж — едър гигант с къдрава руса коса. Необичайна гледка за един аахим.

— Аз съм Генис — обърна се той към Тиан. В момента аахимите тичаха обратно към лагера си. — Не се страхувай. Нищо лошо няма да ти се случи, докато аз те наглеждам.

По някаква странна причина тя знаеше, че думите му са истина. Доверието, което моментално изпита към него, преди това бе чувствала единствено към Малиен.

През целия половинчасов път Витис не каза нито дума на Тиан. Веднага щом пристигнаха, Генис остави пленената върху метален стол и придърпа предводителя встрани. Там русокосият аахим започна да обяснява нещо, оживено ръкомахайки към конструктите.

Витис слушаше смръщено. Акцентът на Генис бе почти неразбираем за Тиан. Тя успя да долови единствено, че става дума за амплимета. Накрая предводителят на клан Интис поклати глава.

Генис поднови аргументите си още по-разпалено, но със същата добронамереност. Едната му ръка посочи към позорно отпуснатите върху земята конструкти. Другата се протегна към Витис, сякаш в молба.

— Не мога да позволя — процеди последният. — Прекалено опасно е.

Генис не се отказа. Витис започна да крачи напред-назад със сведена глава, която най-накрая кимна в потвърждение. Младият мъж изслуша внимателно последвалите инструкции — или предупреждения — сетне прие подадения му платинен пакет.

Русият младеж радостно стисна ръцете на предводителя, поклони се ниско и, след като весело помаха на Тиан, се затича към група конструкти, за да се покатери в най-близкия.

Тиан продължаваше да упражнява мускулите на краката си — трябваше да си върне силата колкото се може по-бързо. Трябваше да е способна да върви, дори да тича. Фактът, че аахимите не знаеха за възстановяването й, й даваше малко предимство.

Лагерът кипеше от активност. Десетина души обградиха Витис, говорейки настойчиво. Той изслуша съобщенията им, навъси се и се обърна към един помощник:

— Доведи я!

Онзи грабна Тиан и последва Витис. Предводителят прекоси половината лагер, за да се отправи към една голяма шатра. Още от десетина крачки той се провикна:

— Излез!

Той бе произнесъл думата на аахимски, но Тиан разбра — в Тиртракс Малиен я бе учила на езика.

Появи се млада благородница. Тя бе дребна за аахима, с червеникава коса и бледа кожа. Всичко това веднага я отличаваше от околните.

Помощникът постави Тиан направо в прахта.

— Това е Тиан Лиз-Мар, крадлата, която задигна конструкта ни — продължи Витис на сантенарски. — Пази я с цената на живота си, Тиссеа, или клан Елинор ще понесе пълна отговорност.

Младата аахима се поклони, но когато намусеният Витис се обърна и започна да се отдалечава, тя отправи груб жест към гърба му и съзаклятнически се усмихна на Тиан.

Занаятчията също не сдържа усмивката си.

— Здравей, Тиссеа. — Името й се струваше странно. — Правилно ли го произнесох?

— Като за човек, да. Името ми е Тицеа.

Тя говореше общия език съвсем свободно, макар и с леко носова интонация.

— Извинявай, Тицеа. Опитах се да повторя произношението на Витис.

— Тиссеа е… груба дума. Той умишлено целеше да ме обиди.

— Защо? — попита Тиан.

— Знаеш ли защо клан Интис се нарича Първи клан?

— Да. — Занаятчията заслони очи. Бе прекарала много седмици под земята и слънцето бе болезнено за очите й, макар и почти привечерно.

— Да отидем на сянка.

— Не мога да се изправя — каза Тиан. — Парализирана съм от кръста надолу.

Тя нямаше намерение да разкрива малкото си преимущество пред никого, дори и дружелюбната Тицеа.

Макар че двете бяха почти еднакви на ръст, аахимата повдигна Тиан с лекота и я отнесе под едно дърво. От ствола му надничаха шипове с червеникав връх.

— Клан Елинор, в очите на Интис и някои от другите кланове, е Последен.

— Защо? — Любопитството на Тиан бе разбудено. Тя винаги бе изпитвала повече симпатия към малките хора.

— Ние сме различни. Повечето аахими са високи и смугли, а представителите на нашия клан са предимно дребни и с бледа кожа, освен това много от нас са червенокоси. Интис смята, че кръвта ни е била покварена от някакъв иноземен посетител.

— А това действително ли е така?

— Не зная. Старейшините пазят родовото ни наследство в тайна. Клан Елинор не е харесван, защото ние не сме достатъчно покорни. Често изразяваме несъгласие с решенията на Десетте. По-точно Единадесетте, с Интис. На нас гледат не само като на нелоялни, но и като на индивидуалисти. Това се счита за голям позор — усмихнато довърши тя.

— Ти не носиш оръжие, Тицеа. Това ми се струва странно за една охранителка.

— Аз не съм охранителка. Аз съм благородна и съм наследница на баща си. Витис го мрази, затова ми повери да те пазя. Чрез това назначение той нанася обида на баща ми и целия клан Елинор.

Тиан се замисли над думите й.

— Вашият клан малък ли е?

— На Аахан беше най-малкият. Но ние бяхме единственият клан, решил изцяло да мине през дверта. Повечето от нас оцеляха. Така че ние сме на девето място по численост сред дванадесетте аахимски клана. Ние сме пет хиляди.

— В Тиртракс срещнах възрастна жена на име Малиен — каза Тиан, — която донякъде приличаше на теб. Тя спомена, че води произхода си от клан Елинор. Но сантенарските аахими не следват кланова принадлежност.

Тицеа се намръщи.

— В древни времена неколцина от моя клан са били отведени тук като роби.

— Тя е много известна, присъства в едно от Великите сказания.

— В такъв случай се надявам някой ден да посетя Тиртракс и да се срещна с нея. Ние не знаем почти нищо за онези от нас, прекарали хиляди години в изгнание на Сантенар. Би ли искала да пийнеш нещо?

— Да, моля. Много съм жадна.

— Ще те отнеса до шатрата.

Тиан започваше да харесва младата аахима. Това щеше да представлява проблем, когато занаятчията се опиташе да приведе плана си в действие. Но пък Тицеа не бе поискала от нея да обещае, че няма да бяга.

Широката палатка бе разделена на голям централен отсек, около който се издигаха други, по-малки стаи. Килимите, с които шатрата бе застлана, изглеждаха скъпи. За сметка на това единствената мебел представляваше малка маса, край която червенокос младеж пишеше нещо. Наоколо се виждаха метални сандъци.

— Това е брат ми Кале — рече Тицеа, все още носеща гостенката си на ръце. — Кале, това е Тиан, която отвори дверта и откри тайната на полета.

Тиан почувства срам от внасянето си и се зарече да се упражнява още по-усилено.

Удивеният Кале остави перото си.

— Тиан! — възкликна той. Миг по-късно момчето си припомни обноските и протегна ръка. Дългите аахимски пръсти се обвиха стегнато около дланта й. — За мен е голяма чест да те срещна.

Кале изглеждаше на не повече от тринадесет, но пък с аахимите бе трудно да се определи действителната възраст. Той бе висок колкото сестра си, с бледа, чиста кожа, дълъг нос, зелени очи и огненочервена коса.

— Как така тя… — юношата местеше поглед между двете.

— Витис ми нареди да я пазя.

Бузите на Кале придобиха цвета на косата му.

— Но… — Той заби поглед в земята, обезсърчен. — Обезчестени сме. Какво ще кажеш на татко?

— Той не се е върнал от битката… — Виждайки притеснението в очите на брат си, тя побърза да добави: — Все още.

Кале се помъчи да се овладее.

— Но ще се върне, нали?

Треперещият му глас молеше за потвърждение.

— Разбира се, че ще се върне. А ти се връщай към уроците си.

Юношата отново се върна към книгата си, но не спираше да поглежда към входа на шатрата.

Със свободната си ръка Тицеа взе кошница.

— Искаш ли да се върнем под дървото? Вън е по-хладно. Този свят е горещ.

— И за мен е така — рече Тиан.

— Ти си родена в другия край на Лауралин, нали? В Тикси, на западното крайбрежие?

— Знаеш много за мен — каза занаятчията.

— Ти ни спаси. Ти си част от нашите Истории.

— Но…

— Да? — учтиво я подкани Тицеа.

— Не искам да ти преча. Сигурно се притесняваш за баща си.

— Така е — отвърна аахимата. — Но това е личен въпрос, а аз имам дълг да се грижа за теб. Нека не говорим повече за това. Истината е, че ти си приветствана разтуха от проблеми, за които не бих могла да сторя нищо.

— И все още ми се струва малко странно — каза Тиан.

— Какво имаш предвид?

— Да стоим тук и да си говорим спокойно, докато войната бушува на няма и левга. — Тя махна с ръка в приблизителната посока на бойното поле.

— Битката приключи преди часове. Враговете се оттеглят на запад.

— Спечелихме ли? — Прекарала толкова дълго под земята, Тиан нямаше представа за развоя на сраженията.

— Не, но и не изгубихме. — Тицеа обясни за неочакваното избухване на възловата точка и за въздухоплавите, пристигнали в най-критичния момент. — Лиринксите се оттеглят, защото Снизорт гори. Но всички излъчвания угаснаха и не можем да използваме конструктите си. Докато този проблем не бъде разрешен, за нас, младите, няма много работа.

— Защо Витис ме остави при теб? Очаквах, че ще бъда затворена.

— Ти отвори дверта, която ни доведе на Сантенар, Тиан. И си открила как да направиш летящ конструкт — тайна, която ние не сме спирали да търсим още от времето, когато Пътят между световете е бил отворен. Витис може да е наш предводител, но останалите кланове няма да го последват към безчестие. В дома на нашия род ти ще бъдеш почитана с уважението, което си заслужила.

— Благодаря ти — рече Тиан, леко смутена от похвалите. — Но пак не разбирам: аз затворничка ли съм или гостенка?

Тицеа я погледна засрамено.

— Ситуацията е неловка, Тиан. Ти си затворничка на Витис, но моя гостенка.

Занаятчията се затрудняваше да осмисли това.

— Но защо е избрал теб? Не искам да те обидя, разбира се — бързо добави тя. — Но все пак, за толкова важна пленница…

Аахимата се усмихна:

— Владея определени Изкуства. Малцина на моята възраст притежават подобен опит. Дори и да не беше саката, пак не би могла да ми избягаш. Но не това бе причината Витис да ме избере.

— А каква?

— Казах ти: за да унижи баща ми и мен. Аз съм първородна наследница, а баща ми е предводител на клан Елинор. Сега аз трябва да охранявам пленничка, която дори не е от нашия вид, и това… това е жестоко оскърбление. Сега аз не искам да те обидя — добави тя, изчервена.

— Не разбирам.

— Клан Интис винаги е мразел клан Елинор и се е опитвал да ни унижава. Сега прословутият Първи клан се свежда до двама мъже, единият от които е стерилен. А Елинор заема по-високо място. Това влудява Витис.

Двете се върнаха при дървото, където Тицеа отвори кошницата.

— Съжалявам, че не мога да ти предложа вино. — Тя подаде на Тиан чаша вода. — Запасите ни са на изчерпване.

— Не обичам да пия вино — отвърна занаятчията. — Главата ми се замайва от него.

— На нашия свят то присъства на всяко ядене. Но децата пият само от слабото вино. Силното е за възрастните. Изключение са само специалните случаи.

— Ти не си ли възрастна?

Тицеа извади хляб с кафеникаво-морава кора, сушени плодове, които изглеждаха непознати на Тиан, бутилка червено олио и връзка наденици. С всеки продукт тя се извиняваше за липсата. След като наряза хляба и надениците, аахимата ги поръси с малко олио и подаде чинията на Тиан.

— Според вашите разбирания съм на седемнадесет — рече Тицеа. — Ние узряваме по-бавно в сравнение с вас. Аз съм вече жена, но още не съм пълнолетна.

На Тиан й се струваше странно да мисли за себе си като представител на друг вид. Аахимите не изглеждаха толкова различни, но беше ясно, че се считат за отделни същества. Може би това бе свързано с клановата им натрапчивост.

— Значи между двете ни няма голяма разлика. Денят, в който вие прекосихте дверта, бе двадесет и първият ми рожден ден. — Тя отхапа от хляба, но го остави обратно.

— Надявам се храната да ти хареса — неспокойно каза Тицеа.

— Храната, която Малиен ми даваше в Тиртракс, много ми допадна. — Тиан опита наденицата. Тя се оказа изключително люта, прогаряйки езика й с подправките си. Очите на занаятчията се насълзиха. — Това е превъзходно — каза младата жена и отпи от чашата си, — макар и доста пикантно.

— Съжалявам — бързо каза аахимата. — Ако…

— Просто ще ям по-бавно — увери я Тиан.

Някъде от лявата им страна се разнесе познат пронизителен вой. Тицеа се изправи.

— Това е конструкт. Полето трябва да се е върнало.

— Не виждам как е възможно това — рече Тиан, макар че без амплимета тя нямаше как да определи. След малко конструктът се появи. Въпреки настойчивия си вой машината се движеше бавно, защото теглеше още седем конструкта зад себе си. Русокосият гигант стоеше в кабината и изглеждаше изключително доволен от себе си. Той помаха на Тицеа и Тиан.

— Това е Генис — каза Тицеа и въздъхна, загледана в него. — Нали е прекрасен?

— Познавам го, той ме пренесе от бойното поле. Изглежда свестен.

— Той е удивителен млад мъж, по-умен дори от майка си. Храбър, достоен и скромен. Ако някой може да ни спаси, то това е той. — Нова въздишка. — Но той никога няма да ми обърне внимание.

— Защо? — попита Тиан.

— Той е сгоден за красивата Ранилт. А дори и да не беше, майка му е Триор от клан Натаз. Нейната омраза към баща ми надминава дори тази на Витис.

Тиан не попита за основанията. Отношенията между аахимските кланове бяха много сложни.

Междувременно Тицеа се бе намръщила, преминавайки към обмислянето на по-практични проблеми.

— Защо само един от конструктите се движи?

— Витис му даде амплимета ми. Този кристал е достатъчно мощен, за да черпи сила от далечно поле.

Колко ли щеше да отнеме изтеглянето на хилядите конструкти, струпани тук? Сигурно седмици.

Тицеа бе пребледняла.

— Използва амплимета? Никой ли не му е казал? Клан Натаз винаги са мечтаели за него, но…

— Няма да има проблем, ако напредва бавно — рече занаятчията.

— Ти не разбираш. Ние не можем…

Челният конструкт, отдалечил се на няколкостотин крачки, спря рязко. Останалите седем машини тежко се отпуснаха върху земята.

— Изглежда е изгубил полето — каза Тиан.

Генис изскочи от кабината и се хвърли на земята, където се претърколи. Сетне се изправи и боязливо погледна към конструкта, сякаш очакваше експлозия. Някакъв облак премина пред слънцето. За момент Тиан усети мразовити тръпки.

— Нещо не е наред — рече втрещената аахима.

— Ако Генис е изгубил полето, нищо не го заплашва.

— Ти не разбираш — заяви Тицеа. — Той не трябваше да се приближава до него. Ние, аахимите…

— Той умоляваше Витис да му го даде — каза Тиан.

— Но Витис винаги е бил против употребата на този кристал.

— Генис беше особено настоятелен…

Алени лъчи избликнаха от гърдите на едрия аахим. Въздухът затрепери.

— Тиан! — изкрещя Тицеа. — Ти познаваш амплимета най-добре. Не можеш ли да направиш нещо?

— Не зная какво става. — Знаеше. Ледените тръпки се появиха отново. — Сигурно от полето все още достига енергия. — Подпирайки се на бодливия ствол, тя се изправи. — Пренеси ме, бързо.

Преди Тицеа да е направила крачка, Тиан можа да усети мощта — съчетана с нещо друго: крехка, нежива кристална ярост. Коварният амплимет бе отказал да бъде прекъснат и насочваше цялата енергия към Генис.

— Можеш ли да го спреш? — промълви Тицеа, тичаща с все сили.

— Ако успея да се приближа достатъчно.

Русият младеж залиташе, притиснал длани към ушите си. Аахимите от останалите машини се затичаха към него. Сред тях имаше и красива жена с дълга черна коса, чиито къдрици стигаха почти до кръста й. В момента те се развяваха зад нея, защото тя тичаше ужасена. Изглежда това бе годеницата му.

— Какво става, Генис? — извика Ранилт.

Тицеа и Тиан се намираха на стотина крачки, когато Генис рухна. Дим започна да се издипля от устата му. Той изви гръб, започна да заравя пети в земята, а накрая избухна в пламъци пред очите на всички. Младежът изкрещя само веднъж. Аахимите се затичаха с кофи безценна вода, но не можеха да направят нищо — пламъкът се зараждаше във вътрешностите му.

Тицеа застина на място. Генис се изви още по-високо. Само петите и протегнатите му ръце докосваха земята. Тялото му се бе подуло гротескно. От отверстията на лицето му продължаваше да се стеле дим. Тогава той избухна. Краката и главата се стовариха обратно, но останалата част от младежа просто я нямаше. Това бе най-противната гледка, която Тиан бе съзирала някога.

Неспособна дори да изкрещи, Тицеа се вкопчи в занаятчията. От пронизителния писък на Ранилт бутилката с олио, оставена под дървото, се пръсна. Двама аахими веднага се заеха да я отведат от страховитото място. Някой побърза да хвърли наметалото си върху останките.

Тицеа продължаваше да се дави. Занаятчията копнееше да се пренесе някъде далеч, по възможност поне на хиляда левги.

— Отнеси ме обратно, моля те. Вече не можем да сторим нищо.

Със залитане аахимата се отправи обратно към дървото. Там тя отпусна Тиан на земята, рухна на колене и зарови ридаещото си лице в длани. Занаятчията я прегърна и я притисна към себе си. Не каза нищо. В този момент думите бяха излишни.

След малко Тицеа успокои риданията си и се отдръпна, след което с видимо усилие се овладя. Изглежда всички аахими умееха да потискат страданията си — а може би предпочитаха да не показват емоции в присъствието на чужденци.

— Ранилт ще обезумее от мъка — дрезгаво каза тя. — Защо, защо Витис му е дал амплимета?

На това Тиан не можеше да предостави отговор.

— Веднъж започнал, антрацизмът не може да бъде спрян. Поне смъртта беше бърза.

— Генис беше прекрасен младеж. Всички го обичаха. Какво ще прави майка му…

Триор, различаваща се от разстояние по тъмната си къдрава коса, вече търчеше насам. Неколцина от аахимите, заобиколили трупа, се опитаха да я задържат, но тя ги избута. След миг съкрушителен вой раздра въздуха.

Витис също дотича, развял полите на робата си. Него никой не спря — събраните се отдръпнаха бързо. Предводителят се приближи до Триор, която стоеше край димящите останки. Тя се извърна, процеди нещо, което Тиан не можа да чуе, и стовари жесток удар в корема му.

Сетне аахимата положи своето наметало върху другото и коленичи край останките от сина си, свела глава.

Витис се изправи и пое към конструкта, за да извади амплимета. След като предпазливо го обви в платинения лист, внимавайки да не се докосва с голи ръце до кристала, предводителят се отправи към дървото на Тиан.

— Вземи я! — нареди той на един от аахимите.

Последният изпълни нареждането.

— Къде отвеждаш Тиан? — с отчаяно достойнство попита Тицеа. Тя бе решена да запази честта на клана си на всяка цена.

Витис не си направи труда да отговори.

— Настоявам да зная — упорито продължи младата аахима.

— Как смееш да ми задаваш въпроси, дете на клан от прокуденици!

— Ти поиска от мен да приема Тиан в дома си. И аз го сторих. Тя е моя гостенка.

— Единадесетте не признават иноземните за гости.

— Но клан Елинор им признава това право — отвърна Тицеа. — Твоята постъпка е умишлена обида към баща ми, клана ми и мен. — Върху бузите й бяха изникнали червени петна. Едното й коляно бе започнало да се тресе. — И към Тиан, която нашите Истории почитат въпреки обидното ти поведение.

— Ти още не си достигнала пълнолетие. Не ти се полага да предлагаш гостоприемство. И смееш да ми държиш тон!

— Баща ми ми възложи отговорността за дома, преди да отиде на бой. Даде ми печата си и пълното право да се разпореждам от негово име.

— Тогава нека върху неговата глава се стовари вината. Нищо няма да ти кажа. Води я!

Отнасяната Тиан се опитваше да отгатне следващия ход на Витис. Но бе невъзможно да се съсредоточи — непрекъснато виждаше веселото лице на Генис и отвратителната му смърт.

След като собствените му усилия се бяха провалили по такъв съкрушителен начин, Витис нямаше да се спре пред нищо, за да изтръгне тайната на полета от нея. Тя трябваше да устои. Поне конструктът, с който Тиан бе избягала от Снизорт, бе изгорял изцяло. Диамантите и карбоновите нишки бяха изчезнали в този пожар, отнасяйки тайната със себе си. Витис нямаше да научи за съществуването им. Той щеше да продължи да си мисли, че тайната на полета се крие в амплимета и специфичната му употреба. Занаятчията не таеше илюзии, че би могла да устои на евентуални мъчения, но след думите на Тицеа бе разбрала, че аахимите не биха допуснали това. Но пък след смъртта на Генис…

Тя можеше да се престори, че е летяла благодарение на инстинктивен талант, който не разбира. Подобна преструвка представляваше опасна тактика — те знаеха прекалено много за нея. Но как иначе да се спаси?

Достигнаха палатка, охранявана от четирима аахими.

— Никой да не ни безпокои! — нареди предводителят.

Пазачите отдадоха чест и им направиха път. Вътре пренасящият Тиан я остави да седне и излезе. Витис започна да обикаля палатката, прокарващ пръсти през косата си. Около очите му се бяха образували жълтеникави кръгове.

Накрая той се обърна към Тиан.

— Предстои ми много работа — тихо поде той, — затова да приключваме колкото се може по-бързо. Как накара конструкта да полети?

Витис бе изключително висок. Тъй като стоеше досами занаятчията, тя трябваше да наклони глава силно назад, за да гледа в лицето му. Някаква муха жужеше из шатрата. Слънцето отиваше към заник, но в палатката бе задушно.

— Не зная — излъга тя. — Никога не съм разбирала как точно използвам амплимета, дори и след всички инструкции, които ми дадохте. Талантът ми се разгръщаше сам. Понякога имах усещането, че кристалът сам ме напътства.

Лицето му бе придобило метална безизразност, невъзможно беше разчитането на мислите му.

— Лъжеш — отвърна аахимът, но не разпалено. — Завързала си очите на всички в конструкта и си променила нещо. Какво?

— Нищо — отвърна Тиан с колкото се може по-спокоен глас. Тя не можеше да се мери със силата му, затова трябваше да отстъпва пред нея, а после еластично да отскача. — Можеш да провериш конструкта сам, ако не ми вярваш.

— Веднага щом той се охлади достатъчно, ще го сторим. Но ако не си променяла нищо, как успя да го накараш да полети?

— Всеки конструкт може да полети, ако в него бъде инсталиран амплиметът.

— Как? — изрева той в лицето й. — И защо тогава си им завързала очите?

— Не исках да видят амплимета. Погледни какво стана с Генис. Този кристал създава проблеми навсякъде, където отида. Всички се опитват да ми го откраднат. А той е мой! Джоейн ми го даде с последния си дъх! Той е всичко, което имам, след като ти принуди Минис да изостави обещанието си. И след като уби малката Хани.

— Не съм я убивал! — тросна се той, но пролича, че думите й са го засегнали. — Това беше нещастен случай, за който бяха изплатени репарации. И не съм принуждавал Минис да нарушава обещанието си. Той няма правото да се обвързва с теб по такъв начин.

Тиан подсили лъжливото впечатление, което искаше да създаде: лекомислена и неоправдано импулсивна жена.

— Направих всичко това от обич към него — отвърна тя със занесената, глупашка усмивка на влюбена. В следващия миг изпищя: — Той ми обеща! Ти си го принудил да ме излъже! Мразя те!

Витис направи крачка назад.

— Минис не лъже — рече той и скриви лице, сякаш преглътнал нещо с неприятен вкус.

— Той ме излъга! — отново писна Тиан. — Лъжец, лъжец, лъжец!

Престараваш се, помисли си тя. Витис не е глупак. Не преигравай.

— Най-сетне показваш истинската си същина. Амплиметът не би могъл да принадлежи на подобно нищожно създание. Ти не си достойна за него.

— Мой е! — изкрещя занаятчията.

Витис я сграбчи и започна да я разтърсва. Тя едва не повърна наденицата отгоре му.

— Ти не си геомант, Тиан. Имаш удивителен талант, но не притежаваш интелекта, необходим за овладяването на амплимета.

— Прелетях с таптера си от Тиртракс — промърмори тя.

— Кристалът те е контролирал. За последен път: как успя да накараш конструкта да полети?

— Трябваше да поддържам баланса между двата кристала — рече занаятчията, измисляйки си понятие. — Само при идеален баланс между амплимета и другия кристал е възможен полет. Това установява един вид… осцилация в полето, която с течение на времето става все по-силна. Толкова болеше! Непрекъснато се боях, че ще ме сполети антрацизъм. Както стана с бедния Генис.

Витис подмина ужилването.

— Но ти не си изгоряла. Как така?

— Трептението изчезна и полето започна да изтласква конструкта. Тогава… не мога да го обясня. Представих си как конструктът се издига… дъното на машината се нажежи и тя полетя…

— Глупости — скептично каза той. — Измисляш си.

Студена капка пот плъзна по улея на гръбнака й. Тя наистина си измисляше и ако Витис я разкриеше… Сега внимателно. Бъди по-убедителна в наивността си.

— Точно това се случи, кълна се! — избълва тя на един дъх. — Казах ти, че не разбирам. Просто усетих кристала в душата си — допълни занаятчията, опулила очи.

— В душата си? Що за бръщолевици?

Някой изникна пред платнището. Витис размени няколко думи с него, сетне се върна обратно.

— Предстои ми важна работа. Преди да тръгна, отговори ми на следното: какво искаше да кажеш с това, че кристалът те е напътствал?

Тиан се вкопчи в тази възможност. В завода бе познавала девойка на име Санет, която бе твърдяла, че чува гласове. Работата с нея бе изключително уморителна, защото въпросната Санет неизменно се бе допитвала до гласовете, преди да пристъпи и към най-простата манипулация.

— Чух гласове в главата си — рече Тиан, глуповато вторачена в аахима.

Той изглеждаше отвратен.

— И винаги ли си ги чувала?

Дали да подхрани впечатлението му, че тя е побъркана? Не, по-добре да се престори, че амплиметът я е увредил.

— Не! — разпалено възкликна Тиан. — Не и преди старият Джоейн да ми даде амплимета. Джоейн беше единственият ми приятел.

— По някаква странна причина това не ме изненадва.

— Същата нощ сънувах Минис — продължи занаятчията. — Но гласовете се появиха едва в ледената пещера.

— Така ли? — тихо каза той. — И през цялото време след това ли се явяваха?

— Само след като използвах кристала. Понякога се задържаха още ден или два. В месеците, които ми отне да стигна от Калисин до Тиртракс, не ги чух нито веднъж. Там нямаше възлови точки и бипирамидата не можеше да черпи енергия.

— Ами след Тиртракс?

— И тогава ги чувах.

— Какво ти казваха?

Изглежда той й беше повярвал. Но Тиан не се отпусна. Витис внимателно претегляше всяка нейна дума, най-малкото несъответствие щеше да я издаде.