Йън Ървайн
Скрутатор (8)

Седем

В паниката след избухването на възловата точка и последвалото аварийно приземяване насред бойното поле всички побягнаха, за да се спасят. Никой не забеляза, че малката Юлия не е сред тях.

Юлия толкова се бе разсърдила на Флид и Иризис, че бе останала скрита. Скрутаторът я бе убедил да помага с думите, че е открил отдавна изгубения й близнак. Но това се бе оказало лъжа. Ксервиш не бе имал никаква представа къде е Мюли.

Когато вибрациите от експлозията бяха утихнали достатъчно, за да й позволят да разгърне решетката си — мисловната матрица, в която Юлия подреждаше уникалното си усещане за света — наоколо вече гъмжеше от лиринкси. Огромни лиринкси с окървавени нокти и парчета месо и кожа между зъбите. Юлия сподави вика си, скочи на земята и се затича след Флид. По-добре при него, отколкото сред ноктестите. Но тогава яркото слънце се вряза право в очите й. Прикрила лице, дребната жена се затича обратно в гондолата на въздухоплава, само че не можа да открие маската или очилата си. Без тях на дневна светлина тя ставаше безсилна. Едва след опипването на палубата тя осъзна, че е останала напълно сама.

— Почакайте — започна да вие тя, но отчаяният й вик я задави. Въпреки че Флид я бе излъгал, въпреки че Иризис също я бе разочаровала, сред този кошмар на кръв Юлия не можеше да се оправи без тях. — Почакайте! — извика дребната жена.

Сред бойните викове на лиринксите, кънтежа на метал, фученето на копия и камъни и предсмъртните писъци бе невъзможно да се чуе нещо.

Ушите я боляха. Дори и след натъпкването им с кал те пак долавяха всеобщия грохот.

Зачервените й очи сълзяха неспирно. Тя бе принудена да остане във въздухоплава. Юлия започна да търси Иризис и Ксервиш Флид в решетката си. Тъй като и двамата владееха Тайното изкуство, откриването им нямаше да я затрудни. Но те се намираха далече и сред хилядите лиринкси Юлия не можеше да ги отличи. В модела й бяха изникнали и приспособленията, захранвани от Изкуството. Само онези прибори, способни да съхраняват енергия, работеха. Всичко, разчитащо на пряко захранване от полето, бе угаснало.

Юлия се чувстваше изоставена. Това не беше ново усещане — бе й се случвало през целия живот. Но какво щеше да направи сега? Сама тя не можеше да оцелее. Ами малкият нашественик, който растеше вътре в нея? Тя изпитваше привързаност към бебето, защото двамата с Ниш го бяха създали заедно, но понякога го мразеше. Някой ден то също щеше да я изостави.

Сражението ставаше все по-ужасяващо и принуди Юлия да изключи решетката си. Тя не понасяше никакво насилие. Войната представляваше пресъздаден кошмар, с който дребната жена не знаеше какво да прави.

Оставаше й едно-единствено нещо и тя го стори — пролази в най-отдалеченото и тъмно ъгълче, сви се на кълбо и едно след друго изключи сетивата си. Светът изчезна.

Цял ден битката кипя около нея. На няколко пъти разбилият се въздухоплав бе блъснат от тичащи лиринкси — достатъчно силно, за да разтресе крехката рамка. Веднъж във вътрешността му се бе разразила и кратка битка: четирима войници бяха последвали ранен лиринкс, за да го насекат. Хора и лиринкси умираха от лявата страна, после и зад машината. Юлия не усещаше нищо от това.

Жаждата я събуди привечер. С плавно движение тя се изправи и отвори гуреливи очи. Около нея цареше бъркотия. При преобръщането си въздухоплавът бе разпръснал съдове, храна и бутилки. С помощта на очукано канче Юлия загреба вода от една бъчва и я изпи, мръщейки се на неприятния металически вкус. Откри сушени плодове, корав хляб и парче сирене, напукало се под горещината на деня. Тази храна я устройваше отлично, защото повишената сетивна чувствителност превръщаше острите вкусове в мъчение.

Юлия седна на пода и започна да гризе сиренето, като същевременно се опитваше да осъзнае какво се случва около нея. С помощта на решетката си тя разбра, че сраженията са утихнали. Долитаха единствено стенанията на ранените и пропукването на огньове. Миризмата на кръв, екскременти и гниеща плът я отвращаваха.

В човешкия лагер и в този на аахимите пламтяха огньове. Сред лиринкските позиции бе тъмно — те не се нуждаеха от светлина. А в далечината Юлия можеше да види — и почувства с всичките си сетива — злото проблясване на експлодиралата възлова точка. Тя все още бе нагорещена, обградена от зловонни пари и бълваше нажежена скала по подобие на вулкан. Излъчванията бяха изчезнали, но Юлия усещаше, че там все още има нещо.

Тя отново потърси Иризис и Ксервиш Флид, но не ги откри. Имаше прекалено много мистици и устройства. Гъстото им разположение се сля в решетката й. Юлия копнееше и за Ниш, но него не потърси — той не притежаваше талант за Изкуството и не би изникнал.

Но една светлинка се отличаваше веднага сред останалите. Юлия я разпозна веднага: това бе сиянието на амплимета, преплетено с друга, по-малка точка, указваща Тиан. Тъй като ги бе търсила месеци наред, дребната жена можеше да ги различи веднага.

Те не бяха далече, само че Юлия не можеше да определи посоката им. Субетерната експлозия се бе отразила на формата на матрицата.

Юлия не се чувстваше в безопасност тук, ала нямаше къде да иде. През живота си не се бе чувствала толкова изоставена. Ниш, безмълвно проплака тя. Къде си? За последно тя го бе видяла пленен от аахимите. Тогава механикът далеч не бе реагирал със същата радост. Но тя потисна тази тревога. Може би той се намираше в лагера им, обграден от онези лъскави метални конструкти? Юлия не се осмеляваше да го потърси там — предводителят на аахимите беше зъл човек, като онези, които я бяха измъчвали в детството й.

Тя хапна още малко хляб, сетне заспа. Бебето леко подритваше в корема й. Сраженията спряха за кратко, преди да продължат със същото ожесточение.

На сутринта сънят й бе прекъснат от проблясъци, по-ярки от слънцето. Един от тях мина право през въздухоплава, осветявайки всяка частица от отломките му, включително и очилата на Юлия, отхвърчали под една пейка.

Дребната жена веднага ги сграбчи и погледна към небето. Флотилията въздухоплави бе невъзможна за пропускане. Кристалите им изникнаха ярко в решетката й, идеално подредени в три редици по четири. Сред тях тя долови и още нещо. Присъствието бе слабо, указващо незначителен мистичен талант, но Юлия би го разпознала навсякъде: гнойна поквара на ум и тяло, от която я полазиха тръпки и стомахът й се сви. Дребната жена не бе изпитвала това от бягството си от мината. Това бе човекът, от когото тя се страхуваше най-много — Джал-Ниш Хлар.

Юлия отново опита да изключи сетивата си, но този път те отказваха да й се подчиняват, вкочанени от страха да остане безпомощна. Тя се сви в каютата, затвори вратата и започна да струпва чували и бъчви. Вътре нямаше прозорци и бе задушно — прекалено задушно — и макар че бе мрачно, като никога тъмнината не я успокои.

Дребната жена затвори очи, но яркият лъч отново премина над въздухоплава и протегна яростта си до нея през малка цепнатина в стената. И тук Юлия не беше в безопасност. Тя притисна ръце над очилата си, а земята започна да се тресе, блъскана от стотици тежки лапи. Ноктестите се бяха раздвижили. Ако се отправеха насам, някой от тях щеше да я погълне на няколко смилащи костите залъка.

Юлия разчисти вратата и плахо се огледа. Нов изблик светлина долетя откъм небето. Разнесе се оглушителен вой и жената видя враговете да се разбягват. Орда от тях се отправи директно към въздухоплава. В паниката си създанията с лекота щяха да стъпчат крехката машина.

Недалеч лежеше рухнал и разкъсан кланкер. Той предоставяше по-добра защита, тъй като на скотовете щеше да им се наложи да го заобикалят. Приведена, Юлия се измъкна от въздухоплава и се затича. По средата на пътя тя се натъкна на мъртъв ноктест, легнал в хлътнатина. Жената застина, вторачена в огромното туловище. Очите му сякаш гледаха право в нея.

Това за малко не докара гибелта й. Тя бе застинала, ужасена, че създанието ще оживее и ще я разкъса на две. Но то не оживя. В последния момент Юлия събра достатъчно смелост, за да пресече оставащия път до кланкера. Пролази вътре, затвори очи и започна да се моли.

Лиринкският грохот профуча край нея, разлюлявайки отломъка. Металната снага проскърца. Юлия изтръпна и се сви на още по-малко кълбо, знаейки, че ноктестите са способни да я открият и по миризмата.

И последният лиринкс се отдалечи, накуцващ. Юлия все още не помръдваше. Тя отвори очи едва когато тътнежът отмря в далечината.

Въздухоплавите все още насочваха сияйния си лъч. Бременната жена се отправи към вътрешността на кланкера, за да потърси храна и вода. Откри единствено кръвта, заляла пода. От миризмата едва не й прилоша.

Юлия се скри в малък отрязък сянка, местейки се едновременно с нея и слънцето. Към средата на следобеда стана ясно, че враговете изоставят Снизорт. Но тя все така не знаеше какво да прави. Опитът я бе научил, че на малцина може да се има доверие. Само че не можеше да живее и сама. До този момент други й бяха осигурявали храна, подслон и дрехи. Със собствени усилия не би изкарала и седмица — не бе в състояние да убие някое животно, за да се нахрани с него, а дори и да притежаваше тази възможност, пак не би могла да изяде вонящото, окървавено месо.

Налагаше й се да последва кланкерите и да открие начин да се прехранва, без да бъде забелязана. Макар че Юлия беше създание на нощта, свикнала да се придвижва безшумно и тайно, тази мисъл я изпълни с ужас. Да се краде от войската бе немислимо престъпление. Те щяха да я заловят и да я убият.

Но пък тя се нуждаеше от храна.

Юлия се отправи обратно към въздухоплава, за да се напие, и откри, че той е стъпкан на парчета. Огромното платнище бе изчезнало. В калта тя откри бъчва с вода, в която бе останала малко течност, и я изпи. От храната нямаше нищо.

Стъмваше се. Дребната жена се отправи към един от лагерите и безшумно го обиколи два пъти. Много пъти се приближаваше до разрушени кланкери, само че миризмата на кръв и смърт правеше непоносима мисълта за промъкване.

Ала гладът и жаждата ставаха все по-силни. Малко преди разсъмване Юлия се отправи към мъртъв войник и започна да рови из раницата му, стиснала носа си с другата ръка.

Не откри нищо за ядене или за пиене, но от следващия труп се сдоби с мях вино и торбица медени сухари. След като обърса меха поне десетина пъти и потръпна, Юлия го приближи до устните си.

Виното бе напреднало в оцетната си метаморфоза и секна дъха й, а вкусът му за малко не я накара да повърне. Все пак тя отпи още една глътка, сетне напълни бузите си. Типично за военните дажби, то бе разредено, но пък до този момент Юлия не бе вкусвала алкохол.

Тя загърби трупа, захапала един от сухарите. Той се оказа много вкусен, макар и прекалено сладък. След него виното имаше още по-неприятен вкус. Юлия отново обиколи лагера. От дясната й страна долитаха ругатни и плясъците на камшик. Впрегнати хора се опитваха да изтеглят кланкерите от калта. Дребната жена продължи в противоположна посока и едновременно със зората се натъкна на разрушен кланкер. Чувстваща се странно, Юлия изхихика, залитна и повърна.

Първите лъчи на слънцето болезнено се врязаха в погледа й. Жената се залюля, откри пробойна в корпуса и пролази вътре. Навсякъде около нея долитаха виковете на надзирателите и стоновете на роби. Имаше една-единствена утеха — лиринксите си бяха отишли. В решетката си Юлия виждаше колоните им, изоставящи Снизорт и всичко, което те бяха създали тук.

Или не съвсем — със себе си те носеха редица странни предмети, обгърнати от съсредоточено излъчване. Те бяха защитени и Юлия не можеше да научи повече, дори и ако се опиташе. Само че тя не се опита, а подири утехата на съня.

 

 

Събуди се с отвратително главоболие, защото бе спала цяло денонощие. Слънцето грееше право върху кланкера, чиито метални пластини проскърцваха. В устата си Юлия усещаше отвратителен вкус. Беше още по-жадна, само че не можеше да понесе виното. Тя изяде още няколко сухара и изля съдържанието на меха.

Тъй като не се осмеляваше да излиза през деня, задъханата Юлия остана да лежи в кланкера чак до здрачаване. Непрекъснато отслабваше, главоболието й само се усили. Бе сигурна, че ще умре.

След залеза машината се охлади бързо и Юлия, неволно прокарвайки пръсти по корпуса, установи, че той е покрит с капки влага. Тя побърза да оближе връхчетата на пръстите си. Езикът й се бе напукал от суша. Дирята от капки я отведе до малка вдлъбнатина в метала, където се бяха събрали няколко глътки. След като ги пресуши, дребната жена се почувства по-силна и бе в състояние да потърси още.

Острите й сетива й позволяваха да надуши водата дори и сред зловонието на изгаряните тела и онези, които все още се разлагаха. Тя откри кратунка, напи се и се върна обратно в скривалището. Сънят представляваше единственото й убежище от смрадта. На следващото утро Юлия допи водата и излезе. Нещо се бе променило.

Наоколо всичко бе тихо. Робите бяха извлекли и последните непокътнати кланкери и сега се отправяха към границите на най-близкото излъчване. Юлия бе останала сама сред мъртъвците.

Тя следваше колоната машини в продължение на дни, спейки из хралупи по светло, промъквайки се в края на редицата нощем. Прехранваше се с нищожните остатъци, които задигаше. Не знаеше какво друго да стори.

Преживяването беше отвратително. На няколко пъти тя зърваше отвратителния еднорък мъж с платинената маска, след което образът му отказваше да напусне решетката й. А вонята на осемдесет хиляди немити тела се долавяше дори и от половин левга, принуждаваща Юлия да запушва носа си. И с течение на времето смрадта се усилваше.

Една нощ тя не можа да намери нищо за ядене в крайните редици и бе принудена от глада да се прокрадне към тихите места от предната част на процесията.

Това бе най-дръзновеното нещо, което малката Юлия някога бе опитвала. Целият й живот бе прекаран в страх от хората и техните наказания. Сега тя бе принудена да краде, за да не умре от глад.

Дребната жена се прокрадваше напред, оглеждайки се за Джал-Ниш. За щастие той се намираше далече. Лек ветрец отнасяше вонята далеч от нея и й позволи да свали запушалките от носа си: обонянието бе най-силното й сетиво и в случая щеше да й послужи.

Колоната беше утихнала — робите се възползваха от кратката си почивка, която щеше да приключи още преди зората. Бърза, безшумна, Юлия се прокрадваше напред. Леко изменение на вятъра донесе миризма от лагерните пещи — пресен хляб. Петстотин пекари не бяха мигвали цяла нощ, за да осигурят закуската.

Облизвайки се, Юлия се огледа. Колите на пекарите и подвижните им фурни бяха добре осветени и още по-добре пазени — нямаше шанс да открадне нещо там. Тя продължи напред, оглеждайки се за нещо, което да задигне. Трябваше да стори това тайно, ако я видеха, нямаше да й позволят да избяга.

Вятърът отново промени посоката си, долитайки откъм челото на колоната. Хилядите потни тела не можеха да скрият оттенъка на познатата миризма. Очите на Юлия се навлажниха. Тя повдигна глава и подуши въздуха. Да, ето го отново. Разпознаването бе последвано от изблик на желание, наострил зърната й.

Ниш! Обичният й Ниш, който се бе отнасял с такава загриженост към нея. Ако успееше да го достигне, най-сетне щеше да бъде в безопасност.