Йън Ървайн
Скрутатор (61)

Тридесет и четири

Месеците край Ненифър минаваха бавно — там лятото бе късо и студено, зимата дълга и люта, а в сенките на издигащите се околвърст планини не бе валяло в продължение на двадесет години. Сухата твърд бе покрита със съвсем тънък слой пръст, не по-дебел от палеца на Юлия, под който започваше скала. И освен това бе осеяна с камъни, черни и гладки, сякаш топени в пещ. Тук нищо не вирееше. Само далеч в долините се задържаше влага, образувала се от стопените преспи. Благодарение на нея съществуваха пасбищата, градините и езерцата, които снабдяваха Ненифър. Дори най-високите планини задържаха малко сняг, обградени от още по-високи зъбери. Пълната сухота отлично съответстваше на мрачните души на скрутаторите.

Юлия ненавиждаше Ненифър от дъното на гневното си сърчице. Постройката бе огромна, но не криеше никаква красота и доброта. Всички, които работеха тук, без значение дали мистици, занаятчии, механици или обикновени слуги, бяха от един и същи тип: студени, механизирани и потънали в себе си. През целия си престой в скрутаторската цитадела Юлия не видя никаква обич, почти никаква страст (с изключение на отдадеността на мрачната им работа) и изключително малко щедрост или себеотрицание. Обгръщаше я единствено отчаяна ефективност, подклаждана от ужас. Всички живееха в страх от началниците си, които на свой ред живееха в страх от своите началници — и така чак до самите членове на Съвета. А дори и последните трябваше да се съобразяват със смъртоносния си предводител.

Юлия бе единственият човек в Ненифър, който се ползваше с определена свобода. Гор се бе опитал да изучи таланта й, свързан с решетъчния модел; да разбере начина, по който тя бе сътворила онези чудеса по време на бягството си. Въпреки усилените експерименти и наказанията, измислени със злобно хитроумие, опитите му се бяха оказали унизителен провал. Дребната жена не можеше да обясни или пресъздаде онова, което бе сторила в онези отчаяни обстоятелства. Накрая Гор накара най-добрите си мистици да работят над този проблем и остави Юлия на мира. Тя все още му беше необходима, не можеше да си позволи да я увреди. За момента.

В последвалите месеци той почти не й говореше, защото я смяташе за прекалено нищожна за вниманието му. Председателят бе зает със сформирането на огромна флотилия, но не за атака срещу лиринксите, а за да открие Флид и да го заличи от лицето на земята.

Макар че й бе разрешено да излиза, Юлия рядко се възползваше от тази си привилегия. Тя имаше романтично, идеализирано отношение към природата, но тук нямаше природа, а само пустиня. А приближаването на зимата превърна мястото в още по-студено, по-мрачно и по-ветровито.

Някога животът в собствения й ум се бе оказвал предостатъчен за нея, но събитията от последната година я бяха лишили от това убежище. В съзнанието й непрекъснато нахлуваха други реалности, а също и спомени. Ниш, който бе изразил любовта си към нея в балона, след като бе прогонила нилатла. Битката му със създанието след появата на Ксервиш Флид. Ужасът й, когато Ниш бе взривил нилатла с помощта на бутилка креозот, а после бе отлетял с остатъка от балона, за да напусне живота й.

Тогава нещо у нея бе умряло. Тя бе сметнала, че той я изоставя завинаги. Месеци наред Юлия бе смятала, че Ниш е мъртъв. Когато най-сетне го бе открила отново в Снизорт, той не й бе обърнал внимание.

Колкото и да размишляваше над предишната му доброта, Юлия неизменно се връщаше към тази им среща. И към случилото се с Мюли и Илли. Тя винеше Ниш за сполетялата ги гибел. Това непрекъснато подклаждаше яростта й. Тя бе малка и слаба, но имаше едно нещо, което бе по силите й — да въздаде справедливост за изгубения си брат и за изгубения си син. Само тази идея й позволяваше да продължи.

Най-сетне, към края на есента, флотилията бе завършена. Юлия знаеше за сформирането й, но нямаше представа за същинската й форма. В модела си бе видяла бавното изграждане на неприятни машини и оръжия, но изпитването им се провеждаше в огромен ограден двор. Само оторизирани лица биваха допускани отвъд портите му.

Всичко биваше планирано до съвършенство. Цели армии чиновници бяха проверили списъците, за да се убедят, че всичко, което би могло да потрябва, е налице. На специален кръг особено доверени гадатели и военни бе поверено да прегледат всеки план, да предвидят евентуалните развития и да подготвят реакции за всяка възможна ситуация.

Юлия спеше, когато Гор дойде да я отведе. Той рязко отвори вратата й, блъсвайки я в стената. Трясъкът я сепна. Дребната жена се сви под завивките, запушила уши, но председателят с едно движение захвърли одеялото й на пода.

— Време е да си заслужиш прехраната, перцепторе. Събирай си багажа.

В Ненифър й бяха предоставили нови дрехи — половин дузина бельо от паяжинена нишка, прикриващо цялото й тяло, а също и няколко комплекта одежди, палта, ботуши, шалове и шапки. Занаятчиите й бяха направили няколко чифта очила и антифони. Всичко това Юлия сложи в две малки торби. Те й предоставяха единствената нищожна сигурност.

Слугиня взе багажа й. Юлия грабна торбите от ръцете й и седна на тях, за да се приготви. Над бельото си тя облече палто, сложи си шапка и ботуши, а накрая се убеди, че е сложила едни от очилата и антифоните в джоба си. Облеклото предпазваше останалите й сетива, но яркото слънце бе особено непоносимо.

— Да вървим — каза Гор.

Цял рояк прояви блесна в модела й — това бяха контролери, като онези, влагани в кланкери или въздухоплави, само че тези бяха много по-големи. Стомахът й се сви.

Стиснала раниците си, тя започна да подтичва след председателя. Двамата поеха по коридора, прекосиха огромната двойна врата и излязоха отпред, на огромната павирана площ, която се простираше от крепостта до ръба на скалата.

Цялото това място бе заето от чудовищни въздухоплави, които се извисяваха над пететажен Ненифър. Всяка от машините включваше по пет продълговати балона, притежаващи дължината на столетно дърво. Четири от торбите бяха разположени ромбоидно. Пети, по-малък балон, бе разположен в средата. Прикачените под тях гондоли се простираха на двадесет дължини. Бордовете им бяха отрупани с някакви непознати, но смъртоносни оръжия.

Машините бяха оцветени в яркочервено и жълто, напомняйки отровни влечуги. Именно това бе замисълът. Те трябваше да пораждат страх с вида си. Отвратителни рисунки красяха носовете им — чудовищни зъбати създания с окървавени зъби или устройства, бълващи отровен огън.

Въздухоплавите бяха шестнадесет на брой. Пред всеки от тях стояха бронирани войници, строени в пет редици по петима. По двама офицери стояха пред всяка група. Изчакващите мистици, занаятчии, механици и слуги бяха почти толкова на брой.

— Какво мислиш за новите ни страхоносци? — каза Гор. — Това не е ли най-величествената гледка, която някога си виждала?

— Мразя ги — ожесточено каза тя. Машините излъчваха насилие.

Той се усмихна снизходително.

— Мнението ти е без значение, малка ми Юлия. Просто открий Иризис и Флид, а ние ще отмъстим от твое име.

Едва сега тя осъзна грешката си. Юлия не искаше мъст, а възмездие, и то дело на собствените й ръце. Всичко останало би било безсмислено, жестоко.

Гор изкрещя нареждания. Хора се разтичаха в привиден хаос, зад който се криеше прилежна подготовка. Сетне Юлия бе пришпорена по стълбата на първия въздухоплав и се озова на борда му.

Машината триумфално прибра въжетата си. Огромните тройни ротори бавно затракаха, преди да ускорят въртенето си. Носът на страхоносеца се повдигна. С леко поклащане въздухоплавът започна да набира височина. Юлия усети изтеглянето на енергия — жълта вихрушка в модела й.

Останалите машини също започнаха да се отделят от земята, стараейки се да се държат на разстояние. Веднъж излетели, те заеха формация, размениха си сигнали и се обърнаха на запад, за да се отправят към Лайбинг. Там щяха да вземат останалите скрутатори от Съвета. И тогава ловът щеше да започне.

 

 

Пътуването трая дни, през които не се случи нищо — за голяма радост на Юлия. Привикнала да се отделя от света, тя трудно понасяше близостта на толкова много фанатични хора. Тя не можеше да спи в огромната каюта, защото приказките и различните телесни звуци никога не спираха. На втората нощ тя се покатери върху покрива й, намери си вдлъбнатинка на завет и пренощува там, увита в палтото и одеялата си. Бе ужасно студено, но тя бе привикнала към това. Поне въздухът бе свеж, а постоянният вой на вятъра заглушаваше петдесетимата души, намиращи се под нея.

Само веднъж по време на пътуването се случи нещо забележително. Някъде седмица след отпътуването — Юлия не броеше дните — флотилията току-що бе поела над Туркадско море, за да се отправи към остров Мелдорин и град Туркад, чието падение бе предизвестило рухването на западните територии.

Юлия стоеше на носа, където облъхващият лицето й вятър я предпазваше от вонята на немити тела. Острият й слух долови гласа на Гор, застанал точно край предната врата на каютата. Председателят разговаряше със скрутатор Фушт.

— Все още ли планираш демонстрация? — попита последният. Съскавият му глас винаги караше Юлия да потръпва. А погледът му влошаваше нещата още повече.

— Да, когато открия подходяща цел — отвърна Гор. — Това ще покаже на враговете ни, че не бива да ни подценяват.

— И на приятелите ни! — жлъчно се изсмя Фушт.

— Определено — съгласи се председателят. — И последното сантенарско нищожество ще узнае на какво съм способен.

Събеседникът му направи крачка назад, успявайки да прикрие притеснението си.

— Така е — продължи той с непроменен глас. — Хората започват да се съмняват в могъществото на скрутаторите. Но скоро няма да остане място за съмнение.

Гор повика капитана на личната си стража. Войникът изслуша внимателно, отдаде чест, сетне нареди нещо на сигналиста, който започна да размахва пъстроцветните си знаменца. След като се убеди, че съобщението му е било прието и потвърдено, сигналистът се обърна към капитана.

Страхоносецът се обърна бавно. Останалите машини го последваха, запазвайки формация. Флотилията от гиганти се отправи към южната част на Туркад. След кратка консултация Гор даде още нареждания, които сигналистът също предаде.

— Там — посочи той на войника. — Според сведенията, с които разполагам, множество лиринкси са се заселили в нея.

Вече се намираха достатъчно близо, за да различат най-големите туркадски постройки. Протегнатата ръка на председателя сочеше един от редицата високи дървени складове, разположени в крайбрежната част на града. Лиринкси се бяха издигнали във въздуха, но не смееха да се приближат. Подобна могъща армада можеше да се противопостави на стотици от летците им, а и се носеше над достъпната за тях височина.

Механиците смъкнаха платнището на огромно метално огледало с диаметър над две дължини. Това не бе обикновено огледало: в задната му част бе разположен контролер. На борда на останалите страхоносци биваха подготвяни сходни приспособления.

Последва поредна размяна на сигнали. На носа млада жена в сиво-зелена униформа обърна едноминутен пясъчен часовник.

Страхоносецът бавно и заплашително се приближаваше към целта. Застаналият зад огледалото оператор непрекъснато внасяше изменения в позицията му. Той насочи лъча по брега, сетне към пристана. Отраженията от останалите въздухоплави го следваха, образувайки съвкупност яркости.

— Десет — отброи младата жена. Зад нея стоеше сигналист, движещ флаговете си едновременно с отброяването. — Пет, четири, три, две, едно. Огън!

Сигналистът рязко спусна червеното си знаменце. Операторът на огледалото се напрегна, вложи енергия в кристалите на контролера и дръпна ръчка. Страхоносецът се разтърси.

Юлия изпита отвратително усещане в стомаха си, защото полето — каквото оставаше от него — опита да се преобърне. За миг роторите спряха напълно. Настъпи тишина, накъсвана единствено от вятъра, който шумеше сред въжетата и жиците.

Лъчите на шестнадесет огледала се съсредоточиха върху една цел — върху склада, посочен от Гор. Неочаквано мощта им бе увеличена стократно от енергията на хедроните. Ярката точка припламна, прогаряйки покрива. Гредите избухнаха в пламъци. Само след миг целият покрив, петдесет дължини дълъг и двадесет широк, вече го нямаше.

Светлината продължи навътре в сградата, следвана от огъня си. Димните облаци скоро я скриха. Лиринкс с подпалено крило скочи през покрива, за да се хвърли към водата.

За момент димът опита да се всмуче назад, сетне последва унищожителна експлозия. Стените на склада се пръснаха и засипаха с отломките си околните постройки. Пожарът се разпръсна. Пламнали лиринкси изскачаха през вратите и прозорците.

— Сигурно вътре е имало складирана нафта — доволно се изкиска Гор. — Но ние няма да споменаваме това в докладите си, нали, Фушт? Нека си мислят, че постижението е изцяло наше.

Операторът на огледалото се бе отпуснал на ръба на стола си, накривил шлем, зяпнал.

— Удивително — задавено рече Фушт. Предпазливият поглед, който той хвърли към председателя, говореше много. Фушт бе започнал да се страхува от Гор.

Юлия осъзна, че пилотът крещи. Роторите все още се въртяха неравномерно, полето бе страшно изчерпано. На земята някои от лиринксите се опитваха да се издигнат във въздуха, но не успяваха да наберат височина.

Председателят, Фушт, пилотът и операторът се оттеглиха край борда, където проведоха припряно импровизирано съвещание. Покрай всеобщото ликуване Юлия не можа да долови много от разговора им. Но разбра, че те се тревожат от случилото се с полето.

— Ще трябва да се задоволим с това — въздъхна Гор. — Няма да помрача брилянтния успех с последващ провал. Щом няма поле, значи няма. Нищо. И без това ще изглежда по-добре, ако величествено се отдалечим. Пак ги разтърсихме по начин, който няма да забравят.

Машините останаха да се носят по вятъра. На няколко левги западно от Туркад пилотите се включиха в друго поле, макар че роторите все още се въртяха неравномерно. Изглежда резкият прилив на енергия бе увредил нещо. Юлия бе доволна от това. Мощта на огледалата я бе ужасила.

 

 

Тази нощ те прекосиха планината Банадор. Нейните склонове белееха от сняг.

— Къде ли са? — долетя гласът на Фушт. — Може би Шазмак? Той се намира южно от пътя ни.

— Какво ще дирят в Шазмак? — каза Гор. — Трябва да ги търсим на място, където могат да си купят храна или да ловуват. Чувал съм, че в северната част на острова и в западните му краища има изолирани градове.

На сутринта те се приземиха сред тревиста равнина, предоставяща видимост на левги разстояние. Четири от въздухоплавите останаха във въздуха, за да наблюдават.

— Намираме се на север от руините на Чантед — каза Гор, — където някога се издигаше Историческият колеж. Фолкските равнини се намират северно от нас. На запад теренът остава непроменен чак до пустошта Силбис, отвъд която се издигат западните планини. Някъде сред тези земи ще ги открием.

— Сега — продължи той, щом машината допря тройния си кил до земята — е твой ред, Юлия. Открий предателя Флид. Открий Иризис Стирм, която те излъга и те изостави. Открий Крил-Ниш Хлар, който те използва да утоли сластта си, уби брат ти и унищожи невинното ти бебе. И ни отведи при тях, за да им отмъстим.

По време на пътуването Юлия бе разполагала с повече от достатъчно време, за да осмисли възмездието си. След вчерашната атака над Туркад тя беше размишлявала особено усилено. Ниш наистина бе извършил всички тези отвратителни неща и заслужаваше наказание. Но Гор бе противен човек, лъжец. Нима биваше да го отвежда до някогашните си приятели? Юлия не можеше да реши. Искаше да го заблуди, но не знаеше как. Няма да ги предам. Но Ниш заслужава да бъде наказан.

— Чакам, перцепторе — изръмжа Гор.

— Не виждам Флид — каза тя. — Не виждам и Иризис.

Това не беше лъжа. В последно време моделът й бе започнал да избледнява осезаемо. Юлия се опасяваше, че той ще изчезне изцяло, лишавайки я от уникалното убежище на ума.

— Виждала ли си ги след пристигането ни на запад?

— Не. — Въпреки мразовитото време, под мишниците й започна да се процежда пот.

Председателят впери всевиждащите си очи в нея.

— Тогава ще трябва да продължим. Ще обхождаме четирите посоки, а ти ще продължиш да търсиш.

— Да — прошепна тя.

Отправиха се на юг.

— Виждаш ли ги? — попита Гор по средата на пътя.

— Не — промълви Юлия.

Поеха на запад.

— Сега виждаш ли ги?

Юлия поклати глава. Полетяха на север, сетне на изток, а всеки път Гор получаваше един и същи отговор. В късния следобед той започваше да се изнервя.

— Ако всичко това е било напразно… — заплашително рече той.

Фушт прошепна нещо в ухото му.

— Добре — каза председателят. — Имаш разрешението ми.

Фушт насочи към нея онзи поглед, от който я полазваха тръпки. Гор пречупваше хора като нея, но Фушт ги поглъщаше живи.

— Ела с мен в каютата, Юлия — каза той с онзи сух глас, напомнящ шумолене на змийски люспи. — Искам да ти задам няколко въпроса…

— Ще се постарая повече — пискливо каза тя.

— Знаех си, че ще се постараеш — рече Гор. — Продължи две левги на изток — обърна се той към пилота, — сетне завий на юг и продължи по установения курс. На всяка обиколка увеличавай обхвата на квадрата. Ако Флид е някъде на Мелдорин, ще го открием.

Фушт приличаше на пепелянка, чиято вечеря е била отмъкната.

Едва на следващата вечер Юлия долови следи. Тя неволно възкликна. Опита се да прикрие реакцията си, но председателят Гор не пропускаше нищо.

— Най-сетне ги откри?

— Виждам нещо — прошепна тя.

С три огромни крачки той се озова до нея.

— Кого, перцепторе?

— Не разпознавам.

Гор и Фушт се спогледаха.

— Това е номер — тихо каза Фушт, но не и достатъчно тихо за острия й слух. — Опитва се да ги защити. Ако наистина е усетила някого, то това ще да е Флид. Неговото излъчване е най-силно.

— Може би — отвърна председателят. — А може би не. Нейният талант не е толкова предсказуем. Може да е усетила всичко. — Той отново се обърна към нея. — Не е лиринкс, нали?

— Не.

— Не е някаква възлова точка или нейното излъчване?

— Не.

— Човек е, нали?

— Да. — Тя изрече думата едва доловимо.

— Къде? — Гор я сграбчи за раменете, но я пусна веднага. Вече не беше време за заплахи. — В коя посока, перцепторе?

Едрият мъж си бе придал благ глас, но очите му притежаваха твърдостта на стъкло.

Юлия посочи.

— Далече. В самия край на погледа ми.

— Юг-югозапад — каза пилотът.

— Какво има там? — попита Гор.

Пилотът направи справка с картата си.

— В момента ние се намираме тук. — Пожълтелият нокът сочеше хълмиста верига, която се простираше на запад от планините чак до Силбис. — Под нас, според картата, е имало градове и пръснати села, простиращи се до леса на изток, до планините. На запад има пустиня. На юг пустинята преминава в земи с ниска растителност и блатистите гори в Орист. Те заемат площ от петдесет левги, макар че в по-голямата си част този терен е непроходим.

— Не и за нас — рече Гор. — Трябва ми още информация, Юлия. Къде усещаш онзи човек? Покажи ми на картата.

След дълъг размисъл Юлия очерта голям кръг с пръста си. В обхвата на посочената земя влизаше по-голямата южна част на острова.

— Това не е достатъчно! — просъска Фушт. — Перцепторе…

— Остави я — каза Гор. — Нейният талант само долавя посока, не и разстояние. Способна е да усеща силни излъчвания, но незначителните биха могли да й избягат съвсем наблизо. Ще продължим в тази посока, докато целта не се изясни, после ще изчакаме да се стъмни. Не искам да ни видят — ако наистина са те.

— Защо е нужно това спотайване? — каза другият скрутатор. — С тези шестнадесет страхоносеца сме в състояние да надвием всеки враг. С какво шепицата Флидови бегълци биха ни затруднили?

— През последната година ни създадоха достатъчно проблеми — тросна се председателят. — Ако Флид осъзнае, че идваме, може да се прикрие чрез някакъв метод, който го прави незабележим дори за Юлия. Не разчитай на предположенията си, скрутаторе.

Ловът продължи, но при следващото си дирене Юлия не откри нищо. Целта не беше изчезнала, по-скоро нещо блокираше тази част от решетъчната й матрица. Изтощението й ги накара да спрат за нощувка. Гор беше побеснял.