Йън Ървайн
Скрутатор (6)

Пет

Весил я стисна за рамото.

— Той значеше ли нещо за теб, Тиан?

— Не бих казала, че бяхме приятели, защото той нямаше такива. Той бе най-странният човек, когото бях срещала, изцяло погълнат от себе си. Но той прояви добрина към мен и не бих могла да го забравя. Сега обаче по-добре да вървим, ако искаме да се измъкнем.

Тиан обърна малкия конструкт и го насочи обратно. На първото разклонение Весил каза:

— Завий наляво.

Тя го стори, но долитащият заплашителен блясък я принуди да спре. И тук се процеждаха пари.

— Огънят е плъзнал и тук. Опитай другия тунел.

В десния проход се натъкнаха на срутване, което го беше запушило. Безнадеждно беше да мислят за разчистването му, защото мазният дим непрекъснато се издигаше. Наложи им се за трети път да се върнат и да поемат по средния път — последната им надежда.

— Пожар — мрачно констатира Весил след първите стотина дължини.

Все пак Тиан продължи, за да се убеди, че напредъкът действително е невъзможен.

— И сега какво?

— Ще се примирим със смъртта.

Но занаятчията нямаше намерение да се примирява. Тя насочи конструкта обратно към сълзевината. Там Тиан спря и се загледа в напредващия асфалт.

— Разкажи ми повече за Голямата сълзевина, Весил.

— Широка е цяла левга. Дълбочината й е стотици дължини, а някои дори казват, че е бездънна. Потъналите в нея неща продължават бавно да потъват, а понякога изникват отново, стотици години по-късно, изнесени от движението на бавните течения в дълбините.

— Ако останем тук — замислено каза тя, — ще сме мъртви преди да е изтекъл настоящият час.

— Така изглежда.

— За колко време ще ни стигне въздухът в затворения конструкт?

— Не зная. Два часа? Три? Може би четири.

— Тогава да изживеем и тези часове. Да рискуваме. — Тиан затръшна люка, пое си дъх и бавно го насочи напред, срещу напредващата стена.

Весил я погледна в очите. За пръв път от запознанството им те блестяха.

— Какво имаме да губим? — рече той.

Машината се натъкна на лепкавото съпротивление и спря. Тиан леко премести лоста. Носът на конструкта се вряза в асфалта. Течен мрак покри предната част на корпуса. Всичко притъмня.

— Изобщо движим ли се? — прошепна Тиан. — Не мога да преценя.

Весил погледна към задния екран.

— Напредваме с около две дължини в минута. Скоро ще бъдем обгърнати изцяло.

Занаятчията отново размести насочващия лост. Все така отсъстваше усещането за движение.

— Не е достатъчно бързо. Така ще ни отнеме час, за да стигнем до края на тунела, а тепърва ще ни предстои и да се изкачим. Колко дълбоко под земята се намираме?

Той сви рамене.

— На повече от сто дължини, но не повече от двеста.

— Значи още един час, може би два. Ще ни стигне ли въздухът?

— Не зная.

— Ще трябва да увелича скоростта.

— Ако поемеш прекалено бързо, корпусът може да не издържи.

— А ако напредвам прекалено бавно, ще се задушим в непокътнат конструкт — възрази тя.

Минутите течаха. На моменти се блъсваха в нещо, което остъргваше металните пластини. Вътре бе станало горещо.

— Каква е температурата на асфалта в Голямата сълзевина, Весил?

— Не зная. На върха е топъл, следователно в дълбокото би трябвало да е горещ.

— Достатъчно горещ, за да ни свари?

— Не бих казал.

— Смяташ ли, че вече сме достигнали края на тунела? — попита Тиан.

— Тунелът надали е издържал дълго след угасването на възловата точка. Сега сигурно се намираме сред самите недра.

— Прекалено бавно напредваме — притесни се тя. — И не се изкачваме. Ще трябва да направя нещо.

Занаятчията знаеше и какво точно трябва да направи, само че не й се искаше, защото с това щеше да разкрие тайната на полета. Но щом така или иначе щяха да умрат…

— Би ли завързал очите на пленниците, Весил? И накарай робите да се обърнат с гръб. Трябва да модифицирам конструкта, а не искам някой да види.

Той слезе долу, а Тиан разопакова малките диаманти и снопа нишки — по петдесет и четири от всеки. Нещо толкова незначително, а способно да създаде подобна значимост.

— Готово — провикна се Весил.

Тя се спусна по стълбата, а Весил я улови на дъното. Макар да упражняваше краката си при всяка възможност, щяха да изминат седмици, преди занаятчията отново да проходи.

Тиан отвори капака в пода, извади кутията и свали капака й. Сетне постави хедроните вътре и наниза проводниците. Работеше бързо, но съсредоточено — нямаше да има време за втори опит.

Веднага щом стана готова, Весил я издигна обратно в кабината. Колко бързо бе започнала да разчита на него… Занаятчията хвана лоста и потърси излъчването. Амплиметът се подчиняваше с готовност, без никаква съпротива. Той също искаше да избяга.

След движението й воят стана по-пронизителен, но нищо не се промени. Нямаше как да усетят раздвижване.

— Има ли ефект, Весил?

Той се замисли за момент.

— Сещаш ли се, че когато носиш съд с вода, течността повтаря движенията ти?

— Умна идея!

Долу той откри широка метална чиния, напълни я с вода и я постави върху навигационния ствол. С острия край на някакъв инструмент очерта водното ниво.

— Това ще показва движението настрани и напред.

— Но не и издигането, а точно това ми е нужно най-много. — Тя обърса чело. Потта се стичаше по врата й, ризата й бе подгизнала. Вътре ставаше все по-задушно.

— Но ако имахме нещо пружиниращо…

Той отсъства половин час от ценното им време, преди да се върне с тънки ивици зелен материал.

— Намерих диафрагма в едно от чекмеджетата. Ще свърши работа.

Весил привърза една ивица към тавана над навигационния ствол и в другия край вплете малка медна монета.

— Носих този нид със себе си в продължение на двадесет години — подсмихна се той. — Така и не ми донесе щастие. — Под монетата той очерта линия в панела и се отдръпна. — Опитай сега.

Тиан леко раздвижи лоста. Водата в съда се разлюля.

— Работи! — Тя му се усмихна широко, сетне леко го прегърна. — Сега да опитаме и другото.

Този път занаятчията насочи конструкта нагоре. Гумената ивица видимо се удължи, преди да затрепти обратно.

— Колко ли бързо се издигаме? — каза Тиан.

— Нямам представа.

Тя дръпна лоста, докато машината не започна да се тресе, сетне леко го отпусна.

— Ако напредваме само с няколко дължини в час… Поне няма да умрем сред пожар.

Весил не отговори.

Тиан се отпусна в креслото си:

— Как те заловиха лиринксите, Весил?

— Изгубихме незначителна битка близо до Госпорт, далеч на източното крайбрежие — рече той. — Сражавахме се за село, за което надали си чувала. Аз самият не си спомням името му. По пътя минахме през толкова много места, че в един момент престанахме да ги отличаваме.

Тя отново обърса чело.

— Дълго ли беше служил по това време?

— Само няколко месеца. Изпратиха ни на фронта само след едноседмично обучение. Казвам на фронта, макар че такъв нямаше. Лиринксите предпочитат да се сражават в малки групи или дори сами. Повечето от приятелите ми погинаха в нападения от засади и единоборства. Никой не знаеше къде. Никой не оцеля, за да запише Историите им. Проклета война!

Нещо изтрополя върху покрива на конструкта и със стържене отмина назад.

— Какво беше това? — каза Тиан.

— Нещо от сълзевината. Може би парче дърво, може би едра кост. — Весил гледаше право напред, сякаш погледът му можеше да разсече мрака.

— А с какво си се занимавал, преди да постъпиш в армията?

— Бях преводач, също като родителите си — тихо каза той. — Но това беше толкова отдавна, че ми е трудно да си го представя. Сякаш си мисля за друг човек.

След това двамата замълчаха, заслушани в жуженето на механизма, остъргването на някакви предмети, разтърсването на корпуса. Ако напредвахме бавно, помисли си Тиан, тези сблъсъци нямаше да се усещат.

Стана още по-горещо. Върху дрехите й почти не бяха останали сухи петна, същото важеше и за одеянията на Весил. И двамата дишаха напрегнато. Изглежда не оставаше много въздух. А времето се влачеше.

— Ами ти, Тиан? Разкажи ми за себе си.

Тя бе също тъй сдържана:

— Няма много за разказване. Бях избрана за занаятчия. Имам талант да мисля картинно и…

Долу някой простена и започна да се мята. Весил бързо се спусна по стълбата.

— Не изглежда добре — провикна се той.

Тиан се извърна и погледна към трюма. Трима от седемте роби бяха заспали или изпаднали в безсъзнание. Останалите със затворени очи се бяха проснали на пода и дишаха тежко. Триор и Минис бяха в по-добро състояние, макар да изглеждаха отвратително. Ниш все така лежеше свит. Той бе изместил превръзката от очите си, но те бяха затворени.

— Там въздухът е отвратителен — каза Весил, връщайки се обратно горе. — Няма да изкарат още дълго.

Тя дръпна лоста в крайно положение. Машината започна да се тресе, гумената ивица се издължи. Всичко започна да вибрира, включително зъбите на Тиан. Метален вой оповести откъртването на една пластина, сетне втора.

— Това не ми хареса — рече тя.

— И в двата случая няма да има значение.

— Така е.

След малко тя попита:

— Колко бързо се движим сега?

Бе забравила, че е задавала този въпрос и преди.

— Няма как да зная, Тиан.

Говоренето изискваше прекалено много усилия. Тя уморено се отпусна в седалката. Очите й се затваряха.

Люкът над главите им изскрибуца. Ивица асфалт бликна от едната страна, обливайки ръката и рамото й с лепкави черни линии. Занаятчията се опита да го блъсне, но само изгори пръстите си. Тя извика болезнено и със свободната си ръка отпусна лоста, за да спре разтърсването.

Весил пристегна люка и седна на пода, отпуснал глава към стената. Тиан застопори лоста и почисти асфалта. Чувстваше се страшно уморена — още миг и щеше да заспи. Тя се изправи и се опря върху навигационния ствол. Останеше ли седнала, действително щеше да се унесе в сън, от който нямаше да се събуди. А това щеше да означава смърт за всички им.

Нещо здравата блъсна конструкта. Купата с вода се разтресе. Откъм люка отново се разнесе стържене. Изглежда машината се плъзгаше край долната част на нещо голямо и масивно.

Замаяната Тиан не можеше да разсъждава ясно. Тя насочи конструкта напред, стърженето прерасна в писък на негодуващ метал, а сетне, за неин ужас, запечатаният люк се измести и от образувалия се отвор започна да капе асфалт.

Звукът спря — бяха отминали препятствието. Занаятчията издигна носа на конструкта. Купата с вода се плъзна от навигационния ствол и изля съдържанието си в трюма. Тиан продължи да стиска лоста, молейки се.

Машината се разтърси и с рев се понесе право нагоре. Асфалтът се плисна към стената зад гърба й. Звукът бе неописуем. Тиан бе сигурна, че конструктът ще се разкъса.

И тогава треперенето спря. Това се случи рязко. В първия момент занаятчията не осъзна станалото. Спрели ли бяха? Не, механизмът все още виеше. Тя бе успяла. Конструктът летеше сред въздуха, право към небето.

Тиан отвори люка и с пълни гърди започна да диша чист въздух. За момента курсът на машината не я интересуваше. Не я интересуваха и подмятаните в кабината. Те стенеха и викаха, но поне бяха живи. Жената бе прекалено уморена, за да насочи поглед натам. Можеше единствено да остане вкопчена, присвила очи срещу нахлуващите през отвора вихри.

Скоро въздухът стана смразяващ и труден за дишане — бе се издигнала прекалено високо. Тиан размести лоста, размишлявайки накъде да поеме. А воят на механизма замлъкна за момент. При изравняването той угасна отново. Откъм трюма бликна дим. Занаятчията побърза да насочи машината към земята. Може би цялото това разтърсващо треперене бе нанесло някакви щети? Трябваше да се приземят веднага — ако конструктът откажеше на такава височина, падането щеше да ги размаже.

По време на спускането не възникнаха повече проблеми. Но близо до земята воят угасна за трети път. Остра миризма се разнесе откъм задната част на навигационния ствол — конструктът се сдоби с димна опашка. Може би механизмът бе прегорял заради влагането на прекалено много енергия.

От дясната страна се издигаше лагерът на човешката войска. Централата им бе разположена върху плосък хълм. От лявата, малко по-близо, Тиан различи седмоъгълното построение на аахимите. Край него лежаха хиляди неподвижни конструкти. Натам тя в никакъв случай нямаше да поеме.

Бял дим се издигаше откъм долното ниво. Весил извика нещо, което тя не можа да чуе сред долитащите писъци и викове.

— Тиан — извика отново Весил. — Избухна пожар! Приземявай се, където и да е!

По-добре човечеството да се сдобиеше с тайната на полета, отколкото аахимите. Занаятчията прекъсна притока на енергия и зави надясно. Воят утихна. Конструктът се блъсна в земята, подскочи като хвърлен над водата камък, отново подскочи и се плъзна по тревата, преди да се удари в една скала и да спре наклонен.

При сблъсъка Тиан си блъсна главата. Замаяна, тя остана вкопчена в навигационния ствол. Намиращите се долу трескаво се изкачваха по стълбата.

— Всички навън! — извика Весил.

Тиан рязко освободи амплимета, грабна го и се издърпа през люка, където се претърколи на земята. Долната част на конструкта сигурно бе нажежена до червено — горещината бе осезаема. Освен това тревата започна да дими, а сетне пламна.

Още двама души изникнаха през отвора, превити от кашлица. Те бяха от робите, Тиан не знаеше имената им. Последва ги Триор, все още вързана и със запушена уста, още двама роби, сетне Минис, влачещ пети човек. Ниш, чиито ръце бяха свободни, изпълзя последен. Той развърза Триор и се зае да извлича останалите от огъня. Пламъкът бързо се разпростираше сред тревата. Самият конструкт също започваше да се обгръща в пламъци. Къде ли беше Весил?

Стори й се, че различава нечии очертания сред белия дим, бълващ през отвора на люка.

— Весил! — извика тя.

Тиан пролази обратно до конструкта и надникна вътре. Една от робините лежеше в безсъзнание пред люка, а зад нея Весил се опитваше да я изтласка.

Тиан грабна жената и я издърпа. Двете рухнаха на поляната. Весил на свой ред се стовари до тях. Той бе започнал да кашля кръв.

— Тревата гори — каза Тиан. — Трябва да се махаме.

Триор отпуши устата си и отнесе припадналата робиня.

Със сълзящи очи Весил се изправи.

— Добре съм — дрезгаво каза той, сетне вдигна Тиан и се затича.

Сега занаятчията можа да види втурналите се към тях войници. Зад тях се виждаха офицери, а също и фигури в тъмни роби — скрутатори.

От лявата страна, по-близо, неколцина аахими тичаха към нея, предвождани от Витис. Дори и от това разстояние Тиан ясно можеше да различи гнева върху лицето му. Тя неволно възкликна.

— Какво има? — каза Весил.

— Този аахим е най-големият ми враг.

— В такъв случай не бива да достига до теб.

Със залитане той пое към човешкия лагер. Тиан отново погледна към приближаващите аахими. Те щяха да ги настигнат почти едновременно с човеците.

Двамата минаха покрай Минис, който бе освободил ръцете си. Той печално се вторачи в Тиан.

— Минис! — изрева Витис, развял одеяния. — Ти си жив.

— Да, приемни татко.

— Спри я!

Минис изглеждаше на път да се разплаче.

— Не, приемни татко, не мога! — извика той и се хвърли по лице в тревата.

Весил на сляпо се поклащаше. Възпалените му очи продължаваха да сълзят. Той рязко се огледа и отново се затича — обратно към Снизорт.

— Не, Весил, не натам! — извика Тиан.

Той безпомощно завъртя глава, видимо неспособен да различи нещо. Витис тичаше към тях, но скрутаторите щяха да пристигнат първи.

Във всеобщото объркване Ниш бе помислил, че Весил се кани да отвлече Тиан.

— Никъде няма да я водиш! — изрева той и се хвърли във въздуха. Рамото му блъсна прасците на наставника, който рухна, изпускайки Тиан.

Тази намеса се оказа решаваща. Само след няколко крачки Витис вече ги бе настигнал. С една ръка той сграбчи Тиан, а с другата изтегли меча си. Тя започна да се мята, само че аахимът силно я притисна към себе си.

— Стойте настрана! — изкрещя Витис към човеците. — Тиан открадна нещо, което ми принадлежи, и аз възнамерявам да си го върна.

Останалите аахими също дотичаха и го обградиха.

Войниците спряха, също извадили оръжия. Редиците им се разделиха, за да пропуснат няколко черни роби. Сред последните веднага се набиваха на очи притежателят на едра мечешка фигура и нисък еднорък човек с лице, покрито от платинена маска.

— Аз съм Гор — представи се едрият. — Председател на Съвета на скрутаторите. Дайте ми занаятчията, лорд Витис.

— По-скоро бих поел на война срещу цялото човечество — просъска Витис.

Междувременно бяха дотичали и още аахими — бройката им вече надхвърляше тази на човеците. Поне конструктът гореше, което предоставяше мъничка утеха на Тиан. Разнесе се взрив, разпратил парчета метал във въздуха. Тайната на полета — диамантите и карбоновите нишки — щеше да погине в огъня. Знаеха само Малиен и самата Тиан. Но дали тя щеше да съумее да опази тайната от Витис?

Гор повдигна юмрука си, направи крачка напред, сетне спря.

Тиан остана да трепери в ръката на Витис, но скрутаторите не събраха смелостта да го нападнат. Аахимският предводител презрително се извъртя и се отправи обратно към лагера си.