Йън Ървайн
Скрутатор (59)

Тридесет и две

Гилаелит отдавна бе прекратил тропането си. Тиан отмести резето и отвори капака. Тетрархът седеше на пода, затворил очи, и леко се полюляваше. Тя отново спусна люка — искаше да отложи сблъсъка колкото се може повече.

— Зад нас има въздухоплав. Лети много високо — възкликна младата жена.

— Онзи, който видяхме онзи ден над Алцифер? — попита Малиен.

— Прилича на него.

Въздухоплавът изчезна сред облаците. Таптерът забавяше ход, отправяйки се сред блатистата гора. Слънцето залезе. Полетът им продължи и сред мрака, в неизвестност. Най-сетне вятърът утихна. Основата на конструкта се удари в камък, изкарвайки искри.

Пламна осветителен глобус, разкрил част от тъмна стена и широка врата. Всичко друго бе обгърнато в мрак.

— Сега какво? — каза Тиан.

— Чакаме.

— Това не ми прилича на лиринкски град.

Въздухоплавът се приземи от лявата им страна. Той стоя там само миг, после отново се издигна припряно. Висок мъж остана да стои насред двора, стиснал някакъв неясен предмет в лявата си ръка.

— Интересно — каза Малиен. — Никога не бих очаквала това.

— Кой е той?

Аахимата не отговори.

— Какво ще правим? — отново попита Тиан.

— Ще излезем. Но бъди предпазлива, Тиан. Нека първо узнаем какво се иска от нас.

Занаятчията отвори люка и бързо се спусна на земята. Гърбът я болеше, но тя успя да закрачи без накуцване. Мъжът протегна ръка.

— Аз съм Игур. Добре дошла във Физ Горго.

Ако в момента можеше да разсъждава спокойно, Тиан би се изненадала от срещата с личност, която бе смятала за мъртва от векове.

— Благодаря. Аз съм Тиан Лиз-Мар. — Тя се огледа, но Малиен не се виждаше.

— Предполагам не си сама?

— Не.

Аахимата изникна от другия край на конструкта, без предупреждение.

— Добра среща, Игур. Приемам, че ти си изненадан да ме видиш не по-малко от мен.

— Малиен! — възкликна той. — Струва ми се, че са изминали само месеци от последната ни среща. Изглеждаш непроменена.

— Ласкаеш ме. За последно се срещнахме преди два века. В Чантед, точно когато Лилан бе съставил своето Сказание за огледалото и майсторите гласуваха включването му към Великите сказания.

— И в продължение на седем години му бе забранено да хроникува. Не, Малиен, за последно се срещнахме в Готрайм, когато Майгрейт полетя обратно през дверта.

— Да, така беше. Паметта ми изневерява. Чудя се…

Той бързо я прекъсна:

— Имаш ли представа какво е станало с Лилан?

— Сигурно е мъртъв от поне сто и петдесет години, дори и да е доживял до дълбока старост.

— Вероятно същото важи и за Каран.

— Краят ще споходи всички ни — каза Малиен. — Аз съм готова да посрещна своя. Старостта трябва да отстъпи.

— Така е. Да влезем — каза домакинът.

Тримата отидоха в голяма стая, където пламтеше огън. Не след дълго на прага изникна и Гилаелит. Челото му бе смръщено, около ребрата му личаха кървави петна, а кожата му бе придобила зеленикав оттенък. Той изглеждаше побеснял.

— Ти пък откъде изникна, друже? — каза Игур. — Мисля, че те познавам. — Той не протегна ръка.

— Не виждам откъде — остро каза Гилаелит. — Аз съм търговец, отдаден на науките и изкуствата. Името ми е Гилаелит и току-що бях отвлечен от Алцифер.

— Да, Гилаелит. Геомантът, който търгува с врага. — Игур му обърна гръб. — Тиан, извинявам се, че поех контрол над конструкта ти по толкова… рязък начин, но отчаяно се нуждаем от него. Имаме план, касаещ войната.

— Радвам се да чуя, че някой планира нещо — тихо каза тя. Ужасът на внезапно изгубения контрол никога нямаше да я напусне. — Но вие грешите. Таптерът принадлежи на Малиен, не е мой.

Тя се отдалечи от него, настанявайки се край огъня. Игур не я последва, което беше добре, защото осъзналата личността му Тиан нямаше да знае как да продължи разговора с подобна легенда.

Все пак някой се приближи до нея — тетрархът.

— Как смееш да се намесваш в живота ми!

Занаятчията го погледна. Припомни си, че той бе имал възможност да й се притече на помощ в Снизорт, но бе проявявал интерес единствено към амплимета й.

— Да не искаш да кажеш, че не си искал да те спасят?

— По свой избор се намирах в Алцифер. Бях съвсем близо до изключително откритие. Сега всичките ми безценни инструменти лежат изоставени. Ти унищожи делото на живота ми.

— Убедена съм, че милите ти лиринкси ще ги пазят добре!

— С какво те подкупиха, за да излекуват гърба ти?

— Не платих нищо повече от онова, което те изтръгнаха с принуда от мен. За разлика от теб, аз не се старая да извличам угода от враговете.

— Защо Малиен ме преследва? — тихо продължи той, с треперещ глас. — Защо мен?

Тиан не виждаше причина да не му каже.

— В момента ти си най-великият геомант и матемант. Никой друг не може да й помогне.

Това малко го успокои.

— Несъмнено е така. Слушам те.

Тя изрази тревогата си за предстоящото изчерпване на възловите точки.

— Какво значение има, че една-две възлови точки ще угаснат?

— Защото те са свързани! Малиен откри, че изцедената възлова точка се възстановява чрез енергията, която извлича от околните възлови точки. Последните на свой ред теглят захранване от своите съседи. Ако достатъчно от тях угаснат, възможно е реакцията да се разпространи до всички. Тогава Сантенар…

— Това е! — възкликна той. — Това е липсващата част от пъзела!

— За какво говориш?

Тетрархът мълчаливо се отдалечи. Вече се бе вглъбил в размишления над проблема, забравяйки за нея.

Тиан изтича след него и го хвана за ръката. Вбесена от арогантността му, тя искаше да го шокира.

— Лиринксите те използваха! — извика тя. — Не мога да повярвам, че не си го осъзнавал. Използвали са те като стръв, за да примамят мен и таптера в Алцифер.

Гилаелит я погледна втрещено, потънал в трескави размишления, породени от думите й. Още от самото начало той бе станал жертва на чужди манипулации. В очите му блесна паника, но той съумя да я потисне и се отдалечи.

Игур зае мястото му, също тъй хладен.

— Каква бе темата на този спор? — любезно попита той.

— Изглежда Гилаелит сам е избрал да живее в Алцифер, защитаван от лиринксите, а аз съм унищожила делото на живота му.

Домакинът се навъси.

— Така ли? Не бих останал във възторг от мисълта, че съм допуснал кукувица в гнездото си. И какво е делото на живота му?

— Да усвои до съвършенство геомантията и да опознае всички сили, които направляват света.

— С каква цел?

— Той твърди, че мотивите му са изцяло благородни, но в действителност се старае да контролира всичко около себе си.

— Опасен човек. По-добре ми разкажи всичко, което знаеш за него, Тиан.

 

 

Въздухоплавът пое право към Стари Хриптън, където се приземи пред дома на целителката. Ниш, Иризис и Флангърс пренесоха Флид вътре. Той все още дишаше, макар че гърдите му едва се повдигаха, а устните му бяха опасно посинели.

— Какво му има? — попита целителката. Тя бе възрастна изгърбена жена с изтъняла коса, под която надничаше скалпът.

Иризис се постара да предостави колкото се може по-точно описание на състоянието му, без да разкрива тайни.

Старицата рязко си пое дъх, когато видя костеливата гръд на скрутатора, лишена от плътност, и отдавнашните белези от мъчения. Тя използва изкуството си, за да прегледа торса му, сетне нареди пациентът да бъде обърнат, за да стори същото с гърба.

— Получил е вътрешни увреждания — каза целителката. — В корема.

— Ще умре ли? — попита Ниш. Това бяха първите му думи от часове насам. Механикът имаше ужасен вид.

— Възможно е — каза възрастната жена. — Всичко зависи от тази нощ. Състоянието му е много лошо.

— Няма ли някакви лекарства? Еликсири, билки? — каза Иризис. — Парите не са проблем…

— Не става въпрос за парите — рече целителката. — Той ще получи от най-доброто, с което разполагам, и то за сметка на Физ Горго. Но възстановяването зависи от него самия. Сега излезте.

— Искам да остана при него — възрази занаятчията.

— Не мога да работя така. Докато ние говорим, животът му гасне. Елате утре сутринта.

Тримата се върнаха във въздухоплава.

— Вие вървете — каза Иризис на спътниците си. — Аз ще се поразходя. Имам нужда да помисля.

Ниш понечи да каже нещо, но само се вгледа в лицето й и с тежки стъпки се качи на борда. Той понасяше ситуацията зле, никой не можеше да му помогне. Самата Иризис се чувстваше прекалено притеснена, за да го утешава. Искаше да остане сама.

Флангърс каза нещо на Ниш и Инуи. Въздухоплавът се издигна без него.

— Искам да се разходя сама — натърти Иризис.

— Не е безопасно да се разхождаш сама през нощта. — Войникът намести меча си.

— Сега съм в такова настроение, че бих могла да разкъсам лиринкс с една ръка. — След миг тя додаде: — Добре, ела, но не говори.

Двамата се отправиха по пътеката, която се извиваше към крепостта. В пълната тъмнина, която ги обгръщаше, дори не се виждаха един друг, макар да крачеха заедно.

По протежение на пътеката непрекъснато се срещаха кални локви, но Иризис не им обръщаше внимание. Тя мислеше единствено за Флид, умиращ в онази сумрачна стаичка.

Минаха покрай зловонно поле с репи, а после покрай друго, от което долиташе миризмата на прясно разхвърлян тор. Сетне пътеката изви към брега. Имаше отлив. Вонеше на гнили водорасли и разлагаща се риба.

— Флангърс? — накрая каза тя. Бяха изминали почти левга.

— Да, Иризис?

— Какво ще стане, ако той умре? Какво ще правим тогава?

— Тогава ще поискам да ме освободиш от обещанието.

— Нима честта означава толкова много за теб?

— Аз станах клетвопрестъпник, Иризис.

Жената се приближи до него и хвана ръката му.

— Той е добър човек, Флангърс. Без него сме загубени.

— Обичаш ли го?

— Като приятел и като наставник.

— Не се сещам за друг човек, когото бих искал да имам край себе си в тревожна ситуация.

— Разговарял ли си с него?

— За какво?

— За прострелването на въздухоплава.

— Как бих могъл да го занимавам с нещо толкова незначително?

— Става дума за живота ти, Флангърс! Скрутаторът би се разгневил на мълчанието ти.

— Той ще си има достатъчно проблеми и без мен. Ако се възстанови.

— Щом се възстанови, ще му кажа.

— Нямаш право! — извика той.

— Тогава ти му кажи. Имаш избор.

Войникът не отговори. Крачиха още дълго. Едва към полунощ видяха пред себе си фенерите на Физ Горго да мъждукат в далечината.

— Флангърс?

— Добре — промълви той. — Когато той се възстанови, ще говоря с него.

— Очакваш, че Флид ще умре, затова обещаваш.

— Всички ще умрем.

 

 

Иризис се събуди преди зазоряване, изтръгна Инуи от леглото и въздухоплавът отново се понесе към Хриптън. Там занаятчията скочи на земята още преди машината да се е приземила и изтича в колибата. Леглото на Флид беше празно. Младата жена изстина. Остана да стои неподвижно, като ударена от гръм, втренчена във вдлъбнатината на матрака.

— Не е каквото си мислиш — каза целителката, изникнала безшумно зад нея. Торбичките под очите й приличаха на синини. Личеше, че е будувала цяла нощ. — Преместих го в задната стая. Там е по-топло.

— Как е той?

— Малко по-добре, макар че все още има известно вътрешно кървене. Все още не е преминал опасността.

— Може ли да го видя?

— Съвсем за малко.

Старицата отведе Иризис в другата стая. Флид лежеше на носилка, вторачен в тавана. Тялото му не помръдваше. Точно когато занаятчията с ужас реши, че най-лошото все пак е настъпило, очите му се раздвижиха.

— Вие сте идиот — загрижено каза тя и хвана ръката му. — Защо дойдохте в такова състояние? Трябвало е да останете.

— Не осъзнавах, че съм се наранил така. — Шепотът му напомняше ветрец сред тръстика. — При превземането усетих остра болка в корема, но после тя отмина.

— Защо трябваше да му се съпротивлявате? Вие сте прекалено горд, Ксервиш.

— Признавам, че съществува известно… съперничество — дрезгаво каза скрутаторът. — Но наистина ли ме смяташ за толкова повърхностен? Той ми каза да се съпротивлявам с цялата си сила. Нуждаехме се от реалистично изпитание, иначе нямаше как да знаем със сигурност, че поемането на контрол би било възможно.

— Това не оправдава безразличието му към вас! — остро каза тя.

— Онова, което казах във въздухоплава, беше истина, Иризис. Аз бих сторил същото, дори и ако ставаше дума за теб. Какво друго би могъл да стори един добър водител? Ти не би ли пожертвала неколцина, ако това ти позволи да спасиш цялото човечество?

— Никога не бих пожертвала приятел — упорито каза тя. — Дори и на такава цена.

— Това е проблемът с водителството. Винаги ти се налага да жертваш някого. Или нещо. — Той затвори очи.

— Достатъчно — каза целителката. — Утре ще го видиш пак. Той е як като лиринкс. Преди два часа бях готова да се закълна, че си отива, но вече е по-добре.

Върналата се във Физ Горго Иризис събуди Ниш:

— Целителката твърди, че той се възстановява.

Ниш приседна, разтъркващ възпалени очи. И в мълчалива благодарност стисна ръката й.

— Изглежда си прекарал тежка нощ.

Самата Иризис бе спала само няколко часа, но това не се бе отразило на безупречния й вид. Или на красотата й.

— В последно време имам проблеми със съня. Флид прояви голяма добрина към мен, Иризис. Имаше стотици поводи да ме изпрати на фронтовата линия заради глупостите ми, но той не го стори. Той вярваше в мен. Без него щях да си остана нищо. Не можех да понеса мисълта за смъртта му.

— Аз също. Той крепи всички ни. И е единствената ни надежда. Да вървим да закусим. Умирам от глад.

Двамата поеха по коридора и край първия ъгъл се натъкнаха на Тиан, отправила се в противоположна посока. Тя рязко спря, местейки отвратен поглед между Иризис и Ниш.

Иризис я бе виждала за последно преди година, когато Тиан бе получила диагноза неизлечима кристална треска и бе изпратена в размножителната палата. Самата Иризис също носеше известна отговорност за този развой.

— Какво правите тук? — Тиан бе започнала да трепери като струна.

— Дойдохме със скрутатор Ксервиш Флид — каза Иризис.

Тиан се поотпусна:

— Къде е той? — Тя бе готова да се стрелне.

— В момента бива лекуван. Много е зле.

— Ти ли управляваше конструкта, Тиан? — попита Ниш. Той пристъпи напред и плахо протегна ръка към нея. — Искам да ти кажа, че много съжа…

Тиан направи крачка назад, без да спира да оглежда и двамата.

— Всички сме на една и съща страна, Тиан — каза Иризис. — Ние…

— Вие ме предадохте. И двамата — просъска тя. — Стойте далеч от мен.

Жената им обърна гръб и с бърза крачка пое обратно.

— Мисля, че това можеше да се очаква — каза Иризис, която не изглеждаше особено смутена. — Но все пак жалко, защото ще трябва да работим заедно.

— Да — каза механикът, загледан в отдалечаващата се. — Наистина жалко.

Иризис си припомни, че страстта му към Тиан бе поставила началото на целия този хаос. Дали той още изпитваше някакви чувства към нея? Дори и да беше така, от това нямаше да излезе нищо. Тиан бе още по-неподходяща за него.

Иризис стисна зъби, за да гарантира мълчанието си. Ниш беше неин. Рано или късно той щеше да го осъзнае. Междувременно тя щеше да го пази, да се наслаждава на приятелството му и да премълчава чувствата си. Налагаше се да се превъплъти в самото търпение. Трябваше.