Йън Ървайн
Скрутатор (56)

Двадесет и девет

Тиан се отправи към таптера. С всяка следваща крачка буцата в гърдите й придобиваше нова твърдост. Ами ако долетяха лиринкси? Ами ако вече бяха открили конструкта?

Близо до скривалището буцата почти не й позволяваше да диша, а кръстът й пламтеше. Занаятчията се облегна на един ствол, за да си поеме дъх. Никъде не виждаше таптера.

Тя се опита да запази спокойствие. Машината бе скрита, дори и от нея. Покрай вълнението Малиен бе забравила тази подробност. Това не бе типично за аахимата и допълнително усили притеснението на Тиан. Какво щеше да стане, ако не успееше да открие конструкта?

Занаятчията продължи, въртейки глава. Близо до ръба на скалата периферното й зрение за момент зърна метални очертания сред дърветата. Ето го.

Тя започна да прокарва ръце по мнимата скала. Първоначално съзнанието й настояваше, че пръстите й докосват камък, но след съсредоточаване неравната повърхност придоби метална хлъзгавина. Тиан бързо се качи, вложи кристала и затвори люка. Едва тогава се почувства в безопасност.

Младата жена издигна таптера на височината на дървесните корони и пое към терасите, заобикаляйки скалата, където бе зърнала Гилаелит. Нужни й бяха усилия, за да се концентрира. Не бе сигурна, че е достигнала правилното място.

Тиан кръжа близо половин час. Чувстваше се все по-притеснена — заради затрудняващата видимостта мъгла, заради забавянето. Как щеше да види сигнала на Малиен сред тези облаци?

Стъклото започна да се запотява. Наложи се занаятчията да отвори люка, за да вижда. Дипли мъгла се спуснаха в кабината. Тиан набра височина, но това само влоши нещата. Стиснала далекогледа си в едната ръка, тя насочи машината отново надолу.

Младата жена спря таптера над издатина от черна скала, покрита със зеленикав мъх. Някакви парцаливи хора на поляната под нея оживено размахваха ръце. Изглежда прикритието вече не действаше. Ожесточено шумолене в храстите показваше някаква борба. Един от робите изникна напред, притиснал ръце към разпорения си стомах. Атаката бе започнала, но къде бе сигналът?

Тиан направи една обиколка, чудейки се какво да прави. Мъглата отново обгърна всичко. Няколко минути по-късно облаците се отдръпнаха и й позволиха да види как Малиен напада едър черен лиринкс. И двамата не погледнаха — илюзията отново защитаваше конструкта. Занаятчията насочи таптера встрани. Няколко тела лежаха сред поляната, окървавени и обезобразени. Може би бяха роби, аахими, а може би и самият Гилаелит лежеше сред тях. Тя спусна машината по-ниско и я отпусна във въздуха. Все още се колебаеше какво да прави. Не смееше да се приближи. И тогава го видя.

Тетрархът залиташе сред скалите. Двама роби се бяха вкопчили в ръцете му. Това не изглеждаше особено логично, но бе ясно, че атаката на Малиен се е провалила. Ако самата Тиан не предприемеше нещо, и с Гилаелит, и с аахимата щеше да бъде свършено.

Тиан насочи конструкта към поляната. Едрият лиринкс се огледа — бе чул звука, но не можеше да удържа Малиен и в същото време да разруши илюзията. Докато машината докосваше земята, лиринксът блъсна аахимата към скалите, извъртя се, при което гребенът му засия сред мъглата, и повдигна юмрук.

По корпуса на таптера премина вибрацията на сноп опънати струни. Всички се обърнаха и се вторачиха в изникналата машина.

Лиринксът повдигна другата си ръка. Втори лиринкс изникна сред скалите. Той не бе скалоформиран, а бе слял цвета си с този на камъка. Интуицията на Тиан не я бе подвела — това се бе оказало капан. Форгри бе една от жертвите — занаятчията разпозна тялото му в подножието на скалата.

Талис не се виждаше, но Малиен вече се бе изправила на крака и с леко залитане движеше пръсти във въздуха. Двамата роби рухнаха. Гилаелит със сила освободи ръцете си и се втурна към дърветата.

— Гилаелит! — изпищя Тиан. — Насам!

Той рязко се извърна.

— Тиан?

Тетрархът направи крачка към нея. Изглеждаше объркан, но не и особено доволен.

Не й остана време за чудене, защото от мъглата изникна лиринкс, стрелна се към Гилаелит, впи нокти в ребрата му и рязко го издигна във въздуха.

Тетрархът започна да се мята и едва не падна. Лиринксът предупредително го захапа за главата. Тиан се намираше достатъчно близо, за да види капчиците кръв. Гилаелит утихна. Грабналото го създание изчезна сред дърветата.

Противникът на Малиен се хвърли към Тиан. Разперените му криле закриваха небето. Люспите му бяха черни като въглен, а мощният гребен сияеше в златисто. Следваха го много други лиринкси. Изглежда през цялото време бяха следвали таптера й скришом. Информацията за Гилаелитовото присъствие тук явно бе целяла да примами Тиан, но Малиен се бе оказала пристъпилата в капана.

Занаятчията затръшна люка. Първото създание се блъсна в корпуса миг след заключването. Ноктите му се врязаха в метала, но не можаха да се вкопчат в отличната направа. Втори лиринкс скочи върху таптера, сетне създанията се увеличиха до половин дузина. Таванът започна да проскърцва от тежестта им. Сред тях пристъпваше черният мистик, понесъл огромен лост, за да откърти люка. Срещу таптера не можеха да използват магията си, но защитата му не се простираше срещу груба сила.

Сияещ мехур се вряза в гърба на огромния черен лиринкс, но той не обърна внимание. Дори не удостои с поглед Малиен, която бе запратила тази магия към него. Така той демонстрираше презрението си към способностите й.

По гърба на Тиан се стичаха ледени капки. Челюстите на капана почти бяха щракнали. Форгри бе мъртъв, вероятно и Талис също. Гилаелит бе отведен. Сега Малиен се сражаваше сама срещу десетки противници. Надали щеше да издържи още дълго.

Бягството не изкушаваше Тиан — тя нямаше намерение отново да поеме по този път. Ударите по корпуса бяха оглушителни. В кабината притъмня, защото лиринксите се бяха струпали пред прозрачния панел. Занаятчията дръпна лоста, възнамерявайки да завърти таптера и да го освободи. Машината затрепера, разклащайки костите й, но не се издигна — тежестта на скупчилите се лиринкси бе прекалена.

Тиан се опита да го завърти на място, но и това нямаше ефект — изглежда лиринксите се бяха хванали с другарите си на земята, които бяха впили нокти в пръстта. Конструктът стоеше като залепен.

Тиан преустанови прилива на енергия и се отпусна в креслото, задъхана. Трябваше да има начин. Сред мрака изплува светло петно, в него се появи лице. Лицето на лиринкския мистик. Въгленочерната му кожа блестеше като поръсена с прах от диаманти. Златният гребен блестеше в тъмни и светли пулсации. Почти бяха забележими диплите енергия, обвиващи се около него.

Той приближи зъбестата си глава до панела, търсейки Тиан. Занаятчията се сви, за да се прикрие от блясъка. Освен това знаеше, че ако погледът й срещне неговия, няма да успее да се противопостави на повелята.

А тя ставаше все по-настоятелна. Излез на светло, за да те видя. Излез. Излез.

Ръката й трепереше. Тя искаше да отиде при него, да го погледне в очите. Така трябваше да постъпи. Той не беше неин враг. Той щеше да й помогне.

Що за глупости? Тя рязко се отдръпна назад, при което си удари главата. Трябваше да има начин. Все пак тя бе геомант — и то удивителен геомант, ако се вярваше на Гилаелит.

От дълго време не бе прибягвала до тези си умения. Бе започнала да разчита на бързината и силата на таптера, за да бяга от проблемите си. И беше загърбила талантите, които бе започнала да разгръща.

Огромният лиринкс блъсна края на лоста в цепнатината на люка и напъна. Металът започна да скърца. Нямаше време за губене. Тиан трябваше да направи нещо веднага, ако искаше да спаси Малиен.

Занаятчията взе амплимета, стисна го и започна да оглежда земята под скалния ръб, но не за да търси енергия. Тя избегна пулсиращата двойна възлова точка, която бе далеч от разбирането й. Търсеше начин да използва геомантията си. Лиринксите нямаше да очакват подобна атака.

Тиан усещаше много неща — недоловимото напрегнато движение на скалите, могъществото на магмата дълбоко под нея, пропукването на отдавнашните лавни полета, обгърнали спящия вулкан на север. Нищо от тези неща не можеше да й послужи. Под Алцифер се извиваше огромен разлом, но неговото могъщество бе немислимо за нея.

Металът изскърца още по-настойчиво под лиринкския напор. Ето тук имаше нещо. Просмукваща се горещина от спящия вулкан бе оформила димящите тераси над нея, изпълнени с кипяща кал. Занаятчията проследи извивките на нажежената течност сред скалите, дирейки слабост, от която би могла да се възползва, за да насочи пара срещу лиринксите. А можеше и да създаде малка лавина, която да ги принуди да избягат панически. Не й трябваше много.

Металният лост не спираше да стърже по люка. Зъбите на черния лиринкс бяха оголени от напрежение.

Толкова много течна горещина се разливаше сред пукнатините. Имаше толкова много места, където нагорещената подземна вода беше притискана. Ако можеше да открие слабо място и нападне скалите там, водата щеше да рукне.

Тиан откри едно подобно място, но то се намираше прекалено далече. Друго подходящо се намираше точно над ръба — прекалено близо и прекалено могъщо, за да оправдае риска.

Третото подобно находище имаше цепнатина над себе си, запечатана от кристализирали соли, и изглеждаше идеално.

Занаятчията започна да оглежда аурата му, за да опознае особеностите. Цепнатината се бе отваряла многократно преди, отвеждайки водата в гейзер.

Необходимо бе само да усили налягането, за да пропука запречващите соли. Тиан притисна длани до ушите си, за да не слуша металното стържене, и трескаво започна да търси начин да отстрани естествената запушалка. Сред уменията й не присъстваше способността да накара земята да се разтърси. Налагаше й се да използва тукашните наличности. За щастие местната екосистема поддържаше изключително крехък баланс. И най-малката промяна щеше да окаже влияние.

Младата жена промени полето, за да насочи прилив на горещина към кухината с вода. Нагорещената течност започна да кипи и с лекота започна да разкъсва запречващата пътя й преграда. Солта се пропука и отхвърча под напора на водата. Струите си проправиха път нагоре, разплисквайки кал.

Озовала се на открито, водата бързо започна да се изпарява, карайки калта да закипи. Кафеникавият гейзер се изстреля с писък, накарал огромния лиринкс да запуши уши. Той залитна назад, позволявайки на Тиан да се наслади на резултата от делото си.

Обла вълна от кал се изливаше от гейзера, заливайки терасата. Кафеникавият поток бързо преля и оформи канали по склона, преливайки по подобие на кипнал казан.

Лиринксите трескаво се разпръснаха встрани, скачайки в различни посоки. Само едрият мистик поднови усилията си. Той отново забоде лоста, тласна, сетне погледна през рамо, отказа се и се издигна във въздуха. Парата на придошлите струи го блъсна.

Тиан, с омекнали колене, плувнала в пот, рязко дръпна двойния лост. Нищо не се случи, тъй като тя все още стискаше амплимета. Едва след няколко мига тя осъзна причината. С рязко движение хласна бипирамидата в гнездото, изчака за момент. И отново дръпна лоста.

Конструктът се изстреля почти вертикално, оставяйки зад себе си вълната кал, прииждаща диагонално. Тя бе понесла дървета, храсти и трима лиринкси, преди да се спусне в кафяв водопад по скалата от лявата й страна. Тиан отново се бе попрестарала.

Жената задържа машината във въздуха, за да изчака отминаването на струите, и се огледа за оцелели. От Малиен нямаше и следа. Две трети от хребета оставаха затънали. Телата на убитите роби и трупът на Форгри също бяха пометени. Пет роби трепереха край сухия край на скалата. Лицата им бяха почервенели от жегавина.

Дали Тиан бе убила Гилаелит? Онзи лиринкс го бе отнесъл сред гората, но пък въпросните дървета бяха блъснати от калната лавина. Тя направи една обиколка около върховете — в случай, че той все пак се е измъкнал. И тогава го видя. Лиринксът летеше малко под върха на скалата, все още стиснал тетрарха, който не се съпротивляваше.

Занаятчията насочи таптера към тях. Лиринксът се разклати за момент, блъснат от издигащо се течение. Докато създанието се отправяше към Алцифер, един от робите нададе яростен вик и хвърли остър камък. Импровизираният снаряд удари черепа на лиринкса. Съществото рязко се понесе надолу. Сега бе моментът.

Тиан заобиколи, за да попречи на замаяния лиринкс да избяга. Тя трескаво разсъждаваше над начините да спаси Гилаелит. В съзнанието си усети енергията, с която създанието се задържаше във въздуха.

Лиринксът оголи зъби и замахна с ръка към таптера. В рефлекс, защото машината се намираше прекалено далеч, освен това металът не би се трогнал от ноктите му. Крилете на създанието трепнаха. Гилаелит изкрещя нещо, което Тиан не можа да чуе. Дали тетрархът я бе насърчил да напада, или я напътстваше да стори обратното? Въздушната вълна от обикалящия таптер блъсна лиринкса. Той отново наруши концентрацията си за миг, устата му увисна отворена. Занаятчията се приближи още по-близо, принуждавайки го да се насочи към скалата и високите дървета, които покриваха две трети от склоновете й.

Лиринксът потръпна. Хамелеоновата му кожа блесна в червено, в бяло, накрая в лилаво. Опита се да се впусне под прикритието на короните, но Тиан се стрелна след него, разтрошавайки клонки. Съществото се взираше. Устата му се движеше уморено.

Едното му крило се блъсна в клон. Лиринксът полетя към земята, с големи усилия успя да възстанови равновесие и се вряза в по-ниските клони. Избухна облак листа. Почти веднага след това съществото отново изникна сред клоните, но вече не стискаше Гилаелит.

Тиан се паникьоса и рязко насочи таптера, решавайки, че тетрархът е паднал. Канеше се да се впусне надолу по склона, когато дочу слаб вик. Гилаелит се бе вкопчил в оголен клон.

Занаятчията насочи таптера към него, обгърната от отчаяна умора. Ръцете й се тресяха върху лоста, гръбнакът й пулсираше болезнено. Под нея лиринксът също се отправяше към Гилаелит.

Тя спря конструкта точно под клона, но Гилаелит поклати глава и започна да пълзи надалеч. Крачолът му се бе разкъсал, единият му ботуш липсваше, по крака му се стичаше кръв. И въпреки това той отказваше спасяване. Какво го беше прихванало?

Тетрархът повдигна ръце в класическата мистична изходна позиция. Канеше се да използва силата си срещу нея! Без да се замисля, Тиан блъсна клона. Гилаелит не успя да се задържи, падна в зейналия под него люк и си изкара въздуха. Лиринксът се насочи към таптера, а занаятчията зави на място и се понесе нагоре.

Тетрархът лежеше на пода. Оцелелите лиринкси се струпваха в сухия край на скалата, където се бяха скупчили и робите. Малиен също бе оцеляла, обвита в малък защитен мехур, макар че се бе отпуснала на колене.

Тиан се впусна натам и приземи таптера до аахимата. Робите се затичаха напред, но спряха, вторачени в конструкта. Надали до този момент бяха виждали подобна машина. Главата на Тиан припламна. Лиринксът, който бе отвлякъл Гилаелит, кръжеше на известно разстояние и ожесточено жестикулираше към другарите си.

Погледът й се насочи към Алцифер. Иззад централния купол изникна крилато създание. Второ. Трето. Последваха ги и други, оттласквайки се към небето. Десетки. Стотици. Цяла жива стена.

— Бързо, Малиен! — изкрещя занаятчията. — Лиринксите идват.

Пребледнялата аахима се покатери вътре. Робите плахо се приближиха.

— Къде е Талис? — възкликна Тиан.

Малиен поклати глава:

— Мъртъв е. Форгри също.

Гласът й гъстееше от мъка.

Усещането за извличана енергия избухна в съзнанието на Тиан. Тя дръпна лоста и таптерът отривисто се издигна, макар че воят на механизма не се промени. Нещо не беше наред.

— Почти не разполагам с енергия — каза тя. — Изглежда лиринксите използват някакъв възлопресушител.

— Невъзможно — промълви Малиен. — Самите те летят.

Робите се затичаха към тях, протягайки ръце с отчаяни викове.

— Ами пленниците? — каза Тиан.

— Върви, преди да е станало прекалено късно.

Поглеждайки към умоляващите очи на робите, на Тиан й идеше да заплаче. Та нали самата тя бе изпадала в положението им, как можеше да ги остави? Чувствайки се като убийца, тя размести лоста. Таптерът тромаво се издигна. Мъже и жени отчаяно се вкопчиха в корпуса, но пръстите им не откриха опора сред гладкия метал. Конструктът се издигна до половината височина на дърветата, но не можеше да се издигне повече. И отказваше да поеме по-бързо от тичащ човек. Лиринкската стена се издигаше от Алцифер, образувайки жив цилиндър, който бързо приближаваше краищата си.

— Какво да правя? — извика Тиан. — Не мога да ги избегна.

Не последва отговор. Малиен лежеше на пода, рухнала върху Гилаелит.

Младата жена изпълни ума си с образа на полето. Енергия имаше предостатъчно, но когато се опиташе да почерпи от нея, притокът бе съвсем слаб.

— Ще опитам да се включа към друга възлова точка — промърмори тя сама на себе си. Откри друга, по-далечна, установи контакт и таптерът се изстреля напред.

Гилаелит избута аахимата и замаяно се изправи на крака. При едно залитане на таптера той падна на долното ниво и започна да се катери обратно.

Тиан не можеше да си позволи разсейване. Лиринксите, издигащи се от Алцифер, наброяваха хиляди. Тя блъсна подовия капак и го заключи. Тетрархът започна да блъска с юмруци по метала.

Лиринксите се разгръщаха, за да отрежат пътя й на изток, на север и на юг. Не й оставаше друго, освен да поеме на запад. След няма и минута енергията отново започна да спада. Конструктът се върна в предишната си ограничена скорост. Моментната преднина го бе отвела близо до заснежени върхове. Зад нея лиринксите бързо се приближаваха.

До залез оставаше час, но дори и времето да бе по-малко, това нямаше да й помогне. От това разстояние враговете можеха да я следват цяла нощ. Тя опита да се прикачи към трето поле, но получената скорост бе по-ниска и трая по-кратко — лиринксите бяха предвидили този й ход. Занаятчията продължи да променя излъчванията. Съумяваше да поддържа известно разстояние, но не и да се отскубне от преследвачите си.

Таптерът прелетя над планините — по-скоро между тях, защото Тиан не се осмеляваше да набере допълнителна височина. Отвъд тях се простираше тревиста равнина. Тя продължи на запад, тласкана от попътен вятър. Лиринксите се бяха разпръснали в продължение на левги на север и юг.

Малиен се раздвижи и мълчаливо се обърна по гръб, гледайки към Тиан.

— Не мога да се измъкна — каза младата жена. — Какво би станало, ако се обърна и се понеса право към тях?

— Възможно е да източат цялата енергия — хрипкаво каза Малиен, сетне поклати глава. — Това беше капан, а аз захапах стръвта. Искали са да ни примамят тук, затова са разгласили за Гилаелит. Не мога да повярвам, че не съм го осъзнала.

— И тогава пак щяхме да дойдем.

— Да, но по-внимателно. И Форгри и Талис щяха да оцелеят. Сега съм наистина сама.

Тиан не можеше да й предложи утеха.

Продължиха да летят, установявайки променливо разстояние между себе си и лиринксите. Равнината отстъпи място на блато, сетне на лес. Таптерът рязко се понесе надолу, сякаш за момент останал без захранване, след което воят изникна отново, макар и по-слаб.

— Какво беше това? — сепнато попита Малиен.

— За миг до нас не достигаше захранване, макар че полето все още бе активно.

Тиан продължи с намалялата скорост. По залез тя се обърна назад, но не видя никакви лиринкси.

— Отказали са се! Поели са назад, Малиен!

Аахимата се изправи, загледана на изток.

— Изглежда си права. Интересно защо?

— Може би са осъзнали, че няма да ни настигнат.

— Можеш ли да черпиш енергия?

— Не повече от преди.

— Любопитно — промърмори аахимата на себе си. — Възможно ли е да са прикачили източващо устройство към самата машина?

— Накъде да поема, север или юг?

— Опитай юг.

Тиан извъртя лоста. Нищо не се случи. Опит за противоположна маневра също не донесе реакция.

— Малиен! — Паниката й бързо нарастваше. — Конструктът не ми се подчинява.

Напевното жужене на механизма неочаквано спря. Таптерът се понесе към равнината.

— Малиен! — изпищя Тиан. — Направи нещо. Сигурно амплиметът се опитва да ни убие.

— Но една катастрофа би унищожила и него. — Аахимата извади кристала и пое контрол над машината. Нямаше ефект. Таптерът продължаваше да се носи към земята.

— Това е краят — рече занаятчията. — Не бях очаквала, че ще настъпи по този начин.

— Виждам полето, но не съм в състояние да изтегля енергия от него.

— Защо?

— Не зная. Просто не мога. Нищо няма ефект.

Със същата внезапност механизмът запя отново. Таптерът се заклати наляво, сетне направи рязък десен завой, блъснал Малиен към стената. Цялата машина се разтресе, преди да се изравни.

Аахимата премести лоста във всички възможни позиции, без от това да има полза. Накрая тя се отдръпна. Двойният лост сам се извъртя наляво. Таптерът пое в същата посока — почти право на запад, с леко отклонение на юг. Звукът на механизма се усили.

Тиан приседна на пода, отпуснала брадичка върху коленете си.

— Нямам представа какво се случва, Малиен.

— Някой или нещо е поел необратим контрол над таптера. Ето защо лиринксите са се отказали. Знаели са, че могат да го грабнат по всяко време.

— Или това, или амплиметът отново започва с номерата си — каза Тиан.

— Но защо сега? И защо точно тук?

Конструктът увеличи скоростта си.

— Може би се отправя към определена възлова точка, с която желае да поговори.