Йън Ървайн
Скрутатор (52)

Двадесет и пет

Гилаелит изпрати един от новите си слуги до Оелил с нареждане да поиска от матриарха всички лиринкски карти. Гирил се отби още същия следобед и веднага се съгласи. Готовността й накара тетрарха да се усъмни за наличието на някакви задни мисли. Но пък тя бе проявявала интерес към работата му и преди.

— В ранните ни дни на Сантенар, преди започването на войната, най-добрите ни летци са обикаляли света, за да го картографират. Искали сме да потърсим евентуални територии, където да се заселим, вместо да се сражаваме за част от Лауралин.

— И намерили ли са подходящи места?

— Няколко. Един малък континент далеч на запад притежава сходство със земя, нанесена върху геомантичния ти глобус. А също и земи значително над екватора. И те са положени грешно.

Нищо чудно, че глобусът му бе изневерявал преди.

— Там живеят ли човеци?

— Не зная, тетрархо. Тези земи са били достижими единствено за най-добрите сред най-добрите от летците ни, а те не се задържали дълго. Далечните територии не са представлявали интерес за нас, защото само летците биха могли да ги достигнат. Останалите би трябвало да доплуват. — Тази мисъл породи петна на притеснение по гръдните й плочки. — По-добре да умрем в битка за Мелдорин и Лауралин, отколкото да умрем като кучета в безкрайния океан. Въпреки това предците ни са съставили подробни карти на всички територии. Ще заръчам да ти изпратят копия.

— Ами възловите точки и границите на излъчванията им?

— Познато ни е разположението на по-могъщите от тях, както на сушата, така и под морето. Подобно знание е необходимо за полетите ни. Ще се погрижа да получиш и тези карти. В замяна ще ми позволиш да си послужа еднократно с геомантичния ти глобус, ако изникне такава нужда.

 

 

Късно вечерта четирима лиринкси донесоха множество огромни свитъци. Всяка от картите бе с големината на килим и съдържаше грижливи очертания с цветно мастило, нанесени върху най-меката кожа, която Гилаелит бе виждал. Докато разгръщаше картата, той потръпна. В най-горния десен ъгъл личеше пъп, а над него се виждаха две едри, тъмни зърна. Изглежда картата бе изработена от човешка кожа, женска. Няколко десетки кожи бяха вложени в изработката на всяка от картите.

Но след като преодоля погнусата си, тетрархът бе в състояние да оцени ценността на картите. Те притежаваха онази степен на детайлност, постижима само при оглед от въздуха. Дори ако пренесеше информацията схематично, полезността на глобуса му щеше да се увеличи стократно.

Обновяването на глобуса се оказа най-изморителната работа, някога подхващана от него. Моретата и океаните под стъклената повърхност изискваха три чифта лещи, обгърнати от подвижна рамка. След като се съсредоточеше над конкретно място, Гилаелит използваше Изкуството, за да го промени в триизмерно копие на лиринкските карти. Понякога коригирането на нищожно ъгълче му отнемаше час, защото му се налагаше да издига планини, снижава възвишения, изменя коритата на реките или извивките на бреговата линия. А подобни грешки бяха стотици. Освен това трябваше да създаде съвсем нов континент в северното полукълбо, притежаващ собствени полуострови, заливи и архипелази.

Потапянето в тази дейност почти му позволяваше да забрави бавното чезнене на ума му. Почти, защото всяка нова стъпка му отнемаше повече време и изискваше повече концентрация. Привечер тетрархът имаше усещането, че някой е метнал отгоре му черга и го е бил немилостиво. Слабото изтичане на енергия от фрагментите фантомен кристал бавно го увреждаше. В края на деня Гилаелит не усещаше разликата, дори след първата седмица не се чувстваше по-различно, но след първия месец болезнено ясно осъзна какво е изгубил. Мисълта му се носеше тромаво и накъсано. Способността му да се концентрира, някога инстинктивна, сега поглъщаше мъчителни количества воля. Случваше му се да забравя пасажи от трансформиращото заклинание, които преди бе използвал дори без да се замисля.

Той знаеше, че Гирил го наблюдава с помощта на зигнадри, но се преструваше, че не забелязва. Още от самото начало бе очаквал наблюдение. А и геомантичният глобус бе обикновен инструмент — от значение беше онова, което Гилаелит възнамеряваше да стори с него. А това Гирил нямаше как да знае.

Нужни му бяха два месеца неспирна работа, която не му оставяше време за нищо друго. Но накрая глобусът бе завършен. Един дъждовен есенен следобед тетрархът се отдръпна, размачка пробождащия го врат и остави кълбото да се върти над възглавницата си от ледна мъгла. Струваше му се, че е отправил поглед към Сантенар от празнотата. Може би, в някаква странна двойственост, глобусът бе истински: съвършен микрокосмос на света. И устройство, с което Гилаелит щеше да открие тайните му. Стига преди това да успееше да открие и излекува собствените си проблеми.

Уви, до този момент тетрархът бе променял само терена. Това означаваше, че разположенията на възловите точки са още по-неправилни. Той въздъхна и пристъпи към втората част от задачата си. Никога нямаше да успее да нанесе всички известни излъчвания — подобна задача би погълнала годините на няколко живота. Но пък Гилаелит не смяташе, че подобно нещо е необходимо. Достатъчно бе най-големите възлови точки да бъдат нанесени, контролиращите (тази мисъл пък откъде се взе?), и глобусът щеше да се окаже подходящ за плана.

Той отново се върна към картите. Накара Тиал и още един слуга да ги разгръщат пред него — в последно време погнусата му към човешката кожа се бе възродила. Ами ако Гирил го убиеше и изработеше карта от неговата собствена кожа? Отвратително!

Гилаелит започна да изтрива старите възлови точки и да нанася новите в друг слой, който щеше да му позволи да впише и същината на всяка от тях. За тази цел той отпусна глобуса в една зеленикава никелирана купа върху палисандрова платформа. Близо до ръба на платформата личаха поредица концентрични месингови кръгове със стрелки. Всеки кръг бе подвижен, позволявайки прецизни измервания.

Седмиците потекоха, но накрая и тази задача бе приключена. Гилаелит се отдръпна, позволи на глобуса да се завърти и доближи кристал до стъклената му повърхност. Проявите на възловите точки се осветиха. Готово. Геомантичният глобус бе най-съвършеният модел на Сантенар, който човешка ръка можеше да сътвори. Това бе Гилаелитовият шедьовър. С негова помощ тетрархът най-сетне щеше да разбере функционирането на света. Разбирането щеше да му предостави силата на възловите точки, ако я поискаше. Сега трябваше единствено да се надява, че натрупалите се умствени щети няма да му попречат.

— Майсторска работа, тетрархо — обади се Гирил.

Гилаелит се извъртя рязко, обхванат от неочаквана и животинска паника.

— Дошла си да вземеш глобуса ми! — извика той, трескаво дирейки изход, макар да осъзнаваше, че такъв не съществува.

— Ако искахме подобно устройство, щяхме да си го изработим — отвърна тя, сбръчквайки устната си. — Но ти би могъл да ми помогнеш по друг начин, тетрархо. И трябва, защото си ми длъжник.

— Дългът бе платен. — Той си придаде арогантен вид, за да прикрие нервността си.

— Напротив, продължава да се трупа. Дългът за слугите ти, за храната, която предоставяме на теб и на тях, а също и за всички твои искания, които изпълних безрезервно.

— Какво искаш?

— Услугата няма да те затрудни особено — меко каза тя. — Става дума за поредица измервания от няколко места около града.

— Искаш да напусна Алцифер? Не ме ли предупреди изрично за чудовищата, които дебнат в горите?

Това прозвуча страхливо, но пък тетрархът не бе стигнал толкова далеч, само за да свърши между зъбите на някой плиткоумен хищник. Освен това времето му беше ценно. Не можеше да си позволи и минута за губене.

Гирил пропусна възможността да се подиграе на липсата на смелост. Тя се оказваше по-благородна от очакваното.

— Ще бъдеш в безопасност. Нашата територия се простира и извън Алцифер, освен това ще те придружават телохранители.

— Не можете ли да извършите измерванията сами?

— Можем, но аз искам ти да ги направиш. Като частична отплата. В настоящия момент сме прекалено заети, за да заделяме ресурси за нещо, в което би могъл да ни помогнеш. Задачата няма да ти отнеме много време. Не повече от няколко дни.

 

 

Привечер, заел позиция на един връх над града, Гилаелит извършваше измервания с помощта на калибриран далекоглед и нанасяше силата на излъчването върху карта, която Гирил му бе дала. Отчитането трябваше да бъде провеждано на всеки половин час в рамките на един ден. Същият процес щеше да се повтори на още шест места. Това означаваше, че работата щеше да отнеме седмица — повече от мъглявото обещание на матриарха, загатвало краткост. Измерванията се провеждаха без никаква почивка. Придружаваха го всичките му слуги — изглежда Гирил ги бе изпратила, за да го държат под око — а също и двама лиринкси.

На третия следобед тетрархът работеше върху склона на спящ вулкан. Току-що бе преместил уреда за наблюдение, когато долови мощно изкривяване в полето, накарало го да повдигне очи. Изкривяването се движеше, но източникът му изглеждаше прикрит. Нужни му бяха значителни усилия, за да проумее какво съзира. За негово огромно удивление то се оказа таптер. Корпусът му бе непокътнат, следователно не принадлежеше на Тиан. Още някой бе открил тайната. Много скоро небесата щяха да почернеят от конструкти.

Таптерът се понесе в неговата посока. Гилаелит присви очи, опитвайки се да разпознае оператора, само че машината се намираше прекалено далече. Който и да стоеше в кабината, човек или аахим, то той представляваше заплаха за тетрарха. Гилаелит се скри сред дърветата, надявайки се, че машината ще се отдалечи.

Но слугите му започнаха да крещят, да подскачат и да размахват ръце.

— Внимавайте — извика той. — Най-вероятно вътре има аахими.

— Те ядат ли хора? — каза вечно избухливият Тиал.

— Не, разбира се.

— Тогава те са много по-радостна гледка от врага!

Ако аахимите откриеха Гилаелит, несъмнено щяха да го пленят и накажат за лъжите му. Дори можеше да се прости с живота си. А ако таптерът принадлежеше на скрутаторите, тетрархът щеше да бъде съден заради укриването на истината от Кларм. Отново го очакваше екзекуция. Вероятно подобна орис го очакваше и при Гирил, но не и преди изпробването на глобуса. Решението не беше трудно. От трите възможни пътя единствено оставането в Алцифер му предоставяше възможност да довърши проучванията си.

— Не и за мен — промърмори Гилаелит и се оттегли още по-навътре в сенките.

— Ето какво било — ревна Тиал. — Вижте го как се крие, страхливецът! Обещанията му бяха лъжи. Той е предател. Както многократно ви казвах, скрутаторите ще платят богато за него. Хванете го!

Двама се нахвърлиха върху тетрарха, а останалите мъже награбиха клони и нападнаха лиринксите телохранители, оттеглили се в сянката. Жените на поляната започнаха да крещят още по-силно и да размахват парцали, но Гилаелит усети подновяването на прикриващо заклинание. Машината изчезна.

Трима от робите рухнаха, преди лиринксите да бъдат надвити. Единият бе сразен от умело хвърлен камък, а другият рухна под тежестта на четирима човеци. Удар по главата го зашемети.

Съпротивляващият се Гилаелит бе извлечен на открито и бе завързан. Той се молеше наоколо да има още лиринкси, иначе с него бе свършено.