Йън Ървайн
Скрутатор (45)

Осемнадесет

— Нямаше какво друго да сторим. — Флид крачеше напред-назад, изпукваше кокалчетата си и мърмореше под нос.

— Ще наклада огън — каза Иризис. — Умирам от глад.

— Не бива да рискуваме да палим огън. В небето може да има вражески патрули. Хапни нещо от наличната храна.

— Студена супа от лук и боб? Седмици наред я ядем.

— Ах, какви сте ми глезльовци! — промърмори скрутаторът. — Докато влачех кланкери, бях готов да разменя десния си крак за чиния супа. Я ми сипи.

— Я си сипете сам!

На Иризис й идеше да го удари. Бяха минали над поне десет изолирани върха, където спокойно можеха да спрат да пренощуват, да накладат огромен огън и да сготвят сносна гозба от запасите, които бяха закупили в Джибсторн. Заради огнеопасния газ на борда на въздухоплава не се разрешаваше никакъв пламък. Иризис не можеше да спре да мисли за изкусителния еленски бут.

А Флид несмутимо я попита:

— Ти ще искаш ли?

— Не, благодаря, възнамерявам да спя. Но вие бихте могли да се възползвате от спирането, за да поправите балона.

— Добра идея. — Той спокойно се отдалечи.

С помощта на нагорещено върху газотворителя парче желязо Флангърс свали втората кръпка, насмоли я повторно и я залепи, този път идеално. За всеки случай над това парче платнище бе залепено друго, по-голямо. Иризис остави генератора да работи и се оттегли в каютата. Там легна на пода до Ниш, заслушана в равномерното му дишане, и неочаквано и за себе си осъзна, че го обича.

Това променяше всичко. Тя вече не можеше да се укрива във фатализма си. Вече имаше за какво да живее. И много неща, за които да се страхува.

Нощта премина спокойно. На сутринта механикът все още спеше, което я притесни. Бяха изминали почти два дни от времето, в което той си бе ударил главата. Но дишането му оставаше спокойно, затова Иризис не го обезпокои.

Издутият балон бе опънал въжетата. Пътниците не закусваха, а потеглиха веднага почти право на север.

В средата на утрото прелетяха над град, който също биваше превземан от растителността.

— Гарчинг — каза Флид. — Някога се е ползвал с репутацията на прекрасно място. Градина в полите на планината. — Той насочи далекогледа си натам, намръщвайки се.

— Какво има? — попита стоящата до него Иризис. Инуи се бе възстановила достатъчно, за да поеме управлението.

— Бях се замислил за миналото. Гарчинг е част от едно от Великите сказания. Чудех се дали подобни времена някога ще настъпят отново. Дали ще има нови Велики сказания. И дали ще останат хора, които да слушат старите.

— Не мисля, че миналото е било толкова идеално, колкото го изкарват.

— Сигурен съм, че не е било, но пък като изключим мрачните времена на Катаклизма, не е притежавало и мрачината на нашето настояще. Страхувам се, Иризис. Страхувам се, че това може да е краят. Не само за нас самите, а за всички човеци, населяващи Сантенар.

Иризис отново изтръпна. До този момент не бе чувала скрутатора да говори по такъв начин.

— Нима скрутаторите са толкова зли?

— Дори не можеш да си представиш! По-рано не го осъзнавах — бях прекалено зает с местните си проблеми, за да обърна поглед към цялостната картина. Но откакто последната фаза на войната започна, това е очевадно. Колкото и да е могъщ Съветът на скрутаторите, с колкото и шпиони да разполага, той е не само покварен, но и некадърен. Тези изкопаеми трябва да бъдат отстранени.

Пронизалите я тръпки вледениха цялото й тяло.

— Това е измяна, Ксервиш, за която се полага най-страховитата смърт, измислена от човешката изобретателност.

Самата Иризис се бе изправяла срещу скрутаторите по много начини, бе избягала от седалището им в Ненифър, но тези престъпления бледнееха пред онова, което предлагаше той. Подклаждането към бунт всъщност бе дори по-лошо от измяната и можеше да означава не само тяхната гибел, но и екзекуцията на всички близки, приятели и роднини на Иризис. Родът Стирм щеше да бъде изличен от лицето на земята.

— Никога не съм очаквал, че ще го кажа — отвърна Ксервиш Флид, — но ерата на скрутаторите отмина.

— Но кой ще управлява света?

Въпреки всичко, което бяха преживели, Иризис не гледаше на себе си като на революционерка. Тя вярваше в наличната система, макар и дефектна.

— Не зная. Проблемът с тираните е, че малцина от тях са добронамерени. Властта покварява, а повечето от онези, стремящи се към нея, са вече покварени. Това е главният проблем: да заменим Съвета, без да влошим нещата.

— Ами вие, сър?

— Аз не проявявам интерес към подобно нещо, Иризис.

— Чувала съм, че единствените хора, подходящи за висши позиции, са онези, които ги отричат.

— Подходящ парадокс.

Той замълча и Иризис не му зададе повече въпроси. Всичко това бе прекалено смущаващо.

По пладне забелязаха дървета в далечината и воден отблясък.

— Орист — каза Ейрин Мас.

Пред тях на северозапад се простираха езера, мочурища и блатисти гори.

— Къде отиваме, Мас? — попита Иризис.

— Не зная — отвърна съвършеният шпионин, което също я притесни.

След известно време от лявата си страна тя различи бреговата линия. Отвъд нея на запад блестеше Западният океан.

— Предполагам, че няма да прекосяваме океана? — обърна се Иризис към Флид. — Защото балонът отново изпуска газ. — Макар че газотворителят работеше непрекъснато, отново бяха започнали да губят височина.

— Няма. — Ксервиш Флид скръсти ръце пред костеливата си гръд.

— Тогава не трябва ли да потърсим място за нощувка?

— Вече съм си набелязал място.

— Не знаех, че и по-рано сте посещавали Мелдорин.

— Не е имало нужда да знаеш.

— Иска ми се да ми кажете какво става!

През последните няколко седмици Иризис бе почувствала, че контролира живота си. Появата на Флид и влудяващата му мълчаливост бяха объркали всичко. Това не й харесваше.

— Ще го сторя. Когато и самият аз разбера.

Той й обърна гръб и се отдалечи. Иризис го последва към задната част на въздухоплава, където пилотът седеше в сгъваем стол и равнодушно стискаше лоста.

— Как се чувстваш, Инуи? — рече Флид.

— По-добре, но пръстите ме болят. — Тя погледна почернелите си нокти.

— Вероятно ще изгубиш ноктите си, но впоследствие те ще поникнат отново.

— Няма значение. Вече нямам съпруг, който да им се възхищава.

— Стига да е по силите ми, отново ще видиш семейството си. Обещавам ти — каза скрутаторът.

Инуи тихо възкликна и се изчерви. Тя стисна лоста, а другата си ръка скри в джоба.

— Какво мога да направя за вас, сър?

— Бих искал да пристигнем преди здрачаване. Би ли могла да увеличиш скоростта? — Той сравни картата с отместващия се под тях пейзаж. — И малко по-наляво.

Роторът започна да се върти по-настойчиво и въздухоплавът пое по новия си курс. Иризис се облегна на борда и се загледа в стрелващите се езера и блата. Щом Флид бе решил да пази замисъла си в тайна, нищо на света не бе в състояние да го принуди. Вероятно той си имаше причини.

 

 

Ниш изникна до нея, потриващ очите си.

Искаше й се да скочи и да го прегърне, но се ограничи до приятелско потупване по рамото. Тя притежаваше търпение.

— Как е главата?

— По-добре. Какво стана? Не помня да съм заспивал. Цял ден ли съм спал?

Тя се засмя облекчено.

— Ти падна и си удари главата в дървената рамка. Точно след като ви спасихме.

Механикът погледна натам.

— Как е възможно това? — Той пребледня. — Роторът…

— Въздухоплавът се издигаше рязко. Ти падна и се хлъзна по палубата.

— И съм се ударил?

— Спа два дни и половина.

Крил-Ниш прокара ръка през косата си и потръпна.

— Това обяснява зверския глад.

— Искаш ли нещо за ядене? Боя се, че имаме само супа, и то…

— Супа! — възкликна Хлар.

Иризис разтълкува погрешно реакцията му.

— Съжалявам, но проклетият Флид…

— Бързо я давай насам! — Той я хвана за ръката.

— В камбуза е. Ела.

Жената го заведе до тясна стаичка зад каютата. Помещението бе съвсем дребно. С протегнати ръце тя можеше да докосне стените му.

— Тук не можем да готвим нищо, разбира се, заради газа, така че ще трябва да я ядеш студена…

Ниш я избута, откачи един черпак, загреба и го наклони над устата си.

— Екстра е — промърмори с пълна уста механикът.

— Изцапа си лицето — отбеляза Иризис, бършейки бузата му с ръка. Двамата не се бяха виждали от миналата зима, когато той бе напуснал фабриката с един от първите балони. Механикът ужасно й бе липсвал.

— Толкова съм гладен, че съм готов да пъхна глава в котела и да го почистя с език.

— Супата не е чак толкова вкусна…

— Знаеш ли с какво се хранехме на острова?

— Риба? Миди? Птичи яйца?

— Нямаше никакви ракообразни, а от мидите имам лоши спомени. За девет дни не уловихме нито една рибка. Нямаше нищо за ядене — нито змии, нито гущери, нито яйца. Даже червеи нямаше.

— И как сте оцелели?

— На диета от водорасли и каишова супа.

— Каишова супа?

— Нарязахме колана ми на ивици и ги пуснахме да врят около десетина часа. Накрая пак имаше вкус на варена кожа. После се канехме да изядем смрадливите ботуши на Флид. И ако мислиш, че съм бил нетърпелив да вкуся…

— Придобих представа — бързо го прекъсна тя. Това обясняваше повишената избухливост на скрутатора. Гладът не предразполагаше към любезност.

Крил-Ниш се съсредоточи над храненето, а Иризис го наблюдаваше мълчаливо. И размишляваше за променения му вид. Той не приличаше на младежа, който бе напуснал завода. Дори се различаваше от онзи Ниш, когото бе срещнала за малко при аахимите.

— Много се радвам да те видя отново, Ниш — неочаквано каза тя. И импулсивно го прегърна.

Механикът отмести черпака, за да не накапе гърба й, и обърса уста.

— Аз също, Иризис. Струва ми се, че съм изживял цял един живот след фабриката. А от това, което ми каза скрутаторът, ти също не си си губила времето. — Крил-Ниш се отдръпна, за да я огледа. — Изглеждаш…

— Как? — подкани го тя, когато паузата се проточи. — Остаряла? Погрозняла? Посърнала?

— Изглеждаш както преди, само че в засилена степен.

— Много благодаря за комплимента — каза Иризис, преструвайки се на ядосана. — Всъщност…

— Имам предвид като човек. Изглеждаш по-уверена, още по-решителна и… удовлетворена от себе си.

— Само ако знаеше! — възкликна тя. — В известен смисъл наистина открих удовлетворение. Животът ми никога не е съдържал толкова несигурност, аз съм бегълка, заплашвана от смъртна присъда, екзекуцията ми несъмнено ще бъде отвратителна, и все пак… Ниш! — Тя отново го прегърна. — Възвърнах си таланта. Вече не съм измамница. Чувствам се почти щастлива.

— За мен ти никога не си била измамница, Иризис.

— Но в собствените си очи бях. — След кратък размисъл тя каза: — А ти как си, Ниш? Изглеждаш променен. Нямаш нищо общо с мъжа, който ни напусна миналата зима.

— С момчето — презрително каза той. — Тогава още не бях мъж. Да, промених се. Преживях достатъчно приключения за десет нормални живота.

— Имало е полза. — Иризис го огледа. — Станал си красавец. Брадата ти ми харесва.

— За предпочитане е пред ежедневното остъргване на лицето. — Механикът също я погледна. — Ти изглеждаш по-смайващо от всякога. Изглеждаш в разцвета на красотата си.

— За известно време имах нов любим, и то самият скрутатор. Но сега това е минало. — Тя още не бе казала на Флид. Надяваше се, че той ще го приеме добре.

— Когато Флид дойде да преговаря с Витис, си помислих, че между вас има нещо. Какво друго?

— Аз също преживях известни приключения. Няколко сблъсъка с баща ти, посещения в снизортските подземия… такива неща.

Механикът се облегна на стената.

— Цяло чудо е, че не сме се сблъскали. Разкажи ми.

— Предпочитам най-напред да изслушам твоята история, ако нямаш нищо против.

Приседнал на левия борд с лице към кърмата, Ниш с радост започна да разказва. Иризис стоеше с лице към него. Тя слушаше мълчаливо до момента, в който той не спомена за бременната Юлия.

— Не си знаел? — невярващо го прекъсна тя.

— Никой не ми бе казал, а тя носеше широка дреха. Как можех да разбера? Въпросът е, че я разочаровах. И сега си плащам за това.

Ниш продължи историята си: нападението над поляната, глупавата му постъпка с унищожаването на въздухоплава, ужасяващата смърт на Мюли, бягството на Юлия и последвалата му мъка.

Иризис виждаше, че той не скрива нищо. Тя взе ръката му, зарадвана от факта, че бе скрила истинските си чувства. Точно сега Ниш не бе в състояние да изслуша подобни неща. Изглежда щеше да й се наложи да почака повече и да бъде по-внимателна. Във всеки случай Юлия въобще не бе подходяща за него. Надали перцепторът и Ниш някога щяха да образуват семейна двойка.

Тя потисна ревността си.

— Сигурно си страдал много.

— Изгубих много. Включително детето, което никога няма да видя. Именно това ми беше най-трудно.

— Значи не знаеш нищо за нея?

— Сякаш е изчезнала от лицето на земята. Тя ме мрази, Иризис, макар че случилото се бе нещастен случай. Беше тъмно, стори ми се, че той я напада. Мюли сам се натъкна на ножа. — Думите му го задавиха.

Иризис го притисна към себе си, обгърнала с ръце мускулестото тяло.

— Не е нужно да се оправдаваш пред мен — тихо каза тя.

— Но ще трябва да нося този спомен до края на дните си. Колко ми липсваше, Иризис.

— Ще ми разкажеш ли и останалото?

— По-късно. А къде се намираме сега?

— Отправили сме се към западната част на остров Мелдорин.

— Мелдорин! — извика Ниш и се огледа, явно с очакването да види кълба от лиринкси. — И накъде сме се отправили?

— Нямам представа. Знаеш слабостта на Флид към мистериите.

От лявата им страна слънцето потъваше в океана. Последната светлина на деня гаснеше бързо, но не и преди да освети с последните си лъчи стените на огромна крепост. Те бяха черни, дори по-черни от обкръжилата ги сенчеста гора. Зад крепостната стена започваше двор, сред който се издигаше замък с двувърхи кули.

— Това ли е крайната ни цел? — обърна се Крил-Ниш към Флид, който минаваше край тях.

— Да. — Скрутаторът му хвърли непроницаем поглед. — Виждам, че най-сетне си се наспал.

Ниш не обърна внимание на подмятането. Вече бе свикнал с начина на изразяване на Флид, а и конкретният тон почти бе съдържал привързаност.

— Това не е ли лиринкска крепост?

— Принадлежи на по-древна мощ. — Флид продължи към пилота. — Премини отвъд стената, Инуи, и се спусни в двора край онази кула. Виждаш ли я?

— Да. — Гласът й прошумоля като откъсната страница, падаща към пода.

Въздухоплавът премина крепостната стена. Никъде не се виждаха пазачи, затова Инуи насочи машината направо към двора, където я приземи съвсем меко. Роторът бавно забави въртенето си и утихна, газотворителят се смълча.

Иризис отново бе споходена от тръпки.

— Това място не ми харесва. Къде сме?

— Това е единственото място в Мелдорин, където скрутаторите никога не биха ни открили. Дори лиринксите не се осмеляват да идват тук. Това е древната аахимска крепост Физ Горго.

Някъде в крепостта зазвъня нестихваща аларма.