Йън Ървайн
Скрутатор (41)

Четиринадесет

Гилаелит крачеше по стръмен наклон, отвеждащ към долните нива на Алцифер. Той бе сам. Гирил просто му бе показала посоката и бе тръгнала обратно. А тетрархът бе изгубил надежда, че ще получи обещаните слуги.

Безпомощността му бе разяждаща. Той не се бе възстановил напълно и вече не очакваше подобно възстановяване. Стомахът му пулсираше постоянно, а дори едночасов преход го изтощаваше. Щеше да му бъде изключително трудно сам да пренесе геомантичните си инструменти. Дори и ако по някакъв начин успееше, как щеше да живее без слуги? По-голямата част от времето му щеше да минава в търсенето на храна и последващото й приготвяне — ако изобщо близо до Оелил можеше да открие нещо. Но той трябваше да продължи. Гилаелит никога не се предаваше.

Сърцето му се гърчеше от усилие, когато тетрархът достигна масивна черна врата. Тя указваше границата между Оелил и Алцифер. Край нея стоеше познат ракоподобен страж. Гилаелит го подмина и се приближи към вратата. Тъмният й метал блестеше под светлината на фенера като лакиран. Тя се отвори сама, без да дочака протегнатата му ръка да довърши движението. Тетрархът застина, сетне предпазливо надникна. Подът бе покрит с равномерен слой прах, показващ, че лиринкси не бяха прекрачвали този праг.

Мракът не позволяваше съзирането на същинските мащаби на помещението — може би то представляваше дворец, а може би нищожна дупка. Гилаелит повдигна лампата. Слаб блясък изникна на места, отражения върху далечни повърхности, които се раздвижиха едновременно с първите стъпки на тетрарха. С крак той разчисти прахта от каменния под, който остана да потръпва едва забележимо.

Върни се! — споходи го блуждаеща мисъл. Нямаш право да прекрачваш този праг.

Гилаелит се отърси от неспокойствието. Алцифер представляваше руина, изоставена преди цяла вечност. Тук не съществуваше нищо, което да е в състояние да го нарани. С изключение на раздробяващия се камък и сипещата се мазилка.

Часове наред той обхождаше магичните зали, застлани с килими от прах, които смълчаваха стъпките му. Също часове той прекара седнал, загледан в мрака — опитваше се да се настрои към постройката. Търсеше съвършеното място за работа, но този дворец объркваше не само окото, но и ума му. Гилаелит не смогваше да го осмисли.

Разсъдъкът ми определено гасне, помисли си той. По-рано без никакъв проблем можех да си представя целия палат: редове и колони, подредени в каталог. Дали не съм сбъркал в преценката си и в неоправдан оптимизъм не съм си предоставил повече време, отколкото притежавам в действителност? Не искам да си отида по този начин, недовършил работата си. Щом умът ми угасва, не искам да гасна заедно с него. Предпочитам да умра в сътворен от самия мен катаклизъм — така поне в смъртта ще бъда по-близо до целта си.

Той се надигна, загледан в тъмнината, потръпващ като самите камъни. През всички години на проучвания не се бе осмелявал да опита един определен експеримент. Макар той да криеше най-голямо обещание, рисковете бяха още по-големи. Дали да не го проведе сега? Евентуалният успех щеше да му позволи да открие и заличи всички фрагменти от фантомния кристал и дори — слаба надежда, но все пак — да възстанови мозъка си в предишното му състояние. Щеше да си пробие път до целта си или щеше да рухне внушително. Вторият развой съдържаше далеч по-голяма вероятност, но пък какво имаше да губи? По-добре да умре зрелищно, отколкото да продължи да живее по този начин, със знанието, че или ще изгуби интелекта си и ще полудее, или ще деградира до степен, в която дори лиринксите не биха поискали да го изядат.

— Ще го направя! — гласно каза той. — Ще проведа експеримента, каквито и да са последиците!

Първо трябваше да открие място за работа. Загърбил величествената обстановка, тетрархът с мъка се изкачи до огромна зала, покрита със слой прах, стигащ до глезените. На места в пода проблясваха тъмни тухли. Фреските, покриващи стените, отдавна бяха избледнели и на места напълно заличени от стичалата се от тавана дъждовна вода — покривът бе рухнал. Гилаелит се отправи към висока двойна врата, сред която бе изникнал бор. Той се промуши през пролуката и продължи.

Широк булевард, покрит с камъни и отломки, накъсан от огромни дървета, чиито корени бяха изместили паветата, започваше от тази врата, за да поеме нагоре по склона на объл хълм. Дори слоят боклуци, стигащ до коленете, не бе в състояние да скрие благородните пропорции. Местността от двете страни на булеварда бе представлявала парк, защото тамошните дървета бяха огромни и много стари. Сред тях се издигаше отчасти рухнал павилион, а от дясната му страна личеше мраморен фонтан, изпълнен с отломки. Вулканичен разяждащ дъжд бе изпъстрил камъка с дупчици. От лявата страна на Гилаелит се издигаше здание от черен камък, сходно копие на сградата, от която бе излязъл току-що. Но нейният покрив не бе рухнал и блестеше със зеленикавия си метал.

Денят бе слънчев, но Алцифер поддържаше мрачна и ледена атмосфера, каквато не се забелязваше из останалите древни места. Сякаш нещо — самият град? — изчакваше появата на господар, който никога нямаше да се завърне и нареди изпълнение на забравената цел. Уличните павета потръпваха видимо — такава бе енергията, вложена тук.

Но вече нямаше полза от Алцифер, размишляваше Гилаелит, припомняйки си хрониките. Първоначално издигнат в хаотичните времена на Катаклизма, целият град очевидно бе представлявал огромна машина, предназначена да отвори Пътя между световете. Но тя така и не бе задействана. Малко след построяването на Алцифер Рулке се бе оказал заловен от враговете си и захвърлен в Нощната земя, която го бе задържала за хиляда години. Рулке бе използвал изгнанието си, за да проектира по-добър артефакт, а след бягството си го бе построил във Физ Горго и Кархарон. Конструктът.

Аахимските конструкти се основаваха на неговия модел, макар че не бяха успели да пресъздадат пълните му особености. Машината на Рулке бе притежавала способността да лети, защитни и бойни приспособления, а също и устройство, което да отвори Пътя между световете.

След смъртта му Алцифер бе останал да тъне във вулканична забрава в продължение на сто години, докато лиринксите не били привлечени от удивителния вставен възел, захранващ и Алцифер, и Оелил. Гилаелит можеше да усети източника на излъчването: две сфери, вложени една в друга, всяка пулсираща в свой собствен ритъм. Излъчванията им също се разгръщаха и свиваха в сложен танц, който никога не се повтаряше.

Гилаелит прекоси булеварда и се настани на стеатитова пейка край фонтана (след като почисти вулканичната прах). Как ли бе възникнала подобна възлова точка? Дали появата й имаше нещо общо със спящия вулкан на север? А може би бе променена от енергийните влияния, породени от нагъването на измеренията на Нощната земя? Тетрархът се чувстваше удивен в присъствието на такова могъщество. То надхвърляше всичко, познато му от по-рано.

Лиринксите не се страхуваха от мястото или от скритите цели, които някога то бе притежавало. Те бяха разчистили някои от булевардите, бяха построили вентилационни духала, захранвани от полето, и бяха прокопали свой собствен подземен град.

Гилаелит се надигна, отръска панталоните си и се отправи към хълма. С всяка следваща крачка удивлението му нарастваше. Алцифер беше огромен, но дори и под слоя прах и плъзналата растителност тетрархът можеше да види, че всяка постройка — от най-дребната до най-внушителната — представлява част от едно хармонично цяло. Един ум бе проектирал това място, един принцип бе насочвал ръката му. Алцифер бе дело на аахима Питлис, останал в историята като най-великия архитект и най-големия наивник. Рулке бе успял да го убеди да построи Алцифер, а освен това го убедил да разкрие и тайните на Тар Гаарн, най-големия аахимски град, който впоследствие харонът бе разрушил.

 

 

Тетрархът прекара дни сред рухналия град, опитвайки се да го разбере, за да открие идеалното място за работа. Експериментът му не можеше да бъде проведен където и да е — местоположението бе изключително важно. Някои места с нищо нямаше да спомогнат на делото, а други можеше да го затруднят или дори обезсмислят. Но някъде тук трябваше да се намира съвършеното място. Не беше нужно то да изглежда величествено или да се отличава с големина. И най-простоватият павилион в парка би свършил работа. Но Гилаелит нямаше как да познае мястото, преди да го е открил и да го е подложил на изследване с помощта на матемантията си. Стига все още да притежаваше това си умение — талантът му можеше да изчезне необратимо без предупреждение. Освен това всеки опит за гадаене пораждаше остра болка в различни участъци от главата му, с което потвърждаваше, че фантомните фрагменти все още нанасят увреждания.

На петия ден разбирането му за Алцифер не се беше увеличило. Напротив, чувстваше се дори по-объркан. Обединеният гений на Питлисовия план и строителството на Рулке не можеше да бъде разгадан за няколко дни. Гилаелит изпитваше огромно уважение към заобикалящото го дело, пред което собствените му постижения изглеждаха тъй незначителни.

Градът се състоеше от групи големи и дребни постройки, подредени край седем пресичащи се булеварда. Всяка странична уличка бе извита, кръстовищата представляваха кръгове или овали. Алеи имаше само успоредно на булевардите. Край тях всеки ъгъл донасяше нова изненада — някои огромни и пищни, други простовати: мъхеста задънена улица с фонтан, поредица елегантни стъпала, езерце или скулптури. Макар че много от сградите бяха разядени от времето, същината на града си оставаше, защото тя бе слята към живата скала с помощта на Изкуство, което никой човек не бе способен да разбере.

Отчаян от неспособността си да изгради цялостен образ на Алцифер, той помоли Гирил да го отнесе във въздуха, за да му предостави птичи поглед. Тя с готовност се съгласи, макар че повери полета на Лиет, дребната женска с прозрачна кожа. Намазана със специална паста, за да се предпазва от слънцето, женската повдигна тетрарха с лекота и в продължение на два часа описва кръгове над Алцифер, през което време Гилаелит се опитваше да запечата вижданото. И това не се оказа достатъчно, но по време на обратния път той забеляза бяла постройка, оформена като петоъгълна звезда, която си набеляза да посети за допълнителен оглед.

Още същия ден тетрархът отиде да я разгледа, придружаван от мълчалив мъжки лиринкс. Белият дворец се издигаше в средата на града, на мястото, където се пресичаха седемте булеварда. Той определено се отличаваше от постройките, които Гилаелит бе разгледал до този момент.

Палатът се състоеше от сърцевина, покрита с купол — не, не купол, а извисяваща се черупка — от която се разгръщаха пет еднакви крила. Техните покриви бяха изградени от поредици извивки, чиято белота блъсваше окото. Дори и в сегашния си вид, покварен от времето, постройката спираше дъха с красотата си.

Гилаелит се изкачи по стълбите и бутна най-лявата от четирите врати, очакващи го на върха. Тя се отвори със скърцане. Напредването по коридора донесе усилено излъчване. В самата среда, където петте крила се сливаха, го очакваше огромна и ярка зала — покривната черупка се състоеше от едно-единствено парче стъкло. Червеникави петна се стичаха по стените, на места се срещаха отломки, а прахта господстваше и тук, но и това не намаляваше великолепието.

Досами центъра на залата се издигаше огромна кръгла маса, изработена от вулканично стъкло. Гилаелит умееше да цени красотата, но не гледката привлече вниманието му. Дори не му беше нужно да провежда изчисления, за да разбере, че точно това място е търсел.

— Рулке си е разбирал от работата — гласно каза той. — Построил е този дворец тук, защото резонансите са съвършени за делото му. Същото ще се отнася и за мен. — Гилаелит се обърна към мълчаливия лиринкс. — Ще работя тук. Сега ще ми предоставите ли слугите?

Мъжкият се обърна и се отдалечи, без да отговори, оставяйки тетрарха в незнание. Но пък той вече не очакваше да получи обещаните слуги.

Затова донякъде се изненада, когато на другата сутрин въпросният лиринкс се завърна, повел дванадесет роби. Всички те изглеждаха сурови и изнурени, както можеше да се очаква от години принудителна служба. Още в самото начало Гилаелит трябваше да си осигури верността им, а това нямаше да се окаже лесно. Несъмнено те гледаха на него като на предател. Единственият начин да надмогне тази пречка бе голият интерес, подкрепен от несломим контрол.

— Казвам се Гилаелит — обърна се той към новодошлите, застанал на върха на стълбището. — Гирил ви предостави на мен. Аз не съм строг господар, но изисквам незабавно и пълно покорство. Ако ми служите добре, след като приключа работата си ще се погрижа да бъдете освободени, за да се завърнете при близките си.

— Думата ти струва колкото лъжите на всички останали предатели — каза говорителят им, хърбав мъж на име Тиал. Той имаше бледа кожа и ръце, покрити с жълтеникави косъмчета. И брадата, и косата му бяха червени.

— От колко време си пленник на лиринксите? — добронамерено попита Гилаелит.

— Девет години — отвърна Тиал.

— Колцина са затворниците, които те са освободили през цялото това време?

— Нито един — неохотно отвърна запитаният.

— А колко са успелите да избягат?

— Няколко десетки успяха да се измъкнат в ранните дни — обади се дребна жена, покрита с белези. Тя стоеше в края на групата. — Разбира се, лиринксите ги изядоха до един. След това бягства почти нямаше, а малцината опитали винаги бяха залавяни. И после ги изяждаха пред нас.

Тетрархът мълча в продължение на минута, за да им позволи да осмислят собствените си думи.

— Е, Тиал — рече накрая той, добавяйки към думите си онзи студен поглед, с който бе усмирявал стотици слуги в течение на годините, — изглежда аз съм единственият начин отново да се срещнете с близките си. Ако ми нямате доверие, свободни сте да се върнете в Оелил и да си опитате късмета с бягство. — Гилаелит остана загледан в него за още миг, преди да се извърне към останалите. — Но на онези от вас, които останат и изпълняват точно нарежданията ми, обещавам свободата. Какво решавате?

Всички те останаха, разбира се. И най-незначителната надежда бе за предпочитане пред отсъстващата. Той се подсмихна.

— За начало внесете инструментите ми вътре. И бъдете много внимателни.

 

 

След дни работа залата със стъкления покрив бе почистена в съответствие с придирчивите стандарти на Гилаелит, а уредите му бяха подредени по посочения начин. Той предсказа вероятността на начинанието, като повдигна на четвърта степен поредица числа. Това усилие го остави треперещ. В крайна сметка му се наложи да довърши изчисленията върху хартия: пореден провал, макар че получените числа бяха като цяло хармонични — не съвършени, но достатъчно добри.

Тетрархът отпрати слугите си и остана в средата на залата, тържествуващ. След месеци измъчвал го хаос в живота му най-сетне настъпваше ред. Скоро той щеше да поеме под контрол всеки аспект на малкото си владение. Не таеше големи надежди, че ще успее да прекрати бавното гаснене на умствените си способности, но ако успееше да завърши делото си, щеше да умре доволен. За последно бе работил над този си проект през пролетта, в Нириандиол. Сега наближаваше есен.

Гилаелит започна да крачи под мрачното, дъждовно небе, обмисляйки нещата, които бе научил след отвличането си от вулкана. Стараеше се да ги подреди в смислена последователност.

За начало, разновидностите на излъчването и пораждащите го възлови точки се оказаха по-големи от очакваното. Той винаги бе смятал, че съществува някаква обединяваща характеристика — че възловите точки не са произволни натрупвания на сила — но до този момент не бе успял да я открие. Ако успееше, важна част от пъзела щеше да изникне.

Второ, амплиметът на Тиан притежаваше някакво необяснимо кристално съзнание и бе способен да общува с възловите точки. В Снизорт той бе разгърнал мрежа от нишки из подземията, по която бяха протичали пулсации. Това говореше за наличието на някаква цел, дори и да не ставаше дума за същинска интелигентност. Подобно нещо изглеждаше неразбираемо за тетрарха. В крайна сметка бипирамидата представляваше обикновена буца кристал. Но и към самия Гилаелит кристалът бе протегнал нишка. Занапред тетрархът щеше да проявява по-голяма предпазливост.

Той се отърси от страха си. Винаги се бе отличавал с изключителна самоувереност и неотдавнашните проблеми не бяха успели да я подкопаят изцяло. Гилаелит все още бе могъщ геомант. Ако амплиметът изникнеше отново, тетрархът щеше да поеме контрол над него, не обратното! А ако разбереше повече за онези нишки и се научеше да ги възпроизвежда, може би щеше да поеме контрол и над някоя възлова точка.

Трето, той бе разбрал, че на единадесетото ниво на Оелил лиринксите са започнали работа над някакъв нов и мощен артефакт. Войната се превръщаше в надпревара в магическото въоръжаване между човеци, аахими и лиринкси. И всяко ново развитие изискваше още и още енергия. В един момент всички възлови точки щяха да се окажат пресушени. Какво щеше да последва тогава? Необясними неща вече се бяха случвали на местата на изчерпване. Веднъж цял ескадрон кланкери бе изчезнал. Друго подобно явление бе разпръснало в четиридесет левги околовръст останките от сто машини и пътуващите в тях, а седмици след това слънцето бе залязвало със зелен цвят. Ами ако се разразеше подобна катастрофа в световен мащаб? Гилаелит не биваше да допуска това да се случи.

Четвърто, възможно бе дадена възлова точка да бъде напълно разрушена, което оставяше остатъчен материал с неизвестна същина, но заплашителен потенциал. Материалът от снизортската възлова точка бе попаднал в ръцете на скрутаторите — ако Гирил бе казала истината. Какво щяха да правят те с него? И дали амплиметът имаше нещо общо с тази експлозия?

Пето, Алцифер съдържаше някакъв неоткрит потенциал. И не ставаше дума само за тукашната възлова точка. Въпросният потенциал можеше да се окаже последното парче от пъзела.

Гилаелит бе сигурен, че съществува някакъв начин за сливането на тези напълно различни открития, който би му донесъл така желаното знание, но изтощеният му мозък се възпротиви. Тетрархът му предостави почивка, защото тепърва му предстоеше още много работа. Рискованият експеримент налагаше внасянето на коренни изменения в геомантичния глобус, влагането на всички нови знания.

Разположението на възловите точки и техните излъчвания представляваше само повърхностна представа на напреженията между могъщите сили, които оформяха и направляваха света. Ако Гилаелит успееше да пресъздаде върху геомантичния си глобус точното разположение, може би с негова помощ щеше да открие основните сили. Един друг от ключовите принципи на Изкуството гласеше, че разликата в мащабите не съдържа разлика в принципите. Но за тази цел глобусът му трябваше да бъде съвършен, а тетрархът знаеше, че в него има грешки. Предстоеше му много работа.

Той се обърна към глобуса — стъклено кълбо, което бавно се въртеше във въздуха над абаносов пиедестал. Мразовитото му излъчване пораждаше нишки пара, които се извиваха в облаци. Под стъклото се намираше моделът на Сантенар, изключително подробен, сякаш наблюдаван от луната. Светлина проблясваше сред неспокойните му океани и ледените полюси. Виждаха се дори нишките на големите реки.

С жест Гилаелит понечи да спре глобуса, както бе правил безброй пъти преди. Това бе изключително тривиална магия, но не се случи нищо. Той опита отново, със същия неуспех. Паника сграбчи сърцето му. За момент страхът му попречи да диша. Какво бе объркал? Не можеше да се сети. Някога интуитивният процес бе потънал в забрава.

Тетрархът с мъка възстанови процедурата, изграждайки я от самото начало по логичен път. Този път той успя. Светлинки припламнаха върху повърхността на глобуса — указващи местата на най-могъщите възлови точки. С помощта на голяма колкото тиган лупа Гилаелит започна да го оглежда. Приборът не бе пострадал по време на дългото пътуване, но собственикът му пак остана недоволен. Макар да бе градил модела по най-добрите карти в света, сега знаеше, че образът на Мелдорин не е съответстващ. Логично беше, че и другите земи също ще съдържат грешки. А онези части от планетата, известни единствено от картите на отдавнашни пътешественици, може би бяха напълно невярно пресъздадени.

Нищо чудно, че толкова време Гилаелит не бе успял да разгадае света. Две трети от модела му бяха изградени въз основа на карти, за чиято правдоподобност не съществуваше никаква гаранция, и той не виждаше как би могъл да коригира това. Не, имаше една възможност, макар че тя би го потопила в покъртителен дълг. Но ако глобусът проработеше, това щеше да предостави начин за бягство.

 

 

— Какъв напредък можеш да съобщиш? — попита Гирил няколко дни по-късно.

— Работата напредва бавно — отвърна Рил. — Схематизирането на флиснадр е по-трудно дори от изработката на торгнадр. Робите, които използваме в схематизаторите, не са достатъчно силни — те непрекъснато умират, унищожавайки работата. Освен това — безкрилият се огледа, за да се увери, че никой друг не ги чува — не ми се струва морално.

Той използва последната дума неловко, сякаш до този момент не се бе замислял да използва това понятие по адрес на враговете.

— Ти ме изненадваш — многозначително каза Гирил. — Започвам да си мисля, че работата с онази Тиан те е покварила.

— Тя ме накара да осъзная, че човеците не са толкова различни. А и откритото в Голямата сълзевина…

— То не е напускало ума ми. — Гирил почеса люспестата си мишница. — Войната ще е свършила след не повече от година. Трябва да се подготвим за мира, макар че…

— Макар че не всички от нас ще поискат да се променят — довърши Рил. — Вече сме преминали достатъчно промени. Настоящата ни същина е убежище. Ако се лишим и от нея, какво ще ни остане? И все пак…

— Продължи — насърчи го тя.

— Не е достатъчно да представляваме най-великия и най-успешен войнствен вид, защото в сърцата си народът ни ще знае, че е унищожил славна култура, за да я замени с пустиня. Знаем това, защото сме изгубили собствената си цивилизация. Най-добрите сред нас скърбят за нея. Обикновените ни бойци просто усещат, че победите ни са кухи, че собственият им живот е лишен от смисъл. В продължение на хиляди години ние сме били живи оръжия, но когато победата дойде, от оръжия вече няма да има нужда. Какво ще правят те тогава? Нищо друго не им е познато. А и самите те не искат нещо друго.

— И — продължи той — някои от нас се питат за смисъла на войната. Тя вече не е оцеляване, а се е превърнала в съществуване.

— Това е разговор за друг път. Да се върнем на схематизирането. Останах с впечатлението, че обмисляш нов подход.

— Идеята беше на Лиет — щедро рече той. — Да свържем десет схематизатора. Човекът във всеки от тях да допринася по свой начин за изграждането на флиснадра.

— Не виждам как това би проработило — каза Гирил.

Розови петънца изникнаха върху гърдите и шията на Рил, изглежда приел думите й като критика. Но кожата му бързо придоби синия оттенък на решителност.

— Самите ние също имаме съмнения, но първо ми позволете да ви обясня предимствата. Ако идеята на Лиет проработи, ще получим по-силен и по-устойчив флиснадр. Някой слаб човек би създал слабо устройство — ако изобщо преживее процеса. Свързването на отделни схематизатори ще ни позволи да прилагаме по-слаб натиск върху отделните човеци, а това повишава шансовете ни за успех.

Гирил остана доволна от идеята и от уверения начин на излагането й. Но тя предрече и известни трудности:

— По какъв начин ще бъдат свързани отделните схематизатори? И как ще бъдат насочвани отделните усилия? Подобно нещо никога не е опитвано преди.

— В рамките на последната година сторихме много неща, които никога не бяхме опитвали. Имам идея — продължи той, вече колебливо. — Но не съм сигурен дали би ви харесала.

Отново синята решителност, накарала я да се усмихне. Рил се развиваше добре.

— Помните ли поведението на амплимета в Снизорт, точно преди експлозията? — каза Рил. — Изглежда той общуваше с възловата точка чрез нишки енергия.

— Да. Продължи.

— Помислих си… че…

— Че бихме могли да използваме амплимета, може би и самата Тиан, за да свържем схематизаторите?

— Да — тихо каза той. — Това противоречи на кредото ни, но…

— Използвали сме нея и кристала й преди. Това не доведе до пълен успех.

— Да, торгнадрите, които изработихме чрез схематизирането й, така и не достигнаха потенциала си — съгласи се Рил. — Какво стана с тях?

— Единият се повреди и трябваше да го унищожим. Другият изгоря в пожара. — Гирил потри брадичка. — Мисля, че зная какъв е бил проблемът, зная и как да го разреша. Но Тиан се намира далеч. Предлагаш да я отвлечем?

— Не и ако има друг начин — каза той. — А такъв може и да има. Помните ли как тя бе дошла в Снизорт, макар и саката, за да търси тетрарха? Прекомерното състрадание е нейната най-голяма слабост: тя изпитва загриженост за другите, дори когато те не й отвръщат със същото. Тиан изпитваше състрадание дори към мен, неин иноземен враг. Ако разгласим, че тетрархът се намира тук, вярвам, че тя ще намери начин да го потърси.

— Може, ако получи възможност, но не бива да се осланяме на това — замислено каза Гирил. — А амплиметът е изключително опасен и е възможно да не успеем да го овладеем. Трябва да разработим алтернативен план. — Женската започна да крачи напред-назад. Бронираните й люспи проблясваха във вълни, следващи размишленията й: бледомораво, червено, пурпур. — Това не е единственият начин да свържем схематизаторите. Геомантичният глобус на тетрарха предоставя известни възможности. Ако бъде използван на определено място в Алцифер, ще ни свърши работа.

— Как така? — любопитно попита Рил.

— Алцифер така и не е бил използван. Градът спи, но все още съдържа мощ.

— Не разбирам.

— Няма как да разбереш — ти не познаваш мястото. Остави това на мен. Аз непрекъснато наблюдавам тетрарха. Той е започнал да модифицира глобуса си, защото е осъзнал недостатъците му.

— Откъде знаете?

— В Снизорт внимателно изучавах глобуса. Оттогава започнах да подавам информация на тетрарха, за да го накарам да осъзнае грешките в модела. Той ще дойде при мен за помощ — не разполага с друга възможност. Ако му предоставя съответното знание и той измени модела в съответствие с него, пренасянето на глобуса на определено място в града би ни осигурило нужното.

— Пак не разбирам за какво говорите — каза Рил.

— Няма значение, просто разсъждавах на глас. По-късно ще се заемем с това. За начало ще ти помогна с проектирането на новите схематизатори, поддаващи се на свързване. Тогава ще започнеш със схематизирането на флиснадра, но само до първата степен. След това ще го оставиш в стазис, докато геомантичният глобус не стане готов. Междувременно ще пусна слух в Лауралин, че тетрархът е избягал в Алцифер. Ако Тиан пристигне, ще я очакваме. С помощта на нейния амплимет и глобуса на Гилаелит ще създадем съвършен флиснадр. И тогава горко им на човеците! — ожесточено заключи тя.

— Б-бих искал да поставя едно условие — каза Рил. Началните му думи съдържаха стеснение, но сетне той завърши с решителност.

Гирил изглеждаше объркана, но отвърна:

— Онзи, който иска да води, трябва да се научи да бъде силен. Какво е условието ти?

— Тиан да получи почтително отношение, а след края на процеса да получи свободата си.

Женската наклони глава, впила в него пронизващите си очи.

— Благородството ти е похвално, но подобна постъпка би породила подозрението на собствения й народ. Ами Гилаелит? И към него ли изпитваш състрадание?

— Той е заплаха за целия свят — отвърна безкрилият.

— Да, той е гениален и сляп глупак, който не проумява за какво би могло да послужи делото му, ако то се увенчае с успех. Той се кани да създаде нечувана мощ, която би могла да унищожи целия живот на Сантенар. Трябва да му попречим или да я присвоим. Какво предлагаш да правим с Гилаелит, Рил?

— Щом той престане да ни носи полза, очаква го кланицата.