Йън Ървайн
Скрутатор (40)

Тринадесет

Около седмица след пристигането си в Оелил, когато Гилаелит крачеше сред тунелите в напразен опит да придобие някогашната си сила, той долови някакъв ожесточен спор иззад ъгъла. Тетрархът се доближи тихо и надникна. Пред него се издигаше подземие с формата на детелина, накъсано от каменни колони. Две от създанията стояха в края на един от дяловете, застанали пред тълпа от около двадесетина други.

— Това е бъдещето ни на Сантенар — разгорещено настояваше едната от стоящите отпред лиринкси, дребна женска с прозрачна небронирана кожа и разкошни криле, които потрепваха едновременно с думите й и хвърляха пъстри отражения из стаята. — След като вече знаем, не можем да останем в това състояние.

За какво ли говори тя? Гилаелит се вмъкна в сенчеста ниша, която му позволяваше да наблюдава, без да бъде видян.

Другият застанал отпред лиринкс, който също се оказа женски, бе два пъти по-едър от прозрачната.

— Но и не можем да пренареждаме песъчинките на времето, Лиет — каза тя. Нейните бронирани люспи бяха надраскани и огънати, очевидно видели множество сражения, макар стопанката им да не бе възрастна. — Никакво плътоформиране не може да промени това, което сме.

— Глупачка! Естествено, че можем да се променим! И трябва.

— Точно ти ми говориш така? Ти, която с небронираността си не можеш да влезеш в битка?!

— Не ми трябва броня — ожесточено каза дребната Лиет. — И с нищо не съм по-лоша от теб. Моите проучвания са спасили много от бойците ни, а също така са отнели и не по-малко вражески животи.

— Та ти дори не си в състояние да цветоницираш. — Бронираните плочки на едрата женска се покриха с ярка палитра от червено и жълто: презрение към неспособността на Лиет. — Трябвало е да те удавят още при раждането.

— Как смееш?! — дребната изтрещя с криле. — Твоята форма е наследена от чудовищата, които е трябвало да плътоформираме в утробата, за да оцелеем в безмилостната празнота.

— Аз съм истински лиринкс — каза мускулестата женска. — Това е моята същина.

— Вие сте минало. Вие не съответствате на този свят и трябва да се подчините на изменяне!

Изменяне? Гилаелит внимателно се приведе. Може би възнамеряваха да се плътоформират отново, за да се приспособят към специфичните условия на Сантенар?

Другата женска се изправи на пръсти, извисявайки се над Лиет, и извади ноктите на ръцете си. Те бяха дълги и остри като кинжали.

— Това е сквернословие! Вземи си думите назад или ще понесеш полагащите се последствия!

Лиет отпусна криле, но не в покорство.

— Съжалявам, Инил. Не се изразих правилно. Позволи ми да обясня. Някога разсъждавах също като теб, но матриархът ми отвори очите. Ние сме се превърнали в създания, подходящи само за едно — неспирна война! Ние сме роби на собствените си брони.

Инил започна да чопли пода с ноктите на краката си.

— Войната е нашият живот.

— И не копнееш за мир, за шанса да живееш живота си без страх?

— За какво ми е мир? Аз съм боец и водя произхода си от бойци. Аз живея за бойното поле.

— Но децата ти…

— Децата ми копнеят да изпълнят дълга си, а не да променят същината си в отклик на някакви себични приумици. — Инил изплю предпоследната дума с ненавист. За лиринксите това бе мръсна дума. За тях нямаше по-голямо злодеяние от отказа за саможертва.

— Нуждата от промяна е продиктувана от най-добрата причина — изтъкна Лиет. — Оцеляването ни.

— И в сегашния си вид печелим войната. Не е нужно да се променяме.

— С тази победа ще посеем кълновете на собствената си гибел. Била съм сред човеци, Инил — бавно и предпазливо продължи Лиет. — Някога ги мразех и ги презирах. Исках да ги избия до един. Но сега им завиждам, защото и най-незначителният човек разполага с нещо, което ние сме изгубили толкова отдавна, че вече дори не си спомняме притежанието му. Къде е културата ни? Къде са нашите изкуства и науки? Ние не разполагаме с нищо подобно. В празнотата сме захвърлили всичко, което не е било критично за оцеляването ни. С тази постъпка сме загърбили всичко, което ни е придавало уникалност. Превърнали сме се в машини.

Лиет повиши глас, разпери ръце и се обърна към събраните.

— Чуйте ме. Освен ако не възнамерявате да се върнете в празнотата, бъдещето ни е този свят. Ние трябва да се преобразим, за да го приемем. Създанията като мен, които вие виждате като деформирани и непълни, са бъдещето на лиринксите. Но дори и ние трябва да…

— Няма да слушам повече тези… тези нелепи приказки. — Инил плесна с криле и се хвърли към Лиет.

Липсата на броня представляваше сериозен недостатък в подобни сблъсъци. Но Лиет бе храбра и не отстъпи. Също извадила нокти, тя се гмурна под един удар, който щеше да я обезглави, и отскочи от последващия.

— Достатъчно! — изрева Гирил, която бе стояла зад една колона извън полезрението на Гилаелит. — Инил?

Едрата женска се отдръпна и неохотно се поклони.

— Лиет, дъще — остро продължи матриархът.

Лиет се поклони на майка си и на Инил, но попоглеждаше мрачно изпод масивното си чело. Тя бе агресивна и самоуверена, трудно й беше да се подчинява.

— Насърчих този дебат — обърна се Гирил към групата, — защото за мен като матриарх е ясно, че трябва да се променим. В празнотата ние сме захвърлили културата си, миналото си и, да, самата си същина, за да оцелеем. Било е необходимо, но сега това ни наскърбява. Помислете над нещата, които бяха казани днес. Утре ще разговаряме отново.

— Една промяна сега би означавала да изкривим душите си — каза Инил. — Не мога и няма да го направя. — Тя се отдалечи, подвиквайки през рамо: — Не се опитвайте да ме убедите, защото никога не ще отстъпя.

Останалите лиринкси също се разпръснаха, спорейки помежду си. Само Лиет и майка й останаха.

Лиет понечи да ги последва, но Гирил отпусна ръка върху рамото й.

— Остави ги, детето ми.

— Но аз съм права! — разпалено възрази дребната женска. — Защо отказват да ме послушат?

— Техните нагласи са вкаменени от хиляди години неспирни сражения, през които онези като теб не са били достатъчни. До този момент ревертантите и полуродените като теб и Рил са представлявали позор, който би застрашил оцеляването ни.

— Но те са живи оръжия — каза Лиет. — В живота им не остава място за нищо друго. Ние сме непълни, майко. Може и да спечелим войната — поне така изглежда — и да открием, че човечеството е променило цялото си общество и е създало оръжие, срещу което сме беззащитни. Човеците притежават неограничена приспособимост. Ние трябва да сторим същото.

— Или — провокативно предложи матриархът — да изличим и последния човек от лицето на Сантенар.

— Някога поддържах това мнение, но след като работих с женските им в снизортските ни схематизатори, започнах да гледам на тях като на личности, а не просто храна. Още преди края на войната трябва да пристъпим към бъдещето, майко, и ние, ревертантите, сме в най-добра позиция да го сторим.

— Може и да си права. Но Инил и следовниците й няма да се оставят да бъдат убедени лесно.

— Защо не говориш с тях? Те биха те последвали навсякъде.

— Времето ми вече изтича. Няма как да ги отведа някъде, където самата аз не бих могла да отида. Новата, дръзка посока изисква нов и млад предводител.

— Би могла да им наредиш да се подчинят.

— Лиет, Лиет… Предстои ти още много да учиш. И ти предстои да привлечеш мнозина на своя страна, ако искаш да заемеш мястото ми.

— Но аз полагах такова старание във всяка възложена ми задача. Справях се…

— Справяше се сносно, в най-добрия случай. Спомням си определени издънки.

Лиет прехапа устна.

— Ти си интелигентна, дъще, брилянтна в плътоформирането и схематизирането, а мистичните ти таланти са от най-висока степен. Притежаваш много от качествата, нужни да отведат народа ни сред бъдещето — качества, различни от тези, които налагаше моето време. Но ти си прекалено прибързана. Смяташ, че си права в абсолютно всичко и очакваш останалите да ти се подчиняват безпрекословно. Дори и в случаите, когато правотата действително е на твоя страна, трябва да се научиш да убеждаваш, да придумваш, да водиш! — Гирил се обърна и видя скрития в сенките Гилаелит. — Върви си, тетрархо. Тук нямаш работа. Лиет, би ли придружила тетрарха до стаята му? По-късно ще говорим допълнително.

Гилаелит се върна замислен. Явно лиринксите се намираха на ръба на значителна метаморфоза. Ако те се престрашаха да извършат промяната, по какъв начин това щеше да се отрази на баланса? И имаше ли това им решение нещо общо с находките от Голямата сълзевина?

Може би матемантията щеше да предостави отговор. Той започна да изчислява поредица от четвърти степени — упражнение, целящо да подготви ума му. Но още първото изчисление се оказа грешно. Сегашният ужас бе далеч по-силен от ужаса на предишния провал, защото Гилаелит се гордееше с изчислителните си умения. Той никога не грешеше. Никога.

Тетрархът повтори пресмятането.

Още по-лошо: този път получи различен отговор, също погрешен.

Гилаелит се отпусна на колене и започна да блъска по пода с юмруци. Хладната решителност бързо овладя импулса му. Това не можеше да се случва, не и на него. Но щом бе изникнал проблем, той щеше да бъде разрешен чрез прилагането на същата процедура, с която Гилаелит бе отстранявал всички трудности от живота си: с непоклатима, несломима воля. Тетрархът се изправи в цял ръст, подминал досадните болки в корема. Мога да го направя. Трябва да го направя. Подбра друго число, 127, и започна да го повдига. 16 129, 2 048 383, 260 144 614. Не, пак имаше грешка. Последната цифра трябваше да бъде нечетна. Той се канеше да опита отново, когато осъзна, че е забравил първото число. Изпитваше затруднения и да си припомни последователността на операциите. Той бе изгубен!

Ами ако и другите му умения гаснеха? Ако скоро не приключеше делото си, никога нямаше да успее. Щеше да е живял напразно, защото Гилаелит живееше за постиженията.

 

 

Следващите три дни тетрархът лежа със затворени очи, отказвайки да се храни. Той беснееше против сполетялата го съдба и търсеше изход. Нямаше да се откаже толкова лесно. Трябваше да разбере същината на проблема си.

След много усилия той успя да приготви поредица от тестове, за да провери състоянието на ума си. Резултатите бяха недвусмислени. При бягството му от тунела фантомният кристал бе изтеглил прекалено много енергия и буквално бе изпържил малък сегмент от мозъка му. Частици от интелекта му бяха изгубени завинаги, но възстановяването на някои аспекти можеше да бъде постигнато чрез усърдни упражнения. Ала не това бе същинският проблем.

Експлодирането на възловата точка бе пръснало фантомния кристал. Неговите късчета оставаха в подсъзнанието на Гилаелит, където постоянно нанасяха допълнителни щети. Всеки път, когато той използваше мистичните си умения, част от почерпената сила изтичаше към тези парчета, влошавайки щетите. Неминуемо щеше да настъпи момент, в който вредата щеше да се окаже прекалено голяма.

Съществуваше едно-единствено решение. Веднага щом здравето му се възстановеше достатъчно, тетрархът трябваше да използва Изкуствата си, за да открие и стопи всеки от фрагментите. Не биваше да оставя и нищожна частица. Успееше ли да стори това, щеше да спре бавното разрушаване на интелекта си.

Въпросното решение бе преплетено с проблема. Подобно начинание щеше да изисква големи количества енергия — риск да унищожи онова, което се опитваше да спаси.

 

 

На следващата утрин Гилаелит откри страж — зигнадр — в коридора пред стаята си. Приспособлението представляваше чудат предмет, отгледан органично, но не жив. То не приличаше на гъбообразните стражи, които бе виждал в Снизорт. По-скоро наподобяваше ракоподобна членестонога топка, извита в спирала, и бе високо малко повече от лакът. Очи, разположени на собствени стволчета, се изместиха, за да последват движението на тетрарха. Но самото приспособление не му попречи, затова Гилаелит продължи.

Един произволен десен завой го отведе в място, което му бе непознато. Оелил представляваше лабиринт от асансьорни шахти, спираловидни в различен диаметър проходи и тунели, които се отправяха в привидно произволни посоки. Често проходите следваха скалните слоеве. Преобладаваха широките тунели, макар че се срещаха и тесни участъци, налагащи странично напредване, или ниски шахти, които изискваха пълзене.

След едночасов преход, накъсан от няколко спирания за почивка, Гилаелит достигна леко наклонен тунел, осветяван от фенери. Тъй като наоколо не се виждаха лиринкси, тетрархът продължи. Не след дълго се натъкна на участък, където скалите се бяха разместили. В открилия се слой личаха най-различни фосили: останки от дребни животни, големи и малки кости, черупки, плъхоподобни черепи и листа, напомнящи папратови. Някои от вкаменелостите съдържаха сходство с животни, които Гилаелит бе виждал и преди, но други изглеждаха съвсем непознати.

Той приклекна до фенера, за да ги разгледа по-добре. До този момент не бе обръщал внимание на подобни реликви от миналото. Може би това представляваше грешка за един геомант.

Тетрархът се изправи, разтърка проболия го кръст и затътри крака до следващия фенер. Тукашните фосили наподобяваха предишните, но съдържаха и дребни разлики. При следващия фенер, осветяващ по-долен слой от скалата, също бяха различими разлики. И тази прогресия продължаваше.

Особено често се срещаше вкаменелостта на ракоподобно създание, свито на топка. То имаше големи фасетъчни очи, поставени на къси стъбълца. Погледът му сякаш следеше Гилаелит.

Той се извърна, сетне погледна отново. Насрещният поглед се бе оказал игра на въображението му, но създанието приличаше на стража, поставен пред стаята му. Изглежда зигнадрът бе построен въз основа на този фосил. Съгласно Принципа на подобието, един от главните закони на Изкуството, всяка отделна вкаменелост на този вид можеше да е свързана със зигнадра, което означаваше, че цял Оелил би могъл да шпионира тетрарха. Нима наистина нямаше да му остане и едно скришно място?

Но пък дали имаше значение?

Стомахът на Гилаелит се сви. Дългата липса на контрол върху живота му го убиваше.

 

 

Тетрархът седеше в голяма трапезария, чоплеше безвкусната зелена помия в купата си и мрачно размишляваше над безпомощността си. Гирил бе обещала да му предостави дузина затворници — някои от които опитни в обработката на метал, дърво и камък — веднага щом той се възстанови достатъчно, за да отиде в Алцифер. Останалите роби, които не притежаваха тясна специализация, щяха да готвят, чистят и да му помагат в устрояването на подходящо работно място. Гирил му бе върнала геомантичния глобус и всички останали приспособления, но щяха да минат седмици, преди Гилаелит да се е възстановил достатъчно, за да може да ги използва.

Освен това тя бе позволила на тетрарха да обхожда целия Оелил, което загатваше, че тя не възнамерява да го освободи. Гилаелит се бе постарал да научи колкото се може повече за града и с удовлетворение откри, че лиринксите не плътоформират тук. Той се страхуваше от малко неща, но тези дебнещи чудовища пораждаха у него особен ужас.

Последва някаква суматоха, след която в трапезарията нахлуха неколцина прашни лиринкси, водени от дребен и безкрил мъжки. Гирил, която изучаваше някакъв пергамент, го остави върху масата и възкликна радостно. Лиет, която се хранеше от купа с размерите на кофа, я блъсна на пода. Сияйните й криле се разгърнаха, тя подскочи и се хвърли към безкрилия. Сблъсъкът го повали на земята. Седнала върху гърдите му, женската започна да го засипва с юмруци, които безкрилият беше безсилен да спре. А останалите лиринкси се смееха — удивителна гледка.

Какво ставаше? Дори Гирил се усмихваше широко.

— Тлапп! — каза накрая тя.

Лиет се надигна, помогна на мъжкия да се изправи и пъргаво го хвана под ръка. Той също се усмихваше.

— Добре дошъл, Рил — каза матриархът. — Бояхме се, че си погинал при обсадата.

— Имаше моменти, в които това заплашваше да ме сполети. А пък когато прекосявахме морето в лодка, не по-голяма от човешки нужник, ми се искаше действително да съм мъртъв.

Той се приближи със сведена глава, демонстрирайки покорство, а Гирил повдигна брадичката му и меко заговори на някакъв диалект, който Гилаелит не разпознаваше. Кожата на Рил започна да блести във весело сливане на жълто и синьо. Накрая той се поклони и излезе, все още хванат под ръка от Лиет.

 

 

По-късно същия ден Гирил дойде в стаята на Гилаелит, придружавана от безкрилия мъжки.

— Това е Рил — каза тя, — един от най-добрите ми схематизатори.

— Виждал съм те и преди — рече тетрархът, опитвайки се да си спомни къде е виждал лицето на мъжкия.

— Аз те заведох да видиш Тиан — студено отвърна Рил. — Тя смяташе, че си загрижен за нея, а ти в действителност си се интересувал единствено от кристала й.

Гилаелит сви рамене. Той нямаше намерение да обосновава действията си пред един иноземец.

— От думите ти излиза, че тя е твоя приятелка! — Тетрархът подчерта последната дума, намеквайки нелепост.

— Тиан се отнесе изключително достойно към мен — каза безкрилият. — Горчиво съжалявам, че се наложи да я използвам по такъв начин. При други обстоятелства действително бихме били приятели.

— Какво стана с нея? — попита Гилаелит.

В Нириандиол той бе започнал да мисли за нея по начин, който го бе притеснявал, защото въпросният начин означаваше загуба на контрол над част от живота му. Отделянето на подобно внимание бе нещо наистина необичайно за него — чувствата му към останалите се ограничаваха с това, което ефикасността налагаше. Хората се пречкаха и отправяха възмутителни искания. Налагаше се непрекъснатото им контролиране. Изоставянето на Тиан се бе оказало най-лесното решение на проблема с неприятно намалелия контрол, но сега тетрархът съжаляваше за постъпката си. Той бе изгубил шанса да се сдобие с ученичка, която би го допълнила по съвършен начин. И освен това бе изгубил… Какво? Възможността да се сприятели? Възможността за интелектуална и — макар че тук той поиска да прекъсне мисълта, все пак тя приключи — физическа близост?

— Не зная — отвърна Рил. — Бях изпратен да се сражавам…

— Срамно недоглеждане — натърти Гирил. — За щастие, Тиан успя да избяга с конструкт, макар понастоящем да е пленена от аахимите. Но достатъчно за нея. От този момент, тетрархо, Рил ще се грижи за теб — във времето, когато е свободен от други задължения. Никой друг няма да ти отделя от вниманието си, така че не се обръщай към тях. А когато отидеш в Алцифер, бъди внимателен. В мелдоринските гори се крият жестоки създания, дошли от празнотата. Сред тях е и кръвожадният лоррск. Тези създания се държат настрана от нашите територии, но ако излезеш извън тях, ще се превърнеш в нечия закуска.

В коридора Гирил тихо каза на спътника си:

— Не изпускай тетрарха от очи и не му се доверявай дори на нокът. Той е безчестен човек, който би предал собствената си майка, ако това би спомогнало за осъществяването на замислите му. Бъди скептичен към всичко, което той казва и върши. — След кратко мълчание тя продължи: — Но пък ти си имаш предостатъчно задължения. Ще настроя зигнадрите да го следят непрекъснато.

— Гилаелит не ми харесва — отвърна Рил. — Някой ден той ще ни докара големи неприятности. Ако зависеше от мен, още сега бих му отхапал главата.

— В Снизорт той ни помогна задоволително. Възможно е помощта му да ни потрябва отново. Имаме идея, над която бих искала да размислиш. Проучванията на Гилаелит може да ни помогнат в осъществяването й.

Рил скриви лице.

— Готов съм да изпълня дълга си. За какво става въпрос?

— Идеята е свързана с работата ти с торгнадра и Тиан в Снизорт. Става дума за нов тип устройство. Наричам го флиснадр, схематизатор на енергия. С негова помощ ще сложим край на войната. Враговете създават множество нови устройства, за да компенсират нарастващите си загуби. Всяко от тези устройства е зависимо от полето. Ако открием начин да контролираме силата, вместо просто да я източваме чрез торгнадрите си, бихме могли да поемем контрол над човешките приспособления. Успеем ли, няма да им остане нищо друго, освен да се предадат или да умрат.

— Уредила съм разчистването на единадесето ниво. Ти ще оглавиш проучванията. Единствено онези, с които работиш, ще имат достъп. В никакъв случай не допускай тетрарха.

— Може ли да получа Лиет за асистентка? — неспокойно попита Рил.

Женската въздъхна и се замисли, обгърната в сребристо.

— Клоня към отказ, защото още не съм забравила търканията, възниквали между вас.

Рил отвори уста, но замълча.

— Но — продължи Гирил — двамата постигате повече, отколкото поотделно. Да, ще я изпратя да работи с теб. Не се колебай да се обръщаш към мен с искания за всичко необходимо. Сега ела, за да ти обясня подробно…