Йън Ървайн
Скрутатор (36)

Девет

По-късно същия ден Флид придърпа Ниш встрани, за да го разпита за съдбата на баща му и начина, по който Джал-Ниш използвал сълзите. Когато младият Хлар приключи, скрутаторът каза:

— Най-добре да проверим лично.

Ниш бе очаквал подобна реакция. Флид трябваше да се убеди с очите си, а също и да потърси сълзите. Или поне да узнае какво е станало с тях.

— Сега ли?

— По-късно. Сега има прекалено много лиринкси. Върви да се наспиш. Ще отидем по тъмно.

 

 

Флид го събуди през нощта. Бе облачно и ръмеше, когато двамата яхнаха конете и се отправиха съвсем сами. Скрутаторът заяви, че така било най-добре. Те прекосиха реката и внимателно поеха сред долината. Ксервиш често спираше, за да се ослушва.

— Мисля, че са си отишли — рече Флид. — Лиринксите не обичат да се задържат около полесражения, където има техни мъртъвци, а в тукашното бойно поле такива не липсват.

Близо до зазоряване най-сетне достигнаха горния край на долината — мястото, където се бяха намирали офицерските палатки. Двамата се настаниха под един скален ръб, за да изчакат настъпването на утрото. Тъй като бе хладно, донасяната от вятъра воня бе слаба. Ниш се надяваше, че със скрутатора ще са приключили със задачата си далеч преди напредъкът на деня да е докарал трупно зловоние.

— Сигурно се чувстваш ужасно — предположи възрастният спътник.

— В действителност не зная какво да чувствам. Радвам се, че татко вече не страда. Мисля, че за всички така е най-добре. Той беше зъл човек, чиято поквара се увеличаваше с всеки изминал ден. Ако беше оцелял… И все пак… въпреки всичко, което той ми стори, той все пак беше мой баща. А сега го няма.

— Това е загуба за всеки мъж. Все още си спомням деня, в който научих за моя баща. — Флид въздъхна, бръкна в дисагите и извади сребърна плоска бутилка, която подаде на Ниш.

Механикът отпи голяма глътка и се задави.

— Силно е!

— Точно от това се нуждае стомахът ти. — Флид се облегна върху камъка и бавно повдигна бутилката към устните си, но не отпи.

Развиделяваше се. Сивите скали се отделиха от сивотата на небето, долината вече не се сливаше с хоризонта, между камъните и сухата трева изникна разлика. Купчините трупове също придобиха ясни очертания.

Дипли на мъгла се виеха в хлътнатините и край потоците. Гледката бе сива, мрачна и изключително, изключително потискаща. На Ниш му идеше да заплаче.

— Толкова много погинаха заради глупостта на един-единствен човек. Един скрутатор. Баща ми!

— За бедствие от подобен мащаб не е отговорен единствено той — каза Флид. — По-добре се запитай защо Съветът притежава подобна власт, а не е способен да я използва разумно. Или защо е делегирал подобна отговорност на човек като Джал-Ниш?

— Или защо изобщо е дал власт на човек като Гор — додаде механикът.

— Някога той беше добър човек — замислено каза Ксервиш, — но прекалено амбициозен. Когато настъпи време да се оттегли, Гор не искаше да си отиде. Изглежда това е било угодно на силата, криеща се зад Съвета…

— Когато споменах за това одеве, вие едва не си завряхте юмрука в гърлото ми.

— Кланкерите имат уши, Ниш. Както казах, Гор отказа да се оттегли. Той измени правилника на Съвета, позволявайки неограничен мандат. Мисля, че това бе първата му стъпка към покварата. Съветът престана да носи отговорност дори пред самия себе си. Други също последваха примера на Гор, а когато остаряха, много от тях избраха да си послужат с преизграждане: да подмладят телата си. Това е злина, на която съм се заклел никога да не се подлагам.

— Не всички от тях оцеляха, но онези от тях, които го сториха, скоро разполагаха с такова могъщество, с такова знание, че никой не бе в състояние да ги надвие. Вместо да се грижат за сигурността на Сантенар и всеобщото добруване, те се вманиачиха над всеобщ контрол. Запазването на властта придоби по-голяма важност от победата. Скрутаторите се нуждаеха от войната. Тя бе тяхното оправдание непрекъснато да затягат мерките. А нашият страх им позволи да го сторят. И Сантенар пое по пътя на разрухата.

— Едва наскоро осъзнах къде сме допускали грешка, само че в този момент вече бе прекалено късно. Лиринксите се бяха укрепили и техните размножителни темпове надхвърляха нашите. Спечелването на войната вече е невъзможно за нас.

— Какво? — Ниш скочи на крака. — Вие се шегувате.

— Иска ми се да беше така. Ако не се случи някакво истинско чудо, ние сме обречени. Това е тайна, която не бива да бъде разкривана пред никого, Ниш. Подобна вест би нанесла съкрушителен удар върху бойния ни дух. Това е още една причина да пазим всичко в тайна. Но засилените потиснически мерки пораждат нови и нови хора, които търсят начин да ги заобиколят. Като например твоята Мира.

— Познавате Мира?

— Зная, че тя общува по скит с общество от съмишленици из цял Лауралин.

— И Съветът вижда врагове в тяхно лице?

— Не, в противен случай те отдавна нямаше да се намират между живите, дори и сред тях да има важни особи. Но те биват наблюдавани изключително внимателно. И ако направят дори една погрешна стъпка, краят им ще настъпи.

— Дори краят на Мира? Която е изгубила съпруг и три деца?

— За момента тя е в безопасност. Съветът най-накрая осъзна, че в опитите си за всеобщ контрол е изгубил контрол над войната. Уви, скрутаторите не са в състояние да сторят нищо по въпроса.

— Искате да кажете, че сме обречени? Че няма смисъл да се сражаваме повече и трябва да се предадем?

— Винаги има неща, които остават, ако човек разполага с ума и волята, за да ги открие. А и пристигането на аахимите промени баланса. Сега ние разполагаме с по-голям шанс, но опасността също е по-голяма. Както и неизвестността. Със сигурност зная следното: ако искаме да имаме някакъв шанс, прогнилият Съвет трябва да бъде унищожен. А ето че и слънцето изгрява. Да вървим.

Стотици мършояди се бяха примъкнали откъм околните хълмове. Потънали в гнусното си пиршество, те не обърнаха никакво внимание на Ниш и Флид. Все още не личаха следи от консумацията им, защото труповете бяха прекалено много.

Механикът отведе скрутатора до мястото, където се бе издигала палатката на Джал-Ниш. Не бяха нужни обяснения — доказателствата за глупостта на бащата на Ниш се виждаха навсякъде: разсечените тела на офицерите, срязаните крайници, палатки и кланкери. Повечето от труповете бяха погълнати от лиринксите, а впоследствие дооглозгани и от мършоядите, които се бяха поотдръпнали при пристигането на двамата посетители, но нямаха намерение да се отдалечават.

— Това е генерал Там — каза Флид. — А до него лежи Гризм. И двамата бяха отлични пълководци, които трудно ще заменим. — Той неразбиращо поклати глава. — Невъобразима глупост. Само в рамките на миг е унищожил цялото командване. Защо ги е събрал на едно място? Какво се е надявал да постигне?

— Мисля, че е искал да демонстрира хитростта си — рече Ниш, отговаряйки на първия въпрос. — Татко винаги се стремеше към това.

Скрутаторът приклекна край разпилените сандъци и започна да събира монетите.

— По-добре да отнесем парите обратно. Със или без бедствие, маневрите поглъщат злато и сребро. Спомняш ли си къде точно се е намирала палатката на Джал-Ниш?

Механикът протегна пръст в съответната посока и обясни на Флид какво да търси.

— Не е останало много за гледане. Няма да ви придружа, ако нямате нищо против.

Ниш нямаше никакво желание отново да види онзи ботуш. Вместо това той се съсредоточи в събирането на монетите.

Скрутаторът се отправи към мястото и започна да обхожда, издигнал ръце успоредно на земята. Той поспря край разкъсаната шатра, за да притисне ръце към повърхността на счупената маса, а после се приведе над парчетата от сандъка, съдържал сълзите. Взе отломък, прокара скривените си пръсти над него. После го подуши, обърна се и го захвърли във въздуха. Накрая го вдигна отново, огледа го внимателно и изсумтя.

— Сълзите ги няма — рече той през рамо.

През изминалия ден механикът не се бе замислял за тях — бе имал други тревоги.

— Къде са отнесени? — попита Ниш, докато изсипваше две шепи злато обратно в сандъка, където принадлежаха.

— Не мога да ти кажа. Не зная и кой ги е взел, макар да предполагам, че е бил лиринкският мистик със златния гребен. Ако наистина е така, в този момент те се намират отвъд морето, където дори скрутаторите не могат да ги намерят. Охо, какво е това?

Той повдигна окървавената и сплескана платинена маска.

— Ще я взема със себе си. — Ксервиш Флид се огледа. — Ти спомена за ботуш с парче от крак.

На Ниш му се повдигна само при мисълта:

— Беше ей там, зад коловете. Мисля, че трябва да го погреба.

— Сега го няма. Животните… Пшът!

Някакво хиеноподобно създание бе захапало търсения от тях ботуш и се отдалечаваше, прилепило уши назад. Флид веднага се наведе, грабна камък и го метна. Снарядът полетя чудато, но улучи, удряйки хиената в ребрата. Животинчето изквича и изпусна ботуша. Скрутаторът се затича натам. Мършоядът отново захапа плячката си и понечи да се отдалечи, но тъй като видя, че претендентът посяга за нов камък, тръсна глава, захвърляйки ботуша встрани, и се стрелна в храстите.

Флид достигна отвоювания ботуш, огледа го и на свой ред го захвърли.

— Негов е. Джал-Ниш е мъртъв, сълзите са недостъпни за нас. Може би така е най-добре. Трудно ми е да си представя каква по-голяма вреда биха могли да ни нанесат лиринксите.

— Значи сълзите имат голямо значение?

— И още как. Върви да поседнеш в сянката, изглеждаш уморен. Аз искам да проверя още веднъж, за да се убедя.

Флид събра шепа отломки от ковчежето на сълзите и започна да крачи напред-назад, подхвърляйки ги във въздуха.

— Виж ти — остро каза той.

Ниш повдигна глава, прекалено уморен, за да изпита любопитство.

— Какво има?

— Ейрин Мас е бил тук.

— Какво значение има това?

— Онзи ден го изпратих с най-голяма бързина към Гнулп, а тази долина не му е на път. Защо е идвал тук?

Ниш не разполагаше с енергия да размишлява. Той се намести под едно що-годе удобно дърво, отпусна се и затвори очи…

 

 

По време на обратния път Флид не каза почти нищо, а Ниш мълчеше, потънал в размисъл за собственото си бъдеще. Моментът, в който Джал-Ниш бе тласнал ръцете му в сълзите на възловата точка, бе променил живота му завинаги. До този момент механикът винаги бе оставал жертва на събитията, прекалено зает със себе си. Но допирът до онези странни образувания му бе показал облика на евентуалния свят, управляван от Джал-Ниш. Грозна гледка. Сега, осъзнаваше Ниш, той трябваше да поеме контрол над събитията, за да промени света според собственото си виждане. Виждане, което бе пълна противоположност на всичко, налагано от скрутаторите. В това отношение той споделяше ценностите на Флид.

Но как щеше да го стори? Макар на бойното поле да се бе проявил като герой, Ниш не се смяташе за боец. Дори и ако се издигнеше високо във военната йерархия, той би прекарал живота си в сражения. Но тази война — това той вече знаеше със сигурност — нямаше да бъде спечелена на бранното поле.

— Ксервиш? — колебливо поде той.

— Да? — разсеяно отвърна скрутаторът. — Какво има, Ниш?

Крил-Ниш се вгледа в ботушите си, тъй като не бе сигурен как да оформи следващите си думи.

— Зная, че през по-голямата част от живота си съм вършил изключителни глупости. Зная, че заради тях заслужавам страдание…

— И за двете неща си прав — отвърна Флид. Очите му блестяха, а устните му загатваха усмивка. — Не мисля, че преди теб бях срещал толкова незрял и некадърен мухльо.

— И все пак съм проявявал и известни позитивни качества…

— Може да се каже — небрежно продължи скрутаторът, — но не се замисляй много над тях, за да не ти се замае главата.

— Имах предвид…

— Ако искаш нещо, момче, кажи го без увъртане. Назови наградата си, за да я получиш. Пари ли ще искаш, чест, а може би две мили и сластни…

— Искам да ви служа, сър — изрече Ниш на един дъх.

— Не ми е нужен лакей. Може да съм дърт, но все още ме бива да си избърша…

— Знаете какво имам предвид, Ксервиш.

— Не, не зная. Говори ясно, Ниш.

Механикът стисна зъби. Дали Флид проявяваше обичайното си перверзно твърдоглавие, или се опитваше да му каже нещо? Опитваше се да му вдъхне увереност? Крил-Ниш отдръпна коня си, описа кръг и отново го насочи до скрутатора. След дълбок дъх каза:

— Искам да ви помогна, сър. Искам да ви помогна да сринете Съвета на скрутаторите и да създадете нов ред, който наистина ще служи на жителите на Сантенар. И да надвиете врага.

Флид дръпна юздите на крантата си. Слънцето осветяваше бузата му, изпълвайки всички белези и кухини, останали от някогашното мъчение.

— Има ли нещо друго, което би искал да постигнеш този следобед?

— Това е всичко, сър.

Дълго време скрутаторът го наблюдава мълчаливо.

— Трябва да осъзнаваш, че това, което изрече току-що, представлява измяна от най-висока степен. Ако бъдеш заловен от Съвета, което изглежда неминуемо, в ръцете на скрутаторите ти ще страдаш далеч по-дълго и по-ужасно дори от самия мен.

Ниш знаеше това. И това знание го изпълваше с ужасена отврата. Ако трябваше да погледне реално, залавянето му наистина бе само въпрос на време. Скрутаторите разполагаха с ресурсите на цял един свят. Крил-Ниш Хлар разполагаше единствено с ума си.

— Ако не притежаваме смелостта да се опълчим на тираните, сър, не сме достойни за свобода.

Скрутаторът продължаваше да го наблюдава, леко наклонил глава.

— Добре казано. Ако беше отправил това предложение по-рано, преди вчерашните ти дела, щях да ти откажа. Защото склонността сама по себе си не е достатъчна. Но ти си преживял пламъците на пещта и си изникнал закален. Ще се изправим срещу противните негодници и ще ги повалим. Или, по-вероятно, ще умрем в старанието си.

Той протегна ръка. Ниш я стисна. Сетне скрутаторът извади плоската бутилка и отново я подхвърли на механика.

Крил-Ниш я взе, отпуши я и я издигна високо.

— За победата — тържествено каза той. Отпитата глътка едва не го повали от седлото.

Флид грабна бутилката от ръката му.

— И за главната мъчителка на скрутаторите — нека прекараме малко време в компанията й. — Той допи бутилката и пришпори коня си в галоп.

 

 

Краят на сраженията далеч не бе настъпил, макар битките да се водеха в много по-малък мащаб. Лиринксите нападаха всяка нощ, обстрелвайки с катапулти и пленени копиемети. Войниците привикнаха да издигат укрепени лагери, обградени от кланкерите и стражеви огньове. Това ги запазваше от разгром, но не и от жертви. И всеки ден запасите им намаляваха.

— Няма да изкараме още дълго — каза Троист на третата нощ след битката. През този ден бяха пътували мъчително бавно, защото все още се намираха в границите на тукашното почти изчерпано поле. Оставаше им половин ден път до Гнулп, някога процъфтяващ риболовен и търговски град, а понастоящем преден пост, оголен за вражески нападения.

— С колко бойци разполагаме в момента? — попита Ниш. По пътя към тях се бяха присъединили още войници: оцелели, оттеглили се от другата страна на реката, които бяха изгубили всичко.

— Дванадесет хиляди от моята армия — каза Троист, — плюс още единадесет хиляди от войниците на Джал-Ниш, макар че сред тях има много ранени. Мисля, че и други ще се присъединят към нас. Ако можехме да си позволим да ги изчакаме, бройката ни щеше да се увеличи значително. Освен това разполагаме с почти две хиляди кланкера, макар някои от тях да са в лошо състояние. Значителна сила, макар… — Генералът замлъкна и се загледа в нощта.

Макар че Джал-Ниш бе започнал с четиридесет хиляди бойци, помисли си Ниш. А само седмици преди това битката при Снизорт бе започнала с шестдесет хиляди войници. Истинско бедствие, без значение какви жертви бяха понесли лиринксите.

— Но разполагаме със запаси само за една седмица — отбеляза скрутаторът. — И то при пестеливо раздаване.

— Какво ще заповядате, сър? — каза Троист. — Ако поискате от нас да дадем отпор, ще го сторим, макар че това ще означава гибел за всички ни.

— Загубата на една армия ще се отрази изключително зле на бойния дух — отвърна Ксервиш Флид. — Загубата на две би била катастрофална. Трябва да оцелеем, за да се сражаваме отново и да покажем на хората си, че все още сме в състояние да победим.

— Справихме се далеч по-добре от очакваното срещу толкова многоброен противник — рече Ниш. — Тези лиринкси почти не бяха по-заплашителни от човеци. На какво се е дължала тази разлика? Може би на скалоформирането?

— Не зная — промърмори скрутаторът.

— Заповедите ви, сър? — напомни Троист.

— Не виждам избор, освен да се отправим към Гнулп и да помолим да ни приемат.

— Аз също обмислях този вариант — каза генералът, — но дори и ако бъдем приети, това само ще отложи проблема ни, без да го разреши.

— Защо да не ни приемат? — попита Ниш. — Какво щяха да правят, ако не беше армията, която да ги защитава?

— Градоначалникът би се запитал за ползата от армия, която не е способна да се защити сама. Може да реши, че с предоставянето на квартири би си навлякъл проблеми, които иначе би избегнал.

— Или ще умрем пред портите, или зад тях — обяви Троист.

— Ще поема към Гнулп — заяви скрутаторът — и ще се срещна с градоначалника. Постарай се призори да си разположил бойците пред града, генерале. Така ще му е по-трудно да ни откаже. Ниш, ти идваш с мен.

 

 

Няколко часа двамата яздиха по осветения от луната път, спирайки на последния завой преди града. Въздухът бе напоен със солено ухание. Долиташе тихият бобот на вълните.

— Надявам се, че разполагате с план.

— Този път нямам. Да вървим на онзи хълм, за да огледаме вътрешността на града.

— Не познавате мястото? — изненада се Ниш. — Очаквах, че сте посещавали цял Сантенар.

— Бил съм на много места, но Гнулп не е сред тях.

Механикът и скрутаторът се отправиха към хребета на стръмен хълм. Склоновете му бяха обсипани с остри скали, които му придаваха известно сходство с гърба на чакалот — хищно водно влечуго, от което дори лиринксите се страхуваха. На върха се издигаха останките от наблюдателна кула — черните й каменни блокове бяха покрити с лишеи, които сияеха сребристо.

— Защо са изоставили този пост? — каза Крил-Ниш.

— Погледни града.

Под светлосенките на месечината той изглеждаше свъсен и заплашителен. Обграждаше го двойна стена, висока и дебела, зад която се издигаха три кули — достатъчно високи, за да отбраняват стената, но не твърде близо, за да станат уязвими. Укрепленията бяха масивни, проектирани специално срещу лиринкси. Всяка налична повърхност бе покрита с дълги метални шипове, предпазващи от въздушни атаки.

Пристанището бе оформено от два вълнолома, които се извиваха сред Туркадско море. Във вътрешността на този овал се издигаха кейове, водата край които бе потъмняла от кораби. Ниш преброи сто и петдесет закотвени съда.

— Как са оцелели толкова дълго в такава близост до врага? — гласно се удиви той.

— Възползвайки се от лиринкската аквафобия. По суша и въздух градът бива отбраняван лесно, а лиринксите няма да го нападнат откъм водата. Може би са преценили, че има и по-лесни цели. Ти изчакай тук — ще отида сам.

 

 

Градоначалникът ги прие неохотно. Двадесет и три хиляди войници щяха да застрашат запасите му по невероятен начин, но пък той не смееше да си навлече гнева на скрутаторите. Още по-малко на един, предвождащ подобна армия.

Въпреки претъпканите помещения и невзрачната храна Ниш хареса първите дни престой. Приятно беше да не го оглушава непрекъснатото метално стържене на кланкерите, да не се налага да спи с броня и стиснал оръжие. Дори успя да прогони Юлия, Мюли и всички останали мъртъвци от съзнанието си. Той бе поел инициативата, бе достигнал границата на възможностите си, бе успял. Като никога се чувстваше удовлетворен от себе си.

Лиринксите нападнаха на втората нощ, а след това превърнаха нощните си нападения в традиция. С всеки изминал ден градоначалникът ставаше все по-студен.

— Проклинам деня, в който ви отворих портите, скрутатор Флид — каза той на петото утро. — Войниците ви са като скакалци и опустошават безценните ми припаси. Ако не бях достоен човек, щях да ви изгоня още утре.

Тъмните му очи сияеха с жабешки отблясък. Ниш можеше да си представи как градоначалникът плюе отрова към тях.

— Но ти си достоен човек — сладкодумно отвърна Флид — и Съветът на скрутаторите няма да забрави това. Бъди сигурен, че той не пести щедростта си към онези, които са доказали верността си. — За момент погледът му стрелна Ниш. Никога не се доверявай на човек, който изтъква честта си, казваха очите му.

Ниш изобщо не се доверяваше на градоначалника. Последният бе човек, който поставяше цена на всичко и не ценеше нищо, на което не можеше да начисли такава. По време на писарските си години Крил-Ниш бе срещал множество такива хора.

Градоначалникът не можеше да осмисли положението на Флид. Сигурно бе чул за низвергването му, а ето че скрутаторът бе изникнал начело на армия, която му се подчиняваше с пълна отдаденост и готовност. Но ако Съветът потвърдеше отстраняването на Ксервиш Флид, което бе само въпрос на време, мазникът щеше да ги прогони на часа.

— Скрутаторите се стискат за всяко късче мед. Аз изхранвам войниците ви от собствения си джоб, скрутаторе, и трябва да ви кажа, че той не е бездънен. Още една седмица би ме докарала до банкрут, а ни предстои тежка зима. След днешния ден няма да получите нищо, докато не видя злато.

— Ще получиш полагащото ти се — каза Флид, отново поглеждайки към Ниш. Сетне се изправи. — А сега ще те помоля да ме извиниш, защото ми предстои да се заема с друг важен проблем. Ще говорим допълнително.

— О, несъмнено — просъска градоначалникът.

— Проклет дърт лицемер — каза Флид, когато онзи си отиде. — Нито ядем неговата храна, нито самият той плаща — отдавна е удвоил цената на месото и зърното от складовете си. Той изцежда местните, а вини нас.

— Какво ще правим?

— Ела с мен на пристанището. Имам идея.

Ниш остана да изчаква навън, докато скрутаторът разговаряше първо с един капитан, после с друг. След второто посещение Ксервиш Флид се завърна усмихнат.

— Мисля, че ще проработи.

— Кое?

— Ще наема армада, която да ни пренесе.

— Та ние сме двадесет хиляди!

— Ще натоваря кланкерите с войници и ранени и ще ги изпратя към Лайбинг. Ако пренесем по сто бойци във всеки съд, сто и петдесетте кораба ще стигнат.

— Някои от тях са малки риболовни съдове.

— Но други са големи търговски кораби, които без проблем биха достигнали Крандор и северните води. Това е единственият начин, Ниш.

— Къде възнамерявате да отидем?

— В Карама Малама, а после на югоизток към Хардлар. Лиринксите рядко се отправят толкова на юг. Сетне ще поемем на север към Боргистри.

— Чувал съм, че Карама Малама е опасно море — рече механикът.

— Да, в сезона на бурите.

— Той не протича ли тъкмо сега?

— Да. Но оставането ни тук би било по-опасно.

— Градоначалникът несъмнено ще остане доволен от напускането ни.

— Той ще побеснее, което ще достави удоволствие на мен.

— Ще побеснее? Защо?

— Желанието му да се сдобие със златото ни е по-силно от желанието му да се отърве от нас. Чувствам се изключително удовлетворен от възможността да престана да му плащам. Капитаните са на същото мнение. В един или друг момент всички те са били ужилвани от алчността му.

— В такъв случай ще ни пренесат с готовност?

— С изключително удоволствие, макар че услугите им почти ще изпразнят ковчежето с парите на Джал-Ниш. Тези морски хитреци надушват отчаянието като акули.

— Кога заминаваме?

— Ще започнем приготовленията сутринта, веднага щом се развидели. Ще се нуждаем от два дни. По-добре се приготви, защото ти ще отговаряш за организацията.

— Аз?

— Да, ти.