Йън Ървайн
Скрутатор (33)

Шест

Тиан си помисли, че нощното посещение на Минис е целяло сдобиването с прошка. Младият аахим искаше да угоди на всички и да им се харесва. И подскачаше всеки път, когато чуеше гласа на приемния си баща.

Тя не спираше да обхожда стаята си, стъпвайки тихо, за да остане нечута. Краката й бяха укрепнали достатъчно за евентуално бягство. Но последното още не бе осмислено. Всички аахими я наблюдаваха изкъсо. Тицеа и семейството й влагаха особена старателност, защото бягството на занаятчията би означавало сурово наказание за тях.

За да избяга, тя трябваше да се сдобие с конструкт, а това означаваше отстраняването на Витис. Дали не можеше да си послужи с клановото му вманиачаване, за да постигне това? Ако неколцина от клана Интис бяха оцелели случилото се с дверта, той щеше да зареже всичко, за да ги намери.

Планът започна да покълва. Зараждането му отне половината нощ.

 

 

Тицеа бе събудена от стонове, долитащи от стаята на Тиан. Младата аахима се промъкна вътре.

— Какво има? — тихо попита тя.

Тиан рязко се надигна в леглото, събаряйки разритани чаршафи.

— Видях ги! — рече занаятчията, загледана в безкрайността. Момичето я хвана за ръката.

— Кого си видяла, Тиан?

— Те крещяха, измъчвани — прошепна другата.

— За какво говориш?

— Те бяха изгубени по моя вина. — Сълза плъзна по бузата на Тиан. Очите й се затвориха и тя се отпусна обратно на възглавницата, заспивайки.

Тицеа излезе.

— Просто е сънувала кошмар — обясни тя на майка си.

Още на два пъти аахимските пазители проверяваха гостенката си, макар самата Тиан да не помнеше нищо от тези си сънища. Но когато Тицеа дойде да я буди призори, занаятчията отказваше да се раздвижи.

Младата аахима я разтърси за рамото.

— Тиан, събуди се. Витис скоро ще дойде.

Тиан зарови лице във възглавницата и започна да вие:

— Вината е моя. Вината е моя!

Внезапно Тицеа бе грубо изблъскана встрани.

— За каква вина говориш? — процеди Витис.

Тиан простена, отметна глава. Изпод единия й клепач надникна сълза. Ръката на предводителя я хвана за рамото.

— Видях ги — прошепна я. — Точно както видях Минис, когато за пръв път използвах кристала. Видях изгубения Интис…

— Видяла си клана ми! — Лицето на предводителя се изкриви от мъка. — Какво по-точно видя?

С едно движение той я сграбчи и я издигна от леглото. В този момент занаятчията едва не се издаде, защото нощницата й се разгърна. Все пак тя успя да задържи преструвката си.

— Те зовяха помощ. — Тиан сомнамбулски разтвори очи и рязко се огледа. Гласът й придоби пронизителност. — Видях ги да стоят край повреден конструкт.

— Лорд Витис — рече влязлата Зеа. — Това не е подобаващо.

Предводителят остави Тиан обратно.

— Къде си ги видяла, Тиан?

— Имаше мъж, който приличаше на теб — започна да импровизира тя. Снощи, след като бе изготвила плана си, Тиан бе сънувала кристални сънища. Не й бе трудно да вплете видение с измислица, дори и за самата нея бе нелеко да ги отличи.

— На мен?

— Не толкова висок, по-млад. В косата му нямаше сиво, но в лицето приличаше на теб.

— Това е бил братовчед ми Нитис! Видя ли и други аахими?

Отчаянието в очите му едва не я покърти. Как можеше тя да заражда у него подобни фалшиви надежди? Витис я бе използвал, но това не й даваше правото за подобна измама.

Но ако не го стореше, тя бе обречена.

— Да — промълви тя. — Но не толкова ясно. Три деца… не, четири. И две млади жени, високи и тъмнокоси. А може би бяха три? Спомням си смътно.

Тиан си послужи с най-беглите и обичайни аахимски щрихи. Надеждата на Витис сама щеше да внесе детайлите.

— Сигурно са били Гиа и Миен — едва доловимо каза Витис. — Това ли е всичко? Само тях си видяла?

Тя извъртя очи, сякаш някъде в невидим свят можеше да види съня си.

— В далечината видях и други конструкти. Някои бяха повредени, други бяха цели. Може да е имало и други аахими, не си спомням.

— А мястото? — Предводителят посегна, за да я разтърси, но премисли и отпусна ръка.

Образ от съня й изникна.

— Не беше място, което бях виждала преди.

— По-точно? — процеди той.

Тиан не бе обмисляла такива подробности в плана си, но образът — от спомен, а може би от сън — сам изникна в паметта й.

— Цялата земя бе бяла. Бяла като сняг, макар да не мисля, че беше сняг.

— Лед? — подкани Витис.

— Може и да е било лед… Нямаше дървета и животни. Небето беше много мрачно, почти тъмнолилаво.

— Тъмнолилаво небе? Има такива места сред празнотата. Но тя е безкрайна. — Витис размърда дългите си пръсти и се обърна към Тицеа, която стоеше на прага зад майка си. — Върви да повикаш Юриен. Доведи и картографа Ларниз.

Тицеа погледна към майка си, която кимна. Младата аахима забързано се отдалечи.

— Какво друго? — каза Витис. — Ти не ми каза почти нищо.

Тиан не искаше да си измисля друго, лесно би могла да изрече някакво противоречие. Тя не помнеше много от времето, когато се бе отворила дверта, но и до днес ясно си спомняше усещанията: виковете, мъчението, загубата. Не, имаше и друго, точно преди Витис да поеме контрол. В паниката си кланът му не се бе вслушал в думите на предводителя си и бе избързал. Множество конструкти се бяха отправили към дверта. Тя много добре си спомняше, че гладката им метална повърхност се бе отличава със синкав оттенък. Но сред пристигналите конструкти такива нямаше, всички бяха черни.

Тиан се поколеба. Ако не беше права, с това щеше да срине всичко, което бе постигнала досега. С леко потръпване занаятчията отвори очи и се вгледа в лицето на Витис.

— Какво си спомни?

— Конструктите бяха различни от тукашните. Имаха синкав цвят.

Кафявите му очи светнаха.

— Сигурна ли си? Само клан Интис притежава тайната за изработката на синия метал.

— Всички те бяха сини. Друго не си спомням. — Тя отново затвори очи, привидно изтощена от сънища, които не са й донесли отмора.

Тицеа дотича.

— Картографът ще пристигне всеки момент, лорде.

— А Юриен? Нужен ми е съветът й.

— Тя се е отправила към лагера край Госпет.

Витис се навъси.

— Не знаех нищо за това. Кога е тръгнала?

— През нощта. Възнамерява да вземе конструкт от Госпет, за да пресрещне завръщащите се от Тиртракс. Доколкото разбрах, пристигнали са вести, че те вече са на път.

Тиан се вцепени под завивките. Оставаше й единствено да се надява, че посятата от нея надежда ще покълне преди завръщането на старицата.

— Но защо е скрила това от мен? — неспокойно рече предводителят. — Колко далече са?

— Близо до място на име Салудит, югоизточно от нас — отвърна Тицеа. — Може би два дни бърз път.

— Какво желаете от мен, лорд Витис?

Новоизникналият бе едър аахим с плешива глава и къса, но гъста черна брада.

— Занаятчията е получила видение — поне се надявам, че е видение, а не халюцинация — за изгубения Първи клан. Видяла е аахими в сини конструкти, в пуста бяла земя с лилаво небе. И белотата не е сняг, може би лед. Това ли е всичко, което си видяла, Тиан?

— Да — тихо отвърна тя.

— Кое може да е това място, картографе?

— Ако не беше небето, бих посочил някое от закътаните тукашни места, на Сантенар, в южния или северния полюс. Но с лилаво небе? Може би това е била самата празнота?

— Не те повиках, за да ми задаваш въпроси — заплашително рече Витис.

— Никой от нас не е пътувал в празнотата, лорде.

— Направи справка с архивите!

— Подобно нещо би могло да бъде открито единствено сред древните записи. Ние не разполагаме с тях.

— И защо?

— Трябваше да изоставим библиотеките си на Аахан. Сред изгубеното знание се намира и по-голямата част от онова, което предците ни са научили за празнотата.

— И не можеш да ми кажеш кое е това място? — изфуча предводителят, изнервен.

— Конструктът ми прелива от карти, но сред тях няма такива на празнината.

— Ами ако се бяхме озовали там?

— Тогава щяхме да умрем, със или без карти. Възможно е друг да разполага с информацията, която търсите, но не и аз.

— А знаеш ли как бихме могли да открием изгубени там аахими?

— Аз не съм мистик, лорд Витис.

— Свободен си. Ще потърся Юриен. Ако някой може да ги открие, то това е тя. — Той се отправи към изхода.

Ларниз го последва, подвиквайки:

— Лорд Витис?

— Какво има? Не мога да чакам.

— Може да научим повече, ако претърсим съзнанието на занаятчията.

Витис спря.

— Прав си. Не бива да залагам само на един подход. Щом се върна, ще опитаме сънеприлагане. Сега върви и ми доведи Минис. Ще я поверя на него. Нямам доверие на онези от предателския клан Елинор, ако не съм тук, за да ги наглеждам. Тиан трябва да приключи преместването на конструктите. Когато свърши с това — той многозначително погледна Ларниз, — ще видим.

Не след дълго Минис се появи и формално прие опеката над Тиан. Сетне пристъпиха към познатата работа. И днес преместването вървеше бавно. В средата на следобеда занаятчията не можеше да продължи. Тя бе изкарала само два тура, а оставаха още осемдесет и девет конструкта. Още един спечелен ден, но краят му щеше да донесе завръщането на Витис и Юриен.

През целия ден Минис бе стоял в бойната кула заедно с друг аахим. Тиан не бе получила възможност да разговаря с него насаме, още по-малко да приведе следващата фаза от плана си в действие. Тя трябваше да се сдобие със съдействието на младежа. Нямаше друг начин.

По време на обратния път Минис слезе до нея, но запази мълчание. Явно Витис го бе предупредил строго.

— Какво означава сънеприлагане? — попита Тиан, докато приближаваха лагера, сведен до няколко стотици палатки. Тук бяха останали само аахимите от клан Елинор, Минис и неколцина от Витисовите телохранители. В далечината се издигаше павилион — паметникът, издигнат в почит на аахимските погинали.

— Форма на разчитане на истината, в която знания или тайни, скрити дълбоко в подсъзнанието, биват извлечени на повърхността…

— И болезнено ли е? — попита тя. Можеше да си представи какво би било Витис да се зарови в ума й. Дори и без лъжите, които бе изрекла досега…

— Не физически. — Минис замлъкна и се загледа встрани.

— Но? — настояваше младата жена.

— То разкрива всичко, включително и онова, което е било забравено за добро. Нищо не остава скрито. Сънеприлагането крие потенциал за особена травматичност, защото може да разкрие истини, скрити от самата личност — тихо каза той. — Използва се изключително рядко, защото е също толкова мъчително и за прилагащия. И може да го докара до лудост.

— А самото умение трудно ли е?

— Само неколцина от нас притежават нужното разбиране на Изкуството. Приемният ми баща е един от тях, но той не би използвал уменията си върху теб.

Тя си отдъхна.

— Защо?

— Той отчаяно иска да узнае съдбата на клана ни. Затова процедурата би била особено мъчителна за него. Предполагам, че Юриен ще го направи, когато се върне утре, но това да не те успокоява. Тя е безкомпромисна.

Тиан притисна слепоочията си, които все още пулсираха от напрежение. Още една причина да продължи с плана си на всяка цена. Несъмнено Минис щеше да я посети и тази нощ.

Аахимът я повдигна от креслото и се огледа за пазача, но той вече си бе отишъл. Минис скочи на земята, протегна ръце и помогна на Тиан да слезе, след което я понесе към палатката на Тицеа. Занаятчията трябваше да му попречи, така нямаше да успее да продължи със замисъла си. Нужно й беше да остане насаме с него.

Докато минаваха покрай голямата шатра, която Минис споделяше с приемния си баща, Тиан се задави и се отпусна в ръцете му.

— Минис, вие ми се свят.

— Почти стигнахме.

— Може ли да получа малко вода? — дрезгаво попита тя и го подръпна за ръкава. Аахимът я отнесе в палатката си и я остави да седне в кръгъл стол досами прага.

— Ще извикам целителя…

— Няма нужда — бързо каза тя. — Заради амплимета е. Случва се всяка нощ.

Минис се навъси.

— Друг път не съм те виждал в подобно състояние.

— Обикновено ми се случва известно време след като приключа.

Той й донесе чаша вода. Тиан я изпи и отпусна глава върху облегалката на стола.

— Очите ме болят от светлината. Трябва да полегна на тъмно за няколко минути.

Минис отново изглеждаше смутен.

— Бих могъл да те отнеса в стаята си.

— Да, моля.

Аахимът отново я взе на ръце, видимо разкъсван между притеснение и копнеж. Тиан отпусна ръка около врата му. Беше й неприятно да го използва, но не разполагаше с алтернатива.

Минис я положи върху леглото. Погледът в очите му я изгаряше. Занаятчията се извърна — бе прекалено изтощена. Работата я бе изцедила. Сънят и придружаващите го кристални сънища бяха единственият лек, но сега не беше времето за тях.

Стаята бе семпла. Тя представляваше ограден участък от палатката, макар платнището да бе обшито по подобие на гоблен. Украшенията се изчерпваха със скъп килим и два резбовани дървени сандъка. И двата бяха отворени — по-големият съдържаше дрехи и дребни лични вещи. В другия личаха няколко книги с гравирани подвързии, кристално кълбо и няколко непознати уреда. На стола край леглото също бе оставена отворена книга. Красивото й оформление бе всичко, което Тиан можа да разбере — тя не познаваше аахимската писменост. В какво ли огромно и скъпо имение бе отраснал Минис…

Прободе я неочаквана мъка за изгубената цивилизация на превъзхождащо изкуство и умение, погълната от вулканичния бяс на Аахан…

Когато се събуди, навън вече се бе стъмнило. Все пак, противно на замисъла си, неусетно бе заспала. Поне главоболието й си беше отишло.

Не биваше да губи повече време.

Тя се огледа. Минис седеше край сгъваема маса и пишеше. Свещ хвърляше кръг жълтеникава светлина пред него. Аахимът изглеждаше подмладен в безгрижието си. Сърцето й трепна, но Тиан му наложи да замълчи.

— Минис?

Той се отзова веднага.

— Благодаря ти. Вече съм по-добре.

Младежът се усмихна, но усмивката му помръкна веднага. Изглежда той си бе представил нещо, на което нямаше право.

— Ще те отведа у дома.

— Преди това би ли ми дал нещо за ядене? Умирам от глад.

— Разбира се. Точно се канех да вечерям.

Той й донесе поднос, върху който се поклащаше кръгъл къс от познатата й люта наденица, а също и парчета сирене, хляб, мариновани зеленчуци и вино. Всичко бе много вкусно, но Тиан не хапна почти нищо. Никога до този момент не се бе чувствала толкова неспокойна, дори и в деня, когато аахимите бяха прекосили дверта и тя за пръв път бе видяла Минис от плът и кръв. Тази сцена на домашен уют можеше да е истинска. Занаятчията с шок осъзна, че част от нея все още копнее за това.

Посрамена от непостоянството си, тя си припомни безсмислената смърт на малката Хани. Припомни си смазаната й гръд и увисналите безжизнено крайници. Тиан потърка захабената кожена гривна, с която не се бе разделяла. Рожденият ден, на който Хани й я бе връчила като подарък, изглеждаше толкова отдавна.

Още от самото начало ти си бил част от заговора, Минис. А ако не, не си имал смелостта да откажеш, когато най-сетне си разбрал замисъла на предводителите. И в двата случая ти си ме предал.

Тя не бе сигурна точно по какъв начин да пристъпи към следващата фаза от плана си. По природа Тиан не беше нито студена, нито пресметлива, а успехът зависеше от прилагането на тези качества. Занаятчията повдигна очи. Минис не откъсваше поглед от нея, което я накара да потръпне.

Младата жена наля малко вино в чашата си, напълни неговата и отпи, повдигнала бокала си с две ръце. Виното бе превъзходно и се плъзгаше по гърлото с лекота, но тя не биваше да се напива. Това би се оказало фатално.

Времето минаваше. Тя отново доля на Минис — трета чаша. Достатъчно, за да отслаби задръжките му.

Големите очи на аахима бяха влажни.

— Тиан, толкова съжалявам. Аз бях непростимо глупав.

— Да, такъв беше!

— Но ти не знаеш какъв бе животът ми. И двамата ми родители бяха убити, докато бях на пет.

Това оправдание ли беше?

— Как се случи?

— Вулкан заплашваше да залее лозите ни. Двамата отишли да го изучават, а той избухнал неочаквано. Лавата унищожила телата им.

Тя потръпна.

— Ужасна смърт.

— В онзи ден изгубих всичко — огорчено каза той. — Витис ме взе под опеката си, макар че той мразеше родителите ми и техните ценности. Той е от старите аахими: арогантни и студени. Мразеше всичко, което те харесваха. Подиграваше се на всичко, което те ценяха. Всичко, в което те вярваха, Витис отхвърляше като лъжи, шарлатанство и глупости.

— Ами предсказанията ти?

— Особено тях! При всяка проява на таланта ми той ми се подиграваше и ми казваше, че съм недостоен и женствен. Най-лошото е, че макар Витис да се присмива на предсказанията ми, в суеверието си той е склонен да ги приема. Той иска да повярва, но не може, защото не вярва в мен. Това ме убива, Тиан.

Минис сведе глава, но не и преди издайнически сълзи да блеснат върху миглите му.

— Затова ли толкова се стараеш да му угодиш? — попита тя.

Изглежда въпросът го изненада.

— Той е мой приемен баща, Тиан. Той е единственият ми роднина, а аз съм всичко, което му е останало. Двамата сме обвързани.

— И когато те е помолил да използваш емпатичния си талант, за да изпратиш съобщение отвъд празнотата, ти си се съгласил.

— Старият ни свят бе обречен. Гордеех се, че съм бил избран за толкова важна задача.

— Как се свърза с мен? — Тя протегна ръка, надявайки се да чуе, че Минис е бил привлечен точно към нея. — Човек като мен ли търсеше?

— Всеки би могъл да се отзове. — Аахимът все още се взираше в масата.

Наранена, Тиан рязко отдръпна ръка. Той дори не забеляза.

— Отправяхме призив към всеки, който притежава способността да чуе.

— Значи не си бил единственият зовящ?

— Мнозина аахими с подобни таланти вършеха същото. Аз отправях зов в продължение на четири години, малко повече от две ваши. Други бяха започнали много преди мен. — Той я погледна в очите. — Но аз бях единственият, получил отговор. Аз видях теб.

Това й достави удоволствие, макар да не заличаваше напълно предишната обида.

— Как точно зовеше? С помощта на кристал, като моя амплимет?

— По съвсем различен начин. — Минис стисна устни. — Това не мога да ти кажа.

— А ти ме накара да ти разкажа всичко за работата и талантите си, а също и за начина, по който си служим с кристали — студено каза Тиан. — Ти не само ме използва, ти поиска всичко, без да дадеш нищо в замяна.

— Опитвах се да спася народа си. — Той отново бе свел очи. — Ти не би ли сторила същото на мое място? Освен това тогава не те познавах.

— Ти ми се обясни в любов.

След кратка пауза той отвърна:

— Трябваше да узнаем как работи талантът ти. И да научим повече за амплимета. Как иначе бихме могли да ти обясним онова, което трябваше да знаеш?

— По резултата личи, че не сте ми обяснили особено добре.

— Може би ти не си ни казала всичко, което е трябвало да ни кажеш.

Той отново прехвърляше вината върху нея!

— Защо ми е да казвам каквото и да било на враговете си — остро каза тя. Отмората от съня започваше да избледнява, а с този разговор нямаше да постигне нищо. Трябваше да поеме инициативата. — Ти заяви, че ме обичаш, а си излъгал. Те са те напътствали какво да ми кажеш.

— Не! — извика той. — Това не е вярно.

Тиан трепереше от ярост.

— Не можеш да ме излъжеш, Минис. Отлично си спомням разговорите ни. Когато бях пленена в онзи лед, Триор се опита да ме накара да си послужа с геомантия. Още тогава усетих, че тя крие нещо от мен. Тя те придърпа и те напъти какво да кажеш. Ти се възпротиви, а Луксор изглеждаше поразен, но Триор настоя. Накрая ти отстъпи и се върна да ми кажеш, че ме обичаш. Това бе първото ти предателство, Минис.

— Щом разбра, че изпитвам чувства към теб, Триор цинично ме използва. А аз, глупачката, ти повярвах. Бях готова на всичко, за да помогна на любимия си. Но чувствата ми не значеха нищо. Щяхте да ме захвърлите в мига, в който опасността беше отминала. Моят живот значеше толкова за вас, колкото този на малката Хани. Вие с готовност бихте пожертвали хиляда жени като мен, за да постигнете исканото.

— Ти си жестока, Тиан. — Лицето на Минис бе посивяло около устните. — Смъртта на детето бе инцидент, за който аз искрено съжалявам. Но не мога да го съживя. Наистина те обичах и все още те обичам.

Тиан го погледна в очите.

— Утре ще получиш възможността да го докажеш.

— Ще ти го докажа още сега. Носиш ли пръстена, който бе изработила за мен?

Пръстенът, който тя грижовно бе изработила със собствените си ръце, използвайки благородните метали, завещани й от умиращия Джоейн.

— Пръстенът, който ти отхвърли? Да, у мен е.

Той висеше на кожена връв около врата й. Тиан го извади над дрехата си.

— Дай ми го.

След миг колебание тя развърза възела и му подаде пръстена. Очите им се срещнаха. Минис задържа пръстена между двете си ръце и бавно си пое дъх.

— Тиан, заклевам се в този пръстен, най-святото нещо за мен, че ще сторя всичко по силите си, за да те спася.

— Утре!

— Утре — повтори той.

Нея ли се опитваше да убеди Минис, или себе си? Тя протегна ръка и пръстенът бе положен върху дланта й. Занаятчията отново го наниза на връвта, завърза я и извади амплимета. Аахимът скочи уплашено, но преди да е успял да я спре, Тиан вече бе изрекла думите:

— А аз се заклевам в този амплимет, че ако отново ме предадеш, ще съжаляваш до края на дните си.

Минис се бе вцепенил. По погледа му тя разбра, че постъпката й е била грешна, но вече нямаше връщане назад.

— Никога не се кълни в амплимет — прошепна той.

— Късно е. Вече го направих.

— Да, вече е късно.