Йън Ървайн
Скрутатор (32)

Пет

Отне му час и още няколко сражения, за да достигне първата река. Лиринксите бяха по-тромави от преди. По пътя Ниш уби още един, макар че създанието бе зле ранено и едва се задържаше на крака. Той събра над хиляда войници и ги изпрати при Ксабиер. На деветима връчи шапки и им нареди да се пръснат из бойното поле и да изпращат всички, които срещнат, в импровизирания команден пост на Ксабиер.

Водата едва оплискваше бедрата му, но студенината й се вряза в рани, които Ниш дори не бе осъзнавал. На отсрещния бряг той погледна назад. Долината се разгръщаше като карта под него. Нишки войници се отправяха към гъстата маса, която Ксабиер вече бе събрал. Уви, враговете също бяха забелязали това раздвижване. Няколко лиринкски групи също се бяха отправили в тази посока. Поне нямаше летящи. Това означаваше, че са прекалено тромави за полет. Или че полето е прекалено слабо, за да им го осигури.

Някакъв кланкер пресече пътя му, крачейки бавно. Ниш размаха лейтенантската си шапка и машината се обърна към него. Поне за тези машини имаше достатъчно енергия.

Механикът отвори задния люк и изкрещя:

— Открий колкото се може повече кланкери и ги изпрати към южния край. Събираме се там.

— Нямам стрелец — печално заяви операторът. В такова състояние кланкерът ставаше почти неизползваем и страшно уязвим.

Ниш бързо взе решение.

— Вече имаш. — Той се покатери на върха, настани се в креслото на бойната кула и зареди катапулта и копиемета. — Върви натам.

Трябваше да се е сетил за това далеч по-рано. Скоро Ниш бе разговарял с около десет кланкера, нареждайки им да предадат съобщението на всички останали машини, на които се натъкнат, и да придружават оцелелите войници до Ксабиер. Лейтенантската му шапка неутрализираше насрещните въпроси. Достатъчно им беше, че се е намерил човек, който да издава нареждания.

— Как е полето? — провикна се той към кабината. Сега кланкерът прекосяваше водата, леко залитайки върху чакълестата хлъзгавина.

— Слабо е, но ще свърши работа — отвърна операторът.

— Отправи се към палатката на скрутатора, в случай че има оцелели офицери. Знаеш ли къде е?

Ниш се съмняваше, че има оцелели пълководци, но това бе само предлог. В действителност искаше да узнае съдбата на баща си и да вземе безценните сълзи. Те не биваше да попадат във вражи ръце.

— Зная къде беше — промърмори операторът, насочвайки машината си по склона.

Тази част от бойното поле бе пуста. Навсякъде лежаха парчета платнище, а около всяка от кладите се извиваше венец трупове. На места гъстотата на телата не позволяваше заобикаляне. До Ниш често долитаха виковете на ранените войници, но той положи усилия да престане да им обръща внимание. Ако спреше, за да помогне на умиращите, скоро и той самият щеше да се присъедини към мъртъвците.

— Тук беше — рече войникът. — Но вече я няма.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Шатрата на скрутатора се намираше над редиците офицерски палатки. Ето ги там.

Командната зона представляваше ужасяваща гледка. Дискът светлина бе срязал всичко по пътя си — платнища, кланкери, хора и коне — малко над земята. Точно пред кланкера на Ниш лежаха шестима висши офицери, разрязани над кръста. Някои от тях механикът разпозна. Повечето бяха генерали. Гледката накара празния му стомах да потръпне.

Машината продължи по склона. Квадрат пожълтяла трева, оцветена от различни химикали, показваше мястото, където се бе издигала шатрата на Джал-Ниш. От нея не бе останало нищо.

Изглежда стратегията на баща му се бе състояла в примамване на най-силните врагове, за да ги унищожи с неимоверно подсиленото си Изкуство. Ако бе успял, това щеше да представлява гениален удар, който би му спечелил цяла страница в Историите и вероятно мястото на Гор.

Но черният златогребенест лиринкс бе насочил магията обратно към Джал-Ниш. Накрая самият скрутатор бе свършил работата на врага си, посичайки повечето от командирите си в рамките на един съкрушителен миг. Може би все пак щеше да получи своя страница сред Историите, но тя щеше да описва глупостта му.

Пожълтялата трева бе обсипана с отломки от апаратурата на Джал-Ниш. От едно червено петно все още се издигаше разяждащ дим.

Малко по-надолу лежеше смачкана плетеница от платнище и колове. Нещо голямо бе връхлетяло върху шатрата, премазвайки я.

— Спри — обърна се Ниш към оператора си. — Трябва да погледна.

Той скочи долу, при което раненото по-рано коляно припламна, и закуца към отломките. Сред платнището лежаха единствено парчетата от масата на Джал-Ниш и някаква скъсана карта. Сандъкът, приютявал сълзите, бе строшен на парчета.

Механикът внимателно обходи мястото, но никъде не откри и следа от сълзите. Изглежда черният лиринкс ги бе отнесъл. Ако това бе така, в този момент те щяха да се намират отвъд морето.

Навсякъде лежаха тела, из които Крил-Ниш продължаваше да дири трупа на баща си. Личаха белези, че враговете са пирували — нахапани тела, оглозгани крайници, откъснати глави.

Нещо проблесна сред мръсотията — платинената маска на баща му, смачкана от тежестта на някакъв огромен крак. Ниш я преобърна с върха на ботуша си — не искаше да я докосва. Вътрешността на металния лик бе потъмняла от кръв, но това не означаваше, че Джал-Ниш е мъртъв.

Той продължи търсенето си, докато най-накрая не откри нещо по-съществено: висок черен ботуш, лъснат до огледален блясък под покриващата го прах. Джал-Ниш полагаше изключителни грижи за облеклото си. А имаше и други белези, по които механикът веднага разпозна ботуша: сложната украса, спускаща се надолу, и хитроумно изработените подметки, придаващи допълнителен ръст. Този ботуш принадлежеше на баща му. А вътре в него имаше крак, прехапан през пищяла.

Джал-Ниш бе мъртъв и изяден. Всичко бе свършило. Ниш остана загледан в отломката. Не изпитваше ужас, мъка или облекчение. Не изпитваше нищо. И това не изглеждаше правилно, без значение какво чудовище бе представлявал баща му.

— Врагове! — провикна се операторът.

Ниш се обърна назад, но не видя нищо, което да го заплашва непосредствено. Той се отправи обратно към командната зона, за да огледа тамошните тела. Нито офицерите, нито телохранителите им бяха оцелели. Сандъците с армейската хазна се бяха строшили по време на битката, разсипвайки златото и среброто си из тревата. Но Ниш не го и погледна.

Заобикаляйки чисто разсечен кланкер, механикът се натъкна на лиринкс, който остана не по-малко изненадан от срещата им. Крил-Ниш рязко посегна към меча си.

Ниш си бе разработил техника срещу необичайно тромавите лиринкси. Те не разполагаха с нормалната си ловкост, което нарушаваше равновесието им след удар. Механикът пристъпваше напред, досами обсега им, и нанасяше два лъжливи удара с меча си — наляво и надясно. В отговор лиринксът щеше да замахне с ръцете си, несъмнено залитайки в едната или другата посока. Тогава младият Хлар се хвърляше от противоположната страна и забиваше меча си в корема на противника.

До този момент три пъти се бе разминавал на косъм от смъртта, а веднъж врагът го бе сграбчил и се бе опитал да му отхапе главата. За щастие Крил-Ниш бе успял да забие меча си достатъчно дълбоко.

Този път маневрата не проработи. Докато механикът пристъпваше напред, създанието го изрита с коляно в корема. Младежът отхвърча назад, стовари се тежко и се претърколи. Ножницата се заплете между уморените му нозе, затруднявайки изтеглянето на оръжието. Ниш успя да се отмести в последния момент, отбягвайки скока на врага си. Мечът се озова в ръката му. Крил-Ниш замахна към сгъвката на вражеското коляно, но пропусна.

Лиринксът понечи да изрита меча. Механикът успя да издърпа ръката си в последния възможен момент, извъртайки го към ходилото. Металът се вряза в костта.

Със следващото движение Ниш изтегли меча. Чувстваше се зле. Колкото и често да повтаряше процедурата, никога нямаше да свикне с усещането на врязването в чужда плът. То бе отвратително.

Лиринксът изпищя, стъпи тежко и рухна по гръб, оголвайки корема и врата си. Ниш можеше да го убие, но отвращението не му позволи. Затова той събра наръч копия от срязания кланкер и със залитане се отправи към своята машина.

— Няма оцелели — рече механикът. — Давай към скалите.

По-рано той бе видял войници да се крият там. Но те надали щяха да излязат. Макар оцелелите да наброяваха тринадесет хиляди, Ксабиер щеше да събере не повече от три четвърти. Никой не можеше да вини останалите — това бе второто им клане в рамките на месец.

Той прекара още два часа из бойното поле, отпращайки хора и кланкери към Ксабиер. Още няколко войници получиха повишение в сержантски чин. На няколко пъти се натъкна и на лиринкси. Тези срещи бяха редки, защото повечето врагове се бяха оттеглили навътре в долината. Ниш използва копиемета си трикратно, с което уби две създания, и многократно стреля с катапулта, но без да уцели нито веднъж. Това оръжие бе полезно единствено в опитни ръце.

Нарушавайки по-ранното си заричане, все пак той спря, за да помогне на онези ранени, които имаха шанс. Сериозно ранените той остави да лежат, загърбвайки отчаяните им стонове.

Тъкмо повдигаше зле ранен войник, прободен дълбоко в долната част на корема, когато друг го повика. Въпросният бе изкормен и умираше.

— Съжалявам — каза Ниш, като приклекна до него и му даде остатъка от бирата си. — Кланкерът е пълен.

— Знам, че ще умра — рече войникът и го стисна за китката. — Помогни ми.

Крил-Ниш се вгледа в очите му. Знаеше какво трябва да стори, но не можеше да се насили. Каквото и оправдание да си предоставеше, не бе способен да го стори. Вече му се повдигаше от цялото това насилие.

— Съжалявам — отново каза той и се отдалечи. През целия ден погледът на войника го преследваше, изпълнен с болка и удивление.

По времето, когато най-сетне достигна позициите на Ксабиер, кланкерът преливаше от ранени. На борда имаше и пълен запас копия, презаредени от строшените машини, срещнати пътьом. Кланкерът крачеше бавно, почти с бързината на човешки вървеж.

— Какво има, операторе? — извика Ниш. Той не знаеше името на въпросния. — Защо се движим толкова бавно?

— Полето е много слабо — мрачно отвърна онзи. До този момент Крил-Ниш не бе срещал весел оператор: връзката с машината бе тъй силна, че човешките взаимоотношения оставаха да бледнеят. — Цяла сутрин непрекъснато спада. Тукашната възлова точка е малка. Почти сме я изхабили.

Което не беше изненадващо, предвид множеството кланкери и летящи лиринкси, да не говорим за сражението между златогребенестия мистик и Джал-Ниш. Положението на полето щеше да забави и напредъка на Троист. Поне лиринксите бяха изгубили въздушното си превъзходство.

Върху тревиста могила се бяха струпали множество войници. По-малки групи се бяха скупчили под и над тях. Редици кланкери защитаваха струпването. Машините наброяваха стотици, но в сравнение с вчерашната армия гледката бе жалка.

Поне за момента враговете се бяха оттеглили. Бяха се събрали под дърветата на най-близкия поток и наблюдаваха.

Ниш насочи машината си към флага на Ксабиер.

— Сторих всичко, което можах — заяви механикът, докато скачаше долу. — Изпратих около четири хиляди и няколкостотин кланкера.

— А аз събрах още шест хиляди — рече Ксабиер. — Но това не е и четвърт от онези, които бяха живи снощи.

— Има хиляди непокътнати кланкери, останали без оператор — каза Ниш. — Видях и много войници по-надолу в долината, край втория поток. Но бяха прекалено далече, за да ги извикам. В средната част не са останали оцелели. Има ранени, но те… — Пред него отново изникнаха очите на умиращия войник. — Те умират под слънцето. Трябваше да подмина толкова много хора…

— Отвратително е. Но какво бихме могли да сторим? Ако останем, за да им помогнем, ще умрат други.

— И всичко това заради глупостта на баща ми! Как бих могъл да изкупя това?

Изминалата нощ и последвалата утрин бяха променили Ниш завинаги — той чувстваше нужда да поправи не само своите собствени грешки, а и престъпленията на баща си.

— Ти вече започна — рече Ксабиер. — С това, което стори снощи и днес.

— Каквото и да сторя, няма да е достатъчно. Не мога да съживя мъртвите.

— Не се нагърбвай с повече, отколкото ти е отредено. Баща ти сам е отговорен за тази недомислица. — Ксабиер замълча. Изглеждаше притеснен. — Сега не зная какво да правя. Ти какво мислиш, Крил-Ниш?

Защо питаш мен? Ти си войникът. Но пък и Ксабиер не бе заставал начело на подобна сила.

— Копията ни са малко — поде Ниш, — затова бих изпратил няколко машини да обходят бойното поле, за да съберат изстреляните. А после бих поел към изхода на долината, колкото се може по-бързо. Враговете понесоха ужасни жертви, по-сериозни от очакваното, и това може да се е отразило на духа им.

— Не изглежда така.

— Дори и да не е, на светло ние имаме поне малко предимство. Но ако не сме напуснали долината до здрач, никога няма да я напуснем. Следващото утро няма да завари нито един жив човек.

— Аз също планирах това — рече Ксабиер. — А и армията на Троист скоро трябва да пристигне.

Той изпрати кланкери, сетне събра сержантите си, за да им предаде нареждания. Сигналистите се заеха да препредават заповедите.

— Да се надяваме, че ще пристигне — промърмори Крил-Ниш.

Машините се върнаха, донесените копия бяха разпределени и армията пое на път.

Скоро слънцето бе затъмнено от мрачни облаци, долитащи от Туркадско море. Едри капки започнаха да трополят по корпуса на кланкера. Ниш навъсено обърса лице. Дъждът щеше да им попречи и да помогне на врага.

Започнаха да се разразяват сражения. Войската бързо се разцепи на отделни групи. Предводителите гинеха като мухи. Ниш нямаше представа какво се случва, затова нареди на оператора да се изкатери върху една невисока могила. Войниците се бяха разпръснали широко, никой не изглеждаше да ги предвожда. Механикът започна да обхожда редиците с кланкера, издавайки безполезни заповеди. Не успя да открие Ксабиер, изглежда приятелят му бе погинал.

Крил-Ниш почувства зараждаща се паника. Очертаваше се ново клане, в края на което нямаше да е останал и един оцелял войник. Той трябваше да направи нещо, макар вече да му се струваше, че няма надежда. Налагаше се сам да събере войниците и да ги поведе към изхода.

— Насочи се към предната линия — нареди той.

Битката кипеше. Само за няколко минути Ниш изхаби всичките си копия. Той отмести копиемета и се настани зад катапулта, зареди го и го насочи към отправили се насреща му лиринкси.

Крил-Ниш дръпна лоста. Проводниците се скъсаха, разклащайки машината. Зареденият снаряд се търколи встрани.

— Какво беше това? — извика операторът и страхливо извърна глава. Неговият трънен венец (лента от жици, сред която проблясваха кристали) висеше накриво.

— Катапултът се счупи. Продължавай.

Ниш не виждаше кланкерите, носещи резервни копия, а не искаше да се връща, за да не изостави бойците си. Тъй като неговата машина бе увредена и се движеше съвсем бавно, механикът слезе и я отпрати назад да събира копия, а той изтегли меча си и пое напред. Само в рамките на тази сутрин бе научил повече за фехтовалното изкуство, отколкото през всички години накъсани тренировки във фабриката. Всяко негово мускулче пулсираше, цялото тяло го болеше, но по това време Крил-Ниш бе привикнал към това състояние.

Той започна да си проправя път с бой, събирайки пръснатите войници около себе си. Не спираше да се моли, че от върха на хребета ще види армията на Троист да се простира насреща му. До този момент пред себе си виждаше единствено лиринкси. Макар че ефектите от скалоформирането все още личаха, враговете печелеха единоборствата угнетително често.

Най-сетне, следван от дузина войници, Ниш достигна входа на долината. Останалите оцелели ги следваха, предвождани от сержантите си. Тук долината бе широка само няколкостотин крачи, а склоновете се притискаха близо един срещу друг. Скалиста рампа заемаше средата, над която реката ревеше в поредица каскади. Имаше място за кланкерите и войниците, но теренът улесняваше блокирането на пътя. Човешката армия разполагаше с предимството на терена, макар че няколко лиринкса се бяха покатерили на скалите — удобно място за обстрел.

За около един хвърлей склонът се спускаше рязко, а после се изравняваше. Едновременно с това долината отново придобиваше широчина. Гънките на терена предоставяха отлични места за засада. В далечината личеше Туркадско море, почти в най-тясната си точка, преди да продължи към Карама Малама, хладното Мъгливо море.

Ниш плъзна поглед из ширещата се насреща му земя, очаквайки да види тринадесетте хиляди войници и деветстотинте кланкера.

Вместо това видя хиляди лиринкси, препречили пътя им.