Йън Ървайн
Скрутатор (3)

Две

Оставащите в Снизорт лиринкси започнаха да се струпват в западната и южната част. С бой те си проправиха път през малцината войници в тези позиции и се отправиха на югозапад. Част от сражаващите се отвъд стените лиринкси започнаха да се присъединяват към тях. Други продължаваха борбата си — явно неповикани към отстъплението.

Въздухоплавите се обърнаха едновременно и се понесоха по-близо, за да насочат лъча към сражение край северната стена. Изглежда лиринксите бяха очаквали това, защото три катапулта стреляха едновременно. Каменните снаряди разкъсаха огледалното платно, чиито парчета се разгърнаха във въздуха. Летящите машини го освободиха и то се понесе към земята. Екипажите им извадиха огледала — всяко с размерите на голям щит — и започнаха да ги насочват индивидуално. Ефектът не беше толкова драматичен, но пак бе достатъчен, за да отблъсква лиринксите.

Ейрин Мас, довереният осведомител на Флид, се приближи до него и прошепна нещо в ухото му. Скрутаторът изглеждаше изненадан от чутото. Той прошепна нещо в отговор, а дегизираният в незначителност шпионин отново изчезна.

— Какво става? — попита Иризис.

— Скрутаторски дела — отсечено отвърна Ксервиш. Въздухоплавите продължиха труда си още час, когато всичко неочаквано приключи.

— И последните лиринкси се оттеглят — каза Флид. — Оцеляхме, поне до здрач.

— Мислите, че ще се върнат?

— С лиринксите човек няма как да остане сигурен. Тъй като им се наложи да изоставят Снизорт, може и да не се върнат. Но пък възможността да унищожат армията ни може да им се стори прекалено изкусителна.

Въздухоплавите бавно се носеха към командния хълм, но не всички от тях успяха да го достигнат. Неколцина лиринкски катапултчици бяха останали скрити, изчакващи точно този момент.

Първият снаряд блъсна гондолата на най-ниския въздухоплав, отнасяйки със себе си поне дузина войници. Друг камък се вряза в овалната торба на втората машина. Безценният газ веднага отлетя. Но за щастие в този момент уцеленият въздухоплав се намираше само на няколко дължини от хълма. Приземяването бе шумно, но не увреди кабината. Останалите десет машини се приземиха на безопасно разстояние от катапултите.

— Предвождащата машина носи знамето на Съвета — каза Флид, отново замижал през далекогледа. — Интересно кой ли я командва? Надали е Гор. Той никога не би рискувал кожицата си.

— Много скоро ще узнаем.

— Ще отида да ги пресрещна.

Иризис отново бе прободена от лошо предчувствие. Тя понечи да последва скрутатора, но той се обърна и каза хладно:

— Няма да имам нужда от теб, майсторе. Остани тук и изчаквай нарежданията ми. Ще бъдеш ли така добра да кажеш на Фин-Мах да дойде?

Неочакваната и студена формалност беше по-лоша и от шамар. Тъй като Флид мълчаливо продължи пътя си, Иризис се отправи обратно към палатките, откри перквизитор Фин-Мах и й предаде съобщението. А после отново започна да се разхожда из хълма.

Ксервиш Флид не бързаше, защото той също имаше лошо предчувствие. Въпреки героизма им и рисковете, които бяха поели, мисията по унищожаването на възлопресушителя се беше провалила. Приспособлението, което бе получил от Съвета, се бе оказало дефектно, може би умишлено. Заради това една трета от армията бе изгубена. Скрутаторът не би могъл да избегне вината, а дори и да разполагаше с подобна възможност, пак не би го сторил. Войниците бяха поверили съдбите си в ръцете му, а той не се бе оказал достоен за това доверие. Макар отдавна привикнал към ужасите на войната, всяка смърт му тежеше.

Някой друг предводител би могъл да спечели тази битка, мислеше си той, въпреки загубата на възловата точка. Някой друг предводител би осъзнал, че мисията за възлопресушителя е неоправдано опасна. Някой друг предводител би предотвратил бедствието. Но Флид не бе сторил нищо подобно. Оставаше му единствено да поеме отговорност за случилото се. Ако дългът налагаше наказание, той щеше да го понесе.

И все пак сърцето му трепна, когато зърна човека, изникващ от приземилия се аварийно въздухоплав. Висок, едър мъж на средна възраст, с разкошна черна брада и благородни черти, сгрозявани единствено в моментите на вълчата му усмивка. Но в момента председател Гор не се усмихваше. Настроението му изглеждаше изключително лошо. Следваха го останалите десетима членове на Съвета — четири жени и шестима мъже. Всички те бяха раздърпани, разрошени и изключително гневни.

Макар Флид да запазваше скрутаторската си длъжност, той бе изгубил членството си в Съвета. Ксервиш притича да помогне на Гор да слезе, но едрият мъж бутна ръката му. В лявата вежда на председателя се бяха заплели капчици кръв от рана на темето му.

— Радвам се, че дойдохте — каза Флид и отпусна ръката си. — Огледалото е отлично нововъведение, макар че ще проработи само веднъж. При следващия сблъсък врагът ще е изготвил тактика, за да го неутрализира.

Главният скрутатор не обърна внимание на думите му.

— Изобщо не трябваше да ти оказвам доверие!

— Трябваше да дадеш личен пример и сам да свършиш работата. Но това никога не е било в стила ти, нали, Гор?

Ръката на генерал Там също не бе удостоена с ръкостискане. Председателят бързо се отправи към върха на хълма, където спря, за да огледа бойното поле. Всичко това беше поза, разбира се — бе разполагал с часове полет, за да стори това.

Останалите скрутатори го последваха. Дори дребната Хали, проявяваща известна дружелюбност към Флид, не удостои с поглед бившия си колега. Ксервиш не бе и очаквал друго. Макар че това бе известно на малцина, скрутаторите не бяха разположени на върха на йерархията — над техния Съвет се издигаше тайнственият Нуминатор. Някой трябваше да поеме вината пред него и именно на Флид се падаше тази роля.

Гор понечи да каже нещо, но бе прекъснат — последният въздухоплав се приближаваше към хълма, за да се приземи право пред офицерската палатка. Слизащият от машината човек се движеше с известна неловкост, защото имаше само една ръка. Флид неволно трепна. Това бе последният човек, когото бе очаквал да види.

Въздухоплавът се отдели от земята и отново се издигна, а слезлият се обърна. Светлината на слънцето подпали повърхността на платинената маска, скриваща по-голямата част от лицето му. Металните скоби обгръщаха главата подобно шлем. Дупката в бузата бе поправена. В единственото око се долавяше блясъкът на лудост.

— Този път няма да се измъкнеш, скрутатор Флид — заяви временен скрутатор Джал-Ниш Хлар.

 

 

Иризис бе задрямала в сянката на една палатка, когато перквизитор Фин-Мах я разтърси. Последната бе дребна, тъмнокоса и тъмноока жена, чиято студена красота по-скоро отблъскваше окото. По принцип я обгръщаше излъчването на достойнство, но сега изглеждаше зачервена като след дълъг бяг.

— Вземи индикатора и меча си и ме последвай, майстор Иризис.

— У мен са.

Двете не се харесваха особено. Острият език на Иризис веднъж бе наскърбил другата жена. До този момент русата девойка не бе открила начин да се извини.

— Тогава се размърдай! — остро каза Фин-Мах. — Скрутаторът нарежда.

Иризис дори не си и помисли да задава въпроси. Перквизиторският ранг се намираше на непосредственото стъпало преди скрутатарската длъжност. Един перквизитор би могъл да издаде нареждания към градоначалник и да очаква мигновеното им изпълнение. Освен това Иризис знаеше, че Флид иска да я изведе на безопасно разстояние. Гор нямаше да е забравил бягството й от Ненифър, надали бе спаднал интересът му към специалните й умения. Начинът, по който Иризис бе убила онази магьосница в акведукта, представляваше заплаха за всички мистици.

Фин-Мах изникна отново, понесла малка раница. Двете се промъкнаха край стражите и се отправиха в падина, която се спускаше далеч от бойното поле. По средата на пътя ги чакаше Флангърс. Той кимна на Фин-Мах, сетне закрачи до Иризис.

— Какво става? — тихо попита тя.

— Тук съм, за да помагам с цялото си умение — отвърна войникът, което не беше особено информативно.

Фин-Мах се придържаше към средата на падината, където храсталаците бяха най-гъсти. След десет минути тримата стигнаха подножието. Един от въздухоплавите бе привързан на един хвърлей разстояние. Перквизиторът се отправи към него.

— Дръжте се така, сякаш този въздухоплав е наш — каза Фин-Мах през рамо. Тримата изникнаха от храстите и се приближиха до задната част на машината. Там Фин-Мах потропа по гондолата. Последната бе около осем дължини дълга и три широка, оформена като лодка със заоблено дъно. Не беше особено масивна, тъй като бе изградена от въжета, опънато платнище и олекотени греди. Палубата също бе платнена, а имаше и каюта, изградена от същия материал. Единствено вратата й бе дървена, окачена на кожени панти.

Този въздухоплав бе по-различен от машината на Флид. Роторът, прикачен на кърмата и защитен с решетка от тел, имаше десет перки. Към него бе прикрепен дълъг лост, позволяващ маневриране. Контролерът бе прикачен към въпросния лост. Над ротора бе монтиран някакъв механизъм, скрит зад метален кожух. В горната му част имаше малък резервоар с вода. Тръба свързваше механизма с торбата над коша, а друга бе насочена надолу, край кърмата. Изглежда това приспособление създаваше газ, елиминирайки нуждата от презареждане на торбата. Това вече представляваше значително подобрение.

Облегнат на въжените перила войник възкликна сподавено и скочи да грабне копието си. Виждайки значката на перквизитора, той замръзна и веднага отдаде чест.

Фин-Мах се покатери вътре и кимна на командира. Иризис и Флангърс я последваха. На борда имаше общо десет войници.

— Отиваме да огледаме вътрешността на Снизорт — каза Фин-Мах. — Как се казваш, пилоте?

Пилотът бе млада жена с руса като нарцис коса, луничаво лице и очарователна цепка между предните зъби. Тя бе дребна и стройна — пилотите биваха подбирани според тежестта им.

— Инуи, сър. — Тя сведе глава, тъй като не искаше да погледне Фин-Мах в лицето, и хвърли умоляващ кос поглед към командира на войниците — млад мъж с почерняло от слънцето лице и остър нос, който също отказваше да поглежда към новодошлата, а наду бузи и се намръщи. Не му се искаше да се възпротиви на нарежданията на перквизитор, само че той отговаряше пред друг господар.

— Наредено ни е да изчакваме тук — каза той, загледан в платнения под.

— По чие нареждане?

— Временен скрутатор Джал-Ниш Хлар. Това е неговият въздухоплав.

— Моите нареждания идват от скрутатор Ксервиш Флид, главнокомандващ на всички тукашни сили. — Фин-Мах му показа пергамент, носещ печата на скрутатора.

Капитанът преглътна, кимна и се обърна към пилота. Инуи постави открит шлем с кристали и жици над главата си, хвана лоста и се намръщи, търсейки далечно поле, което да използва. Роторът започна да се върти. Войниците освободиха въжетата и въздухоплавът се надигна.

— Не ни издигай високо — заяви Фин-Мах и се консултира с някакъв инструмент, останал скрит зад дланта й. — Не повече от необходимото, за да избегнем катапултите. — Тя протегна ръка, за да укаже посоката.

Въздухоплавът се понесе към северната стена на Снизорт, прелитайки над редица конусовидни ями, носещи следите от някогашен добив. Последва ги долина, също някога изпълнена с асфалт. Сега от него бяха останали само черни ивици, някои от които димяха заради лиринкските палежи. Но от врага нямаше и следа.

— Излагате се на риск, нали? — тихо каза Иризис на Фин-Мах. Двете бяха застанали сами в предната част на коша.

— Скрутаторът ми даде валидно нареждане — сковано отвърна другата. После добави малко по-меко: — Освен това вече съм необратимо асоциирана с Ксервиш Флид. Ако той рухне, аз също ще го последвам.

— Би могла да промениш асоциацията си — хитро подметна Иризис, за да види реакцията й.

— Промениш ли се веднъж, завинаги се дамгосваш като безполезна. Дала съм клетва пред скрутатора и няма да я наруша, каквото и да ми коства това.

— Мнозина не биха проявили подобно благородство — без да мисли каза Иризис.

— Ще стоя нащрек — ледено каза Фин-Мах. Особено когато ти си наблизо, намекваха думите й.

Иризис не бе искала да създаде подобно впечатление, но вече бе прекалено късно да оттегля изказването си.

Стената на Снизорт бе четири дължини висока и също толкова дебела. Върхът й бе увенчан с бодливи храсти, които на места пламтяха, а другаде бяха разкъсани от катапултни снаряди. Стената бе строшена на пет места и бе пуста.

Въздухоплавът се понесе успоредно с нея. Пролуките и разбитата порта почти не се виждаха от купчините мъртъвци — човеци и лиринкси. Отвъд стените лежаха още трупове. Все така никъде не се виждаха врагове. От въздуха Иризис можеше да види колоните лиринкси, отправящи се на югозапад към Туркадско море. Оттеглянето им бе удивително бързо.

От няколко места в тъмната лепкава земя се виеше дим. Това щеше да затрудни достъпа до подземния град. Повърхността над възлопресушителя, издигала се в нажежен купол точно преди експлозията, понастоящем представляваше огромен кратер, стелещ дим. Отвъд него, също зад стените, Голямата сълзевина зееше почти с широчината на левга. И от нея се издигаше лек дим. Избухналата възлова точка се намираше няколко левги на север, но бе скрита зад стелещите се над земята облаци.

Слънцето почти допираше западния хоризонт. Иризис се обърна в другата посока, към командния хълм. Скрутаторите сигурно се бяха оттеглили в офицерската палатка заедно с Флид. Тя отново погледна напред и промърмори:

— Надали е останало живо същество под земята. Навсякъде гори.

— Грешиш — отвърна Фин-Мах. — Асфалтът гори жежко, но бавно. В този момент огънят ще е обхванал само малка част от подземията. Ще видиш.

— Ще слизаме там? Та ние ще се задушим след първите няколко крачки!

— Огънят привлича въздух към себе си. Извън сърцевината на огъня въздухът ще бъде свеж. Заповедите ни са да влезем, ако успеем, и да заловим някое от плътоформираните създания.

— Проникването ще се окаже лесно — каза Иризис, — но се съмнявам, че ще се измъкнем живи.

Думите й представляваха безизразна констатация. От толкова време очакваше да умре, че мисълта за опасност вече не пораждаше реакция.

— От това място се спуснахме последния път със скрутатора — продължи тя, сочейки най-голямата яма. — Само че тогава имахме перцептора да ни показва пътя.

Искаше й се Юлия и сега да е с тях. Дребната жена умееше да вижда в ума си всички излъчвания на Тайното изкуство, благодарение на което й умение бяха стигнали до възлопресушителя. Тази способност на Юлия й позволяваше да открива човеци, притежаващи мистичен талант, а също и повечето лиринкси. С нейна помощ лесно биха избегнали евентуални врагове и също тъй лесно биха открили търсените създания.

Но Юлия бе изчезнала.

— Спусни ни в онази яма, пилоте — каза Фин-Мах, сочейки към най-голямата дупка. Земната рана бе обгърната в пушек. — Войници, пригответе оръжията си.

Зелените очи на Инуи се разшириха, но все пак тя кимна. Въздухоплавът се понесе към ямата, на един хвърлей над земята. Войниците насочиха арбалетите си. Иризис също напрегнато се оглеждаше. Нищо не помръдваше сред блатистата чернота. Ако имаха късмет, всички лиринкси щяха да са си отишли.

Машината застана точно над ямата — конусовиден изкоп, разсякъл лъскавия пясъчник. Тясна пътека следваше склоновете, отвеждайки към дълбината.

Инуи започна да изпуска газ от торбата. Въздухоплавът леко се разклати, стабилизира се и бавно се понесе надолу сред все по-нарастващ дим.

— После накъде? — попита Фин-Мах, застанала до пилота.

Иризис не отговори веднага. Черната скала изглеждаше еднаква, а и погледът се нуждаеше от известно време, за да привикне. Скоро сред стените започнаха да изникват по-тъмните петна на отвори. Те бяха поне дузина и от някои се издигаше мазен дим. Как би могла да ги различи? Бе дошла тук по-миналата нощ, сред почти непрогледен мрак.

— Помня, че слязохме по седемстотин четиридесет и едно стъпала — рече Иризис и започна да брои. Фин-Мах стори същото и отново се консултира с прибора си.

— Ето там! — Перквизиторът посочи към тунел близо до дъното. — Спусни ни там, пилоте.

Жуженето на ротора почти се изгуби. Машината продължаваше да се спуска. Глождещото зловоние дразнеше очите им. Когато въздухоплавът се изравни с отвора, войниците запратиха куки и придърпаха гондолата към стълбите.

— Ще влезем вътре — обърна се Фин-Мах към командира на войниците. — Вземи петима от хората си. Скрутатор Флид ми нареди да се сдобия с известни… вражески предмети. Останалите четирима да останат да пазят машината.

Капитанът размърда крака. Той изглеждаше на не повече от петнадесет и Иризис изпитваше съжаление към него.

— Имам заповеди да не напускам поста си.

— Тези заповеди се отменят. — Фин-Мах се вторачи в него. — Тази мисия е важна за победата, войнико, и се нуждае от придружители.

Той се вторачи в ботушите си, погледна към нея, сетне кимна.

— В такъв случай няма да имате нищо против да ми връчите заповедта в писмен вид.

Фин-Мах извади малко парче хартия от джоба на гърдите си, надраска нещо и удари личния си печат. Капитанът прочете документа и го прибра.

— Останете да ни чакате тук — обърна се Фин-Мах към пилота. — Ако изникне опасност, издигнете се и продължете да наблюдавате.

— А ако не се върнете?

— Чакайте до разсъмване. Ако и тогава още не сме се появили, свободни сте да се върнете обратно.

Подземията изглеждаха различно от предишното посещение на Иризис. Тогава тунелите бяха представлявали оживен град, все още зает от лиринксите. Сега представляваха черен, зловонен пъкъл, където таваните бяха рухнали, от подовете се издигаше дим, а лиринкски тела лежаха навсякъде. Стелещите се па̀ри приличаха на призраци. Внезапни вихри донасяха течения на хлад и горещина, а някъде в далечината долиташе кипящият пукот на нагорещен асфалт.

Хората на перквизитора успяха да си проправят път до не толкова пострадал участък, където се заеха да търсят хранилищата на плътоформираните създания, но без успех. Фин-Мах оповестяваше всеки завой и разклонение, а Иризис си ги отбелязваше. Това щеше да им позволи да открият обратния път. Тук въздухът действително бе сравнително чист, не толкова задавящ. Някои от проходите все още бяха осветявани от лампи, захранвани с дестилат, ала те почти догаряха.

Фин-Мах спря пред четиристволно разклонение и направи справка с лист хартия, след което се навъси.

— Изглежда някъде сме завили погрешно. Разпознаваш ли мястото, Иризис?

Запитаната поклати глава:

— Тунелите ми изглеждат еднакви.

— Голяма полза има от теб.

— Онази нощ ни водеше Юлия — изтъкна Иризис. — Казах ти, че беше тъмно.

— Аз умея да се оправям в тъмното — каза Флангърс. — В бойната кула човек свиква с това. Бих могъл да взема няколко войници и да тръгна натам. — Той посочи надясно. — А вие проверете останалите тунели.

Перквизиторът се намръщи по-силно.

— Не бих искала да се разделяме, но обстоятелствата го налагат. Иризис, вземи Флангърс и него — тя посочи към съвсем млад войник, който още нямаше брада — и вървете натам. Ние ще се отправим по този тунел. Ако до половин час не откриете нищо, върнете се обратно тук. — С меча си тя начерта зигзагообразен белег върху скалата. — И не се губете.

 

 

— Да видим какво има зад тази врата — обърна се Иризис към Флангърс. До този момент бяха претърсили десетки пещери, но не бяха открили нищо.

Въпросният махна с ръка към младия войник — розовобузест и наплашен младок на име Ивар. Иризис бутна вратата, отвъд която ги очакваше влажно и мъгливо помещение. То бе заето от три редици предмети, напомнящи тикви. Те бяха високи до пояс, навързани със сиви проводници.

— За какво служат тези неща? — попита Флангърс.

— Предполагам за нещо, свързано с плътоформиране — отвърна Иризис.

Той преглътна. Това тъмно Изкуство се намираше извън разбирането на героя.

Останалите помещения съдържаха подобни предмети, всички с донякъде органичен вид и споделящи една необяснимост. Тримата пристъпиха в кръгло помещение, в чийто отсрещен край се издигаха пет врати.

— Ама че пещ! — Флангърс обърса челото си.

Той отвори най-лявата от дверите и тихо подсвирна. Помещението съдържаше десет клетки, безопасно раздалечени една от друга. Във всяка от тях се криеше създание, каквото никой от тях не бе съзирал до този момент — изцяло изградено от шипове, рога, зъби и брони. Макар различни, тези същества бяха намерили обединение в еднаквата смърт от удар по главата.

Иризис се вкопчи в решетките на първата клетка и се загледа в плътоформираното чудовище. Сиво-зелените, засъхващи зъби приличаха на късове стъкло.

— Представи си подобно нещо да те захапе за крака, докато се сражаваш с лиринкс.

— Изглежда би могло с лекота да схруска костта — рече Флангърс. — Струва ми се и бързо. Труден противник.

— Не се съмнявам, че приготвят хиляди като него. Ивар — Иризис се обърна към младия войник, чиито очи заплашваха да изскочат, — бягай и кажи на перквизитора, че сме ги намерили. Можеш ли да откриеш мястото до онова разклонение, където се разделихме?

— Да, майсторе. — Ивар веднага пое, щастлив да се махне от това място.

Иризис продължи да обхожда помещението. Бе застанала пред решетките на създание, чиято паст изграждаше половината от тялото му, когато Флангърс извика:

— Иризис! Тук има едно живо.

Съществото, чудовище с тежка глава, няколко реда зъби и редица шипове, следващи извивката на гръбначния му стълб, лежеше на една страна. Главата му бе окървавена. Устата му бе отворена, от едната ноздра се стичаше кръв. Гърдите му изглеждаха неподвижни. При приближаването на жената черно-жълтото око се размести леко, сетне се скри под клепача.

— Вече е мъртво. Ще оставим Фин-Мах да ги оглежда. Да видим следващата стая.

В нея ги очакваше същата гледка — всички създания бяха мъртви. Иризис потръпна и отвори третата врата. Тамошните създания бяха по-малки, отново зъбести и шипести, но с по-лека броня и по-подвижни.

— Тези изглеждат по-дребни от останалите — рече тя, загледана в същество с дължината на едро куче. Макар и мъртво, то пак я изпълваше с притеснение.

— Не са убити отдавна — рече Флангърс.

— Имат здрави черепи. Нужно им е време, за да умрат. Да видим останалите врати.

Отправиха се към най-дясната двер. Вътре бе тъмно, но още при влизането си Иризис усети, че нещо е различно. Тук не се долавяше миризмата на кръв, но вонята на прясна тор беше силна.

Тя направи знак на Флангърс да издигне фенера си. Разположението на стаята съответстваше на предишните, но тукашните създания действително бяха живи. Те бяха още по-малки — с големината на дребни кучета — и започнаха да дращят по решетките, когато светлината падна върху тях.

— Ще вземем едно или две — каза Иризис, поела сред редицата. Чудеше се как ще пренесат някоя от клетките, без да станат жертва на острите нокти.

Незабелязана до този момент врата се отвори и в помещението пристъпи лиринкс. Създанието се сепна почти колкото самата Иризис.

Последната направи крачка назад, обзета от паника. Лиринксът бе женски и стискаше окървавена тояга.

За момент създанието се вторачи в нея, сетне замахна.

— Флангърс, пази се! — изпищя Иризис и се хвърли зад една от клетките.

Надавайки оглушителен рев, женската блъсна клетката встрани. Иризис се стрелна между съседните две клетки, макар да осъзнаваше, че няма да успее. Лиринксът бе прекалено бърз.

Създанието скочи върху следващата клетка и издигна високо тоягата си. Ударът не само щеше да спука черепа на Иризис като яйце, а щеше да разпръсне мозъка й из цялата стая.

Непредвидени за подобна тежест, решетките поддадоха. Кракът на женската се озова в клетката и намиращото се вътре плътоформирано създание впи зъби в него. При опита си да се отскубне лиринксът полетя към земята и рухна върху две клетки. Първата бе смазана с все плененото вътре създание, а втората се строши под удара. Намиралото се вътре същество се стрелна в тъмнината.

Иризис припряно се отдръпна. Женската се опитваше да се изправи, а създанието ръмжеше, все още вкопчено в крака й. Лиринксът изрева, успя да се надигне и с мощен ритник запрати клетката към стената. Сетне започна да накуцва към Иризис.

Флангърс изникна до русата жена, изтеглил оръжие. Иризис не помнеше толкова да се е радвала на нечия поява.

— Добре ли си? — напрегнато запита той.

— Не особено. Обикновено си служа с арбалет.

Бе преминала задължителното обучение и мечът й се удаваше, но й липсваше практика.

— Стой от лявата ми страна, една крачка назад. Дръж меча в изправена позиция.

Иризис изпълни заръчаното, покорна пред по-големия му опит.

— Ами ако отворим още няколко от клетките? Няколко от тези създания биха затруднили дори лиринкс. — Тя също бе чувала за плътоформирания нилатл, преследвал Тиан и впоследствие Ниш.

— Няма как да останем сигурни, че зверчетата ще нападнат лиринкса, а не нас — отвърна Флангърс.

Женската се намираше на няколко крачки от тях, напредвайки бавно. Върху дясната й буза и гръдните плочки личаха стари белези.

— Изглежда това не е първата битка на това създание — рече Иризис.

— И изглежда е спечелило първите. Не бих имал нищо против Фин-Мах да изникне сега — сухо каза войникът.

Лиринксът продължаваше да напредва тежко. Големината и превъзхождащият му замах обезсмисляха нуждата от внимателно приближаване.

— Какъв е планът? — просъска Иризис.

— Борим се за живота си!

Женската вече се намираше достатъчно близо, за да нанесе удар. Движението бе бързо, но още по-бърз бе мечът на Флангърс. От дланта на лиринкса бликна кръв. Раната бе дълбока, но не и решаваща. След миг създанието отново се хвърли в атака, размахвайки нокти.

Флангърс се хвърли надясно, а Иризис отскочи в противоположна посока. Лиринксът не й обърна внимание и нападна войника, разсичайки ръката му от рамото до лакътя. Следващ удар разряза дъното на панталоните му и остави четири кървави бразди върху меките му части.

Флангърс рухна на колене, а мечът му издрънча на пода. Войникът се хвърли да го сграбчи отново, а създанието го последва, стъпващо с кървави дири. Оръжието бе отхвърчало прекалено далече — лиринксът вече се подготвяше да удари.

С две големи и безшумни крачки Иризис преодоля разстоянието и заби меча в незащитеното тяло на женската. Острието се вряза в цепнатината между две плочки, потъна и между ребрата, където заяде. Иризис дръпна рязко, но не можа да извади оръжието си. Лиринксът изрева и се обърна към нея. Стърчащият меч потръпваше при всяко движение.

Иризис отскочи към една малка клетка, сграбчи я и със същото движение я хвърли към лицето на лиринкса. Съществото блъсна встрани импровизирания снаряд, изтръгна меча и го хвърли към нея. Занаятчията избегна метала и изтича сред клетките. Действаше инстинктивно, изпълнена единствено от осъзнаването на беззащитността си. Напредъкът й към задната врата бе секнат от появата на втори лиринкс. След него нахлу и трети.