Йън Ървайн
Скрутатор (29)

Две

Сега луната изглеждаше заслепяващо ярка. Ниш залитна покрай пазачите, почти неспособен да вижда. Зачервените му очи сълзяха. Какво му бяха причинили сълзите и онази смес? И какви бяха онези приказки за покорство? Дали баща му не се бе опитал да го поквари, да превърне Ниш в свое подобие? И бе ли успял? Не, татко, каквото и да си ми сторил, ще се боря до последен дъх. Никога няма да стана като теб.

Някой го хвана за ръката.

— Какво има? — просъска Ксабиер.

Ниш залитна.

— Баща ми…

Не, по-добре да не казва нищо за сълзите. Крил-Ниш поклати глава, ала това само влоши нещата. Пъстроцветни аури се диплеха около войниците, а зад себе си той все още можеше да долови напевното жужене на сълзите.

— Той изля някакъв еликсир в гърлото ми и ме омагьоса. Не се чувствам добре, Ксабиер.

— Ела насам. — Лейтенантът го поведе сред редиците палатки и спря пред една, чието платнище бе отворено, но не влезе. — Отвори уста.

— Какво?

Ксабиер мушна два пръста в гърлото на Ниш. Когато механикът повърна цялото съдържание на стомаха си и преустанови напъните, приятелят му го въведе вътре, бършейки лицето му. После запали фенер.

— Това трябва да е отстранило по-голямата част, но може нещо да е останало. Не зная много за Изкуството, Крил-Ниш, но мога да ти кажа едно. Ще трябва да се бориш с цялата си сила. Не се поддавай на заклинанието, иначе то ще те превземе.

Ниш заслони очи срещу светлината. Опита се да каже нещо, но единствено съумя да изхрипти. Войникът му даде да отпие от канче с вода, сетне му подаде комат хляб, натрошен на парчета.

След като омете храната, механикът се почувства по-добре. Погледът му отново се извъртя, но се възстанови. Стомахът му пулсираше. Той го разтри, при което соковете се раздвижиха под пръстите му. Неприятното усещане бе отслабнало, но все още присъстваше.

Той се раздвижи внезапно, прободен от силен до болка подтик.

— Баща ми ме вика. Трябва да отида при него.

Ниш се изправи на крака, но Ксабиер се изпречи на пътя му, непоклатим като столетник. Огромните ръце обездвижиха механика. Крил-Ниш започна да се бори, защото желанието да изтича при баща си стана неудържимо. Той знаеше какво представлява Джал-Ниш, виждаше злината му още по-ясно от всякога, но все пак трябваше да отиде при него. Повелята бе неудържима.

Механикът продължи да се мята, докато не омекна от изтощение. В един момент успя да се измъкне, изплъзвайки се като невестулка. Ксабиер му подложи крак и го повали на земята, за да седне на гърба му. Ниш започна да рита и блъска с юмруци по земята, извиваше глава и се опитваше да ухапе приятеля си. Лейтенантът го стисна за носа, докато пристъпът най-сетне не отмина. Крил-Ниш все още изпитваше отчаяна мъка към баща си, но желанието да отиде при него бе отминало.

Ксабиер се отдръпна от приятеля си и го погледна внимателно.

— По-добре ме отведи в карцера, преди Джал-Ниш да е наказал и теб… — каза механикът, бършейки олигавената си уста.

Лейтенантът се извърна. Приклекнал с наведена глава, той все още стискаше китката на Ниш — за всеки случай. Накрая той взе решение. Челюстта му бе стисната, а очите му пламтяха яростно.

— Чух всичко, което той ти каза, Крил-Ниш. Чух и какво ти стори. Повдига ми се само като си помисля. Не мога да му позволя да те задържи.

— Какво? — замаяно каза Ниш. Вече всичко го объркваше.

— Ще ти помогна да избягаш.

— Но той ще те унищожи за това неподчинение. Ще те одере жив.

— Възможно е всички да умрем утре. Не мога да се разделя с живота, знаейки, че съм предал приятел. Достатъчно дълго си затварях очите за злината му.

— Но, Ксабиер…

— Вече съм взел решение. Ела.

Ниш не каза нищо повече. Приятелят му го поведе през лагера и часовоите, подбирайки най-тъмните места, сетне се отправи към скалния ръб. Двамата започнаха да се изкачват по друга пътека. По средата на пътя Ксабиер спря.

— Изчакай тук и пази тишина. Ще открия тукашния дежурен и ще му отвлека вниманието, докато ти се промъкнеш. Тръгни натам. — Той посочи надясно.

Двамата се прегърнаха.

— Благодаря ти, Ксабиер. Никога няма да забравя това — каза Ниш. — Късмет.

— И на теб също — отвърна лейтенантът, — където и да те отведе пътят ти. Надявам се да се срещнем отново при по-приятни обстоятелства. И не забравяй: той ще опита отново, Ниш, и отново. Ще трябва да се бориш всеки път. Не бива да се предаваш, колкото и лесно да изглежда.

След това едрият войник започна да се отдалечава. Ниш го проследи с поглед, сетне, когато другият изчезна, той продължи по пътеката, измъчван от нерадостни мисли. Когато Джал-Ниш узнаеше за стореното от Ксабиер, щеше да разкъса последния.

След множество чести почивки, защото мускулите му приличаха на желе, Ниш успя да достигне върха и се отправи към варовиковия лабиринт. Отново го прободе онова усещане за нечий поглед, макар наоколо да бе пусто. Ниш продължи, залитащ. Допирът до сълзите го бе изцедил физически, а срещата с баща му бе сторила същото в емоционално отношение.

Тази мисъл породи нов изгарящ спазъм и завръщането на повелята. По кожата му плъзнаха тръпки. Трудно му беше да се отбранява сам. Наложи му се да спре, за да събере сили.

Легнал по гръб върху плосък камък, Ниш потърка очи. Те все още сълзяха. Луната му изглеждаше необичайно ярка. Бе полунощ. Механикът ги покри с ръка, което му донесе известно облекчение. Но неприятното усещане за чужд взор се завърна. Ниш надникна през пръстите си. Макар камъкът пред него да лежеше в сянка, погледът на Крил-Ниш бе в състояние да проследи всички извивки на повърхността му. И не само това. Младежът можеше да види и вътрешността. А тя съдържаше кости.

Ниш премигна, за да прочисти поглед, но костите си оставаха там. Те не бяха човешки, не приличаха и на поддържащата структура на познатите му диви животни. Бяха прекалено масивни и с необичайна форма. Сред камъка той можа да различи мощни и кухи криле. А черепът между тях бе колосален, приютил стотици едри зъби в зиналата челюст.

Халюцинирам, помисли си Ниш, докато се изправяше на крака. Сигурно и това бе ефект от сълзите. Той тръсна глава и продължи, упорито вперил поглед в празнотата право пред себе си. Но при един завой погледът му попадна върху варовиков камък. Там видя същите кости. Нямаше съмнение: това бе лиринкски скелет.

Възможно ли беше това място да представлява древно лиринкско гробище, отдавна вкаменено? Но как биха се вкаменили толкова бързо?

Тогава Ниш разбра, защото зърна сивкава сянка в гърдите на скелета да се свива и отпуска. Това бе сърцето на създанието. Това не беше никакъв скелет — камъкът криеше живо същество!

Механикът отмести поглед и ускори крачка. Сега той виждаше кости навсякъде, извити в странни позиции сред канарите. Оставаше само едно обяснение: враговете се бяха скалоформирали. Те бяха хиляди. И то десетки хиляди — дори и ако само в една четвърт от камъните се криеха лиринкси. Нищо чудно от другия край на долината също да се издигаха подобни образувания.

Дали това бе поредно видение, породено от допира до сълзите? Ниш не мислеше така — всичко изглеждаше тъй ясно. Той се обърна, за да погледне канарата от дясната си страна. Ноктите на скалоформирания лиринкс бяха протегнати към него и сякаш леко потръпваха.

Прииска му се да изкрещи и побегне. Затваряйки очи, Крил-Ниш се съсредоточи над спокойствието си. Дали създанието можеше да разбере, че е било разкрито? И ако да, колко ли бързо можеше да реагира? Може би щеше да се нуждае от часове, за да напусне каменното си състояние. А може би миг щеше да се окаже достатъчен.

До този момент Ниш не бе изпитвал подобен ужас. Той бе сам сред огромна вражеска част — капан, в който арогантният му баща бе влязъл с готовност. Ако толкова много лиринкси се нахвърлеха през нощта върху армията на Джал-Ниш, както несъмнено планираха да сторят, те щяха да я унищожат.

Скалоформирането на десетки хиляди лиринкси изглежда бе отнело колосална магия. Крил-Ниш дори не можеше да си представи подобно могъщество. Погледът му се насочи към върха на скалната колона. На мястото, където сивата скала се очертаваше на фона на небето, личеше бледожълто сияние. Същото важеше и за останалите камъни.

Ниш забърза напред. Устата му бе пресъхнала, пръстите му се бяха извили по подобие на нокти. Той не смееше да поглежда назад, защото се опасяваше, че под погледа му някое от създанията може да разчупи черупката си и да се хвърли към него. Сякаш чувстваше дъха им върху тила си.

Дали да продължи към Флид и Троист, или да се върне и предупреди Ксабиер? Никога досега върху му не бе лягала такава смазваща отговорност. Погрешният избор щеше да доведе до смъртта на хиляди.

Някъде зад него пропука скала. Ниш извика задавено, решавайки, че лиринксите се канят да го нападнат. Той затвори очи и забърза в следващия тунел от мрак. Но така беше по-лошо. Дори и през клепачите си той можеше да види лиринкските скелети. Те сияеха съвсем леко и изглеждаха замъглени, потръпващи.

А може би се подготвяха да нападнат изневиделица? Ъгловатата долина щеше да се превърне в кланица, а дъното й щеше да почервенее от кръв.

Армията на Джал-Ниш стоеше нащрек, така че враговете нямаше да ги изненадат изцяло. Но лиринксите бяха прекалено много. Единственият шанс оставаше Троист. И то само ако Ниш го предупредеше веднага. Войската на генерала трябваше да поеме с цялата си възможна бързина, за да пристигне навреме. Оставаше му единствено да се надява, че враговете също ще се нуждаят от време, за да отърсят скалната си маскировка.

С невероятно усилие на волята Ниш задържа погледа си насочен право напред. Пропукването не се повтори. Може би то се бе зародило по естествен начин, реакция от хладината на нощта.

Механикът се съсредоточи върху движението на краката си, стараейки се да не върши нищо подозрително. До каква степен вкамененото състояние позволяваше на лиринксите да запазят сетивността си? Дали те можеха да усещат случващото се около тях, или и мозъците им бяха вкаменени?

Пред него се простираше открита земя, ярко осветена от луната. Ако в небето кръжаха лиринкси, те щяха да го забележат. Но Ниш не се осмеляваше да губи време в заобикаляне. Дали да изтича, или да се промъкне?

На дневна светлина лиринксите виждаха по-лошо от човеците, но компенсираха с превъзхождащото си нощно зрение. Крил-Ниш пристъпи сред светлината, влачещ крака. Умората му не бе престорена.

Счу му се, че над себе си е доловил шепота на ципести криле. Той спря насред крачка, огледа се и продължи. Никак не беше лесно. Връхлитащ от небето лиринкс можеше да го убие още преди механикът да е осъзнал присъствието му.

И отново шепнещият звук. Ниш успя да се добере до сянката на следващия камък. Той представляваше обикновена скала, без кости. Укрит в мрака, младият Хлар погледна нагоре. Имаше ли нещо в онова дърво? Криле? Не, това се оказаха клони. Явно някакъв бухал бе отговорен за долетелия звук.

Под погледа на Ниш всичко изглеждаше различно. Той не притежаваше талант за Тайното изкуство, но можеше да долови леко изменение в чернотата, за което предположи, че е етерно течение.

Все още му оставаше доста път. Пред него се простираше друг открит участък, набоден със скали. Отвъд се издигаше гора, сетне идваше участъкът с първите канари, а накрая отново лес. Армията на Троист се намираше отвъд последните дървета. Ниш се надяваше, че мистичният щит все още действа.

Струваше му се, че всяка крачка отнема цял час, но все пак той успя да прекоси оставащите гори. Докато пристъпваше сред тревата край лагера, нещо остро го прободе в гръб.

— Не мърдай, шпионино, или умираш.

Ниш веднага застина.

— Не съм шпионин — каза той. — Аз съм Крил-Ниш Хлар и се връщам от тайна мисия, на която ме изпрати скрутаторът.

Копието леко потъна в него, разкъсвайки кожата на дясната му долна буза.

— Нима? — просъска войникът. — Тогава защо скрутатор Флид е вдигнал целия лагер да те търси?

— Не зная — отвърна Крил-Ниш. Този път не можа да измисли оправдание. — Най-добре ме отведи при него, войнико.

— Това и възнамерявам да сторя. Ако се опиташ да избягаш, ще се сдобиеш с дроб на шиш.

По времето, когато най-накрая откриха Флид и Троист, Ниш си бе спечелил дузина набождания по гърба и задницата. И си бе отбелязал на всяка цена да се отплати за услугата, ако някога получи тази възможност.

— Къде по дяволите беше? — кресна скрутаторът, докато Ниш биваше побутван навътре в кланкера.

— Открих го да се промъква край гората, сър — заяви войникът и за всеки случай убоде Ниш още веднъж. — Той шпионираше…

— Нося изключително важни новини, сър — прекъсна го механикът. — Те не бива да чакат.

— Благодаря ти, войнико — каза Флид. — Свободен си.

Ниш изчака, докато мъчителят му си отиде, сетне плахо се приближи към средата на кланкера.

— Говори — тросна се Флид.

— Току-що избягах от баща си.

— Какво? — извикаха в един глас Троист и скрутаторът.

— Проклет глупак! — продължи Ксервиш Флид. — Това е краят, Ниш. Ако си ни издал, ще те обеся на собствените ти черва.

— Нямах намерение да отивам никъде. Просто не можех да заспя, излязох да се разходя и…

— Дано носиш добри вести, механико — процеди Троист.

— Важно е, сър! — извика Ниш. — Съдбата на цяла армия зависи от новините, които нося.

— А твоята съдба зависи от моето настроение — мрачно каза Флид. — Изплюй камъчето най-сетне.

Ниш обясни как напуснал лагера и се приближил до ръба на скалата, какво видял там и как попаднал в ръцете на Джал-Ниш. Сетне описа и какво бе сторил баща му. По погледите, които Флид и Троист си размениха, Ниш видя, че двамата му повярваха.

— Но, сър — продължи Ниш, обръщайки се към скрутатора, — има нещо, което трябва да кажа само на вас.

— Сигурен съм, че не е нещо, което генерал Троист не може да чуе.

Крил-Ниш се поколеба.

— Мисля, че е, сър. — Той местеше поглед между двамата. — Свързано е със забележителна проява на Тайното изкуство, ако ме разбирате.

— Остават ми още сто неща да свърша преди утрото. Сред тях са и поне няколко минути сън. Ще ви оставя — каза генералът и излезе.

— Хайде, думай — изръмжа скрутаторът. — И да не си посмял друг път да правиш подобна глупост, защото тогава няма да се отървеш само с копие в задника!

Ниш се приближи до него и заговори тихо:

— Сълзите на възловата точка са у баща ми, сър. И двете.

— Значи е бил Джал-Ниш — рече Флид. — Той е убил целия екипаж на въздухоплава: войниците, кучетата и бедния пилот, за да се увери, че никой друг няма да узнае. И никой не би узнал. Не след дълго стените на ямата ще рухнат, погребвайки останките. Кажи ми, как изглеждаше Джал-Ниш?

— Студен, озлобен, непреклонен. Не мога да ви го пресъздам, но едно нещо ми стана ясно…

— Да? — процеди скрутаторът.

— Той иска да заеме председателското място в Съвета и да отмъсти на враговете си, най-вече на Иризис.

— И на мен.

— Не, сър.

— Защо? — възкликна Флид, сякаш обиден от това пренебрегване.

— Казах му, че сте мъртъв, сър. Отравяне на кръвта.

— Какво?

— Мъртъв, сър. Мъртъв като червей.

Ниш изпита известно удоволствие от излагането на нещата по този начин.

— Защо? — тросна се Флид. — Кой ти е дал правото да лъжеш скрутатор?

— Тогава ми се стори добра идея, сър.

— Не думай. — Ксервиш се замисли. — Може би наистина е било. Значи сълзите са у Джал-Ниш? Интересно по какъв начин възнамерява да ги използва. Във всеки случай не бива да му се позволява да застава начело на скрутаторите. Те и сега имат повече мощ, отколкото останалите осъзнават, дори и без тези сълзи. Разкажи ми всичко, което той ти каза.

Ниш подробно предаде случилото се.

— Накрая той блъсна ръцете ми в сълзите, а аз изпитах нещо удивително. Цветовете придобиха противоположни оттенъци. Можех да видя костите на ръката му. Тогава той заяви, че ме бил събудил.

— Продължавай.

— Той каза: Ще виждаш ужаси, които никой преди не е съзирал. Ще чуваш неща, които преди са оставали нечути. И ще чувстваш… Това сам ще трябва да узнаеш. Дарът на сълзите е непредсказуем. Но ти гарантирам едно: ще узнаеш какво е страдание. Ще узнаеш как се чувствам аз, докато стоиш край баща си до края на живота си.

Флид направи крачка назад, загледан колебливо в него.

— И после просто те пусна?

— Не. Той стоеше зад мен, изпълнявайки някакво заклинание. Масата му бе отрупана с алхимически уреди…

— Трябваше да се сетя — промърмори скрутаторът.

— За кое, сър?

— Неговото Изкуство е алхимично по същина. Сълзите са най-добрият начин за обогатяването му, те представляват пречистената по естествен път същина на възловата точка. Подобна мощ идеално би съответствала на Изкуството му. По-лошо е, отколкото очаквах. Сълзите могат да го направят неимоверно влиятелен. И какво стана после?

— Той изпълни заклинанието си, за да ме поквари и превърне в негов слуга, но то не подейства веднага.

— Дори и със силата на сълзите? — удивено каза Флид. — И защо?

— Нямам представа. Наложи му се да го повтори още два пъти.

— Изглежда още не е овладял сълзите. После?

— После изля някакъв алхимичен еликсир в гърлото ми… Какво има, сър? — попита Ниш, защото другият го наблюдаваше с подозрение.

— И после?

— Татко нареди на Ксабиер да ме отведе в карцера и да ме държи там до сутринта, за да има време заклинанието да подейства. Но Ксабиер бе чул всичко, което Джал-Ниш ми бе казал и сторил. Той ме накара да повърна изпитото.

— Така ли? — зарадвано каза Флид. — Бих искал да се срещна с този твой приятел.

— Надявам се да е още жив. Когато Джал-Ниш открие… — Механикът разказа как Ксабиер му помогнал да избяга.

— Разбирам. И това ли е всичко? — Флид го наблюдаваше със смесени чувства.

— Не точно.

— Трудно ми е да си представя нещо по-лошо.

— Връщах се през едно огромно варовиково поле — поде Ниш, — разположено близо до ръба. Изглежда сълзите по някакъв начин са ме променили, защото осъзнах, че мога да виждам право в камъните. Но в тях нямаше скала.

Скрутаторът го наблюдаваше по съвсем нов начин.

— И какво видя вътре, Ниш?

— Видях лиринкски скелети и техните биещи сърца. Хиляди създания са скрити съвсем близо до лагера, от южната му страна. Мисля, че същото важи за източния и за северния край. Враговете ни са се скалоформирали, сър. Това е капан. Ако не предупредим Джал-Ниш, армията му ще бъде избита до последния човек.

Флид неочаквано обви ръце около Ниш, притискайки го до хърбавата си гръд. И също толкова рязко го пусна.

— Ако можех да си избера син, щях да си избера теб.

Ниш не можа да помръдне от удивление, но очите му се насълзиха от гордост. Все пак той не беше пълен провал.

А Флид вече изтичваше край люка, ревейки:

— Троист, ела бързо!

Генералът дотича.

— Какво има, сър?

— Враговете вече са обградили армията на Джал-Ниш. Те са се скалоформирали във варовикови образувания над лагера му. Капан. Събуди хората си, тръгваме към долината още сега.

— Каква е вражеската численост? — каза Троист.

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Крил-Ниш. — Десетки хиляди.

— Но защо са избрали такава стратегия? — продължи военният. — Защо просто не прелетят над морето през нощта?

— Повечето лиринкси не са способни да летят на Сантенар — напомни Флид. — По този начин не биха събрали достатъчна войска. А и дори краткият полет би ги изтощил. Докато скалоформирането им позволява да изникнат изневиделица. Освен това, Ниш, помниш ли онези лиринкси, които видяхме край експлодиралата възлова точка? Възможно е те да са отгатнали за… тайното оръжие на Джал-Ниш и да знаят, че трябва да нападнат изневиделица, ако искат да успеят. По-добре да проверя защитното заклинание. То не бе предвидено за намиращ се толкова близо враг. Поне десетина мистици биха били необходими за такива обстоятелства.

— Щитът все още се задържаше при последния ми разговор с Нутрид — каза Троист.

— Възможно е краищата на щита да са се накъсали, без той да разбере. А и вражеското скалоформиране сигурно отнема много от полето. Ако двете изчерпвания на енергията се приближат, щитът ще изчезне.

— Поемаме веднага. — Троист отвори задния люк, издаде някакви нареждания към изчакващ вестоносец и се обърна към картата. — Бихме могли да се отправим на запад и да завием към входа на долината. Когато враговете нападнат, те ще поискат да го запушат, за да пленят силите на Джал-Ниш. С наличен изход войската му ще има шанс.

— Колко далече е?

Троист пресмяташе разстояния.

— Четири левги до долината, после още две до входа. Изключително напрегната маршировка, а кланкерите ще се придвижват по-бавно от войниците.

— Ще успеем ли до средата на сутринта? — попита Флид.

— Ще трябва да си проправяме път през неравна местност в тъмното. Нямам представа колко дълго ще ни отнеме.

— Постарай се да придобиеш представа, генерале. Едно късно пристигане обезсмисля всичко.

— Ще сторим всичко по силите си, сър, но се боя, че няма да се намираме в най-доброто си състояние, когато пристигнем.

— Важното е да стигнем. И ще трябва да изпратим вестоносец при Джал-Ниш. Човек, на когото той ще повярва.

По кожата на Ниш полазиха тръпки, но той умееше да разпознава дълга си.

— Аз ще отида, сър.

— Нужен си ми тук — каза скрутаторът.

— Да не мислите, че ми се иска да отида? Но пътят сред онези образувания е труден. Слизането по склона на долината също. Не можем да рискуваме вестоносецът да се изгуби. Възможно е лиринксите да разчупват черупки в този момент.

— Ако наистина е така, с теб ще бъде свършено, Ниш.

— Както и с всеки друг изпратен.

— Няма да рискувам — рече Флид. — Възможно е Джал-Ниш да те призовава обратно.

— Не мисля така. Последния път, когато го направи, по кожата ми пълзеше гъдел.

— Той е коварен, Ниш. Може да използва различна повеля всеки път. И щом те види отново, няма да успееш да му избягаш.

— Тогава ще трябва да ме освободите, сър.

— И все пак това не ми харесва.

— Трябва да ги предупредя, сър. Имам голяма вина, която трябва да изкупя.

За момент Флид се вторачи в Ниш, сетне кимна.

— Добре, върви! — Той му подаде ръката си. — Надявам се да се видим отново.

— Аз също — рече Троист. — Наистина се надявам. Вземи. — Генералът подаде на Ниш парче хляб с месен пълнеж и мях с прокиснала бира, от слабата, която раздаваха на войниците в походите с лоша вода. — Ще изпратя човек да те съпроводи до часовите.

— Предварително ви благодаря, сър — отвърна дъвчещият Ниш. — Още усещам пробожданията от довелия ме часовой.

С пълен стомах той се почувства по-добре. Но бирата не донесе подобрение, затова след първите две глътки механикът метна меха на рамо. Спътникът му, дребен войник, чийто нос подсвирваше при всяко вдишване, не каза нито дума, докато придружаваше Ниш сред гората. Край първите скални образувания той се обърна и все така мълчаливо пое обратно.

За момент Крил-Ниш остана неподвижен, все още замислен за баща си и заклинанието. Ами ако Джал-Ниш го заловеше, а Флид впоследствие не успееше да го освободи? Баща му щеше да подсили магията и Ниш щеше да се окаже поробен в поквара до края на дните си. Дори съществуваше ужасяващата възможност новата роля да започне да му харесва и той също да започне да извлича удоволствие от страданието, което нанася. Ако действително го очакваше подобна съдба, по-добре да се хвърли от ръба на скалите и да остави Джал-Ниш и войската му в ръцете на съдбата.

Но за подобна постъпка не можеше да става и дума. Ниш сам бе пожелал да се нагърби с тази задача, не можеше да се откаже сега. Той си пое дъх, раздвижи рамене и продължи.

Младият Хлар успя безпроблемно да достигне голямото поле с варовици, но още след първите десетина крачки осъзна, че нещо се е променило.

За момент механикът се поколеба, сетне продължи. Трябваше да се държи нормално, в случай че враговете усещаха присъствието му.

Но какво се бе променило? Той не бе изгубил взора си. Все още виждаше масивните, чудати скелети, извити в странни форми, за да се приспособят към очертанията на скалите. На моменти зърваше пулсиращо сърце, в други мигове съзираше нокът. Трудно му беше да не поглежда през рамо. Още по-трудно му беше да поддържа спокойна крачка. А още не бе преминал дори половината лабиринт. Сега луната се бе спуснала по-ниско, което правеше прекосяването по-трудно. Единствено върховете на каменните образувания оставаха осветени.

Механикът напрегна слух, стараейки се да открие причината за усещането си. А може би за да долови иноземен пулс. Но звук не долиташе. Нощта бе безветрена, с притихнали дървета, треви и животни.

Никакъв звук. Дивите животни усещаха опасността още по-ясно от него. Крил-Ниш ускори крачка. Докато се промъкваше край две варовикови острини, той чу.

Пропукването не идваше от скала, разместваща се под нощния хлад. То долиташе от вътрешността на камъка: скалоформираният скот оживяваше и се подготвяше да излезе.