Йън Ървайн
Скрутатор (25)

Двадесет и четири

Юлия издълба яма край останките от кладата, застла я с пепел от мястото, където бе лежал Мюли, за да бъде дъното й меко, и постави дребното телце вътре. Сега то бе посиняло. Дори и в лунната светлина личеше, че детето не е намерило покой. Малките юмручета бяха стиснати, пръстите на краката се бяха свили, очите стояха отворени широко, а в устата тъмнееше кръв.

Бедният ми Илли. Ти никому не бе сторил зло. Защо трябваше да умираш? Юлия затвори малките очи и постави кичура от косата на Мюли до него. Опита се да свали и гривната, но тя не помръдваше, останала като залепена за китката й. Сега върху нея нямаше и следа от уханието на Мюли. Нищо не се долавяше от същината му. Тя запълни дупката с пръст и я покри с камъни, за да остане детето й защитено от зверове. Струпала малка камара, издигаща се до кръста й, Юлия се извърна и се отдалечи на сляпо.

 

 

Събуди я болка в корема, която не бе само глад. Юлия не бе яла от дни, но не това бе най-лошото. Празната й утроба пулсираше. Тя не бе успяла да защити детето си.

Но кой те накара да го сториш?

Шепотът в главата й се отличаваше със звучене, напомнило й за мистика Фламас. Той й бе позволил да живее в тъмницата му в продължение на пет години, без нито веднъж да я нарани. Добронамереното му безразличие понастоящем значеше за Юлия много повече от мнимото приятелство на Иризис и Флид или предполагаемата обич на Ниш. Техните думи се бяха оказали празни. В крайна сметка и тримата я бяха изоставили и предали. Само Фламас не я бе предавал.

Ти не беше на себе си от мъка, отново се разнесе гласът. Тъй като никога преди Юлия не бе чувала гласове, тя прецени, че това е Фламас. Никой не може да те вини, че си се защитила. Ти обичаше бебето си, без значение от баща му.

— Наистина обичах Илли. Бях готова да сторя всичко за него. Той бе единственото добро нещо, произлязло от Ниш.

Крил-Ниш е самият дявол. Той е въплъщение на злото, също като баща си. Ако не го спреш, Ниш ще разруши света.

— Не! — гръмко извика тя. Бе си спомнила добротата, която Ниш бе проявявал към нея във фабриката, по време на пътуването с балона, по време на бягството от Тиртракс.

Крил-Ниш живее, за да унищожава всичко добро.

— Ами онзи път в балона, когато той ме спаси от нилатла, а после аз спасих него? Когато се любихме? Той бе толкова нежен и внимателен.

Тогава Ниш изобщо не се намираше в опасност. Просто се престори, за да те използва. Той те използваше още от самото начало.

Юлия знаеше, че това не е истина, защото бе видяла изражението на чист ужас върху лицето на Ниш, изкачващ се невъоръжен. Тази гледка бе събудила инстинктите й и тя се бе нахвърлила с такава ярост върху нилатла, че го бе прогонила. Но в началото Ниш действително я бе манипулирал, за да съдейства тя в търсенето на Тиан и амплимета. Бе се отнасял към нея мило, но само защото това бе единственият начин да получи онова, което иска.

Виждаш ли колко е умен, каза гласът, който много напомняше на Фламас. На Крил-Ниш не му се налага да бъде чудовище — той знае, че с мед се ловят повече пчели, отколкото с оцет. Всичко, което е правил той, е било, за да получи нещо от теб. Той е по-долен дори от баща си. Всички го мислят за некадърен глупак, което е съвършеното прикритие. Той дори е успял да заблуди теб.

— Не! — извика тя. — Не и Ниш! — Тя затули уши. — Не е истина.

Гласът продължи със същата яснота, говорещ право в съзнанието й. Истина е. И ти го знаеш.

— Но защо му е да ми причинява това?

Той иска да превземе света, за да го поквари по свое подобие. И само ти можеш да го спреш.

— Не мога да сторя нищо.

Трябва. Той е заблудил всички останали, освен теб. Ти трябва да спасиш света, Юлия. Няма кой друг.

— И защо да го правя?

Защото си добра, това е твой дълг.

— Дългът не ме интересува.

Но ако покварата на Крил-Ниш Хлар остане ненаказана, малкият Илли никога не ще намери покой. Ти също. Нима не искаш да останеш в покой със себе си?

— Но какво да направя?

За начало трябва да се нахраниш, за да придобиеш сили.

— Няма с какво да се нахраня. Те отнесоха храната във въздухоплава.

Погледни натам, сред дърветата. Виждаш ли онези стърчащи уши? Това е заек. А ти си стояла неподвижно тъй дълго, че той е забравил присъствието ти. Наведи се. Бавно. Вземи онзи яйцевиден камък.

— Не мога да убия живо същество — прошепна тя.

Ако не го сториш, ще умреш от глад и бебето ти ще остане неотмъстено. Вдигни камъка.

Юлия се наведе съвсем бавно и обгърна пръсти около камъка. Гривната се размести върху китката й и за момент дребната жена не можа да си спомни какво прави. И защо. Тя леко се отърси, при което накитът се намести, тя си спомни и пръстите й стиснаха камъка. Затоплен от слънцето, той приятно тежеше в дланта й.

Гласът отново се появи. Сега бавно изтегли ръка назад.

— През живота си не съм хвърляла камък. Дори няма да го уцеля.

Поне това я утешаваше.

Просто следвай напътствията ми. Не се прицелвай в заека, защото той ще се стрелне. Виждаш ли онази туфа от лявата му страна? Прицели се в нея, сетне хвърли с все сила.

Юлия видя туфата.

Добре. Сега хвърляй!

Тя метна камъка. Той изхвърча от ръката й и се понесе право към целта. За миг заекът остана неподвижен, а после се стрелна към дясната си страна, натъквайки се право на снаряда.

По принцип животните не се появяваха в решетъчния й модел, но при смъртта на заека Юлия бе прободена от болка. Тя притича до дребното създание, ненавиждайки се и съжалявайки за смъртта му. Взе го на ръце и помилва козината му. Тя беше още топла, очите все още не бяха угаснали.

Юлия нямаше представа какво да прави сега. Рядко ядеше месо, а в редките въпросни случаи хапваше по малко.

— Какво да направя сега? — Тя нямаше нож, за да го одере, нямаше огниво, за да накладе огън.

Разкъсай кожата със зъби. Изпий кръвта, преди да се е съсирила, после изяж месото и вътрешностите.

Самата мисъл я накара да повърне.

Това е първото ти изпитание, Юлия. Ако се провалиш в него, не ще успееш в нито едно от последващите. И малкият Илли ще страда вечно.

— Но това беше живо същество.

Нима е грешно лъвицата да убие агне, когато малките й са гладни? Не, разбира се. Яж, за да оцелееш, за да може Илли да бъде отмъстен и светът да оцелее.

Юлия впи острите си зъби в гърлото на заека и започна да разкъсва козината.

В последващите дни гласът не се обади. Юлия се придвижваше сред равнините, напредвайки нощем. Тя се научи да лови дребни животни с голи ръце, а също и с камъни и чрез подготвянето на капани. Всичките си улови изяждаше сурови, подобно на заека. Бе престанала да мисли, защото мисленето й напомняше неприятни неща и тежестта на мъката я премазваше. Тя се превърна в обикновено животно.

Тогава, една сутрин, гласът я сепна.

Събуди се.

Този път в него имаше неумолимост, която я накара да изпита страх. Гласът бе станал по-властен и по-мрачен. Вече не звучеше като Фламас, а й напомняше на онази зла трътлеста старица.

Време е.

— Време за какво? — потръпна Юлия, но този път се страхуваше да се възпротиви.

Време да започнеш мъстта си. Време да излекуваш света.

— Не разбирам.

Погледни в модела си. Потърси председател Гор.

Юлия потърси в матрицата си и го откри в самия й край, далеч на юг.

— Виждам го.

Повикай го при себе си.

— Не зная как.

Промени изявата му. Можеш да направиш това.

— Не смея. Той ще ме нападне.

Той те търси. Промени проявата му, за да разбере той къде си.

— Страх ме е. Той е лош човек.

Но сега ти можеш да му дадеш нещо, което той иска. И той е готов да стори всичко за теб.

— Какво иска?

Скрутатор Флид, Крил-Ниш Хлар и Иризис Стирм. Ти можеш да ги намериш. Трябва да ги намериш, защото всички те са предатели.

— Не зная къде са.

Можеш да ги намериш.

— Флид и Иризис вече не са в решетката ми. Ниш никога не се е появявал.

Гор ще ти помогне да ги откриеш. Където е Флид, там е и Ниш. Повикай Гор.

Юлия се пресегна към модела си, проследи назъбената проява на председателя и започна да подръпва краищата й. Веднага я обзе чувство на студена отврата. Той бе отвратителен човек, по-зъл дори от Джал-Ниш. Самото вглеждане в него я накара да потръпне от ужас.

Крил-Ниш Хлар е много по-зъл, защото се преструва на нещо, което не е.

Да, помисли си тя. Ниш е по-зъл. И аз ще използвам тези зли хора, за да го накажа.

Тя отново подръпна проявата. Веднага усети съзнание, което я търсеше.

Оттегли се.

Тя го стори и остана да потръпва, макар че денят бе топъл.

Потърси го отново, внимателно. Не го тревожи и той няма да те вземе за враг. Просто го накарай да разбере, че ти си тук.

Юлия посегна и леко докосна проявата, обръщайки я. Едновременно с това усети мислите на Гор. Аха, ето къде била.

Оттегли се и затвори модела си. Излез на откритото. Иди при голямото дърво, край което вятърът е струпал сухи треви, и го запали.

— Нямам с какво да запаля огън.

Аз ще ти покажа как.

Гласът я накара да стрие суха трева между два камъка, сетне й нареди да обиколи дървото, докато не намери две различни пръчки, мека и твърда. Притискайки ги една към друга, с дългото им триене Юлия създаде искри, които подпалиха стритата на прах трева. Тя запали няколко клонки и ги сложи на подготвеното място. След минути дървото вече гореше. Юлия се отдръпна и зачака въздухоплава на Гор да се появи. Чувстваше, че най-сетне е поела контрол над живота си.

Въздухоплавът се появи точно преди залез и се приземи на безопасно разстояние от огъня. Понастоящем пламъците бяха погълнали средата на дънера и пълзяха към краищата.

Гор слезе от машината. Юлия остана пред пламъците, очертана на фона им. Стомахът й се сви, когато той се отправи към нея, развял робата си. Следваха го Фушт и противната оплешивяваща старица.

Председателят се извисяваше над Юлия, можеше да я грабне с една ръка. А на половината път той забави ход и спря, загледан в нея.

Юлия не отвърна на погледа му. Тя не разполагаше със силата за подобно съревнование, но знаеше, че балансът между тях се е променил. Тя бе дребна и слаба, но го бе повикала. Това имаше разлика. Освен това Юлия непрекъснато си спомняше странните неща, които бе направила в Ненифър. Неща, които никой на Сантенар не би могъл да обясни, камо ли повтори.

— Знаех, че ще те намеря — каза Гор.

— Аз те призовах.

Той се усмихна в отговор на думите й.

— Така ли? И защо?

Юлия си пое дъх.

— Мюли е мъртъв. — Думата породи спазма сред вътрешностите й. — Ниш го уби. Бебето ми е мъртво, също по вина на Ниш. Той е зъл и трябва да бъде наказан. Аз ще го намеря.

Председател Гор присви очи.

— Ами бившият скрутатор Ксервиш Флид, най-големият враг на човечеството?

— Той ме излъга, предаде ме и ме изостави.

— Ще ми помогнеш ли да открия и него?

— Ще го намеря — каза Юлия. — Където и да отиде, той не може да се скрие.

— А майстор Иризис Стирм? — Той оголи хиеновидни зъби.

След известна пауза, защото Иризис не я бе предавала толкова жестоко, Юлия прошепна:

— И нея.

Гор издигна ръце и нададе възторжен рев, накарал Юлия да запуши уши.

— Ще разглася, че си била намерена мъртва — рече той след известен размисъл. — Така Флид няма да опита да се укрие от таланта ти. Намираш ли това за приемливо?

— Никой не се интересува от мен — тихо и тъжно отвърна тя.

Юлия мразеше Гор почти колкото останалите, но в случая това нямаше значение. От значение беше единствено да намери тримата, които я бяха измъчвали, и да се погрижи те да бъдат наказани.

— Много добре, скрутатор Т’Лисп — измърка Гор към старицата. — Макар да познавам таланта ти, не смятах, че това е възможно. Но ти надскочи себе си.

Т’Лисп мълчаливо се усмихна и поглади гривна върху ръката си, сходна с онази, която стягаше китката на Юлия.

— Беше гениално да я плениш с гривната на Мюли — продължи председателят. — Тя не осъзна нито за миг.

Юлия местеше поглед между тримата, скована от ужаса на осъзнаването. Скрутаторите бяха заложили капана, а тя бе влетяла в него. От мига, в който си бе сложила гривната, тя бе попаднала под техен контрол. Точно както бяха контролирали Мюли. Гласът, който бе чувала, бе принадлежал на скрутатор Т’Лисп. Юлия не бе поела контрол над живота си, а бе изпълнила дадените й нареждания.

— О, да — каза Гор, подсмихвайки се на отчаянието й и напразните й опити да отскубне гривната. — Ти ми принадлежиш, Юлия, точно както брат ти ми принадлежеше. И не си способна да сториш нищо.