Йън Ървайн
Скрутатор (24)

Двадесет и три

Някой пищеше: дълъг и пронизителен вой на агония, врязващ се в нервите на Юлия. Отдавна изгубила антифоните и тапите си, тя се опитваше да запази слуха си с помощта на пръсти. Не помагаше — цялото й тяло усещаше противния звук. Той израстваше от земята, за да плъзне по нозете й, стоварваше се от небето, за да прониже черепа й… Беше навсякъде. Дребната жена побягна, но звукът я последва.

Юлия търчеше сред бодливи храсталаци и клони, без да обръща внимание на шиповете, които се врязваха в нежната й кожа. Наклонът на един бряг я събори в някакъв кален поток, където биволи бяха идвали на водопой. Дори и след навлизането във водата противният звук продължаваше да я преследва. Сякаш някакъв призрак бе заровил главата си в нейната и крещеше директно в ума й.

Едва когато тя се подхлъзна в калта и потъна, звукът изчезна. Потръпвайки от облекчение, жената остана да лежи на дъното, удовлетворена да остане тук. Не чувстваше нужда да диша. Нямаше причина да живее. Обичният й Мюли бе изчезнал, отнет й в мига, в който го бе открила. Нейният любим, Ниш, го беше убил. Бе го сторил умишлено, за да я нарани. Трябваше да е така, иначе той щеше да се е впуснал след нея, за да й обясни, че съжалява. Но Ниш не съжаляваше. Ниш не се интересуваше от Мюли, от нея, от бебето.

Флид и Иризис, някога нейни приятели, бяха почти толкова лоши. Те я бяха излъгали, бяха я използвали, а когато тя бе престанала да им бъде полезна, те просто я бяха изоставили.

Телесната й воля за живот я издигна на повърхността. Юлия разкъса плитката вода и вдиша. Крясъците бяха престанали, но болката още си беше там, непоносима. Дребната жена насочи поглед към себе си и изключи съзнанието си. Блажена празнота.

Час по-късно тя все още стоеше сред водата. Не виждаше, не чуваше и не усещаше нищо.

Събуди я спомен. Юлия осъзна, че е застанала във вода до кръста, а по страните й се стичат сълзи. Милият й Мюли лежеше на поляната, окървавен и изоставен.

Юлия нямаше представа за позицията си. В пристъпа на лудешка мъка се бе втурнала в първата произволна посока. В решетъчния си модел тя потърси проявата на брат си, изникнала чудодейно миналата нощ, но очакваното сияние не се появи. Мюли бе мъртъв. Проявата му бе изчезнала завинаги.

Чувството на изоставеност само се усили. Имаше ли начин да открие поляната, където лежеше клетият Мюли? Той не бе оставил следа в модела й. Същото се отнасяше и за останалите от въздухоплава, дори пилота. Смъртта заличаваше всичко.

Но нали въздухоплавът бе направляван с помощта на контролер, а контролерът съдържаше хедрон? Юлия потърси кристала, но и него не откри — Флид го бе взел със себе си и се намираше далеч. Тя удвои усилията си, дирейки по-задълбочено. Най-сетне долови съвсем лека остатъчна аура: парченце, отронило се от кристала при приземяването. То бе достатъчно, за да предостави посока. Жената се обърна към него и се затича.

До разсъмване оставаше само час, когато тя достигна поляната. Чезнещата луна осветяваше зад останките на въздухоплава. Отпуснатото платнище бе спаднало в скелета си от жици. Трупът на пилотиралата жена лежеше с изкривена неприятно глава.

Но Юлия не виждаше нищо друго освен стройната фигура, отпусната в лунната сянка: милият й Мюли. Тя спря. Страхуваше се да се приближи прекалено бързо.

Застанала на ръба на поляната, Юлия се взираше в брат си. За разлика от пилота и войниците, които лежаха разкривени, той приличаше на заспал. Чувствителните й очи се напрегнаха, почти очакващи да зърнат лекото повдигане на гръдния кош. Опита се да различи лицето му, но мракът бе заличил чертите.

За момент тя си позволи да се надява, че случилото се е било ужасен кошмар. Тя не искаше да го събужда, за да не би кошмарът да се превърне в истина. Как можеше Мюли да е мъртъв? Ниш бе мил и добър човек, който бе сторил толкова много за нея. Той не би наранил Мюли. Сигурно това беше някакъв погрешен сън, от който тя се бе изтръгнала. Или? Дребната жена се чувстваше толкова объркана.

Тя направи малка, плавна крачка напред, стараейки се да остане безшумна. И най-малкият шум би събудил брат й. Тогава всичко щеше да се обърка. Слаб ветрец лъкатушеше сред короните на дърветата, за да обиколи поляната и да се спусне към косъмчетата върху тила й. Същият лек дъх раздвижи падналите листа върху тревата. Те се завъртяха като танцьори. Това я накара да се усмихне. Тази гледка много би харесала на Мюли — той винаги бе обожавал музиката и танците.

Юлия направи нова крачка напред. Проснатото тяло на брат й сякаш се раздвижи, за да се намести по-удобно, преди отново да се унесе с тиха въздишка — също като някога. Отдавнашният спомен насълзи очите й. Тя не можеше да се бори с желанието да го вземе в обятията си.

Дребните й нозе се затичаха почти без никакъв шум. Още в средата на пътя Юлия го призова. Отново й се стори, че той помръдва, сетне тялото му внезапно се вцепени. С всяка следваща пробягана крачка Мюли се вкочаняваше. Сребърната гривна върху китката му бе окова, пленила го към земята.

— Мюли! — проплака тя, но брат й вече не изглеждаше жив.

Юлия прекоси оставащото разстояние и се хвърли към него.

— Мюли!

Той не помръдна. Мюли бе вцепенен като дърво. Сестра му пъхна ръце под тялото. Откъм гърлото му се пръсна мехурче. Оставащият въздух тихо се изниза от дробовете му. Тревата под него бе подгизнала. Целият му гръб бе влажен, а когато Юлия отдръпна ръце, за да ги огледа, съсирилата се кръв изглеждаше черна под лунната светлина.

— Мюли — зарида тя, притисна го към себе си и започна да го люлее…

 

 

Този път я събуди тихото потракване на въртящ се ротор. Въздухоплав прелиташе наблизо. Юлия сепнато приседна. Сетивата й бяха напрегнати, но вниманието й бе насочено към решетъчния модел. Машината кръстосваше местността на юг. Начинът на придвижване загатваше търсене. Изглежда диреше разбилия се въздухоплав, а също и нещо далеч по-ценно — Мюли.

Въздухоплавът направи завой и се понесе направо към поляната. Идваше, за да отнесе Мюли. Но това не биваше да става.

Юлия се опита да повдигне брат си, ала той бе по-тежък от очакваното. Тя бе започнала да го повдига, когато остра болка ниско в корема й напомни за бебето.

Дребната жена хвана Мюли под мишниците и започна да го издърпва. Бе преодоляла не повече от три крачки, когато машината изникна над главата й. Този въздухоплав бе по-голям от разбилия се. Юлия знаеше, че на борда му има скрутатори, макар че в паниката си не бе могла да определи личностите им.

— Там долу е! — ревна остър глас. — Задръж тази височина, пилоте. Капитане, войниците ти да стоят нащрек и да очакват всичко.

Ако скрутаторите я заловяха, щяха да използват нея на мястото на Мюли. Налагаше й се да изостави брат си. Тя внимателно отпусна тялото на земята и приклекна до него за миг, за да се сбогува. Блясъкът на гривната привлече вниманието й и тя се опита да я свали за спомен, но закопчалката отказа да се размести. Нямаше време да се занимава с нея, затова Юлия се изгуби сред дърветата.

Въздухоплавът бе останал да виси над поляната, а войниците се спускаха по въжета. Юлия бе отвратена от миризмата на немитите им тела. Първите трима, стъпили на земята, се разпръснаха на три страни, насочили готови за стрелба арбалети, а останалите се спуснаха в образувания триъгълник, след което се разпръснаха.

Лъчите на мощни фенери започнаха да обхождат гората. Войниците, пристъпващи тежко под броните си, приличаха на демони. Юлия трепереше при вида им, но не можеше да откъсне поглед от тях.

— Претърсете го — нареди капитанът, сочейки отломките.

В отговор на виковете му фенерите бяха насочени към рухналата машина. Двама от войниците се отправиха към нея, а останалите се придвижиха към ръба на поляната. Юлия се промъкна по-далеч, покатери се в едно младо дръвче и подири укритие сред клоните му. То бе толкова малко, че войниците никога не биха се сетили да го претърсват. Тя трябваше да остане. Не можеше да се отдалечи от брат си.

Войниците бяха прикрепили фенерите си върху пръти. Някои останаха на пост в поляната, други навлязоха в гората.

— Ето един — извика войник, привеждайки се над неподвижното тяло на брат й. — Това е тъмнокосият перцептор. Мъртъв е.

Мъртъв! Под ехото на врязалата се в черепа й дума Юлия едва не рухна от скривалището си. Мюли бе мъртъв, тя вече не можеше да го отрича. Листата на дръвчето зашумоляха.

— В гората има хора! — кресна някой.

Мрачните войници претърсиха навсякъде. Откриха още тела: един от войниците от първия въздухоплав, сетне погиналите в катастрофата. Юлия отчаяно се вкопчваше в ствола, борейки се с желанието си да изпищи.

Когато поляната бе обезопасена, капитанът се провикна към надвисналия въздухоплав:

— Безопасно е. Наоколо е чисто. Бил е вятърът.

Долетя отговор:

— Започват да се спускат. Мирно!

Сред скърцането на скрипец едър мъж в тъмна роба бе спуснат във въжен стол.

Юлия едва не се задави. Сега тя го разпозна. Това бе председателят Гор — шипеста, противна проява в решетката й. С него се бе срещнала в Ненифър преди месеци. В началото той се бе отнасял с пълно презрение към нея, обявявайки я за мишчица. Но тогава Юлия бе сторила нещо безпрецедентно в досегашната история на света. С помощта на решетъчния си модел тя бе освободила пленената Иризис, без да задейства заключващата магия, а после бе пренесла въздухоплава на Ксервиш през пространството. Тогава яростта на Гор бе разтърсила Ненифър. Сега Юлия се страхуваше още повече от него, защото знаеше, че той е готов на всичко, за да се сдобие с тайната й. Дори ако му се наложеше да я изтръгне с голи ръце от тялото й.

Въздухоплавът леко се разклати, закачен от повей. Въжето се разлюля като махало. Роторът изрева под усилията на ужасения пилот, стараещ се да овладее машината, но Гор вече политаше към бодливите клони, които разкъсаха копринената му риза. Блъсналите го в лицето листа отделяха силен аромат, насълзил очите му.

— Какви ги вършиш, пилоте? — изрева той. — Спусни ме веднага или отиваш право в размножителната палата!

Войниците се разтичаха, неспокойно издигнали фенери. Гор се отдели от дърветата, макар парчета от ризата му да останаха да се поклащат сред клоните. Спуснат прекалено бързо, той полетя към поляната. Двама от войниците се затичаха да му помогнат. С ругатни, породени колкото от гняв, толкова и от уплах, председателят ги прогони.

Гърдите му се оказаха неочаквано отпуснати, а огромният му корем бе стегнат в корсет. Един от войниците тихо се засмя. Гор бясно се извърна, но не можа да разкрие виновника.

— Наметалото! — кресна той.

То бе хвърлено веднага. Скрутаторът го прикачи към раменете си и с достойно отметната глава се отправи към останките от въздухоплава.

Още двама скрутатори бяха спуснати с въжения стол — чернобрадият Фушт със змийските очи и онази студена, трътлеста стара жена, чието име Юлия не можеше да си спомни. Но добре бе запомнила проявата й в решетката: не по-малко покварена от останалите от Съвета.

Тримата се събраха край въздухоплава, огледаха мъртвите, сетне се приближиха към Мюли. Фенерите блеснаха. Един от войниците обърна трупа.

— Намушкан в гръб — чу Юлия. — Вижте раната: острието е проникнало право в сърцето.

Гор призова за тишина и издигна ръце успоредно със земята, мърморещ, за да извърши гадаене. Очите на Фушт блестяха под светлината на фенерите.

— Флид е бил тук — каза накрая Гор.

— И е убил перцептора, за да се измъкне необезпокояван.

— Може да е наредил убийството му, но не го е направил лично — каза жената. — И тъй като Юлия не би убила брат си, остава единствено злодеят Крил-Ниш Хлар.

Юлия безшумно зарида. Сякаш ножът бе прорязал нейното сърце. Ниш наистина я мразеше. Но защо? Тя бе правила всичко, което той бе искал от нея.

— След толкова много мъки тя може да е избягала — каза Гор.

— Тялото е започнало да се вкочанява — рече Фушт. — Отдавна ги няма, а без перцептора никога няма да ги открием. Трябваше да убием Флид, докато разполагахме с тази възможност.

— Ще изчакаме да се съмне — заяви председателят. — Не остава много. Тогава ще потърсим следи. Тъй като останахме без перцептор, ще трябва да потърсим Юлия. Ще я използвам, за да открия Флид и Крил-Ниш Хлар. Този път ще ги екзекутираме на място.

— Ами въздухоплавът? — попита скрутатор Фушт.

— Механиците казват, че е възможно да бъде поправен. Но ще се нуждае от нов ротор и нов хедрон. Веднага ще изпратим екип.

— А мъртвите?

— Изгорете ги.

Юлия отчаяно се вкопчи в клоните. Телата бяха небрежно придърпани в средата на поляната. За момент Гор приклекна край Мюли, макар че от мястото си тя не можеше да види подробности. Сетне председателят се изправи и даде знак. Войниците започнаха да хвърлят клони и наръчи от пръчки. Всичко това се случваше прекалено бързо, за да е поносимо. Тя не се бе сбогувала с Мюли, не се бе погрижила за тялото му, не го беше умила и не бе срешила косата му. Гледката представляваше чиста агония. Но Юлия не можеше да отвърне очи.

Горяща главня бе пъхната в средата на кладата. Сухото дърво веднага пламна. Само след минути кладата гореше. Миризмата на горяща плът накара вътрешностите на Юлия да се сгърчат.

Кладата все още димеше при изгрева на слънцето. Когато светлината му се оказа достатъчна, войниците и двама от скрутаторите се отправиха през гората, където откриха следите на Ниш и Флид и поеха на север. Противният Фушт следваше друга диря, лъкатушеща като мравешки път. Това бе пътят, по който Юлия първоначално бе избягала от поляната. Но тя не го разпозна. Не помнеше нищо от случилото се тогава. И нямаше да си спомни.

Въздухоплавът изчезна в посоката на двамата скрутатори. Юлия все още не се осмеляваше да помръдне, макар да се чувстваше изключително слаба. Беше и гладна, и жадна. Бебето ритна слабо.

Няколко часа по-късно Фушт се появи отново, все така следващ дирята й. Той започна да обхожда гората в поредица успоредни линии, методично оглеждайки земята и дърветата. Юлия бе сигурна, че той ще я открие.

Скрутаторът се приближи, загледан в кората на близко дърво. Върху й личаха дирите от някакви животински нокти. Той извърна поглед към северното небе и наклони глава, очевидно ослушващ се за въздухоплава. След като не долови нищо, Фушт поднови диренето си. Този път мина точно край дръвчето й. Оставаше й единствено да се надява, че не е оставила следи.

За щастие тукашната земя бе камениста. Юлия затаи дъх, а Фушт я подмина. Явно бе сметнал дръвчето й за прекалено дребно скривалище, защото не обърна глава към короната му. Скоро той изчезна.

Денят напредваше. Огънят постепенно затихваше в устрема си, макар че миризмата на овъглено месо и изгоряло рогово вещество все още се долавяше. Юлия все така не помръдваше. Привечер въздухоплавът отново се появи и този път се приземи на поляната. Тримата скрутатори проведоха още някакво обсъждане, сетне се качиха в машината и се отправиха на юг. Слънцето вече потъваше под задимения хоризонт.

Час по-късно, когато въздухоплавът се бе отдалечил, Юлия прецени, че вече е безопасно да слезе. Луната все още не бе изгряла, но светлината на звездите бе повече от достатъчна за нейния поглед. Кладата вече не димеше, изцяло угаснала.

Тя обиколи овалния пепелив участък, на места примесен със сивкавите останки от телата. Парче брезова кора привлече вниманието й. Останало на няколко крачки от кладата, то съдържаше няколко косъма от главата на Мюли.

Юлия внимателно се пресегна, за да докосне малкия кичур. Нишките бяха меки като собствената й коса. При допира до тях мястото в решетъчния й модел, някога осветявано от Мюли, припламна и угасна отново. Дребната жена потръпна, а после внимателно освободи кичура и го върза около врата си.

Тя се изправи и отново се загледа в мястото, където бе лежал близнакът й. Още й беше трудно да повярва, че това е всичко, останало от него. Че Мюли вече го няма.

Юлия пристъпи сред топлата пепел и започна да я разчиства с пръстите си. Пресяването не оставяше нищо между тях. На мястото, където бе лежал близнакът й, огънят бе горял изключително силно, смилайки дори и костите.

Тя рязко разтвори длан и заплака. Звездното намигване, долетяло от недалечен камък, я накара да извърне глава. Това бе отразеният проблясък на сребърната гривна. Тя сигурно се бе изхлузила от китката му по време на грубото влачене. Юлия я взе, обгърна я с дланите си и я приближи до лицето си, за да вдъхне уханието на брат си. Това бе единственото, което й бе останало от него.

Притиснала гривната до гърдите си, тя продължи да плаче. Вече нямаше съмнение, че той е мъртъв. Мюли си бе отишъл завинаги, оставяйки я сама.

Луната изгря. Юлия все още седеше край кладата и милваше гривната, скърбейки. Под сребристата светлина мислите й ставаха все по-огорчени.

Ниш несъмнено бе убил Мюли, за да й покаже колко я ненавижда. Всичко, което той бе правил след случилото се в балона, бе целяло да я нарани. Ниш беше жесток човек, който трябваше да бъде наказан.

Бебето ритна, изпращайки остра болка към мехура й. Юлия се вгледа в решетъчния си модел и за пръв път видя дребната проява на детето. Тя бе красиво симетрична, по начина, по който би изглеждал Ниш, ако притежаваше талант за Изкуството. В тиха почуда Юлия започна да изучава очертанията, докато не ги разпозна съвършено.

Бебето отново раздвижи крак, а проявата му трепна. То бе неспокойно, защото Юлия не бе вкусвала нищо в продължение на цял ден. Дори и в този момент тя не мислеше за храна. Размишляваше над факта, че въпреки очевидната му омраза към нея, Ниш искаше детето.

Това противоречие я объркваше. Тя погали гривната и отново вдъхна чезнещото ухание на брат си. Това украшение бе единственото, останало й от Мюли. За да запази тази връзка, дребната жена я сложи на ръката си и затвори закопчалката. В началото накитът стоеше хлабаво, но после брънките се свиха, прилепвайки почти до кожата й.

Бебето я срита трикратно, този път наистина болезнено. Юлия докосна гривната, за да подири утеха, но вместо това в съзнанието й изникна образ на тримата скрутатори — Гор, Фушт и гнусната старица — сякаш събрани около маса, върху която тя е легнала. Гор се обърна към Фушт и прошепна нещо в ухото му, сетне двамата се засмяха.

Юлия извика ужасено, а детето започна да рита яростно. Тя се преви от болка и се отпусна на земята. Там се превъртя по гръб, все така притиснала ръце върху корема си. Изглежда това успокои бебето. Легнала неподвижно, тя промени модела си, така че проявата на детето да изпълва ума й. Мислено тя започна да милва извивките му, които бяха меки и нежни като косата на брат й. Лицето на Мюли изникна пред нея, някогашното му лице. Юлия потъна в спомени от детството си, когато двамата близнаци бяха раснали заедно. Тъмният брат и светлата сестра. Допълващи се. Изцяло щастливи.

Остро пробождане прогони веселия детски смях.

— Мюли! — простена тя и паникьосано сграбчи гривната. Но отново я прободе образът на скрутаторите.

Ела при нас, перцепторе, изрече Гор. Имаме работа за теб.

— Оставете ме — високо изрече тя. — Бебето ми се нуждае от мен.

Бебе? Председателят се обърна към останалите. Не можем да си позволим бебе — то ще разруши безценния й талант.

Тя сигурно бе сънувала, защото в следващия миг те изчезнаха. Веднага след това изчезна и споменът за тях.

Мюли също го нямаше, но ужасното пищене отново раздираше ушите й. Тя се обърна към проявата на бебето — изглеждаше, че писъците идват от нея.

Агонизираща болка, далеч по-силна от раздвижванията на детето, проряза корема й. Юлия обгърна ръце около него, опитвайки се да защити бебето. Болката продължаваше да се усилва. Многостранни куки разкъсваха плътта й.

Усилията й да потисне агонията се оказваха напразни. Разтърси я вцепеняваща конвулсия: сякаш бебето с остри нокти разкъсваше утробата й. Нещо се пръсна вътре в нея. Между бедрата й потече вода, отнасяйки бебето със себе си.

— Не! — изпищя Юлия и впи нокти в земята. Но вече бе прекалено късно.

Бебето, малко момченце, не по-голямо от ръката й, лежеше в локва и подритваше слабо. Тя го взе, удивено загледана в него. Детето имаше прекрасен розов цвят и изглеждаше толкова красиво. Обгърна я прилив на обич. Пъпната връв спря да пулсира, а утробата й се сгърчи отново, за да изхвърли плацентата. Юлия повдигна бебето към гърдите си.

— Илли. Ще се казваш Илли — каза тя, сякаш това можеше да го защити.

Юлия отчаяно искаше то да оцелее, защото това дребно създание бе единствената брънка щастие, свързваща нея и Ниш. Единственият добър спомен от времето им заедно. Тя толкова го обичаше. Илли слабо засмука оголената гърда, вдишвайки тихо, но главата му се отдръпна от ареолата. От устата му потече кръв. Юлия се опита да вдъхне живот на новороденото, само че розовината бе започнала да се отдръпва от лицето му. Бебето вече не дишаше. Илли бе мъртъв — изглежда мъката й бе го убила. И това бе по вина на Ниш. Той бе отнел всичко топло в живота й.

Мъчителното усещане за загуба бе изместено от изпепеляваща ярост към Ниш. Ярост, която щеше да бъде утолена единствено от неговите страдания. И то поне равняващи се на това, което тя, Мюли и малкият Илли бяха изстрадали.