Йън Ървайн
Скрутатор (22)

Двадесет и едно

Юлия се бе стопила в мрака. Ниш понечи да се втурне след нея, но Флид го сграбчи за яката.

— Остави. Само ще влошиш нещата, ако това изобщо е възможно. Тя ще се върне, когато й се наложи. Надявам се!

— Трябва да обясня — отчаяно изтърси механикът. — Да й кажа, че съжалявам. Беше нещастен случай, сър. Тя ще си помисли, че ми е все едно.

— Никога няма да я намериш. Юлия е ненадмината в криенето.

— Ами ако тя не се върне? Какво ще стане с детето ми?

— За доброто на всички ни по-добре се моли, че тя ще се появи отново. А когато това стане, знаеш какво трябва да й кажеш.

Какво можеше да й каже? Съжалявам, че убих отдавна изчезналия ти близнак, Юлия. Не исках, стана случайно.

С помощта на магическата светлина на Флид двамата претърсиха поляната. И двамата противници на скрутатора бяха мъртви, същото се отнасяше и за войника, рухнал край въздухоплава. Онзи, когото Ниш бе ранил в крака, бе избягал, оставяйки след себе си само кървави пръски. Сред останките от въздухоплава откриха още три тела — двама войници и дребна млада жена, която изглеждаше заспала, но вече изстиваше. Падането бе строшило врата й.

Ниш остана загледан в нея, скован от ужас. Тя бе по-млада от самия него. Същото важеше и за един от войниците.

— Защо всичко се обърка по такъв начин? — промълви той. — Толкова се стараех.

— Казах ти, че искам да пленя въздухоплава — рече Флид, впивайки в него поглед на екзекутор, избиращ следващата си жертва.

— Не чух какво казахте, сър. Приближавах се към вас, за да ви помоля да повторите, когато…

— А тази възможност не ти ли мина през ума, преди да метнеш сопата?

— Нямаше време. Въздухоплавът се спускаше бързо, а беше ясно, че не бихме се справили с толкова много войници. Ако се бяха приземили, с нас щеше да е свършено. Реагирах инстинктивно.

— Нима не е било очевадно, че възнамерявах да използваме машината, за да избягаме с нея?

— Не, сър, не беше. Съжалявам.

— Щях да се срещна с Иризис и Фин-Мах, а после да попреча на проклетия ти баща да нападне лиринксите и унищожи нова армия. Сега не съм в състояние да го спра. Остава ми само да бягам като бито куче.

Ниш сведе глава. Жалък, безполезен червей. Искаше му се да пролази под някой камък и просто да умре. Раната в ребрата все още го болеше, но бе спряла да кърви, затова той не спомена за нея.

— Но защо във въздухоплава са пътували толкова малко? — промърмори Флид на себе си.

— Може би останалите са слезли в другия край на гората.

Скрутаторът не обърна внимание на думите му.

— Кой ги е ръководил? Начело на диренето трябва да е стоял най-малко следовател, а ние не открихме такъв. Освен ако перцепторът не ги е наставлявал лично, контролиран от разстояние.

Ниш бе сигурен, че знае какви мисли се въртят в главата на скрутатора. Несъмнено те се отнасяха до безполезността на механика. И до непоклатимо доказания факт, че Джал-Ниш Хлар е бил прав в изказването за сина си.

— Ще продължа на север — продължи скрутаторът. — Тук мога единствено да се притеснявам за войната. Поне няма да са в състояние да ме следват без Мюли.

— Желаете ли да ви придружа? — плахо попита Ниш. От думите на Флид бе останал с впечатление, че скрутаторът възнамерява да поеме сам.

— Какво? Разбира се, че не те ща. Но ще трябва да те взема със себе си. — Той отново хвърли яростен поглед към механика, но след малко омекна. — Стига си се притеснявал, момче. Явно е, че не си разбрал намерението ми за въздухоплава. И може би си прав. Възможно е, шестима биха ме затруднили. В други обстоятелства ти би представлявал герой.

— Но аз убих Мюли, сър.

— Трагичен инцидент, който би могъл да се случи всекиму. Освен това той сам се е нанизал на ножа, след като ти си го предупредил да не мърда. Вината не е твоя.

— Помислих, че той напада Юлия, сър — за пореден път се оправда Крил-Ниш. — Опитвах се да я спася, а вместо това загина невинен човек. Собственият й брат.

— Постарал си се да помогнеш. Да не говорим повече за това. Освен това тепърва предстои да изясняваме невинността му.

— Какво искате да кажете, сър?

— Дали наистина е прегръщал сестра си, или я е задържал, за да я предаде на войниците? Дали е обгърнал ръце около нея, защото я е обичал, или защото Гор му е наредил да я открие? Както казах, достатъчно размишлявахме над това. Върви да събереш храна. И бързичко.

Двамата замениха парцаливите си одеяния с по-запазените от дрехите на жертвите (по-малко окървавените). Ниш нямаше късмета да си намери униформа по мярка, но пък се сдоби с чифт що-годе подходящи ботуши, а също и шапка. След десет минути бяха готови. Присвоените раници съдържаха резервни дрехи, храна за две седмици, манерки и цялото непокътнато оборудване на войниците. Механикът си бе окачил съвсем нов меч, още ненащърбен. Флид се беше екипирал с хедрона от контролера, а също и с далекоглед, по чудо оцелял разбиването.

— Не съм сигурен каква полза ще имам от него — обяви той, подмятайки кристала в ръка. — Но човек никога не знае. Да вървим. Само след няколко часа това място ще гъмжи от скрутатори.

— Към мястото на срещата ли се отправяме?

— Няма смисъл. Докато стигнем, Иризис отдавна ще си е отишла. В подобен терен е невъзможно да скриеш въздухоплав.

— Тогава къде отиваме?

— В пустошта. — Ксервиш Флид придружи думите си с мрачна усмивка. Може би това бе някаква негова лична шега.

— Ами Юлия? Нима ще я оставим? — изквича Крил-Ниш.

— Няма как да узнаем къде е. Ако тя поиска да ни намери, ще го стори, макар това да не ми изглежда вероятно.

Той не го каза с укор, но Ниш все пак потръпна.

Последвалият ден също се оказа много задушен. Механикът и скрутаторът вървяха цяла сутрин, възползвайки се от растителността край пресъхналите корита и сянката на скалите — в редките случаи, когато хребетите се протягаха в пътя им. Нямаше и следа от Юлия.

По пладне Ниш започна да изнемогва. Раната в ребрата му ставаше все по-болезнена, но за спиране не можеше да става и дума. Той непрекъснато изоставаше, с което си навличаше крясъците на Флид. Скрутаторът повече не бе споменал смъртта на Мюли, но Хлар все още се измъчваше от вина.

Ксервиш се бе отправил към хълм, изпъпчен с кръгли червеникави канари — една от многото скалисти дипли на околността. Ниш повдигна манерката си, но върху езика му се стекоха единствено няколко капки. Всички потоци, край които бяха преминали сутринта, бяха пресъхнали.

Механикът се отпусна върху един камък и се загледа в земята. Трудно му беше да намери воля да продължи. След случилото се на поляната не бе спрял да се упреква. Не бе спрял и да се оглежда за Юлия, но нея я нямаше. Тя си бе отишла, отнасяйки детето му. Защо Ниш не бе помислил, преди да свали въздухоплава и да опре нож в гърба на Мюли? Защо не бе осъзнал, че Юлия е бременна? Защо, защо, защо?

Скрутаторът изникна.

— Какво има? Не можем да си позволим да спираме на откритото.

Крил-Ниш мъчително се изправи на крака. Болката скочи нагоре към рамото му и се плъзна по бедрения мускул. Стъпалата също го боляха — ботушите се бяха оказали по-тесни от очакваното и вече бяха започнали да го протриват.

На няколко пъти по неочаквано стръмния склон той едва не си разби носа. Флид, изкачващ се далеч напред, не забеляза. При последното поглеждане на Ниш възрастният човек бе изчезнал отвъд хребета.

Чакълен участък поддаде под стъпалото му. Докато се надигаше, механикът зърна нов въздухоплав на хоризонта. От толкова голямо разстояние екипажът не можеше да го забележи, но за всеки случай Хлар остана притиснат към склона, докато машината не се изгуби на юг. Наложи му се да преодолее остатъка от пътя пълзешком — краката го боляха прекалено силно, за да позволят изправяне.

Промъквайки се между две канари, Крил-Ниш забеляза скрутатора да седи в сянката и да яде един от намерените вчера плодове. Флид възторжено облизваше кората — приличаше на дете, задигнало парче медена пита. Яката му бе подгизнала от сок, но той дори не бе забелязал.

— Току-що видях въздухоплав — изграчи Хлар.

— Навърта се от известно време. Не би трябвало да ни притеснява, освен ако онези на борда му не са открили Юлия и не я използват, за да ме следят.

Сред гърдите на Ниш пълзеше студенина, а челото му бе посипано с капчици пот.

— Какво ти е? — попита Ксервиш.

Механикът успя небрежно да махне с ръка.

— Всичко е наред — смотолеви той, притиснал източника на болката. — Дребна рана.

— Къде? — Скрутаторът стана и разкопча ризата му. — Кога я получи?

— Снощи в гората. Един от войниците. Не е сериозно. — Ниш се опита да легне.

Флид беше побеснял.

— Аз ще преценя това. Ти си идиот, Ниш. Защо не ми каза?

Крил-Ниш простена, когато скрутаторът опипа около раната с пръсти, изглежда умишлено груби.

— Трябвало е да се погрижиш за раната още снощи. Сега се е инфектирала. Заслужаваш един сочен ритник в задника!

След като сам изпълни препоръчаната в последното изречение рецепта, скрутаторът грабна манерките им и изчезна.

Поваленият по лице Ниш затвори очи. Падаше му се.

Ксервиш Флид се върна по здрач, разбуждайки механика от трескавия му сън.

— Не исках да рискувам да паля огън — каза той, вече без гняв, — но ще ни е нужна гореща вода. Раната трябва да се прочисти.

— Не мислех, че е толкова сериозно — рече Ниш, пронизван от мразовити тръпки. — Почти не кървя.

— Със самата рана си извадил късмет, но инфекцията може да те убие. Което няма да е толкова зле — весело продължи Флид. — Тогава поне няма да объркаш още нещо. — Виждайки изражението на механика, той додаде: — Шегувам се.

Под един скален ръб скрутаторът накладе малък огън и се покатери, за да се убеди, че камъкът го скрива.

— Това ще свърши работа. Само огромна случайност би им позволила да видят пламъците. Но пък в последно време късметът не е на моя страна.

Когато водата кипна, Ксервиш проми раната с напоени парцали и направи лапа с билки, смачкани върху кората на един от плодовете. После се възползва от врящата вода, за да приготви супа.

Макар да се чувстваше слаб и да бе гладен, Ниш не можа да погълне повече от няколко лъжици. Скрутаторът изяде останалото, уви се в наметалото си и затвори очи. Ниш стори същото и заспа, но кошмарите го принудиха да се събуди.

Седмина бяха умрели миналата нощ, петима от тях по негова вина. Той не бе искал да убива никого, а ето че те бяха мъртви. Мисълта не беше приятна. Войниците биха го убили без да им мигне окото и без последващи угризения, но Ниш не можеше да се чувства по същия начин. Мюли не бе го заплашвал с нищо. Същото с още по-голяма сила важеше за пилота. Нейната смърт го измъчваше най-силно. В свят, където населението непрекъснато намаляваше, убийството на жена в детеродна възраст се смяташе за най-тежкото престъпление. Механикът простена задавено.

Флид се размърда.

— Какво има пък сега?

— Убих пилота. Жена. Какво ще правя, скрутаторе?

— Ще откриеш начин да изкупиш вината си. За начало придобий навика да не смущаваш съня ми.

Скрутаторът отново му обърна гръб и покри ушите си.

Красивото й дребно лице продължаваше да стои пред очите на Ниш. То се задържа и в кошмарите му, умножено, увенчало труповете на всички убити от него — в трескавите му съновидения всички те бяха жени. И всички тези жени бяха бременни от него. Всеки път, когато механикът сепнато се изтръгнеше от мората, лицето на мъртвата оставаше да се взира в него от мрака. Скоро към него се присъедини и образът на Мюли. Макар и по нещастно стечение на обстоятелствата, Крил-Ниш си оставаше негов убиец. Вече не можеше да става и дума за нещо между него и Юлия. Да можеше тя да се появи отново, за да изслуша оправданието му…

Лапата на Флид се оказа ефективна, защото на сутринта Ниш се чувстваше по-добре. Това му позволи да се погрижи за самия скрутатор, споходен от сходен проблем: раната в бедрото му, оставена от първия кристал, се бе инфектирала. Почти в продължение на час механикът я промиваше и превързваше, докато Ксервиш стоически стискаше зъби и се пулеше към мъгливата утрин.

Все така нямаше и следа от Юлия. Двамата мълчаливо продължиха на северозапад. Ниш отново се чувстваше като роб: единствената разлика бе, че този път на него самия се падаше ролята на надзирател. Той се бе надявал, че изтощението не ще остави място за кошмарите, но дори и в най-мъчителните моменти, когато агония се разпръскваше от разранените му меса, мъртъвците продължаваха да се взират в него.

Ниш и скрутаторът се отправяха на път всяка сутрин и крачеха дълго след залез. Тук теренът бе предимно равен, което им позволяваше да преодоляват по четири или пет левги на изтощителен ден. Макар и измъчван от собствената си инфекция, Флид крачеше редом със спътника си. А Хлар бе изгубил представа за времето — всичко се бе сляло в болезнена монотонност.

Сега скрутаторът ги водеше на запад, към морето, тъй като не искаше да се отдалечава прекалено много от армията на Джал-Ниш. Колкото и безнадеждно да изглеждаше, Флид все още възнамеряваше да опита да го спре. Ксервиш никога не се предаваше, каквото и да станеше. Ниш трябваше да си извлече поука.

Но след като бяха преминали повече от четиридесет левги, без да срещнат жива душа, скрутаторът започна да изостава. Един ден Ниш се обърна, за да му каже нещо, и откри, че Флид е дребна точица на хоризонта.

Ниш приседна на земята, за да го изчака, но промени мнението си и пое обратно — не смяташе, че заслужава почивка.

— Какво има?

— Кракът — процеди Флид. — Почти не мога да го повдигна.

Само за няколко часа лявото му бедро бе станало двойно по-дебело, а от раната сълзеше гной.

Ниш направи отвара от билки и омота крака му в редица димящи компреси. На следващия ден скрутаторът изглеждаше по-добре и двамата напреднаха значително. Спряха да нощуват в подножието на хълм с червеникав връх.

В следващите пет дни Флид не бе в състояние да помръдне. Отокът не се появи повече, но инфекцията изглеждаше влошена. Под напътствията на скрутатора Крил-Ниш събра още билки, но нито един от церовете нямаше ефект.

Дните минаваха. Ксервиш се опита да отстрани инфекцията с помощта на заклинания. Това успя да забави напредъка й, но не и да я отстрани. Споходи го треска. Ниш не знаеше какво да прави. В отчаян опит смеси всички отвари, които бе сварил, и даде на скрутатора да изпие получената смес. Онзи повърна, но не смъмри Ниш. Не можеха да разчитат на помощ — наблизо не се виждаха никакви следи от човешко присъствие. Навсякъде около тях се простираха пусти равнини. Още преди половин седмица Ниш бе намалил дажбите, но и така запасите им намаляваха опасно. Наличната им храна щеше да стигне за още две хранения.

Тази нощ, деветнадесета след злощастния случай на поляната, Флид бързо започна да се влошава. Ниш се страхуваше, че този път скрутаторът няма да оцелее.

На сутринта Ксервиш бе прекалено слаб, за да седне. Ниш се покатери на върха и застана върху една от червеникавите канари, обгръщащи хребета, за да се огледа, както правеше всяка сутрин. Тази сутрин различното беше, че на хоризонта се виждаше облак прах. Сигурно това бяха ездачи, а може би керван. Дали да им сигнализира? Нищо не пречеше това да се окажат лиринкси или скрутатори.

Ниш се поколеба, но само за един миг. Трябваше да рискува, защото в противен случай Флид със сигурност щеше да умре. Той свали една от лещите на далекогледа, запали огън с помощта на суха трева, отгоре струпа паднали клони, а когато огънят пламна усилено, блъсна вътре зелени клонки. Колона бял дим се издигна към небето.

Механикът се върна обратно.

— Видях ездачи в далечината. Запалих сигнален огън.

— Веднага го угаси, глупако! — Ксервиш Флид опита да се надигне, но само се закашля неудържимо.

— Нужна ви е помощ, сър. Иначе няма да оцелеете.

— Не мога да си позволя да умра…

Той замлъкна. Дори неговата несломима воля не бе в състояние да се противопостави на пълзящата инфекция.

— Тогава трябва да ме оставите да ви помогна, сър — неспокойно каза Ниш. Флид се смяташе за незаменим. Ако това действително бе така, а не проява на арогантност, съдбата на света зависеше от оцеляването му.

— Не мога да рискувам залавяне. Ако баща ти нападне лиринксите, битката ще ни погуби. Аз съм единственият, който може да го спре.

— Откъде знаете какво възнамерява да стори Джал-Ниш?

— Дори и като роб пак си оставах скрутатор, момче — каза Флид, за момент отърсил се от отпадналостта. — И сега пак си оставам такъв. Познавам всички недостатъци на Джал-Ниш. Той се мисли за голям тактик, но всъщност е безумен глупак, жертва на илюзиите си. Ще оцелея, защото трябва да оцелея.

— Той може вече да го е сторил — рече Ниш. — От бягството ни минаха седмици.

— Дори Джал-Ниш не би могъл да накара робите да надскочат ограниченията на човешкото тяло. По това време още ще доближават възловата точка. Върви и угаси проклетия огън.

Нов пристъп на кашлица изкара кръв върху устните му. Страните му бяха позеленели с оттенъка на разложение.

— Върви! — изхриптя скрутаторът.

Ниш отново се покатери върху хълма, където огънят весело димеше. Механикът понечи да отмести един клон, но спря. Ами ако Флид наистина умираше? Но пък скрутаторът беше прав — какво основание имаше Ниш да настоява за правотата на постъпката си, след като в последно време бе вършил глупост подир глупост? Изобщо какво основание имаше, за да поддържа увереност?

Трябваше да го стори, защото скрутаторът се влошаваше. В случая Ниш трябваше да се довери на собствената си преценка, колкото и погрешна да се бе показвала тя в последно време.

Механикът натрупа още пресни клонки, за да подсили пламъка, сетне свали връхната си дреха и започна да отправя димни сигнали. След като стори това десетина пъти, той долепи далекогледа до окото си.

Прашният облак се движеше на югозапад. Увеличението на далекогледа показа, че прахът е изграден от голяма колона войници, която щеше да премине на около левга от хълма. Ниш не спря да размахва дрехата си и да се взира, докато най-сетне малка група не се отдели от редиците и не пое в негова посока.

С нарастващ ужас Хлар наблюдаваше ездачите. Ако тази армия принадлежеше на скрутаторите, очакваха го публични мъчения, които да дадат пример на останалите. Смъртното наказание съответстваше на професията, заемана от осъдения. Впоследствие съдбата му биваше подробно вписана в Историите, за да знаят бъдещите поколения, че справедливостта не може да бъде отклонена.

Ниш още си спомняше клетия Ки-Ара — оператор на кланкер, който бе полудял от мъка заради загубата на машината си. Въпросният младеж бе убил друг оператор, а впоследствие бе откраднал неговия кланкер. За наказание Флид бе наредил откраднатата машина да бъде разглобена пред очите на виновника и всяка нейна част поотделно да бъде хвърлена в заводските пещи. Самият Ки-Ара бе трябвало да хвърли хедрона лично, но вместо това се бе самоизпепелил.

Ниш бе привикнал със смъртта и нейната необратимост. Той се надяваше, че ще посрещне края си с достойнство. Трябваше, макар че това нямаше да изчисти грешките му. Историите щяха да описват всички негови глупави постъпки, докарали му заслужен край, и да напътстват децата от следващите двадесет поколения кои дела трябва да бъдат избягвани. Единственото утешение за механика бе, че се е опитал да стори всичко по силите си.

Конник, понесъл син флаг, препусна към върха на хълма. Трима други го последваха. Ниш размаха дрехата си и се отправи надолу по склона, за да ги посрещне.

— Угаси ли огъня? — изхриптя Флид, когато механикът мина край него.

— Това е войската. Дадох им знак, ездачите скоро ще пристигнат.

— Ако си сгрешил, няма да ти се наложи да се тревожиш за скрутаторите. Ще те убия лично.

Хлар избегна погледа на Флид и продължи. В подножието на хълма той се изкачи върху ствола на паднало дърво и отново помаха към войниците. Онзи със знамето вече се приближаваше. Той му изглеждаше познат — смугъл, с къдрава коса и нос като папагалска човка. Но как му беше името? Члър, разбира се. Той бе придружавал Ниш на унизителната мисия при аахимите. Механикът се изчерви.

Члър отпусна знамето си. Други двама пристъпиха до него, последвани от офицер с кокарда върху шапката и още чифт ратници. Униформите им изглеждаха познати.

— Кой си ти? — извика първият войник. — И защо сигнализираш?

Ниш бавно си пое дъх.

— Казвам се Крил-Ниш Хлар. Спътникът ми е скрутатор Ксервиш Флид, който е ранен и спешно се нуждае от целител. Иначе може да умре.

— К-крил-Ниш Хлар! — заекна офицерът. — Често се чудех какво е станало с теб. Слез.

Ниш едва не рухна при спускането си. Това бе лейтенант Пранди, един от офицерите на генерал Троист. Механикът на два пъти бе спасявал близначките на генерала — веднъж край Никеранд ги бе измъкнал от ръцете на двама примати, а впоследствие ги бе извел от подземни руини, в които двете бяха пропаднали. Изглежда тази армия принадлежеше на Троист, което означаваше, че за момента Ниш е в безопасност.

— Лейтенант Пранди — рече той. — Нямаш представа колко се радвам да те видя.