Йън Ървайн
Скрутатор (21)

Двадесет

През нощта се разнесоха крясъци, недалеч от палатката на Тицеа. Разпознавайки гласа на Минис, Тиан надникна през прозоречния отвор.

— Как смееш да се отнасяш с нея по такъв начин! — ревеше Минис, борещ се срещу обградилите го войници.

Скоро Витис изтича навън. След тих, но разпален спор, двамата се отдалечиха. Тиан се зарадва на това. Независимо дали бе искрен, Минис не можеше да стори нищо за нея.

Тицеа я събуди малко преди разсъмване, подавайки й димяща чаша.

— Приготвяй се бързо, Тиан, Витис скоро ще дойде. Донесох ти дрехи, тъй като твоите… се нуждаеха от пране.

Това си беше чист евфемизъм. Дрехите на занаятчията представляваха жалки парцали.

— Нужна ли ти е помощ при обличането? — продължи аахимата.

— Не, благодаря — мрачно се усмихна Тиан. — Свикнала съм.

След като Тицеа си отиде, занаятчията смъкна крака от леглото. Мускулите на бедрата и прасците я боляха, но вече се отзоваваха по-лесно. И бяха укрепнали. Тя успя да се надигне и направи две неуверени крачки. Никога не бе подозирала, че нещо толкова незабележимо преди би я изпълвало с подобна радост.

Червената напитка бе толкова гъста, че налагаше кусане с лъжица. Тя бе сладка, с лек горчив оттенък, който подобряваше вкуса — без него течността би изглеждала прекалено сладникава.

Дрехите й бяха почти по мярка. След като се облече, занаятчията седна на масата, за да закуси с хляб и люта наденица. Не бе успяла да се нахрани, когато Витис нахлу вътре.

— Време е да се захващаш за работа. Води я, пазачке!

Тицеа пъхна глава в отделението на родителите си, за да им каже нещо, сетне взе Тиан на ръце. Витис закрачи широко, принуждавайки аахимата да подтичва, за да не изостане.

— Какво искаш от мен? — попита Тиан, но Витис не й отговори, а продължи да крачи мълчаливо сред редиците конструкти. Тя знаеше, но искаше да го чуе от него.

— Ще се качиш в конструкта ми и с негова помощ ще извлечеш прикачените машини до най-близкото поле. Тицеа ще те пази. Ако се опиташ да избягаш, семейството й ще понесе полагащото се наказание.

В най-далечния край на редиците Витис спря край конструкт, който бе малко по-голям от останалите. Люкът му бе отворен. Наоколо притичваха аахими, които товареха останалите конструкти. Машините бяха привързани с яки въжета. Редом с тях висяха и по-тънки кабели.

Витис се покатери вътре. Младата аахима го последва, леко затруднена от тежестта на Тиан. Вътре предводителят подаде на занаятчията увития в платина амплимет. При вида на бипирамидата Тиан отново изпита онзи ужас, но успя да го потисне. Кристалът представляваше и нейният единствен шанс за бягство.

— Тази машина е свързана с още шест други — каза Витис. — Когато я задействаш, останалите конструкти ще започнат да изтеглят енергия: достатъчно, за да им позволи да се задържат над земята. Не прави нищо прибързано. Не се опитвай да избягаш. През цялото време ще стоя в кабината. Освен това в следващия конструкт има двама войници, въоръжени с арбалети.

Тиан все още не възнамеряваше да бяга. Първо трябваше да укрепи краката си достатъчно, за да ходи спокойно. И да тича.

Витис се покатери върху задната платформа и погледна към Тиан.

— Всичко е готово. Започни. Бавно.

Най-близката възлова точка лежеше много левги на юг. Тя бе слаба и незначителна, но можеше да послужи. Тиан фиксира полето й в съзнанието си и плавно започна да изтегля енергия. Конструктът се раздвижи и бавно се издигна над земята. През рамо тя погледна към Витис, който трепереше от напрежение. Нищо чудно.

— Всичко е наред — каза той. — Отправи се право към възловата точка. И не маневрирай рязко, за да не скъсаш проводниците.

Занаятчията леко отмести ръчката. Конструктът послушно пое напред и леко се разклати, когато въжетата между него и първата прикачена машина се изпънаха. Слаба и тъпа болка прободе темето на Тиан. Тя започна да масажира мястото и вложи още енергия.

Скоро и шестте конструкта се влачеха подире й. От този момент самата работа не беше трудна, но бе изтощителна. Тя се отправи на юг. Конструктът се движеше с хода на ускорена крачка. Из диплите на равнината не се виждаха никакви животни — местната фауна бе унищожена, за да послужи за изхранване на огромната армия.

— Заобиколи и спри — извика Витис след няколко часа. Конструктите зад него сигнализираха. — Вече виждат полето.

Намираха се в кръгла долина, обградена от пръстен ниски хълмове. Бял кварцит проблясваше по склоновете им. Сухото корито на ручей, обсипано с камъчета, се виеше по дъното. Обграждаха го дървета със синкави увиснали листа и лилави плодове, приличащи на едри бобчета.

— Ще устроим лагер тук и ще разкопаем потока. Плитко под земята ще има вода.

Витис даде нареждания на хората си. Аахимите се разтичаха и започнаха да разкачат конструктите. От машините скочиха около стотина войници. Кабелите бяха натоварени в конструкта на Тиан. Останалите машини се раздвижиха сами, вече способни, и се подредиха в защитен кръг около територията на лагера.

— Поеми обратно към снизортския лагер, Тиан — усмихна се Витис — нещо, което тя бе смятала за невъзможно. — Колкото се може по-бързо.

Той слезе от бойната кула и застана на известно разстояние от занаятчията.

Тиан се вгледа в суровия му профил и — въпреки начина, по който той се бе отнесъл с нея — изпита известно съчувствие. Витис бе изгубил всичко. Тя не можеше изцяло да разбере загубата му, но можеше да я почувства. И това й напомни за нещо, което я тормозеше отдавна. Занаятчията дори отвори уста, за да засегне въпроса, но размисли и замълча. Страхуваше се, че той отново ще обвини нея.

И все пак не би било правилно да запази мълчание. По средата на пътя тя се размърда неловко и изтърси:

— Чух ги.

— Какво? — Витис се изтръгна от мислите си.

— В Тиртракс, когато дверта се отвори…

Той рязко се извъртя и се втренчи в нея.

— Да?

— Чух многогласен вик на агония.

Предводителят обгърна лицето й с пръсти и се втренчи в очите й.

— Какво е било това?

— Те бяха изгубени — тихо каза тя, припомнила си тогавашния ужас. — Изгубени в празнотата. Беше ужасно.

— Чула си — промълви Витис. — Кланът ми…

Той започна да ридае, но обърса сълзите си.

— Преди да сторя каквото и да било, ще почета мъртвите си. Ще ги открия и ще донеса телата им, без значение къде трябва да ида или какво ще ми струва това. — Витис отново скочи назад.

Тиан се обърна и го видя да стои в бойната кула, стъпил разкрачен, обърнал мрачен лик към хоризонта. Плащът му се стелеше на вятъра. Косата на предводителя също се диплеше, изгубила чернотата си след пристигането на Сантенар. На Тиан й се прииска да не се беше обаждала.

 

 

Витис неуморно пришпорваше Тиан. При следващия тур той прикачи десет конструкта към нейния, а в следващия ги повиши до четиринадесет. Освен това я накара да увеличи скоростта. Струваше й огромна концентрация да извлича достатъчно енергия и да я задържа, освобождавайки плавно. Амплиметът се справяше без проблем, но същото не можеше да се каже за самата занаятчия. Започваше да й се струва, че някой е разполовил черепа й, за да влива вътре разтопен метал. Някога използването на таланта й бе представлявало най-върховно удовлетворение и източник на задоволство. Сега това усещане бе изместено от болка и непростимо пришпорване. Тя вече не представляваше живо същество, не й се полагаше дори робство. Тиан бе сведена до инструмент, комуто се полагаше захвърляне след употреба.

В средата на обеда спряха да се подкрепят. В този момент зад конструкта на Тиан се поклащаха двадесет машини. Следващият тур съдържаше превеждането на тридесет. Докато занаятчията откара и тях, вече се бе свечерило.

Но и след вечерята не й се полагаше почивка. През нощта младата жена изтегли още няколко тридесетици — Витис я пришпорваше немилостиво. Завръщането призори в главния лагер показа поредни тридесет машини, изчакващи изместване, само че Тиан не бе в състояние да продължи.

— Мозъкът ме боли — промълви тя, откопча ремъка и се отпусна направо на пода.

Тицеа и един от войниците я изнесоха навън и я положиха върху тревата. Бе доведен целител, а после се появи и самата Юриен.

— Няма увреждания — каза старицата, когато на свой ред докосна челото на Тиан, — но не бива да я натоварваш толкова, Витис.

— До този момент сме преместили само сто и четиридесет конструкта — рече въпросният. — С това темпо ще ни трябват шест седмици.

— Това са сто и четиридесет конструкта с повече от вчера. И ако не започнеш да се отнасяш по-разумно към нея, ще си останеш само с тях.

— Запасите ни ще стигнат за само още две седмици, Юриен!

— Не разбираш ли какъв риск поемаш?

— Това е единственият начин.

Тиан лежеше замаяна и безсилно гледаше как Витис разгорещено спори с Юриен, Триор и още аахими, които тя не познаваше.

В ушите й се разнесе бучене, горещи изблици започнаха да се стичат от средата на темето й. Долитащите до нея думи се превърнаха в лишени от смисъл срички. Тя немощно извърна лице от слънцето.

Тицеа я отнесе на сянка, където занаятчията се почувства малко по-добре. Тя все още седеше там, отпиваща охладена напитка, когато Витис и Юриен се приближиха.

— Как се чувстваш? — отвърна Юриен.

Тиан й каза:

— Вие ме убивате.

— Трябва да придвижваме конструктите по-бързо — каза Витис. — Ако лиринксите се върнат, ще останем беззащитни.

— Изправяли сме се пред подобен проблем преди — рече старицата. — Може да има начин да те облекчим. Неразположението ти не се дължи на количеството енергия, което си извличала, Тиан, а на източника.

— Не разбирам.

— Черпила си всичката тази сила от едно малко поле. Притокът е прекалено концентриран и те е наранил. Ако се включиш към няколко полета едновременно, изтегляйки същото общо количество, но събирано от няколко на брой излъчвания, енергията няма да те затрудни. Би могла да черпиш дори много повече.

— Опитвала съм това преди. Веднага щом се пренасоча към някое друго поле, изгубвам фокус върху предишното.

Юриен придърпа Витис към себе си. Двамата проведоха нов, разпален спор, преди да се разделят.

— Това пък защо беше? — обърна се Тиан към Тицеа, след като останалите аахими си отидоха.

— Свързано е със забраненото знание. И опасността от предаването му в твои ръце.

— Какво забранено знание?

— Не зная.

— Ако приемем, че този метод проработи и успея да спася конструктите — какво ще стане тогава?

— По-добре да се обърна към баща си — отвърна Тицеа. Тя изглеждаше разтревожена. — Но…

— Какво?

— Съмнявам се, че биха те освободили.