Йън Ървайн
Скрутатор (19)

Осемнадесет

Юлия седеше върху един недалечен камък и не спираше да се взира в Ниш. Не бе отделяла поглед цяла сутрин. Изглежда тя очакваше нещо от него, а той я бе разочаровал. Но какво? Механикът харесваше Юлия и бе привързан към нея, ала нима тя очакваше той да продължи със същото отношение към нея, сякаш изминалите месеци не бяха изтичали? Явно — дребната жена имаше навик да се вторачва само в едно. А Ниш не можеше да отвърне със същото, защото животът му бе рухнал в объркване. Искаше му се да може да се допита до Иризис, тя инстинктивно разбираше тези неща.

— Да вървим — каза Флид.

Крил-Ниш отстрани следите, които бяха оставили върху каменистата земя. Скрутаторът натри ботушите им с хрян и се отправи на север. Растителността, обгръщаща долините на пресъхнали поточета, предоставяше отлично прикритие. А също и известен отдих от непоносимия зноен вятър, духащ от север. Ниш, родом от студена земя с влажен климат, не бе привикнал на подобна жега. Рояци зеленикави мухи непрекъснато обикаляха около очите, носовете и устите им, а раните от камшиците докарваха насекомите до възторг. Никакво ръкомахане не можеше да ги прогони.

— Нагълтах се с достатъчно мухи, за да се заситя — изръмжа Ниш, когато спряха да починат в ранния следобед. — Откъде извират?

Тримата се бяха настанили в подножието на сивкава скала. Таванът на кухината острееше по подобие на акулова паст.

— Червеите на бойното поле също няма да останат гладни — изръмжа Флид.

— Де и ние да бяхме червеи. — Ниш дъвчеше стрък суха трева. Нищожната извлечена влага само му напомни колко е гладен. И ботушът му отново се разпадаше. Той го укрепи с нова нишка, знаейки, че много скоро и тя ще се разкъса.

— Пробий си нова дупка в колана.

— Ако го стегна още, ще ме пререже на две.

— Което ще намали наполовина глупостите, които трябва да търпя.

Ниш не реагира — в последно време заяжданията на Флид бяха станали почти привързани.

— Жадна съм — оплака се Юлия.

— Ще си налеем вода от онова дере, Юлия — каза скрутаторът. — Не остава много.

С нея той се отнасяше много по-мило, отколкото към Ниш. Но пък Юлия никога не грешеше.

Тримата отново излязоха на слънце, за да продължат пътя си. Нагорещената земя сухо хрущеше под краката им. Горещината се бе усилила, мухите също станаха по-настоятелни. По някаква неразбираема причина те се въртяха най-усилено около Юлия. Дребната жена крачеше мълчаливо, без да се оплаква, но страданията й личаха.

— Спри за момент, Юлия. — Флид откъсна част от зелената й дреха, привърза краищата и постави образувалата се качулка над главата й. Спътницата им не се нуждаеше от зрение, за да се ориентира.

На няколко пъти в далечината изникваха въздухоплави, но въпросните машини обикаляха лагерите или следваха редиците кланкери, изтегляни на северозапад. Само че в късния следобед един въздухоплав изникна близо до кратера, понастоящем намиращ се на две левги от тях. Машината направи няколко обиколки, набра височина и се обърна право към тях.

Тримата напредваха по ръба на вълнисто плато, което предоставяше добра гледка, но малко скривалища — предимно купчини оранжеви скали, оскъдни храсталаци и още по-оскъдни дървета, изкривени в плачевни форми от вятъра. На известно разстояние от тях в лявата им страна платото бе разсечено от дефиле.

— Това не ми харесва — каза Флид. Въздухоплавът следваше всяка извивка от маршрута им, сякаш откриваше някаква диря. — Как така успяват да ни следват от такава височина?

— Дали да не се скрием в онази клисура? — предложи Ниш.

— Прекалено лесно ще бъде да ни заловят.

През следващите десет минути те наблюдаваха въздухоплава мълчаливо.

— Все още ни следи — неспокойно каза механикът. — Има ли нещо, което не сте ми казали, сър?

— Има хиляди неща, които не съм ти казвал! — избухна Флид. Той измести разкъсаните си панталони и хвана дясното си бедро. С помощта на ножа си направи разрез, огледално съвпадащ с раната в левия крак, и бръкна вътре. След известно потръпване скрутаторът извади окървавен кристал, дълъг колкото половината му кутре. Сетне превърза раната, откъсвайки другия си ръкав, докуца до пропастта и хвърли кристала вътре.

— Не разбирам по какъв начин проследяват зареден кристал, но не виждам как другояче биха могли да ни открият.

— Може би разполагат с перцептор — каза Ниш, — който усеща аурата на кристала.

Флид го погледна замислено.

— Надявам се случаят да не е такъв. Един перцептор може да ме проследи чрез таланта ми, което би означавало, че току-що съм изхвърлил последното си оръжие. Много скоро ще узнаем. Ела.

Малко преди залез, от хълм само на половин левга, те видяха как въздухоплавът се спуска в клисурата.

— Ако действително следят кристала, дирята им ще свършва тук — каза Флид. — За всеки случай да продължим.

— Вече съм на края на силите си, сър. — Ниш се чувстваше замаян от глад. Струваше му се, че сънува. Вече не бе в състояние да мисли ясно. — Стомахът ми се е свил като орех. А ботушите ми се разпадат.

— Не ги ли поправи?

— Постегнах ги, но кожата се разпада.

— В такъв случай се готви за дълъг преход с окървавени крака.

— Много благодаря за съчувствието!

— От тази ситуация няма да излезем със съчувствие, а с решителност. Ти как се справяш, Юлия?

Дъртият звяр неизменно бе загрижен за нея, макар че тя почти не му отстъпваше по якост. Животът я бе научил да се оправя.

Поне мухите си бяха отишли едновременно с оттеглянето на деня. Юлия бе свалила качулката и маската си.

— Гладна — тихо промълви тя.

— В такъв случай по-добре да ти намерим нещо за ядене — продължи Флид. — В крайна сметка ядеш за двама.

На Ниш му се стори, че някой е плиснал кофа ледена вода в лицето му. Юлия бременна? Това пък как се беше случило?

Отне му дълго време, за да направи връзката с нежността им в балона след прогонването на нилатла. Този момент все още оставаше изключително ценен за Ниш, но пък се бе случил толкова отдавна. И толкова много събития бяха изникнали впоследствие.

Сега механикът осъзна, че онзи ден е представлявал истинското му съзряване. Трудно му беше да повярва, че това се е случило само преди месеци.

— Искате да кажете, че съм баща? — каза Ниш, обръщайки се към Флид, вместо към Юлия.

— След няколко месеца ще станеш.

— Защо никой не ми е казал?

— Предположих, че знаеш.

— Как бих могъл да зная? — възкликна Крил-Ниш. — Аз не умея да чета мисли.

Той приседна на един ъгловат камък, опитвайки се да осмисли всички последици от това събитие. Щеше да става баща! Потънал в шеметни емоции, механикът дори не погледна към Юлия, която от своя страна го наблюдаваше неспокойно, отчаяно изчакваща някакъв жест към нея. Но такъв не последва, защото Ниш продължаваше да обмисля. И какво щеше да каже майка му?

Тя нямаше да остане във възторг. Раня Мхел бе умна и амбициозна жена, която винаги се бе опитвала да контролира съдбата на децата си. Ниш вече си представяше каква оценка би дала тя на Юлия, която нямаше семейство, пари, образование или връзки. За Раня това щеше да представлява най-съкрушителното съчетание в историята на света, което тя не би допуснала. Юлия щеше да получи известна сума и с все бебето щеше да бъде отпратена на максимално постижимото разстояние. Ниш никога нямаше да я види отново. Нямаше да види и детето си.

Дълбоко в себе си той разбираше основанията на майка си. Той и Юлия нямаха бъдеще, защото Ниш не бе в състояние да й предложи пълната отдаденост, която тя изискваше. Двамата щяха да се отчуждят или дори да се докарат до лудост.

Но нима можеше да я остави да страда по такъв начин? И как можеше да заживее с мисълта, че собственото му дете расте някъде далеч от него, без да познава баща си? Войната бе отнела бащите на много деца, но изоставените бяха малцина. Неговото дете нямаше да расте изоставено. Децата бяха безценни. Няма да поема по пътя на баща си! Тази мисъл му помогна да вземе окончателно решение.

Едва сега той осъзна, че Юлия го гледа. Тя сигурно се чувстваше ужасена и уязвима. Сигурно се страхуваше, че той няма да поиска да се обвърже. Че няма да поиска детето. Или нея.

А Ниш се радваше, че му предстои да стане баща. Отглеждането на деца бе нещо силно ценено в свят, където младите хора никога не достигаха.

— Юлия — възкликна той и протегна ръце към нея. — Защо не ми…

Ударът дойде изневиделица и го повали.

— Не искам бебе! — изпищя Юлия. — И теб не те искам! — Тя побягна сред мрака. — Ти ме изостави. Изобщо не те беше грижа за мен. Мразя те!

— Балонът ме отнесе — извика Ниш. — Не можах да се върна.

Механикът понечи да се затича след нея, но Флид го хвана за яката.

— Няма смисъл. Остави я.

— Но как е възможно тя да вини мен? — удивено каза Ниш. — Аз се намирах на другия край на света. Нямаше как да се върна.

— Тя се е нуждаела от теб, а ти не си се появил. В очите на Юлия, предвид преживяното от нея, това е отхвърляне. А после, в аахимския лагер, ти не изглеждаше особено въодушевен да я видиш.

— Бях техен пленник — каза механикът. — Малко е трудно да изразиш чувствата си сред тълпа непознати.

— Трудно ми е да повярвам, че някога си я харесвал — каза Флид. — През цялото време ти не й обръщаше внимание.

— Аз… — Ниш се поколеба. — Аз много я харесвам, но…

— Така си и мислех — хладно го прекъсна скрутаторът. — Ти искаш детето, но не и майката. Остани тук.

— Какво е трябвало да сторя?

— Трябвало е да мислиш, преди да легнеш с нея. Някои жени се интересуват единствено от бебето и нямат нужда от бащата, но Юлия не е една от тях. Тя винаги отдава цялото си сърце, а ти си го отхвърлил. След всичко, което е преживяла досега, как очакваш да реагира?

— Не можете ли да я вразумите?

— Ти си празноглавецът, който се нуждае от вразумяване.

— Но детето е и мое.

— Сега се сети. — Флид въздъхна. — Ще видя какво мога да направя, макар че и моята репутация пред Юлия не е особено висока.

Ниш все още оставаше объркан. Как бе възможно тя да не го иска? Нали той беше бащата.

Мина дълго време, преди скрутаторът да се завърне с Юлия. Отсъствието им бе предоставило на механика значително време за размисъл, но той пак не бе постигнал разбиране. Нима тя бе очаквала незабавно обяснение в любов? За Ниш това бе нещо, което се нуждаеше от осмисляне. Но това не означаваше, че той не изпитваше привързаност.

Двамата изникнаха право до него, Юлия умееше да се придвижва напълно безшумно. Крил-Ниш не можеше да види лицето й, за да определи как се чувства тя. Но Флид изглеждаше доволен.

— Намерихме плодово дърво — каза той и постави някакъв предмет, наподобяващ лимон, в ръката на Ниш. — Опитай. Вкусни са.

С палеца си механикът се зае да бели кората. Плодът се оказа твърд на места, с плътност, напомняща авокадо. Обелил заострената половина, Ниш нетърпеливо отхапа. Богатият и маслен вкус нанесе удовлетворяващ удар срещу глада му, макар да се задържаше дълго в небцето. Останалата половина Хлар прибра в джоба си.

— Дояж го — посъветва Флид от мрака. — Набрал съм цяла пазва.

Юлия все така се държеше настрана. Тъй като скрутаторът крачеше до нея, Ниш нямаше възможност да разговаря с девойката.

Тримата продължиха сред храсталаци, дълга суха трева и накрая рядка гора. По луната, надничаща сред шипестите клони, можаха да определят, че е почти десет вечерта.

Когато достигнаха малка поляна, Флид простена и обяви:

— Тук ще спрем за няколко часа почивка. Не мога да направя нито крачка повече.

Ниш бе изненадан, че старецът е успял да прекоси и толкова — с рана във всеки крак и насечен от камшик гръб. Тъй като се опасяваха, че въздухоплавът все още ги търси, те не запалиха огън, а легнаха направо върху земята. Или поне Ниш и скрутаторът сториха това. Докато механикът обмисляше какво да каже на Юлия, тя изчезна. Може би се бе присвила в хралупата на някое дърво. В мрака бе безсмислено да я търси. Утре, реши той. Още на развиделяване ще я потърся и ще се разберем.

Някъде около полунощ Ниш се събуди със схванат врат. Луната хвърляше дълги сенки сред поляната. По навик той се претърколи по гръб и трябваше да стисне зъби, за да преглътне стенанието си. Някъде в южното небе блесна светлина — сребърен кинжал, разсичащ черно кадифе.

— Спите ли, Ксервиш? — тихо каза той и докосна скрутатора по ръката.

— И аз видях.

— Според вас какво…

— Не искам да зная — промърмори Флид. — Приготви се да продължим.

— Какъв е смисълът, ако могат да ни проследят?

Ксервиш Флид не си направи труда да отговори.

— Юлия? — просъска той. Дребен силует се отдели от дърветата зад тях. Дребната жена се приближи до скрутатора. Не до Ниш. — Какво виждаш в модела си?

За момент тя замълча напрегнато, застинала.

— Нищо — отвърна накрая перцепторът.

Отново настъпи мълчание.

— Не ти вярвам, Юлия — отвърна Флид.

Тя отново изчезна сред дърветата. Ниш се обърна да я последва.

— Остави я — каза Ксервиш. — Нещо не е наред. Усещам го.

Двамата останаха загледани в звездите. Ниш зърна някакво друго раздвижване, за момент уловило лунните лъчи.

— Това нощна птица ли беше? — рече механикът, макар да се досещаше за отговора.

— Това е въздухоплавът. И не се е приближил толкова по случайност. Изглежда следят мен самия, а единственото ми оръжие лежи на дъното на онзи пролом. Защо избързах толкова с изхвърлянето му?

Не след дълго Ниш долови познатото фучене на ротор. Силуетът на въздухоплава изникна над дърветата на запад.

— Не трябва ли да бягаме? — попита той.

— Вече е прекалено късно. Не можем да се отскубнем. Ще трябва да се сражаваме, Ниш. Тук ще се отървем от тях — или ще дадем последния си отпор.

Несъмнено второто. Въздухоплавът щеше да пренася въоръжени, сити и отпочинали елитни войници. Ниш не беше войник и нямаше оръжие. Флид разполагаше единствено с ножа на надзирателя и отчасти разплетен камшик. Под бледата светлина механикът се огледа за някаква тояга, но откри единствено прояден от червеи клон, който щеше да се строши при първия замах. Съвсем малко по-добре от нищо, реши механикът, докато го нарамваше.

— Започвам да усещам нещо — тихо каза скрутаторът.

— Какво?

— Тук има слабо поле. Изглежда миналата вечер сме навлезли в обсега на друга възлова точка, но заради умората си не съм забелязал.

— Това ще ни помогне ли с нещо?

— Означава, че не съм напълно беззащитен.

Юлия отново изникна сред дърветата и отново се насочи към Флид. Макар нощта да бе топла, зъбите й тракаха. Какво ставаше с нея? Никога не бе реагирала по такъв начин при появата на въздухоплав.

Скрутаторът я прегърна през рамо.

— Виждаш нещо в модела си, нали, Юлия?

Тя се отдръпна, което бе странно. Когато се чувстваше застрашена, Юлия търсеше допир с останалите.

— Виждам кристал.

— Онзи в контролера на въздухоплава, нали?

— Да — съвсем тихо отвърна тя.

— Друго? Можеш ли да видиш хората на борда?

— Не — промърмори тя по начин, който означаваше: да, но няма да ти кажа. Когато се раздразнеше, Юлия обожаваше да крие малките си тайни.

— Разбира се, че можеш — увещаваше я Флид. — Пилотът е на първо място. Човек без талант не би могъл да използва контролера.

— Пилотът почти няма… — презрително поде Юлия.

Скрутаторът отново я придърпа към себе си.

— Освен това някой трябва да насочва въздухоплава, иначе не биха могли да ме проследят. Някой, който притежава забележителен талант. Следовател, може би перквизитор. Или дори скрутатор!

Тя се сви и се опита да се отдръпне, но Флид не я пускаше.

— Слушам те, Юлия.

— Не зная — отвърна жената, продължавайки да се мята в ръцете му. — Не мога да го видя. Скрит е.

— Какво? — Ксервиш трепна. — Умишлено скрит? Прикрит?

— Да.

— Това е лошо. — Флид я пусна и започна да се разхожда из поляната, поглеждайки към небето. Звукът от ротор бе утихнал. Той отново придърпа Юлия към себе си, която този път не се възпротиви. — Какво друго, перцепторе? Този човек използва ли някакво устройство, за да ме проследява?

— Не.

— Тогава как? Има ли на борда друг човек, притежаващ талант в Изкуството?

Тя не отговори.

— Трябва да има — продължи скрутаторът. — Кой е той, Юлия?

Самотен лунен лъч докосна лицето й. Тя приличаше на човек, зърнал собствения си труп. Лицето й бе пребледняло като сребро, в очите й бе застинал вторачен поглед.

— Перцептор — прошепна тя.

— Друг перцептор? — извика Флид.

— Да… — Юлия замълча и се загледа в празното небе.

Скрутаторът хвана Ниш за ръката и го повлече встрани.

— Имаме проблем, който не зная как да разреша.

— Ако ви следи перцептор, никога няма да избягате.

— Но може да има начин да го объркам. Или да използвам Юлия срещу него.

— Това може да е опасно — отвърна Ниш. — Особено ако тя започне да изпитва състрадание към него.

— Това е добър въпрос. Понякога се радвам, че те взех със себе си, Ниш.

Нищожна похвала, но все пак…

— Как възнамерявате да заблудите преследващия ви перцептор?

— Нямам представа. — Достигнал ръба на поляната, Флид замислено потропваше по ствола на едно дърво. — Само ако не бях хвърлял кристала…

Юлия все още се взираше нагоре.

— Предполагам е излишно да го търсим?

— Ще ни заловят много преди да сме достигнали клисурата.

— Не разполагате ли с някакви скрутаторски умения, за да окажете влияние върху ума…

Флид спря да потропва по кората.

— Какво беше това?

Леко потракване на перка.

— Роторът. Връщат се.

И звукът се отправяше право към тях. Но Ниш все още не виждаше нищо.

— Вземи ножа ми — каза Флид. — Аз ще се занимавам с други неща. Може да се наложи да я хипнотизирам.

Затъквайки острието в колана си, механикът каза:

— Това не е ли малко глупаво?

— Да използвам силна магия би било равнозначно да използвам брадва, за да си изрежа ноктите. Това би увредило ума й. На твое място бих си избрал по-здрава тояга.

Ниш се отправи да търси из поляната и откри по-добро парче дърво. То бе по-тежко и леко удебелено в единия край. От него щеше да излезе добра сопа, макар че срещу мечоносец щеше да предостави само един удар. Механикът се оттегли в сенките, стараейки се да успокои разтуптяното си сърце.

— Юлия? — провикна се Флид. — Би ли дошла за малко. Трябваш ми.

Тя стоеше насред поляната, загледана в небето.

— Ниш? — продължи скрутаторът, мислейки, че механикът е наблизо. — Ето какво ще направим.

Тъй като Ксервиш тръгна към Юлия, остатъкът от думите му се изгуби. Механикът се отправи обратно към останалите двама.

— Сър, не чух какво казахте…

Но Флид вече бе застанал край жената и движеше ръце пред нея. Ниш долови мекия му шепот, но не можа да различи думите.

Внезапно тя започна да пищи.

— Не! Махай се!

С две ръце Юлия замахна към лицето на Флид. Той инстинктивно отметна глава назад и за момент изгуби равновесие. Виейки, дребната жена избяга сред дърветата. Ниш помогна на скрутатора да се изправи.

— Явно някой е опитвал това преди — каза Ксервиш Флид. — Може би Гор.

— Или баща ми.

— Веднага щом започнах, тя издигна защитата си.

— Какво ще правим сега, сър?

Разгадал погрешно въпроса, Флид отвърна:

— Ще се наложи да опитам по-сериозни мерки. — Гласът му звучеше странно, почти задавен. — Макар че това ще бъде предателство, защото…

Ревът на ротора се разнесе над тях и въздухоплавът засенчи лунната светлина — огромен овоиден мехур, под който висеше гондола. Край борда бяха изникнали войници. На носа стоеше строен силует, допрял нещо, напомнящо далекоглед, до окото си. Черно-белите очертания на машината и пътниците й застинаха в съзнанието на Ниш.

Войниците се раздвижиха, изглежда се приготвяха да стрелят с арбалети. Разполагащ само със секунди, Ниш стори единственото, което му оставаше. Той хвърли тоягата си право към ротора.

— Не! — просъска Флид, само че вече беше късно.

Свистящият клон уцели целта си. Той полетя право към дървената перка, която не бе защитена, и я строши. Някои от късовете полетяха сред дърветата, сипейки прах. Останалите отхвърчаха право нагоре и разкъсаха платнището. Газът започна да изхвърча със съскане. Въздухоплавът трепна, разклати се и се понесе към земята.

— Ах, проклет глупак! — кресна скрутаторът. — Една искрица е достатъчна, за да разпръсне останките ни до Боргистри.

Машината се стовари тежко, разхвърляйки екипажа си. Разнесоха се удари, разкъсвания, писъци. Торбата се отпусна. Някой извика с необичайно писклив глас. Флид. Какво ставаше?

Ниш се опита да отговори, но и неговият глас бе придобил това странно звучене. Той зачака фаталната искра, но тя не се появи.

— Флид? — прошепна той след около минута. Гласът му отново звучеше нормално.

— Тук съм. Мълчи.

Някой изникна от останките. Това бе стройната фигура, наблюдавала през далекогледа: млад мъж, облечен в бяло. Водопад от мастилена коса се стичаше по гърба му. Той изчезна в сенките.

Двама войници си проправиха път с помощта на мечовете си и помогнаха на трети, който не можа да се задържи на крака. Четвърти изпълзя изпод отпуснатото платнище. Първите двама се хвърлиха към Флид. Последният войник, отправил се към Ниш, накуцваше, но размахваше меча си умело.

Под свистящата стомана механикът трескаво отстъпи назад, посягайки да изтегли ножа си. Гърбът му се блъсна в ствол. Ниш отскочи встрани и едва не се наниза на меча — войникът предвиждаше всяко негово действие. Следващият вражески замах се вряза в ребрата на механика, който бе стъпил върху хлъзгави листа и не бе успял да отскочи навреме.

Хлар се оттласна назад и тежко се стовари в мрака сред две дървета. Войникът пристъпи напред, пробождащ земята с върха на меча си. Ниш затаи дъх — врагът го търсеше прекалено вдясно.

Мечът продължаваше да шумоли сред листата. Механикът се напрегна. Един от краката на войника изникна в лунен лъч. Прицелвайки се в коляното, Ниш замахна. Острието потъна и врагът рухна.

Крил-Ниш не се осмели да се хвърли да нанесе завършващ удар — другият все още носеше оръжие. Вместо това той се отдръпна, притиснал раната си. Усещаше стичащата се кръв, но пък нямаше болка, значи раната не беше опасна.

Сред дърветата можеше да види, че Флид се сражава с един от противниците си. Другият войник лежеше на земята. Юлия стоеше край отломките, загледана в дърветата зад въздухоплава. Тъмнокосият мъж изникна и застина, вторачен. Тя нададе слаб вик, а непознатият се затича към нея.

Пред луната изникна облак и Ниш ги изгуби от поглед. Клонки пропукаха някъде от лявата му страна. Механикът се обърна бавно, за да не издава позицията си. Шумоленето се разнесе от по-близо и Хлар затаи дъх, защото се боеше, че и най-слабият звук би издал позицията му. Чувстваше се застинал от ужас. Цивилен, въоръжен с нож, нямаше шанс срещу войник с меч.

Пропукала още по-наблизо клонка го накара да подскочи. Дразнеща капчица пот пълзеше по носа му, но Ниш не смееше да повдигне ръка. Някаква сянка се раздвижи само на няколко крачки от него. Дали войникът можеше да го надуши?

Юмрукът на Ниш трепереше около дръжката на ножа. Не спирай, молеше се той. Не искаше да използва ножа — искаше да се махне колкото се може по-бързо.

След проточило се в мъчителна безкрайност чакане сянката продължи и се сля с мрака. Но слабо шумолене подсказваше, че войникът не е далеч. Крил-Ниш бавно се запромъква напред, към ръба на поляната.

Юлия бе започнала да вие пронизително.

Но къде беше тя?

Погледът на Ниш я откри край въздухоплава. Изглежда тя се бореше с тъмнокосия мъж. Механикът можеше да различи единствено него — заради белите му дрехи. Бледото лице на Юлия сякаш се носеше във въздуха.

Стиснал ножа в готовност, Хлар тихо пое сред поляната. Юлия издаваше давещи се звуци.

Когато луната изникна отново, механикът се промъкна съвсем близо, обгърна с лакът врата на младия мъж и притисна ножа до гърба му.

— Пусни я и не мърдай!

Младежът извика уплашено и се опита да отскочи, нанизвайки се на острието. Той изхъхри, олюля се и тежко се стовари по лице.

Юлия се хвърли към него, обърна го и се опита да го изправи. Успя да го издигне до седнало положение, но мъртвецът се отпусна обратно. Сребърна гривна блестеше на китката му. Луната освети изцъклените му очи. Лицето му се отличаваше с бледността на едноседмичен мъртвец.

Юлия нададе мъчителен вопъл, който смрази кръвта на Ниш.

— Мюли — виеше тя, засипвайки с целувки лицето и ръцете на убития. — Мюли, върни се!

Ниш остана втренчен в нея, все още стискащ фаталния нож. Мюли?

Флид дотича, опръскан с кръв.

— Какво си направил сега?

— Помислих, че той се опитва да я удуши — прошепна Ниш. — Опитах се да го спра, но той се наниза на ножа. Какво има, Ксервиш?

— Дори не ми се мисли — поклати глава скрутаторът. Той приклекна до дребната жена, която продължаваше с отчаяните си опити. — Юлия?

Тя не отговори, а започна да поклаща трупа, стенейки високо. Флид обгърна дланта си със светлина и протегна ръка.

Юлия погледна нагоре. За момент двете лица бяха осветени едно до друго. По кожата на Ниш полазиха тръпки. Единствено цветът на косата ги отличаваше.

— Юлия и Мюли — каза Флид с глас на гибел. — Това се случва изключително рядко.

— Не разбирам.

— Близнаци, отличаващи се единствено по пол — продължи Флид. — Разделили са ги, когато тя е била на четири. Травмата от раздялата е породила чувствителността на Юлия. Ти току-що си убил брат й, когото тя търсеше през целия си живот.