Йън Ървайн
Скрутатор (18)

Седемнадесет

Гилаелит падаше бързо, с краката надолу, така че по времето, когато Гирил успя да реагира, той бе прелетял сто дължини и се носеше право към Туркадско море. Падането от тази височина щеше да се окаже смъртоносно.

Тя сви огромните си криле в стреловидна форма и се гмурна след него. В началото не изглеждаше, че Гирил се приближава. Тетрархът местеше поглед между нея и морето. Той знаеше какво възнамерява да направи лиринкската предводителка, но щеше ли тя да успее да го стори навреме?

Гирил изрече нещо към него, макар че вятърът отнесе звука. Какво искаше тя от него?

Да забави падането! Гилаелит разпери крака и придърпа пешовете на дрехата си. Платът започна да плющи под насрещния напор. Образувалото се съпротивление се отрази на скоростта му, макар и малко. Щеше ли това да се окаже достатъчно?

Водата стремително израстваше насреща му. Гирил се хвърли надолу, сграбчи го с ноктите си, които се врязаха направо в плътта и между ребрата му. Гилаелит изкрещя от болка. Струваше му се, че ноктите на краката й са се впили право в дробовете му.

Тя изрева мистични думи, размахвайки криле, за да забави падането си. Силна болка преряза ребрата на Гилаелит — нещо в него се разкъсваше. И отново. Причерняваше му от болка. Крилете на матриарха постепенно изместиха ъгъла на падане, за да го превърнат в стръмен полет. Измъченият Гилаелитов мозък пулсираше от енергията, която женската използваше, за да се задържа във въздуха.

Тетрархът прецени траекторията. И сега щяха да се врежат в морето — сигурна гибел. Заради тежестта на туловищата си лиринксите бяха безпомощни във водата. За тях плуването бе далеч по-трудно от летенето и паниката скоро ги отнасяше към дъното. Самият Гилаелит бе опитен плувец, но не би могъл да оцелее в тези ледени води — брегът се намираше на повече от левга.

Съзнанието му отново завибрира, тъй като Гирил черпеше още сила от тукашните излъчвания. Крилете й нанасяха немилостиви удари върху соления въздух. Вече двамата се намираха на не повече от десет дължини над морето. Пет, три, две, една. Краката на Гилаелит задраха водната повърхност, сетне започнаха да се отделят от нея.

Но Гирил бе изтощена. Умората се усещаше в движенията й — в забавените удари на крилете, в отпуснатия врат. Единият й крак го изпусна и тетрархът увисна на пътя на вълните, които заплашваха да го залеят.

Едрата женска се опита да се издигне, но не успя. Вълната обля Гилаелит и го дръпна надолу. Гирил нададе вик. Цветовете върху люспите й блеснаха. Тетрархът бе сигурен, че тя ще го изпусне.

Но Гирил не бе станала матриарх случайно. Използвайки последните си сили, тя заби нокти по-дълбоко, издигна го от водата и бавно започна да набира височина.

Останалите лиринкси я заобиколиха в пърхаща, сферична черупка, която я защитаваше от вятъра и й позволи да преодолее последната левга, деляща ги от Мелдорин. Над една платформа от жълтеникава крайбрежна скала Гирил прибра ноктите си и пусна Гилаелит. Той се отпусна тежко, капещ солена вода. Лек дъждец се стичаше по склоновете на тукашните хълмове. Посрещна ги прохладен климат, контрастиращ със задухата на Талтид.

Проблясваща в тъмнокафяво и червено — цветове, които Гилаелит не бе в състояние да разтълкува — Гирил се настани до него. Той очакваше да последва сурово мъмрене, а вместо това водителката сведе глава, променяйки баграта си в прикрити цветове.

— Моля да ми простиш, тетрархо — дрезгаво каза Гирил и наклони глава към него. — Ти ме стресна, но това не ме оправдава. Правилата за пренасяне са свещени и аз не биваше да те изпускам при каквито и да е обстоятелства. Какво искаше да ми кажеш?

Гилаелит лежеше проснат върху влажната скала, прекалено втрещен и замаян, за да се възползва от предимството.

— Става дума за нещо изключително важно. Свързано е с експлозията на снизортската възлова точка.

Гирил наклони глава встрани, изучавайки го с очи, напомнящи течно злато.

— Продължи.

Той притисна пръсти към пулсиращите разкъсвания между ребрата си, молейки се ноктите й да са били чисти.

— Знанията ми на геомант и проучванията, които съм провеждал, ми показват, че един възел не може просто да изчезне след избухването. — Тетрархът разясни как е стигнал до това заключение. — Трябва да се е образувал някакъв остатъчен материал, балансиращ изгубеното. Ако попадне в погрешните ръце, въпросният материал би представлявал огромна заплаха.

— Бъди така добър да се обосновеш, тетрархо.

Още преди приключването си Гилаелит разбра — по погледа й и по цветовете, проблясващи по люспите й — че тя е достигнала същото заключение. Той бе забравил впечатляващия й интелект. Тъй като лиринксите се хранеха с човешко месо и се сражаваха предимно с голи ръце, много лесно беше човек да ги подцени и да започне да ги смята за диваци. Което би представлявало фатална грешка.

— Този остатъчен материал — каза Гирил — би представлявал мощно оръжие в ръцете на някой, който знае как да си послужи с него.

— Така смятам и аз — каза Гилаелит.

— И го искаш за себе си, разбира се.

— Не — излъга той. — Властта над другите никога не ме е привличала. Знанието и желанието да разбирам са най-големите ми страсти. Но не бих отказал възможността да изследвам материала.

— Тогава защо ми каза?

— Като проява на добра воля. За да разчистя част от дълга си.

И отново онзи птицеподобен поглед.

— Надяваш се, че аз ще ти осигуря онова, което не си в състояние да вземеш сам. А когато дългът бъде разчистен изцяло, какво ще искаш от мен, тетрархо?

— Свободата си. И пренасяне до място, където бих могъл да продължа работата си.

— Ще говорим за това след като търсачите ми се върнат.

Тя събра офицерите си и бързо заговори с тих глас. Като никога не използваше цветовото общуване. Останалите демонстрираха единствено слаби оттенъци на жълто или сиво. След няколко минути трима от най-силните се издигнаха от платформата и поеха обратно над морето, към Снизорт.

— Те отиват да установят истинността на това, което ми каза — рече Гирил. — Ние ще починем един час, после ще продължим към Оелил.

— Какво е Оелил? — попита Гилаелит.

— Наш град. Намира се на почти ден полет.

Тетрархът усети познатото стягане в гърдите, породено от паника. Щом тя го отведеше там, надали някога щеше да го освободи. Пленен като животинче в клетка, принуден да изпълнява прищевките на Гирил, в един момент Гилаелит щеше да полудее.

След като летяха през цялата облачна нощ и през по-голямата част от следващия ден, в дъждовната привечер те пристигнаха в Оелил. Гилаелит нямаше представа в коя част на Мелдорин се намират. Лиринксите му завързаха очите и го понесоха из проходите на подземен лабиринт, всечен направо в скалата. Тук беше топло, което се хареса на тетрарха — сковаващият вътрешностите му мраз още не се бе оттекъл.

В първата нощ от престоя си Гилаелит не можа да научи много. Узна единствено, че Оелил бива проветряван с помощта на огромни духала. На няколко пъти по време на пренасянето придружаващите го лиринкси се натъкваха на долитащия въздух, които изблици едва не изтръгнаха тетрарха от ръцете им. Лиринксите го оставиха в една топла стая, върху ниска скална платформа, която служеше за легло. Входът не се затваряше, тетрархът бе прекалено слаб, за да избяга.

Той се отпусна върху платформата, затвори очи и спа в продължение на цяло денонощие. Не се събуди дори когато целителите им се заеха с нараняванията му.

Гилаелит прекара в стаята си още два дни, неспособен да събере достатъчно сили, за да си повдигне главата. Срутването на тунела го бе наранило зле. Черният дроб го болеше, главата му все още пулсираше, бе получил сърцебиене и се чувстваше изключително слаб. В настоящото му състояние за него бе невъзможно да измине стотината крачки до тоалетната. А движението на отломките от пръсналия се жлъчен камък се оказа по-мъчително и от най-песимистичните му очаквания.

Никак не помагаше и фактът, че храната, която му даваха, представляваше мътна помия с цвета на гнили листа. Гилаелит протегна ръка към купата и потопи пръст. Храната се оказа със зеленчуков произход, но доста безвкусна, затова той блъсна купата настрана. Единствените зеленчуци, които обичаше, бяха притежаващите по-остър вкус: лук, всички разновидности на ряпата. През по-голямата част от живота си бе поглъщал деликатеси като охлюви, мариновани вътрешности… Небцето му копнееше за екзотични и натрапчиви вкусове. Но след като нямаше да получи нещо по-различно от тази печална каша…

Той протегна костеливи пръсти, загреба от зелено-кафявата субстанция и преглътна. Потискащата липса на вкус му напомни за противното детство. Заровените спомени избухнаха.

Неговата вярна дойка го бе отнесла от трупа на мъртвата му майка и се бе отправила в дълго пътуване, криейки се през деня. Гилаелит така и не бе научил кой е — и отдавна бе решил, че не иска да знае. Това само би породило още проблеми.

Тетрархът потръпна под разлива на някогашните спомени. Той бе раснал като болнаво дете, впоследствие изпитвало затруднения с ученето. Ако дойката му не се бе оказала изключително търпелива, и до днес той щеше да си е останал неграмотен. Но след като веднъж се бе научил да чете — и особено да смята — светът се бе разгърнал пред него.

Скоро след това бе настъпила най-голямата трагедия в живота му. Дойката му се бе разболяла и беше умряла, а Гилаелит се бе озовал в сиропиталище, където бе получавал обидни дажби безвкусна каша.

Той отново блъсна купата, разливайки част от съдържанието й върху пода. В сиропиталището стомахът отново бе започнал да му създава проблеми. Бе престанал да се бунтува едва когато Гилаелит бе включил в менюто си екзотика от рода на охлюви, личинки и рибешки органи.

Изглеждащ извън хармонията на света, той бе принуден да се сражава упорито за всяка незначителна крачка напредък, макар в замяна да бе получавал единствено жестокост или безразличие. Странните му хранителни навици бяха подчертавали изолираността му от останалите и го бяха превърнали в обект на презрение и подигравки. Пълният самоконтрол бе представлявал единствен начин за понасяне на постоянния тормоз. Принуден да овладее чувствата и емоциите си, с течение на времето Гилаелит бе разпрострял този контрол върху всички около себе си, а впоследствие и върху всичко.

По-късно този непоклатим контрол му бе позволил да натрупа огромно богатство. А огромното богатство от своя страна му бе позволило да се оттегли в място, което Гилаелит бе могъл да контролира изцяло. Бе построил Нириандиол, за да притежава своя собствена сфера на влияние. Но по-късно бе установил, че пълният контрол е невъзможен без пълното разбиране на света. И решеният да преодолява всички препятствия тетрарх бе пристъпил именно към това: да узнае защо светът е такъв, какъвто е. Така в живота му се бе появила цел.

Той бе станал геомант. Едновековно проучване го бе превърнало в най-великия геомант, съществувал някога, но пак не го бе доближило до крайната цел. Гилаелит все още се бе чувствал застрашен — някакво непредсказуемо събитие все още можеше да преобърне внимателно изграденото му съществуване. И действително бе станало така. Тиан се бе появила, а амплиметът й бе отворил редица по-рано немислими възможности.

Самата Тиан също бе разстроила контрола му. В началото: заради привързаността му към нея, която тетрархът бе намерил за вълнуваща. Но скоро подреденият му живот бе рухнал в бързо разрастващ се хаос. Бе изникнал Витис, Кларм също се бе появил. Собствените му слуги бяха започнали да заговорничат зад гърба му. Сетне Гирил го беше отвлякла. След всичко това непоклатимият контрол на Гилаелит бе започнал да се пропуква. Предишното отчайващо безсилие отново заплашваше да се завърне. В Снизорт бе позволил отношенията му с Тиан да рухнат. Той съжаляваше не само заради загубата на приятелството, а и заради загубата на ученичка, достойна за него. Но тогава не бе имал избор.

Гилаелит бе успял да избегне затъването в асфалта, но въпреки това животът му продължаваше да затъва. Здравето му се влошаваше с всеки изминал ден, чувстваше се все по-напрегнат и паникьосан. Това бяха признаци, които той не искаше да признае пред себе си. Никога не бе очаквал, че ще се окаже толкова уязвим. Пореден пристъп на паника започна да го души.

За да се успокои, той започна да си преговаря минералите и техните свойства. Отдавна бе открил, че това начинание действа изключително успокояващо. Тетрархът бе изредил всички свойства на кварца и флуорита и се канеше да премине към калцита, когато умът му се изпразни изцяло и необяснимо.

Калцит, помисли си той. Ромбоидни кристали, понякога призматични или… или…

Нищо! Тетрархът не можеше да си спомни нито една от десетките особености, включително разцветките. Смътно се досети, че калцитът е предимно бял. И толкова.

Той избра друг минерал — барит. Нищо. Доломит. Нищо. Сяра. Нищо. Сетне, с ужас, който не можеше да бъде описан, целият каталог минерали изчезна от ума му. Подобно нещо не се беше случвало нито веднъж през сто и тридесетте години, изминали от научаването му.

Просто си изтощен, каза си той. Напрягаш се прекалено. Дай си възможност да си починеш. Той прогони провала от съзнанието си. Или поне се опита, защото отвратителната мисъл не спираше да изниква отново: Гилаелит изобщо не се бе напрягал — изреждането бе трябвало да го отпусне. Това оставяше едно-единствено обяснение. Изглежда по време на бягството от Снизорт бе увредил част от мозъка си.

Гилаелит не повтори опита, защото се страхуваше. През дългия си живот се бе натъквал на малко проблеми, които да не се поддават на интелекта — било чрез геомантия, било чрез чиста воля. Той дори бе открил решение за смущаващите човешки взаимоотношения: да определя хората, които допуска в живота си. Онези, които не можеха да бъдат контролирани, той просто изтласкваше. Преди появата на Тиан емоциите не бяха оказвали влияние върху живота му. Поне така обичаше да мисли. Тетрархът бе човек, насочван от чистия разум. Ако изгубеше способността да се осланя на интелекта си, какво щеше да му остане?

 

 

След още няколко дни почивка Гилаелит се бе възстановил достатъчно, за да се изправи на крака. Той се отправяше в познатия път към тоалетната (за трети път в последните няколко часа), накуцващ като старец, когато някаква женска се присъедини към него.

— Бихте ли ме последвали? — учтиво каза тя. — Гирил желае да разговаря с вас.

Тонът й не издаваше нищо за евентуалната причина на призива. Апатичен, Гилаелит провлачи крака след нея. Ужасѐн от състоянието си, той не бе способен да се притеснява за друго. Не му даваха мира опасенията, че е възможно никога да не се възстанови.

Гирил стоеше край овална каменна маса, оставена от скалата при оформянето на това помещение. Тя изучаваше някакви документи, но ги остави при влизането му.

— Търсачите се завърнаха от Снизорт — каза матриархът. — Ти се оказа прав. Имало е остатъчен материал, образувал се на мястото на експлозията.

— Успели ли са да се сдобият с него?

— Уви, някой го е открил преди нас.

— Кой? — попита Гилаелит. — Някой от скрутаторите?

— Така изглежда.

Идеята му за остатъците от експлозията го бяха споходили в неочаквано вдъхновение. Сега хипотезата му се бе потвърдила и тетрархът трескаво обмисляше следствията. Дали образуването на остатъчния материал е било свързано с амплимета на Тиан, общуването му с възловата точка и онези нишки, които бе разпръснал из Снизорт? А може би от излъчванията бе изчерпена прекалено много енергия и възловата точка бе рухнала в нищо — нихилий? Много зависеше от отговора.

— Притежаването на това вещество може да придаде допълнителна увереност на човечеството — додаде Гирил. — Но това знание може да е от полза и за нас…

— Как така?

— Макар че в Снизорт почти получиха поражение, човеците преследват земните ни сили към морето. Ще приготвим капан и ще ги унищожим. Какво мислиш за това, тетрархо?

— Не бих искал да видя края на никоя армия — отвърна той, — била тя човешка или лиринкска.

— На мен също не ми е приятно, но ситуацията го налага. Въпреки пропагандата на скрутаторите, не ние започнахме тази война. В началните дни те отхвърлиха всички наши предложения за мирно споразумение. Те ни считат за чудовища, които не притежават правото на съществуване. Сега предимството е на наша страна и скоро може да спечелим войната. Няма да позволя на притесненията за съдбата на войниците им да ми попречат.

Гилаелит все още мислеше за остатъчния материал.

— Значи съм бил прав за възловата точка.

— А аз държа на думата си. Ще те отведа навсякъде, където пожелаеш, стига да е разумно искане. Не мога да те отнеса дълбоко в Лауралин, нито в някое друго място, което би застрашило собствения ми живот. Къде искаш да отидеш?

— Не съм сигурен — отвърна тетрархът. — Заради…

— Заради предателството ти към скрутаторите — помогна тя. — И аахимите.

За момент той изпита известен срам.

— Да. Малко са местата в Лауралин, където бих могъл да живея в безопасност, освен ако не избера отшелническия живот в някоя пещера. А не мога да направя това — работата ми все още е всичко за мен.

Въпреки че онзи случай продължаваше да го притеснява…

Гилаелит осъзна, че Гирил се е втренчила в него.

— Трябва да разполагам с геомантичните си инструменти и да се намирам в близост до възлова точка — продължи той, — за предпочитане силна. Бях си подготвил убежище далеч на юг, само че здравето ми не е достатъчно добро, за да отида там без слуги и верни пазачи. Заради… ситуацията ми намирането на подходящ персонал може да се окаже невъзможно. Но…

— Да? — подкани го Гирил.

— Ако ми предоставиш правото да пътувам необезпокояван, а също и малка група от пленниците си, в Мелдорин има място, което ще ми свърши добра работа. То е изпълнено с древни резонанси и би ми позволило да продължа работата си.

— Искаш да ти предоставя слуги? — възкликна тя. — Това превишава предложената от теб услуга. Ако се съглася, какво би ми предложил в замяна?

— Съдействието ми в разрешаването на всички ваши бъдещи проблеми от геомантично естество — отвърна Гилаелит.

— И какво те кара да мислиш, че ще се натъкнем на такива?

— Вярвам, че с напредъка на войната това е неизбежно. Например очаквам, че бихте искали да усъвършенствате възлопресушителите си.

— Как бих могла да се доверя на човек, който е предал собствения си вид заради чужд? — справедливо изтъкна Гирил.

— Аз произхождам от няколко вида, така че не се считам за предател. А и вие не сте толкова чужди, колкото изглежда на пръв поглед. Освен това кога не съм удържал на думата си?

— Имало е и такива случаи, щом споменаваш това. Но за момента това е достатъчно. Мисля, че няма да създадеш проблеми в Мелдорин. Кое е въпросното място, на което желаеш да отидеш, изпълнено с древни отгласи?

— Някога се е наричало Алцифер.

— Алцифер! — Жълти ивици блеснаха върху хълбоците й. — Това ли е всичко, което ще искаш, или ще има и друго?

Реакцията й го притесни.

— Не може да е на повече от няколко дни полет. Това е прословутият град, построен от харона Рулке…

— Зная всичко за Алцифер. — Гирил започна да се смее. Лиринксите рядко изразяваха веселие, но сега тя компенсираше, защото се тресеше от смях, а стотиците й зъби блестяха. — Алцифер!

— Проблем ли има? — попита тетрархът, неспокоен. — Все пак ти се съгласи…

— Щастлива съм, че мога да ти се отплатя тъй лесно — засмя се тя. — И сам би могъл да стигнеш до желаното място. Оелил е вдълбан в скалите точно под Алцифер.