Йън Ървайн
Скрутатор (16)

Петнадесет

Тиан си припомни нещо, което Витис бе казал малко след пристигането на Сантенар. Триор бе искала амплимета, но предводителят се бе боял от него, заявявайки, че кристалът е покварен и опасен. Дали тя не можеше да се възползва от този му страх?

— Не понасям да оставам разделена от него — промълви тя. — Не съм страдала от абстиненция след отварянето на дверта, но когато кристалът ми е у друг, раздира ме неописуем копнеж по него. — Тиан погледна аахима в очите. — А в същото време той ме ужасява. След Тиртракс започна да ми се струва, че амплиметът иска нещо. Струваше ми се, че кристалът ме използва.

Дошлият преди малко отново бе изникнал на прага и ожесточено ръкомахаше. Витис го отпрати.

— Използва те? Какво искаш да кажеш?

— Чувствах, че той е на милион години — още по-тихо продължи тя. — През цялото това време е лежал под земята, извличайки енергия. Изчаквал е и е изготвял планове за момента, когато ще се озове на свобода.

— И какво иска да направи? — Витис се стараеше да си придаде вид, че я иронизира, но бе започнал неспокойно да щипе брадичката си с два пръста. Може би той притежаваше някакви суеверия.

— Той следва някакъв минерален инстинкт, останал от отдавнашни времена, когато светът е бил различен. Той ме контролираше, но не искаше мен. Аз не бях нищо повече от средство, с което кристалът да достигне до някой могъщ мистик. Някой като теб. — Тя посочи към него.

Предводителят на клан Интис отскочи назад.

— Не ме докосвай! Казва ти да се заемеш с мен, така ли? — Дъхът му свистеше иззад стиснати зъби.

— Как би могъл да ми казва? — отвърна тя с детска невинност. — Не е у мен.

— Изчакай тук.

Нима би могла да стори друго? Тиан отново посегна към него, но Витис се измъкна през платнището.

След известно време той се върна. Придружаваше го аахима, която занаятчията не бе срещала преди. Жената бе изключително възрастна. Бръчките върху тъмната й кожа пораждаха мисълта за дървесна кора. Косата й бе посивяла като стара слама.

— Това дребно същество? — каза старицата, впервайки замъглените си очи в Тиан. Тя се приближи до занаятчията, но не я докосна. Гласът й бе стържещ. — Не ми изглежда възможно.

— Всички я видяхме да лети, Юриен. И знаем, че тя отвори дверта.

Юриен се взираше в очите на Тиан.

— Наистина ли кристалът е разговарял с теб, дете?

Занаятчията потръпна, а аахимата се усмихна. Жълтеникавите зъби висяха в различни посоки, сякаш бутнати в глината на венците от нечия несръчна ръка.

— След като използвах амплимета — рече Тиан, преструвайки се на удивена. — Той нашепва в ума ми. По същия начин, както разговаря с възловата точка.

— Какво?! — извикаха в един глас Витис и старицата.

— Това бе причината Малиен да ме отпрати с таптера…

— Таптер? — навъси се Юриен.

— Летящият конструкт — разясни занаятчията. — Макар да го искаше за себе си, Малиен ме отпрати, защото амплиметът разговаряше с възела. И тогава Кладенецът на ехото, пленен в Тиртракс, започна да се размразява.

Лицето на Витис посивя.

— Да се размразява? — прошепна той, вторачен с нарастващ ужас. Реакцията на Юриен бе по-овладяна, но за момент Тиан зърна уплах в очите й. Какво точно бе представлявал предсмъртният дар на Джоейн?

— Малиен се опасяваше, че Кладенецът ще се освободи — продължи Тиан, — а в присъствието на амплимета тя не можеше да попречи на това. Ако кристалът бе останал там, цялата планина с все намиращия се вътре град щеше да рухне.

Аахимите се отдръпнаха в отсрещния ъгъл на палатката и тихо, но разпалено се заеха да обсъждат нещо. След малко излязоха навън, за да продължат дискусията си. Отсъстваха дълго, а когато накрая се върнаха, Витис изглеждаше отвратително.

— Как по-точно амплиметът разговаряше с възловата точка, дете? — попита Юриен.

— В средата му бързо проблясваше светлина — отвърна Тиан, този път искрено. — Но щом аз или Малиен го извадехме от торбицата му, кристалът преставаше да премигва. Сякаш се опитваше да скрие делото си.

— Какво още можеш да ни кажеш за него?

— След като напуснах Тиртракс, той се опитваше да ми попречи да се отдалеча.

— Но ти си успяла да го сториш — веднага реагира аахимата.

Това беше опасен момент. Те не биваше да се замислят над тайната на полета.

— Извадих амплимета, поставих обикновен хедрон на негово място и се отдалечих извън влиянието на възловата точка.

— Какво друго правеше кристалът? — продължи старицата.

— След като избягах от лагера ви — където вие стреляхте по мен безпричинно! — се опитах да насоча таптера към Лайбинг. В Боргистри.

— Защо? — осведоми се Юриен. Тя не обърна внимание на избухването.

— За да изпълня дълга си и да го дам на скрутаторите, но амплиметът не ми позволи. Той насочи таптера към друга мощна възлова точка, Бореа Нгурле, но когато достигнахме планината и завих към Нириандиол, кристалът не ми позволяваше да продължа и натам. Толкова се ядосах, че реших да строша амплимета…

— И какво стана после? — напрегнато каза Витис. Тиан бе сигурна, че той е повярвал.

— Бипирамидата прекъсна притока на енергия и таптерът се разби сред дърветата. Така осакатях. — Съгласно замисъла, тя не спомена за лиринкското целение.

— Ще признаеш ли и друго? — каза Юриен.

Занаятчията не хареса думата, която аахимата бе употребила, но разказа за престоя си в Нириандиол и Снизорт, където амплиметът също общувал с възловите точки.

— Древните текстове споменават подобно нещо — тихо се обърна Юриен към Витис. — Това може да обяснява мистерията на последния амплимет, който използвахме — и катастрофата, която причини.

— След смъртта на цял клан, последвана от цяла вечност неяснота, кой би могъл да каже? — рече Витис.

— Ти каза, че амплиметът разговарял с теб — неочаквано каза Юриен. — Как звучи гласът му?

— Моля? — каза Тиан, която не бе обмисляла това.

— Ти каза, че той ти нашепвал! — тросна се възрастната жена.

— Звучи… малко като теб, но с много по-възрастен глас. Скърцащо шумолене. — Тиан се постара да го пресъздаде. — В общи линии така звучи. Не мога да го повторя.

— И какво ти казва?

За този въпрос Тиан бе готова — бе прекарала последните два часа в търсене на отговор.

— Възлерегулаторът пристига. Трябва да защитя амплимета за него.

— Какъв е този Възлерегулатор? — каза Витис с известно нетърпение в гласа.

— Не каза. Но…

— Какво? — подканиха я в един глас аахимите.

— Не мисля че той — или то — е част от този свят.

Витис се напрегна, сетне извади обвития в платина амплимет от един метален сандък и го разгърна.

— Да видим дали ще иска да разговаря отново с теб, Тиан.

— Махни го! — извика Юриен, потръпвайки. — Как смееш да го носиш тук след това, което той стори току-що?

— Да не мислиш, че искам? — изфуча предводителят. — Винаги съм бил против. Но запасите ни са почти изчерпани, а без конструкти сме безпомощни. Ако враговете се завърнат, ще ни унищожат за по-малко от ден. Амплиметът ме ужасява, но това е единственият начин. Вземи го, Тиан.

Занаятчията усещаше смъртта на Генис в кристала.

— Страх ме е. — Тя посегна към амплимета, но спря. — Когато той говори с мен, всичко е толкова ясно и съвършено, но после става неясно като сън. — Потръпвайки като от желание, Тиан събуди спомените си от абстиненциите, за да придаде правдоподобност. — Искам само да се вслушам отново.

С разсеян поглед тя се втренчи в платнището на шатрата.

Триор рязко нахлу вътре, разклащайки цялата палатка. Смъртта на Генис бе заличила хладната й красота, оставяйки аахимата подпухнала, зачервена и състарена с поне две десетилетия. Виждайки амплимета върху протегнатата длан на Витис, жената затрепери от гняв.

— Никаква поука ли не извлече от смъртта на сина ми? — яростно каза тя.

— Можеш ли да намериш начин да се измъкнем? — каза Витис и отстъпи една крачка от яростта й. Той загърна бипирамидата, но не я прибра.

Погледът на Триор следеше движенията му.

— Генис никога няма да напусне това място.

Предводителят отказваше да я поглежда в очите.

— Съжалявам. Той ме умоляваше, Триор. Предупредих го — знаеш мнението ми по този въпрос — но той беше неумолим. Каза, че ти си го научила да се справя с амплимета. — Погледът му пламтеше.

— Как бих могла? — каза Триор, но този път тя отказваше да го погледне.

— Не зная. Или той ме е излъгал тогава, или ти ме лъжеш сега.

— Неизменно се връщаш към старата песен, Витис.

— А клан Натаз не спира да се връща към онова вманиачаване, докарвало ни само гибел.

Гибел? Каква ли история имаше този кристал — или някой негов родственик — за която Тиан нямаше и понятие?

— Поне моят син се показа достатъчно смел! — просъска Триор. — Щом си се страхувал сам да поемеш риска, защо не връчи амплимета на приемния си син?

— Той е всичко, което е останало от клан Интис — рече другият, сякаш това обясняваше всичко.

— От клан Интис са останали единствено един влюбен мухльо и един грохнал мъж, който дори не е мъж.

— Как смееш! — кресна Витис.

Тя говореше спокойно, внимателно, студено.

— Ти не си стерилен, Витис, както твърдиш — ти си импотентен! Липсата на мъжественост обяснява страхливостта ти.

— Ако не знаех, че мъката е помрачила разсъдъка ти, щях да те държа отговорна за тези думи — отвърна той. — Клан Натаз винаги е точил лиги по тези смъртоносни кристали. А клан Интис винаги е представлявал гласът на разума.

— Достатъчно — каза Юриен. Тя не повиши глас, но описа сложен жест във въздуха, премествайки ръка от Витис към Триор.

С огромно усилие на волята Витис се овладя и сведе глава към скърбящата майка.

— Моите съболезнования, Триор. Генис беше прекрасен младеж. Той ме убеди, че е достатъчно силен, и аз неохотно му позволих. Кажи ми, Триор, за себе си ли искаше кристала, или за сина си?

— Никога не бих рискувала сина си.

Погледът на чернокосата аахима пробяга към амплимета. Дори и след смъртта на Генис Триор все още копнееше за кристала.

— Да продължим — каза Юриен.

Със свободната си ръка Витис посегна към Тиан, но старицата го спря.

— По-добре не я докосвай, докато тя е под влиянието на кристала. Тиан, разкажи ни за Възлерегулатора.

— За какво става въпрос? — попита Триор.

Юриен обясни.

Тиан се опита да си припомни онези образи от Аахан, които бе видяла в първите си кристални сънища с Минис.

— Носени сред огън — поде тя със заваления глас на сънуваща. — Черни звездни цветя… червена скала пълзи и лази. Сянка в роба се очертава сред пламъците. Дълга коса, дълги пръсти.

Витис и Триор се втренчиха един в друг.

— Първи клан! — просъска Витис. — Роден съм край самите пламенливи пукнатини на планината Сат!

— Огънят заля цял Аахан. Това може да се отнася за всички ни — каза Триор. — Но черната унища е цветето, което символизира клана ни.

— Клан Натаз стои в основата на всички беди, стоварили се върху дедите ни — рече предводителят.

— Клан Шазмаор е отговорен за онези беди! — студено възрази Триор. — Натаз спаси Аахан, плащайки жестока цена.

— Така твърдят вашите хроники — изсумтя Витис. — Нашите Истории винаги са оспорвали това.

Тя не обърна внимание.

— А и ако ти беше този Възлерегулатор, за когото тя говори, защо Минис не го е предрекъл?

— Кой би могъл да рече какво означават предсказанията му?

— Изискваш прекалено много от момчето — каза Юриен. — Ако не беше то, сега нямаше да сме тук.

— Аз не бих приписал това като негова заслуга — остро каза Витис.

— Но аз го приписвам. А що се отнася до мистериозния Възлерегулатор, възможно е дребната негодница да си измисля.

Изглежда Юриен таеше огромно презрение към Тиан, за да се изказва по такъв непочтителен начин пред нея на собствения й език. Освен ако аахимите умишлено не искаха да й покажат какво смятат за нея.

— На мен ми се струва, че всичко съвпада — рече Витис. — Възможно ли е тя действително да лъже, Юриен?

— Не усещам неистина — отвърна старицата. — Елате. — Тя придърпа останалите двама към далечната стена на шатрата.

Тиан, все още загледана в празнотата, напрегна слух, за да ги чуе.

— Този амплимет е дори по-опасен, отколкото се страхувахме, Витис — тихо рече Юриен.

— Помня, че аз бях този, който предупреди Триор при пристигането ни в Тиртракс.

— Ако го бях взела тогава — ожесточено каза тъмнокосата аахима, — сега нямаше да се намираме в тази ситуация. Никога не бих допуснала кристалът да достигне първата фаза на разбуждане.

— По онова време той вече се е намирал в нея — каза Юриен. — Ако го беше взела, целият ти клан щеше да е погинал. Унищожи амплимета, Витис.

— Мога да го контролирам — възрази Триор. — Ако го бях взела, Генис щеше да е още жив.

— Престани да хвърляш мъртвеца си в лицето ми — аз изгубих целия си клан! — За момент Витис стрелна с изпепеляващ поглед Тиан. — И ще сторя нужното, за да го възстановя.

— С Първия клан е свършено, Витис — рече Триор. — Не можеш да възродиш клан с двама аахими. Двама мъже!

— Няколко жени от Първия клан са сключили брачен съюз в другите кланове. Те ще се приберат. Дългът към клана надвишава всички останали отговорности.

— Готов си да разбиваш семейства и разделяш любими, за да отложиш неизбежното? — Триор заскърца със зъби от гняв. — С това ще постигнеш единствено междуособица. Повярвай ми, клан Натаз е готов…

— Дори и това няма да ме спре…

— Достатъчно! — просъска Юриен. Останалите двама утихнаха. — Съществува дълг, който се простира дори над клановете. Това е дългът към нашия вид. Ние сме последните аахими. Не броя онези мелези, живели на Сантенар, които нямат представа какво е да си аахим. С всеки ден от тази война бройката ни намалява. Ако искаме да оцелеем, трябва най-напред да мислим за вида си. Това ясно ли е?

Старицата се втренчи с поглед, който не допускаше оспорване.

Триор сведе тъмните си къдрици. Витис кимна рязко.

— Амплиметът е изключително могъщ — продължи Юриен, — но не мога да одобря употребата му. Помните ли съдбата на клетия Лутис?

— Тази горчива орис е останала вдълбана в сърцето ми — отвърна Триор, — макар събитието да се е случило преди цяла вечност.

— Ще трябва да изоставим конструктите си — изрече старицата. — Прекалено голям е рискът да останем тук, беззащитни. Утре ще се отправим на юг, за да се срещнем с другарите си в лагера край Госпет.

— Без конструктите ще умрем от глад — обяви Витис след известна пауза. — Тази земя е толкова оглозгана, че и скакалците биха погинали.

— Не можем да сторим нищо за тукашните машини — каза Юриен. — В Госпет имаме още пет хиляди, още известна бройка са разпръснати.

— Мога да ги спася с помощта на амплимета — настоя Витис.

— Не! В миналото множество аахими са измирали, покварени до същината си от тези кристали. Мнозина други са копнеели за бърза смърт. Лутис, ако си спомням добре, е останал да живее осемдесет години след… инцидента. И всяка минута от тези осемдесет години е била изпълнена с неописуеми страдания.

— Изслушай ме, Юриен. Ще трябва да поемем риска. Но не е нужно да рискуваме себе си — продължи той още по-тихо, почти недоловимо за слуха на Тиан. — Защо да не използваме нея? — Предводителят леко кимна към занаятчията. — Тя го е използвала в продължение на месеци. И, ако я наблюдаваме внимателно, може да узнаем повече за онзи Възлерегулатор, ако въобще има такъв.

— Мислиш, че тя лъже?

— Мисля, че е луда. Тя чува гласове, Юриен.

— Започнала е да ги чува след допира си до кристала.

— И така да е. Какво мислиш за предложението ми?

— Ще ти дам отговора си на сутринта, Витис, но те предупреждавам още сега: аз съм против използването на амплимета. Много добре знаеш защо.

— Да. Тогава ще се видим сутринта. — Той се приближи до Тиан. — Утре може и да ти намеря приложение. За тази вечер си свободна да се завърнеш при пазещите те кучета. Изчакай тук.

Той излезе, викайки някакъв слуга.