Йън Ървайн
Скрутатор (12)

Единадесет

Гилаелит потъваше все по-дълбоко в бездънния асфалт, а не можеше да стори нищо. Геомантията му бе безполезна без някакъв кристал, който да фокусира енергията. Той дори се бе опитал да използва един от тормозещите го камъни в жлъчката, само че камъкът се бе пръснал под напрежението. Агонията все още го измъчваше и щеше да продължи да се задълбочава. Много скоро щеше да му се прииска да умре — ако задушаването не удовлетвореше предварително това му желание.

Единственият оставащ вариант бе представлявала матемантията — странният дял от Тайното изкуство, който Гилаелит бе разработил сам. Но този опит също се оказа безполезен. Матемантията бе философско Изкуство, неприложимо за директни действия, още по-малко в подобна припряна обстановка.

Гилаелит бе отвлечен от снизортския матриарх Гирил, за да помогне на лиринксите в намирането на отдавна потънало селище. Тетрархът го бе открил, но не бе смогнал да се погрижи за бягството си, защото лиринксите не го оставяха без надзор и не му позволяваха да използва геомантичните си инструменти. Впоследствие тунелът, простиращ се сред Голямата сълзевина, се бе пропукал, пропускайки горещ асфалт. Лиринксите бяха успели да избягат с реликвите си, Гилаелит също се бе опитал да ги последва, но не бе разполагал с тяхната бързина.

Той отново се обърна към числата, повдигайки произволна поредица на четвърта степен, за да разчете показаната от тях последователност. Резултатът бе изключително неблагоприятен. Тетрархът опита отново — с още по-лош резултат.

Асфалтът вече достигаше до бедрата му, прекалено гъст, за да позволи бягство. От разкъсания таван започваха да се стичат лепкави късове, капещи върху главата и раменете на Гилаелит. Вонята на битум сграбчваше носа, гърлото и дробовете му.

Освен това субстанцията бе гореща. Не достатъчно гореща, за да опари до мехури, но достатъчно, за да предизвика отвратително усещане. И непрекъснато се влошаваше. Ако останеше жив достатъчно дълго, в един момент Гилаелит щеше да се свари като рак. За щастие, той щеше да умре много преди това. След няколко минути, когато асфалтът го обгърнеше изцяло, тетрархът щеше да се задуши.

Тогава умът на Гилаелит бе споходен от вероятност, сякаш прошепната в ухото му: да съчетае двете си Изкуства. Геомантията не можеше да му помогне с нищо, защото той не разполагаше с кристал, с който да извлича енергия и да я фокусира. Матемантията изобщо не беше средство за насочване на сила. Но ако…

Но ако създадеше фантомен матемантически кристал и използваше него за насочването на енергия? Това беше отчаян и опасен ход, защото подобен кристал щеше да извлича и съхранява сила директно в главата му. Съвсем леко претоварване щеше да изпържи вътрешностите на тялото му — отвратителна и бавна смърт. Силно претоварване щеше да му докара агонията на страховития антрацизъм, която поне щеше да трае кратко.

Самата идея за подобен кристал му се струваше чужда. Той си спомни за връзките, в които амплиметът бе оплел Снизорт. Една от тях се бе простирала и към самия Гилаелит. Дали бипирамидата не го насочваше към някакъв собствен план?

Но без кристал той щеше да умре.

Тетрархът потъна още по-дълбоко в асфалта, който напредваше към пояса му. И освен това бе станало по-горещо. За щастие той отдавна бе разработил кристалната матемантия. До този момент не бе опитвал да създаде фантомен кристал единствено с помощта на ума си. Но Гилаелит винаги бе обожавал предизвикателствата.

Той започна да изгражда кристала на слоеве, започвайки от основата. Процесът бе болезнено бавен — буквално болезнен, кисело си помисли той. По времето, когато асфалтът стигаше до кръста му, кристалът бе готов едва наполовина. Раменете на тетрарха бяха покрити от лепкави черни еполети, по челото му също се стичаше гъстота, отправяща се към очите. Опитите за почистване само я размазваха.

Едновременно с построяването на поредния слой асфалтът под краката на Гилаелит рязко се размекна. Тетрархът потъна до гърдите. Голяма бучка се стовари върху главата му и заля лицето. Лепкавата течност задръсти ноздрите. Тетрархът успя да поизчисти лик, но не и да освободи носа си.

Той извърна глава встрани и успя да поеме дъх през устата. По-бързо! С приближаването към върха на кристала слоевете биваха изграждани с по-голяма лекота. Вече оставаше само един слой.

Докато Гилаелит си поемаше нов дъх, надвисналият над главата му асфалт бавно полетя надолу и го покри изцяло. И беше толкова горещо. Краката му щяха да се сварят.

Но кристалът беше готов. Гилаелит потърси източник на енергия, ала не откри — полето, изменяло се с дни, умираше. Тунелът се бе пропукал, защото финадрите не бяха смогнали да поддържат замразяването му.

Само че за замисъла му бе необходимо малко количество енергия. Тетрархът насочи диренето си в друга посока и откри носеща се нишка от полето, отделена от останалите. Той вложи тази сила във фантомния кристал, ала тя не се оказа достатъчна.

Почти не му оставаше дъх. Гилаелит откри друга нишка, по-силна. Претоварено, полето бе придобило опасна нестабилност. Но ако забавеше неминуемата си експлозия съвсем още малко…

Дробовете му трепереха за въздух. Огън припламна зад челото му. С геомантично заклинание тетрархът насочи обгръщащата го топлина обратно в сълзевината.

Той поддържа магията, докато от черепа към стомаха му не плъзна топлина — първото предупреждение за наближаващ антрацизъм. Бе принуден да преустанови заклинанието. Дали това щеше да се окаже достатъчно? Започна да го обгръща режещ студ. Струваше му се, че някой го е потопил в леден къс. Околната горещина нападна черупката заледен асфалт и я пръсна на късчета.

Парчетата се отрониха от тялото му и Гилаелит се озова в пещера с напукани стени. Краката му бяха стъпили върху стабилна твърд, засмукването бе изчезнало. Асфалтът се отрони на люспи и от очите му, възвръщайки зрението. Тетрархът опря ръце на пода пред себе си и се оттласна.

Цялото тяло го болеше, а зад очите му танцуваха иглички. Изглежда бе увредил нещо в напрежението си.

Той започна да пълзи по тунела. Именно там дотичалата за него Гирил го откри. Тя го метна на рамото си, очисти последните вкоравени остатъци от асфалт върху ноздрите му и се затича обратно.

Следващите няколко часа представляваха неясна смесица от задушлив дим, тропащи крака и паникьосани лиринкси. Гилаелит не виждаше нищо, защото болката бе прекалено силна, за да позволи отваряне на очите. И освен това му беше много студено — тетрархът можеше да опише формата на замръзналите си вътрешности.

Гирил го пренасяше през множество тунели, ругаейки и сумтейки. Следваха я все повече лиринкси, които се затрудняваха да потискат ужаса си. В проходите бе избухнал пожар и те не можеха да открият изход. Но не това бе източникът на най-големия им страх. Гилаелит бе научил достатъчно от езика им, за да разбере, че те очакват нестабилната възлова точка да избухне всеки момент.

Достигнаха дъното на яма със стръмни стени. Там лиринксите изградиха жива кула, по която Гирил се покатери, понесла сандък с реликви, привързан на гърдите й, и със самия Гилаелит под мишница, свит като пародия на зародиш. Миризмата на потта й бе особено силна.

По време на изкачването фантомният кристал долови яростни изменения в полето, които се врязаха в предния мозък на тетрарха. Гирил промърмори нещо.

— Какво? — дрезгаво попита той, но тя не отговори. През открехнатия си клепач Гилаелит можеше да види, че наоколо е мрачно. Студът все още го измъчваше. Отвъд стените битката все още беснееше — доказателство за това бяха стенанията на ранените, ударите на оръжия в люспи, тътенът на катапултни снаряди, врязващи се в стената и земята. На много места проблясваха огньове.

Тя се изкатери от ямата и пое, без да поглежда, за да види дали останалите я следват. Гилаелит предположи, че те са се пожертвали, за да спасят матриарха си. Или съкровището.

— Торгнадрът ще се самоунищожи — каза тя, най-сетне отговаряйки на въпроса му. — Как ли човеците са успели да се промъкнат до него? Изглежда съм подценила коварството им.

В далечината повърхността на земята се изви в купол, от който избликна огнен фонтан. Гилаелит не бе в състояние да се чувства застрашен. Можеше единствено да забележи красотата на явлението.

Матриархът тичаше с все сили — значително по-бързо от достижимия за човек бяг. На няколко пъти Гирил размахваше криле и подскачаше във въздуха, но винаги се приземяваше тежко и продължаваше да тича. Полето бе прекалено слабо, за да може тя да се издигне с такава тежест, а Гилаелит бе едър.

Той се чувстваше все по-зле. Или вътрешностите му бяха пострадали сериозно, или изпаренията го бяха отровили. Във всеки случай тетрархът бе сигурен, че му предстои да умре. Никога нямаше да разгадае огромния пъзел и да постигне истинско разбиране за земята. Животът му бе похабен. С изненада Гилаелит установи, че изпитва нарастващо разкаяние за всичко, което бе сторил и което бе пропуснал в сляпото преследване на целта си. Особено съжаляваше за Тиан.

Стомахът му се сгърчи и тетрархът повърна върху бедрото на Гирил. Тя се обърса в движение. Скоро след това, докато женската изкатерваше южната стена, небето избухна в огнена колона, която Гилаелит можеше да види и със затворени очи. Нова болка плъзна по фибрите на тялото му. С угасването си пламъкът отнесе последните излъчвания на полето. Тетрархът усети скъсването на етерната нишка, която амплиметът на Тиан бе прокарал към него. Фантомният кристал се пръсна на късчета, чиито искрици породиха истинска болка. Сега Гилаелит бе наистина безпомощен. Но това нямаше значение. Нищо нямаше значение — това бе краят.

Зората на новия ден настъпи, но не прогони студа, впил се в Гилаелит от момента на онова заклинание — мразът ставаше дори по-настойчив. Сетивата му усещаха единствено полюляването на движението. С течение на времето и този усет също се изгуби, за да остави пълна празнота.

На два пъти Гилаелит дойде на себе си в достатъчна степен, за да установи, че Гирил все още тича (в първия път) и че тя тихо разговаря с неколцина други лиринкси (във втория). Тетрархът все още се чувстваше прекалено слаб, за да отвори очи. Изглежда лиринксите обсъждаха разрушаването на възловата точка. Как би изглеждало подобно явление? Какво би могло да го предизвика? И какво би станало със съдържащите се в него енергии? Надали биха изчезнали безследно.

Той чувстваше, че тук трябва да бъде извлечено заключение, само че бе прекалено замаян, за да мисли.

Дните и нощите минаваха, изпълнени с бяг, бързи срещи в сенчести пещери или мрачни гори, подтиквания към бързане. Имаше и други дела, обсъждани по-далеч от Гилаелит, но със същата настойчивост. Тетрархът бе целен с отвари и хранен от някакъв лиринкс, който изстискваше мазна каша в устата му. Сетивата на Гилаелит бяха прекалено безчувствени, за да позволят долавяне на вкуса, но впоследствие той винаги се чувстваше по-добре.

На петия ден след бягството — а може би шести — Гилаелит се почувства достатъчно добре, за да приседне. Неотдавна се бе разсъмнало. Лиринксите се бяха настанили в една гориста долина, през която се виеше река. Те бяха стотици. Непрекъснато пристигаха нови. Изглежда не се чувстваха застрашени, защото се бяха разположили спокойно, разговаряйки с глас и с цвят. Бяха струпали торбите и сандъци с реликви в средата на долината. Тетрархът се изненада, че посрещат загубата на Снизорт толкова небрежно.

Подземните галерии щяха да горят в продължение на десетки години — в чиято и полза да бе приключила битката, лиринксите нямаше да могат да се върнат там. Това трябваше да представлява удар за тях, защото Снизорт беше удобно предмостие, от което лиринксите да разгърнат настъплението си в Лауралин. Но пък избухването на възловата точка бе обездвижило и конструктите, и кланкерите, така че заплахата от преследване отпадаше. Ако се върнеха обратно и нападнеха под прикритието на нощта, лиринксите биха нанесли съкрушителен удар на враговете си. Само че не изглеждаше, че те планират това. Гилаелит бе останал с впечатлението, че летците им възнамеряват да се завърнат в Мелдорин.

Тогава защо Гирил го беше спасила? Тя се бе настанила под едно дърво недалеч от него и тихо разговаряше с други двама възрастни лиринкси. Цветовата им реч огряваше сенките в червено и жълто — това означаваше важен разговор.

Гилаелит прекара утрото в дрямка, а след събуждането си видя Гирил да дава нареждания на друга малка група лиринкси, а впоследствие и на трета. Тетрархът така и не долови думите й. Главата го заболяваше при най-малкия опит за съсредоточаване. Тук имаше силно поле, но той бе прекалено слаб, за да го използва.

Нечий вик разкъса хаотичните му мисли. Някакъв лиринкс, един от наскоро пристигналите, търчеше из поляната в кръг, блъскаше се в другите лиринкси и дърветата и надаваше пронизителни викове.

Матриархът скочи. Неколцина лиринкси се опитаха да уловят подивялото създание, но то ги изблъска встрани. Сетне започна да впива нокти в себе си, спъна се и рухна на няколко крачки от Гилаелит. Той го разпозна — това бе един от работниците, разкопали селото в Голямата сълзевина.

Лиринксът бе покрит с червени, възпалени петна. Той продължи да се дере яростно, откъсвайки бронираните си плочки с все долната кожа. Оцелелите късове от нея бяха не с обичайния розов цвят, а зачервени и сълзящи гной.

За удивително кратко време създанието бе снело люспите си, но това не му донесе удовлетворение. То продължи да сече с нокти, сега самата си плът, все така крещейки в агония. Накрая Гирил размаха ръка.

Друг лиринкс се приближи към подивелия и стовари ръка върху незащитения му тил, строшавайки гръбнака. Страдащото създание рухна мъртво. Лиринксите изкопаха дълбока яма, заровиха го вътре и напуснаха долината. Тя се бе превърнала в място на зла поличба.

— Какво възнамерявате да правите с мен? — обърна се Гилаелит към Гирил два дни по-късно. Тя все още го носеше, изкачвайки се по стръмен хълм близо до крайбрежието. Ароматът на морето се усещаше.

Тя размести рамене с движение, което би използвал и пленен в неудобна броня боец. Лиринксите често създаваха подобно впечатление, наместващи бронираните си люспи.

— Ти не беше искрен с мен, тетрархо.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти прекара повече време в изучаване на възловата точка, отколкото в търсенето на изгубеното село. Трябваше да си го открил седмица по-рано. Щяхме да сме изнесли всичко. Ти си виновен за тази ситуация.

Гилаелит нямаше намерение да отрича.

— А ти какво очакваше? Вие ме отвлякохте.

— Напротив, спасихме живота ти. Само дни по-късно Витис пристигна в Нириандиол начело на огромно воинство. Научил за измяната ти, той би те убил лично, ако те беше намерил там. Освен това ти се съгласи да съдействаш…

— Но в тогавашната суматоха възнаграждението не бе определено, така че договорът е невалиден.

— Не е така, тетрархо. Можех да видя как разсъждаваш. Преследван и от аахими, и от скрутаторите, ти нямаше къде да идеш. Устройваше те да бъдеш отведен в Снизорт, където щеше да се намираш под наша защита, да получиш възможност да шпионираш работата ни и да събереш повече сведения за собствените си проучвания. Макар да не бе споменато изрично, това възнаграждение те устройваше. Споразумението остава. Със своите отлагания и заблуди ти прояви безчестие. Все още не съм получила исканото от теб, тетрархо, но и това ще стане.

Той сведе глава.

— Безсилен съм да те спра. Какво ще искаш от мен?

— Ще те отведа в Мелдорин, където ще те държа, докато не изникне ситуация, в която уменията ти биха могли да ми бъдат от полза. След като я изпълниш, може и да те освободя.

Това също устройваше Гилаелит. Той не можеше да се спаси сам — нека лиринксите стореха това вместо него. След като го отведяха далеч от враговете му, тетрархът щеше да открие начин да избяга. Трябваше да открие, в името на собствения си разсъдък. След първото отвличане той бе изгубил контрол над живота си. За Гилаелит това бе немислимо.

От върха на хълма Гирил се издигна от въздуха, последвана от придружаващите я лиринкси. Отдалеч те приличаха на рояк молци. А Гилаелит вече обмисляше начини да си върне свободата. Веднъж озовеше ли се на остров Мелдорин, който бе окупиран от лиринксите, тетрархът щеше да се окаже в капан. Дори и да успееше да се измъкне от похитителите си, той не разполагаше с уменията, за да си построи лодка. На практика той щеше да бъде роб на Гирил.

Лиринксите прекосяваха морето от полуостров Талтид, където просеката между отделните суши бе не повече от три-четири левги. Полетът щеше да продължи около час, тъй като насреща им духаше западен вятър. Гирил летеше начело на делтовидния фронт лиринкси. Множеството зад нея се простираше почти на левга назад. Матриархът летеше без усилие, без да се затруднява от тежестта на Гилаелит. Само на моменти крилете на предводителката изпращяваха, блъснати от особено силен повей.

Пред тях Мелдорин вече се виждаше: гориста земя, обвила планини, чиито подножия се сливаха с крайбрежието. Почти не личаха белези от някогашните му обитатели — те се изчерпваха с белега на планински път и руините на пристанище.

Мислите на Гилаелит отново се насочиха към предишния проблем: случилото се с възловата точка. Доколкото знаеше, подобни експлозии не бяха записвани преди, така че той трябваше да разчита на знанията си на геомант и на интуицията си. И двете му казваха, че нещо не може да се превърне в нищо. Трябваше да са останали някакви остатъчни прояви, различни от суровата енергия на самия взрив. Но какви?

Мъчителното бягство бе оставило мислите му разкъсани. В паметта и в способността му да разсъждава логично също бяха изникнали процепи. Дори и по средата на полета Гилаелит не бе отбелязал напредък в откриването на отговора.

Отговорът все пак го споходи — по време на прелитането край облачен масив. Отговорът, който можеше да му донесе свободата.

— Гирил — извика той, извивайки се в ноктите й, за да може да погледне към лицето й. — Зная какво се е случило с възловата точка.

Изненадата й съвпадна с момента, в който неочаквано въздушно течение я блъсна нагоре. Изпуснат, Гилаелит полетя към тъмните води.