Йън Ървайн
Скрутатор (11)

Десет

— Престани! — смъмри се сама Иризис. — Не влошавай нещата излишно. Това е само лиринксът.

Само лиринксът! Дори и ранено и неспособно да използва Тайното изкуство, създанието представляваше повече от достатъчна заплаха. Тя отново плъзна поглед по неравната скала, само че бе невъзможно да открие тъмнокожо същество в мрака. Лампата й започна да потрепва, разхвърляйки заплашителни сенки. Иризис я разклати леко и по звука прецени, че маслото е на привършване.

Ново простъргване, много по-отчетливо, последвано от гърлено ръмжене. Посоката бе трудна за определяне, но несъмнено източникът не се намираше далече.

— Къде си? — изпищя тя. — Покажи се!

Ехото имаше остър тон, който я ужаси. Тя започваше да губи самообладание. Успокой се. И друг път си изпадала в опасни ситуации, но си се измъквала от тях. И сега ще успееш.

Това не помогна. Иризис получаваше възможност да се прояви, когато трябваше да реагира моментално, без да мисли. Чакането не бе най-силната й страна, защото й оставяше време да размишлява над слабостите си.

Тогава направи нещо. Поеми инициативата. Недей да стоиш и да хленчиш.

Тя изтегли оръжието си и го размаха. Разсичащото въздуха свистене я поуспокои. Жалко само, че бе тренирала толкова малко с меч. Бе посветила по-голямата част от тренировките във фабриката на стрелба с арбалет. Но в настоящата ситуация подобно оръжие би се оказало безполезно, защото Иризис не можеше да види целта си. А лиринксът не бе възпрепятстван по подобен начин. Дори и сред пълен мрак обонянието му щеше да му позволи да нанесе точен удар.

— Как върви, Мирум?

— Почти съм готов. Казах ти, че е тежичък.

Тя понечи да го подкани да побърза, но прехапа език. Мирум правеше всичко по силите си, освен това беше и ранен. Иризис започна да се разхожда върху платформата. Последната имаше приблизителната форма на мозък, от който стърчаха шипове. Тези особености значително затрудняваха маневреността. Жената понечи да разсече отломките с меча си, но осъзна, че те биха пречили и на лиринкса. А може би бронята му щеше да го защити от тях?

От известно време припърхването не се бе разнасяло, което бе още по-притеснително. Защо се бавеше създанието?

Без Изкуството лиринксът сигурно бе паднал отдавна. Може би тя бе чула предсмъртния му полет. Иризис повдигна фенера, за да погледне надолу, ала в този момент той угасна. Повторното запалване се оказа неуспешно. Маслото беше свършило.

Тя мрачно хвърли фенера надолу. Полетът му продължи няколко мига, след което се разнесе острият звън на строшено стъкло — сблъсък в стената или някакъв стърчащ ръб. След още няколко мига парчетата достигнаха и дъното.

— Добре ли си, Иризис? — отекна гласът на Мирум.

— Изхвърлих фенера. Къде е въжето?

— Спускам го.

Мракът не бе непрогледен. Ако погледнеше право нагоре, Иризис можеше да различи слабо сияние. Изглежда Мирум бе запалил нов фенер.

Тя опипом се приближи до самия ръб и надникна. Под нея изникна бледа светлина, а после изчезна. Приличаше на отражението на взряло се око.

Иризис отмести поглед за момент, отново погледна. Мътният блясък изникна пак. Жената протегна ръце, дирейки въжето. Чуваше как то се плъзга по скалата.

Разнесе се пукот на втвърден асфалт. Иризис би разпознала този звук навсякъде. Ново пропукване. Лиринксът не беше мъртъв и се отправяше към нея.

Тя отново потърси въжето, но не намери нищо. Русата жена се издигна на пръсти и размаха въоръжената си ръка. Върхът на меча й докосна нещо. С другата ръка тя хвана края на въжето и го дръпна към себе си.

Под нея се надигна огромна сянка, разперила едното си крило. Пропукаха още шипове. Иризис се извъртя. Под тежките стъпки на създанието скалната площадка трепереше. Лиринксът не бързаше, защото можеше да я вижда ясно.

Жената усети раздвижването на въздуха, можеше и да надуши горещия дъх на съществото. Нямаше време да се привързва. Тя пусна въжето и описа полукръг с меча си. Сянката, несъмнено лиринкс, продължи напредването си. Мечът й се вряза в бронираното му бедро и се заклещи там.

— Иризис! — извика Мирум.

Тя нямаше време да отговаря. Рязко освобождавайки меча си, Иризис направи крачка назад и застина. Бе застанала на ръба. Дали нямаше да успее да го примами? Малко вероятно. В тъмното лиринксите виждаха по-добре от хората. Тя закрачи встрани, запомняйки мястото на въжето. Щеше да й е трудно да го намери повторно, ако го изгубеше.

Иризис едва не се препъна в малка издутина, чиято чернота я бе направила невидима в мрака. Тя замахна към вражеските очертания и отново засегна бедрото. Лиринксът замахна в отговор, макар и слабо. Изглежда бе ранен зле. Жената опита по-висок замах и този път върхът на меча й потъна в нещо меко. Този път мечът бе потънал между стомашните люспи. Разнесе се гълголене. Иризис се надяваше, че звукът е бил породен от вътрешностите на съществото.

Сянката се приведе със стон. Младата жена веднага прибра меча си и заднишком отстъпи до въжето. По някакво чудо успя и да го намери. Тя започна да се издърпва нагоре, колкото се може по-нагоре. Но това не бе достатъчно. Ръцете й не разполагаха с нужната сила, а люлеещата се торба пречеше допълнително. Оставаше й единствено да се придържа.

Лиринксът скочи към нея и пропусна. Пръстите му бегло докоснаха въжето. Едно дръпване щеше да повали и нея, и Мирум в пропастта. Иризис омота въжето около лявата си китка, вкопчи се с колене и замахна надолу.

Нейният удар също пропусна. Този път лиринксът улови въжето и започна да дърпа, но леко. Изглежда най-напред възнамеряваше да се сдобие с финадра, преди да я захвърли в бездната. Но Иризис нямаше намерение да му позволи — тя прокара меча под свитите си колене. Останал да стиска късото си парче, лиринксът рухна по гръб, строшавайки гъсталак от остри образувания. Жената се изкачи още два лакътя, но силите й свършиха.

— Мирум! — изпищя тя. — Издърпай ме бързо! Проклетият лиринкс е още тук!

Мълчание. Въжето потръпна, сетне спря. Лиринксът скочи към нея и пропусна. Без да я изпуска от очи, той се подготви за втори удар. Оставаше й единствено да държи меча си насочен надолу и да се надява.

Създанието скочи отново. Ноктите му изсвистяха във въздуха точно под увисналата торба. Иризис я дръпна нагоре. Нокът раздра ботуша й и го отскубна. Тя сама свали другия си ботуш, за да замери лиринкса с него, но пропусна.

— Мирум! — пронизително извика Иризис. — Ако не ме издърпаш, умирам.

Въжето се измести две дължини, преди да спре. Това бе достатъчно, за да я отдалечи от достъпа на съществото, но породи у нея опасението, че със строшените си ребра Мирум няма да е в състояние да я доизтегли. Ами ако той отдавна бе убит и в момента някой лиринкс я теглеше? Празният й стомах се сви. За тази възможност не се бе сещала по-рано.

Нещо блесна в слабата светлина, преди да профучи край ухото й. Лиринксът я бе замерил с отчупен къс, метнат като копие. Втора отломка прелетя по-далеч. Но тези късове бяха лоши снаряди, трудни за прицелване.

Въжето отново се раздвижи, с което породи у Иризис слаба надежда, че тя може и да успее. Тогава припърхването се разнесе отново. Долетя и звук, напомнящ бързо издишване. Какво ли бе намислил лиринксът сега?

С по-рязко фучене съществото се издигна във въздуха. Сега бледата светлина на фенера го обгръщаше. Под устремните удари, които крилете му нанасяха на въздуха, въжето започна да се разклаща. Това постижение изглеждаше невъзможно, защото едното му крило бе разкъсано на две места, а окървавената му глава имаше деформирана форма. И тъй като тук лиринксът не можеше да си служи с Тайното изкуство, очевидно във въздуха го задържаше единствено удивителната му воля.

Вцепенена от ужас и неволно възхищение, Иризис наблюдаваше как съществото се приближава към нея. Подобно постижение бе безпрецедентно.

Собствената й сила чезнеше. Дори и с две ръце й беше трудно да се задържа. Бе прибрала меча си, защото нямаше как да се защити с него. Раздвижените от крилете па̀ри я облъхнаха и насълзиха очите й.

Тя грабна разнищения край на въжето и бързо го стегна около кръста си — в случай че атаката я принудеше да изгуби захват. Лиринксът се поклащаше във въздуха, на моменти по-бавно, но неумолимо се приближаваше.

Жената погледна нагоре. Нямаше как да определи кой — или какво — я изтегляше. Съществото се издигна над нея, борещо се да се задържи във въздуха. След миг то се стрелна, макар че по-скоро към мястото до нея, отколкото към нея самата. Явно не искаше да изгуби финадра.

Тя се опита да се оттласне в противоположна посока. Въжето се раздвижи, но не достатъчно — лиринксът успя да я сграбчи за ръката.

Но Иризис успя да се отскубне. Изглежда това наруши крехкото му равновесие, защото създанието побърза да се отдалечи, още по-бързо размахало криле.

Този път съществото атакува от другата страна. Проблясващи струйки слюнка се стичаха от раззинатата му уста. Явно се уморяваше бързо. Щом толкова малка намеса бе достатъчна, за да попречи на концентрацията му, една по-директна атака би се оказала достатъчна за отърваване от него.

Лиринксът се понесе към нея. Иризис сви крака и ги изстреля към главата му, както бе сторила с лиринкса, нападнал я във фабриката. Но въжето се разклати и мощният й ритник само побутна създанието по челюстта. Едновременно с това жената не успя да се задържи за въжето и падна. Спаси я стегнатият по-рано възел, само че сега тя висеше с главата надолу.

Щраквайки със зъби, лиринксът замахна с левицата си, ала не успя да грабне торбата от колана й. Противно на очакванията на Иризис, въжето издържа тежестта й. Тя не полетя към дъното на бездната.

Жената се залюля, прекалено уморена, за да се изправи. Лиринксът, също изтощен, се понесе към нея в последен отчаян опит.

По-обилни бяха станали лигите на умора, стичащи се по широката му гръд. С груб и отчаян вик той се хвърли към торбата, която бе увиснала край рамото на Иризис.

— Помощ! — извика жената, вторачена в проблясващата светлина, разнасяща се от ръба. Нечия фигура изникна там и размаха нещо над главата си, канейки се да го запрати. След миг предметът полетя надолу. Иризис реши, че халюцинира, защото снарядът, блъснал лиринкса по веждата, приличаше на човешка глава. Червенина заля очите му.

Крилете на ударения лиринкс нарушиха ритъма си. Той се блъсна в стената и полетя надолу, изгубвайки се в мрака.

Въжето отново се раздвижи и Иризис поднови изкачването си, все още увиснала като вързоп. Тя здравата си удари главата, докато преодоляваше ръба, сетне уморено се отпусна на земята.

— Мирум — простена тя.

Но това не беше Мирум, а Флангърс, коленичил сред малка локвичка кръв. Той изглеждаше отвратително. Обезобразен труп лежеше недалеч от тях, странно нисък, макар че сълзите на благодарност не позволяваха на Иризис да вижда ясно. А може би те бяха предизвикани от изпаренията. Фин-Мах лежеше просната малко пред строшения мост.

— Какво стана, Флангърс?

— Лиринкс. — Той бавно си пое дъх, сякаш последен, и погледна към хлътнатината в пода, където лежеше мъртвото създание. — Мирум смяташе, че го е убил. — Лазейки, Флангърс се приближи до нея. — Не беше. Онзи буквално му откъсна главата.

— Значи не ми се е привидяло, че нея хвърли по лиринкса?

— Това беше първото, което ми попадна. Бедният. Беше свестен човек и добър войник. — Той се отпусна на земята, безсилен дори да повдигне глава.

— Фин-Мах също ли е мъртва?

— Не зная.

Иризис пропълзя до другата жена и с два пръста докосна шията й.

— Жива е. — Сетне тя надникна през ръба. — По-добре да тръгваме. Няма да се изненадам, ако онзи лиринкс изникне отново.

— Ти върви — каза Флангърс. — Аз не мога да ходя.

— Тогава пълзи, защото няма да те оставя. Ти ме спаси. Имаш ли представа как да се измъкнем?

Пръстът му посочи надясно.

Тя различи редица издатини, които се намираха достатъчно близо една до друга, за да бъдат сметнати за път, макар и опасен.

— Аз ще пренеса Фин-Мах. Ти вземи торбата и въжето. — Иризис откачи финадра и му го подаде.

— Не мисля, че ще мога.

— Опитай — настоя тя. — Сама няма да успея.

И този път загатването на дълга тласна Флангърс към нещо, което иначе не би било достижимо. Той наистина заслужаваше да се нарича герой. Жалко, че подобна храброст биваше прахосвана в тази безсмислена война.

Самата Иризис също се изненада от себе си, успявайки да повдигне Фин-Мах на раменете си. Тя пое, опитвайки се да не мисли за предстоящия път. Напредъкът бе убийствен. На няколко пъти й се налагаше да избутва тялото на другата жена върху следващия ръб, надявайки се, че той ще се окаже достатъчно стабилен. След съкрушителни двадесет минути бяха достигнали другата страна. Черната паст на продължаващия тунел зееше право пред тях.

Иризис се покатери вътре и подуши свеж въздух.

— Почти стигнахме, Флангърс.

Двамата клетници бавно продължиха напред и след един завой изникнаха в средата на дълбока и тясна яма. Небето започваше да се развиделява, макар нощта все още да не си бе отишла.

— Най-сетне — каза Иризис, накуцвайки с окървавени и лепнещи крака. Тя се огледа. — Къде е въздухоплавът?

— Това не е ямата, в която се спуснахме — каза Флангърс, който се бе пооживил. — Изникнали сме в грешното място.

Иризис отпусна Фин-Мах на земята.

— Тогава ще трябва да се катерим.

Флангърс се бе загледал към върха.

— Там нещо се движи.

Двамата пристъпиха обратно в тунела. Фин-Мах промърмори, по-ясно:

— Заобиколете и… през тунела… другата страна.

— Вие сте в съзнание! — възкликна Иризис. Беше й омръзнало да я носи.

Другата жена не отговори. Иризис отново я повдигна и се отправи към дъното на ямата, прекоси я и влезе в тунела, който ги чакаше там. От отсрещната страна отворът му не се бе виждал.

След няколко минути проходът ги отведе в по-голяма дупка. Въздухоплавът изчакваше от отсрещната страна, точно където го бяха оставили. Четиримата му пазачи се оглеждаха, стиснали арбалети.

Иризис избута Фин-Мах на борда и сама рухна вътре, оставайки да лежи на платнената палуба. Двама от войниците пренесоха Флангърс.

Мас вече ги чакаше, загледан нагоре към ръба. Той бе приел обичайния си вид — онзи строен мъж на средна възраст, когото Иризис за пръв път бе срещнала в Госпорт — но изглеждаше някак умърлушен. Все пак не е намерил търсеното. Интересно какво ли е било то?

— Къде беше, когато имахме нужда от теб? — остро попита тя.

— Изпълнявах задълженията си — безстрастно отвърна осведомителят.

— Къде са другарите ни? — извика един млад войник.

— Мъртви са! — Фин-Мах опита да се надигне, но се задоволи да се облегне върху стената на каютата. — Издигни ни — прошепна тя към пилот Инуи. — Извън арбалетен обхват.

Куките бяха издърпани на борда. Инуи завъртя регулатора на газотворителя. Разнесе се тихо съскане и въздухоплавът започна да се издига. Скоро дъното на ямата остана далеч под тях. И тъкмо навреме. Отряд от стотина войници бе навлязъл през разбитата източна стена и се отправяше към ямата. Нашествениците спряха и някой сред тях започна да маха. Инуи се обърна към Фин-Мах.

— Дават ни сигнал. Мисля, че искат да се приземим.

— Продължавай! — отвърна другата и се изправи на крака. Тя се вкопчи във въжените перила, залитайки. — Имам си нареждания. Войници — обърна се Фин-Мах към четиримата, — пригответе оръжията си. Не можем да спираме.

Войниците изглеждаха неспокойни, но се подчиниха. Настръхналата Иризис побърза да вземе арбалет. Верността на тези ратници вече бе подложена на изпитание. Надали щеше да им е нужно много, за да се разбунтуват — ако Фин-Мах бъдеше заловена, те щяха да бъдат съдени заедно с нея.

На земята имаше някакво раздвижване. Фигура в черна роба размаха ръце — скрутатор, когото Иризис не разпозна. Войник приближи високоговорител до устата му.

— Приземете се веднага, които и да сте! — прогърмя той.

— Издигни ни по-високо! — просъска Фин-Мах. Все така вкопчена във въжените перила, тя изкрещя: — Не мога. Поела съм на специална мисия, възложена ми от скрутатор Ксервиш Флид.

Човекът с черната роба грабна тръбата.

— Вече няма никакъв скрутатор Флид. Говорим за осъдения престъпник роб Флид.

Фин-Мах възкликна сподавено. Тя се обърна към Иризис и Флангърс.

— Какво да правя сега?

— Следвайте нарежданията си — посъветва Флангърс.

— Мас? — подвикна тя.

Ейрин Мас бе приклекнал на палубата, потънал в собствените си мисли. Каквото и да го безпокоеше, то бе по-важно от неминуемата им гибел.

— Приземете се незабавно в името на скрутатор Джал-Ниш Хлар! — изкрещя онзи на земята.

— Перквизитор Фин-Мах — каза Инуи, — трябва да се спусна. Получих пряка заповед от по-висша инстанция.

Фин-Мах зарови лице в дланите си.

Щом скрутаторът бе рухнал, каква надежда имаше за тях?

— Вие рискувахте всичко за Флид — каза Иризис. — Смятате ли, че той може да се издигне отново?

Другата жена простена, но след миг се овладя.

— Скрутатор Флид ми нареди да продължа, каквото и да става с него. Така и ще направя. Каквито и да са последиците.

Иризис почувства как Смъртта прекратява работата си сред бойното поле, прокарва палец по ръба на косата си и се усмихва мрачно.

— Скрутаторите ще измъчват всички ни — проплака Инуи, решителна в отчаянието си.

— Поемам командването на този въздухоплав — процеди Фин-Мах. — Ако няма да съдействаш, ще те хвърлим долу при приятелите ти, а майстор Иризис ще се заеме с контролера ти.

Иризис се съмняваше, че ще е в състояние да го управлява, а също така не вярваше, че Фин-Мах би проявила такава жестокост. Но пилотът нямаше как да знае това.

Инуи облиза изпръхналите си устни. Връзката й с машината бе изключително силна. Пилотите и техните въздухоплави споделяха привързаността, съществуваща между операторите на кланкери и техните машини.

— Те ще убият съпруга ми и децата ми — промълви тя с глух глас.

— Не и ако бъдеш принудена — малко по-меко продължи Фин-Мах. — Флангърс, погрижи се.

Самият Флангърс също не харесваше случващото се, но взе арбалета на Иризис и пред очите на всички войници на земята го насочи към пилота.

— Това ще е краят на всички ни — зарида дребната Инуи. Тя се подчини и въздухоплавът поднови изкачването си.

— Пълна тяга на север — каза Фин-Мах.

Войниците на земята започнаха да стрелят, но въздухоплавът се намираше извън обхвата на арбалетите им. Болтовете полетяха обратно надолу. Някой изтича до стената, покатери се отгоре й и трескаво започна да сигнализира към командния пункт.

— Страхувах се, че това ще се случи — каза Фин-Мах. — Без скрутатора ни остава една-единствена възможност. — Със стон тя отново се отпусна върху палубата.

Зад тях три черни въздухоплава се издигнаха от хълма до командната шатра и се отправиха след бегълците.

— А може би не ни остава нито една — каза Иризис, повдигна Фин-Мах и я отнесе вътре.