Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Painful Case, 1914 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Асен Г. Христофоров, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Заглавие: Петдесет велики разказвачи
Преводач: Дора Барова; Жени Божилова; Юлия Бучкова; Христо Владов; Тодор Вълчев; Вера Вутова; Радка Гекова; Ерма Гечева; Павел Главусанов; Атанас Далчев; Пепа Дончева; Кръстан Дянков; Светозар Златаров; Светомир Иванчев; Стефан Икономов; Ирина Калоянова; Зафира Кацкова; Венцислав Константинов; Лъчезар Мишев; Боян Ничев; Красимира Петрова; Красимира Тодорова; Сидер Флорин
Издание: първо
Издател: ИК „Кронос“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: Сборник разкази
Печатница: Инвестпрес
ISBN: 978-965-366-028-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3242
История
- —Добавяне
Господин Джеймс Дъфи живееше в Чаплизод. Беше избрал това място, защото искаше да бъде колкото се може по-далече от града, чийто гражданин бе и самият той, а всички останали предградия на Дъблин му се струваха пошли, модерни и превзети. Беше избрал стара мрачна къща, прозорците на която гледаха към изоставената спиртоварна и към плитката река, покрай която е застроен Дъблин. Стаята му бе с високи стени без картини, подът — без килим. Господин Дъфи сам бе купил всички вещи и мебели в стаята: черен железен креват, железен умивалник, четири плетени стола, закачалка, кофа за въглища, решетка и прибори за камината и квадратно писалище с пюпитър. Няколко дървени небоядисани лавици, вградени в една ниша, служеха за библиотека. Леглото бе застлано с бели покривки, а пред него бе постлано килимче на черни и червени ивици. Над умивалника висеше малко огледалце, а денем върху рафта над камината, като единствено украшение, стоеше лампа с бял абажур. Книгите по светлите дървени лавици бяха наредени отдолу нагоре според големината им. В единия край на най-ниския рафт бяха подредени томовете от пълното издание на Уърдзуърт, а в края на най-горния рафт, вшит в сукнената обложка на някакъв тефтер, стоеше Мейнутският катехизис. Върху шопитъра винаги имаше писмени принадлежности. Вътре се намираше ръкописен превод на Хауптмановия „Михаел Крамер“, с ремарки в червено мастило, и малко снопче листчета, прищипнати с месингова скоба. На тези листчета господин Дъфи вписваше от време на време по някоя мисъл, а навярно в мигове на иронично настроение към първото от тях бе залепено заглавието на реклама: ЖЕЛЕ ЗА ЖЛЪЧКА. При повдигане капака на пюпитъра отвътре лъхаше слабо ухание на нови моливи от кедрово дърво, на шишенце лепило или на презряла ябълка, случайно оставена и забравена там.
Господин Дъфи ненавиждаше всичко, издаващо физически или духовен безпорядък. Средновековният лекар би казал за него, че е роден под знака на Сатурн. Лицето му, по което бе изписана цялата повест на неговия живот, имаше кафевия оттенък на дъблинските улици. Върху длъгнестата му и доста голяма глава растеше суха черна коса, а светлокафявите мустаци не можеха напълно да скрият от погледа неприятната извивка на устните. Изпъкналите скули също придаваха нещо сурово на лицето му. Но нищо сурово нямаше в погледа, който зорко следеше света изпод кафеникавите вежди и издаваше човека, приветстващ всеки чужд стремеж към свято съвършенство, но доста често разочарован.
Господин Дъфи живееше на разстояние от тялото си и отстрани се вглеждаше в собствените си дела с критично недоверие. Имаше странната автобиографична склонност да съчинява от време на време наум кратки изречения за самия себе си, но с подлога в трето лице и сказуемото в минало време. Никога не даваше милостиня на просяци и ходеше стегнато. В ръката си той държеше тежък лесков бастун.
От дълги години беше касиер в една частна банка на улица „Багът“. Всяка сутрин пристигаше на работа с трамвая от Чаплизод. По пладне отиваше да обядва при Дан Бърк — бутилка светла бира и чинийка нишестени бисквити. След четири беше свободен. Вечеряше в една гостилничка на „Хановерска“, където се чувстваше далеч от златната младеж, и сметката, погледната отвсякъде, бе честна и почтена. Вечерите си прекарваше или пред пианото на хазайката си, или в скитане из покрайнините на града. Любовта към Моцарт понякога го отвеждаше в операта или на концерт: единствените развлечения в живота му.
Господин Дъфи беше без приятели, без църква и без вяра. Духовният му живот минаваше без да общува с хора — единствено ходеше у роднините си по Коледа и ги придружаваше до гробищата при смърт. Тези две обществени задължения той изпълняваше само в името на традициите, но не правеше никаква друга отстъпка на условностите, които ръководят гражданския живот. Понякога си позволяваше да мисли, че при известни обстоятелства би могъл да ограби банката си, но тъй като тези обстоятелства изобщо не възникваха, животът му протичаше гладко и еднообразно — като скучен разказ.
Една вечер той се оказа седнал до две дами в Ротондата. Залата, полупразна и смълчана, печално предвещаваше провал. Дамата до него огледа няколко пъти празните места и каза:
— Жалко, че публиката е толкова малко. Трудно е да караш хората да пеят на празна зала.
Господин Дъфи прие забележката й като покана за разговор. Остана изненадан, че се държи толкова свободно. Докато разговаряха, той се опитваше да запечата образа й в паметта си, а когато разбра, че младата девойка до нея е нейна дъщеря, реши, че тя трябва да е една до две години по-млада от него. Лицето й, което трябва да е било красиво някога, бе съхранило своята одухотвореност. То бе овално и с изразителни черти. Очите бяха тъмносини и спокойни. Погледът й, в началото предизвикателен, скоро се замъгляваше, като че ли зеницата съзнателно потъваше в ириса и за миг разкриваше една чувствителна натура. Но зеницата надделяваше и само загатнатият темперамент отново ставаше подвластен на благоразумната предпазливост. Едрият й бюст стоеше като излят в астраганения жакет, също така предизвикателен и смел.
След няколко седмици той отново я срещна на концерт в Ърлзфорт Теръс и се възползва от кратките мигове, в които вниманието на дъщеря й не бе насочено към тях, за да се сближи малко повече с нея. Тя намекна един-два пъти за съпруга си, но го направи с тон, в който не звучеше никакво предупреждение. Казваше се госпожа Синико. Прадядото на нейния съпруг бил от Ливорно. А съпругът й бил капитан на търговски кораб, който правел курсове от Дъблин до Холандия. Имали само едно дете.
Когато случайно я срещна за трети път, той намери смелост да й определи среща. И тя дойде. Това бе първата от много срещи — срещаха се винаги привечер и избираха за разходките си най-тихите квартали. Господин Дъфи обаче нямаше вкус към подмолни връзки и когато разбра, че трябва по неволя да се срещат тайно, я принуди да го покани у тях. Капитан Синико насърчи визитите му, защото смяташе, че става въпрос за ръката на дъщеря му. Този мъж толкова чистосърдечно бе прокудил жена си от списъка на собствените си удоволствия, че дори и през ум не му минаваше мисълта, че някой друг би могъл да прояви интерес към нея. И защото често отсъстваше, а дъщерята даваше уроци по музика извън дома, господин Дъфи често имаше удоволствието да се радва на обществото на тази дама. Нито един от двамата не бе имал подобно приключение в миналото и нито той, нито тя съзираха нещо нередно. Така той преплете мислите си с нейните. Заемаше й книги, внушаваше й идеи, споделяше духовния си живот. А тя внимателно го изслушваше.
Понякога, като че ли в замяна на неговите теории, тя му разказваше по нещо от собствения си живот. Правеше го очарователно и с почти майчинска загриженост го подканяше напълно да й разкрие душата си. Така тази жена се превърна в негова изповедница. А той й разказа как известно време бе посещавал събранията на една ирландска социалистическа партия, но се чувствал чужда птица сред десетките трезви работници в някаква мансарда, осветявана от слаба газена лампа. Когато партията се разцепила на три отделни фракции, всяка със свой отделен водач и в своя мансарда, той престанал да посещава събранията. Разискванията на работниците, сподели й той, се водели с прекалено плах тон и едва ли не най-важното за тях било заплащането. По този начин той почувствал, че тези хора са груби материалисти и въстават срещу реда, създаван от едно свободно време, с което те не разполагат. Нямало никакви изгледи, каза й той, през следващите няколко века в Дъблин да се разрази социална революция.
Тя го запита защо не запише мислите си. За какво, отвърна той със сдържано презрение. За да се състезава с фразьори, неспособни да разсъждават последователно в продължение на шестдесет секунди? Да се подложи на критиката на затъпелите еснафи, които поверяват своя морал на полицая и художествения си вкус на импресариото?
Господин Дъфи често посещаваше малката им вила извън Дъблин и така двамата често прекарваха вечерите си сами. Малко по малко мислите им се преплитаха и те започнаха да водят разговори и по други теми. За него общуването с тази жена беше като благотворна почва за екзотично растение. Тя често оставяше полумракът да ги обгърне. Тъмната и тиха стая, тяхното усамотение и музиката, която продължаваше да трепти в ушите им, сближаваше душите им. Тази близост го възвисяваше, изглаждаше ъгловатия му нрав и обогатяваше вътрешния му живот. Понякога той долавяше, че сам се вслушва в собствения си глас. Струваше му се, че в нейните очи ще се въздигне до ангелски чин, но когато привързваше темпераментната натура на своята приятелка все по-тясно към себе си, той дочуваше някакъв странен безличен глас — неговия собствен, — който твърдеше, че човешката душа е неизлечимо самотна. Ние не можем да се отдадем на друг, шептеше гласът, ние принадлежим единствено на себе си. Тези разговори завършиха с това, че една вечер, през която тя бе проявила не един признак на необичайна възбуда, госпожа Синико страстно грабна ръката му и я притисна до бузата си. Господин Дъфи остана крайно изненадан. Подобно тълкуване на думите му го разочарова и той не я посети цяла седмица. По-късно й писа и я помоли да се срещнат. И защото не желаеше последният им разговор да бъде смущаван от влиянието на разрушената им изповедалня, двамата се срещнаха в малка сладкарница близо до вратите на парка. Беше студен есенен ден, но въпреки студа те вървяха цели три часа по алеите на парка. Уговориха се да преустановят всякакви отношения. Всяка връзка, каза той, вещае скръб. Когато излязоха от парка, те мълчаливо се отправиха към трамвая. И в този момент тя започна толкова силно да трепери, че опасявайки се от нова криза, той набързо се сбогува и я остави сама. След няколко дни получи пакет, в който тя му връщаше книгите и нотите.
Изминаха четири години. Господин Дъфи се бе върнал към своя безметежен живот. Стаята му все така подсказваше за любовта му към реда. Няколко нови музикални пиеси обременяваха етажерката за ноти в гостната, а върху рафтовете личаха два тома от Ницше: „Тъй рече Заратустра“ и „Веселата наука“. Той вече рядко вписваше нещо в снопчето листове в писалището. Една от мислите, написана два месеца след последния му разговор с госпожа Синико, гласеше: Любовта между двама мъже е невъзможна, понеже не бива да има полово сношение, а приятелството между мъж и жена е невъзможно, защото трябва да има полово сношение. Престана да посещава концерти — страхуваше се да не я срещне. През това време баща му почина, а младшият съдружник в банката излезе в оставка. А той все така пътуваше всяка сутрин с трамвай към града и всяка вечер се връщаше пеша вкъщи след скромната вечеря на улица „Хановерска“, където за десерт прочиташе вечерния вестник.
Една вечер, точно когато се беше приготвил да поеме с вилицата си къс солено говеждо със зеле в устата си, ръката му застина във въздуха. Очите му се заковаха в едно съобщение във вечерния вестник, който бе подпрял на гарафата за вода. Господин Дъфи положи хапката си в чинията и внимателно зачете. След това изпи чаша вода, отмести чинията, сгъна вестника на две пред себе си, затисна го с лактите си и на няколко пъти препрочете текста. Зелето в чинията му изстина. Сервитьорката дойде при него и го попита да не би храната му да не е приготвена както трябва. Той каза, че е добра, и с мъка изяде няколко хапки. Плати сметката и излезе.
Вървеше бързо в ноемврийския сумрак, като почукваше равномерно по земята с дебелия си лесков бастун, а от страничния джоб на тясното му двуредно пардесю едва се подаваше сдипленият жълтеникав брой на „Куриер“. Когато навлезе в усамотения път, който се виеше в тъмата от парка към Чаплизод, той забави ход. Бастунът му вече не почукваше така строго по земята, а дъхът му, сега неравномерен и звучащ почти като въздишка, се сгъстяваше на пара в зимния въздух. Щом стигна до жилището си, той веднага се качи в своята спалня и като извади вестника от джоба си, отново зачете при гаснещата виделина на прозореца. Не четеше на глас, а само мърдаше устни, както правят свещениците, когато четат молитвите си.
Днес в градската болница на Дъблин помощник-следователят (в отсъствието на г. Леверет) проведе разследване за причините на смъртта на покойната госпожа Емили Синико, четиридесет и три годишна, убита вчера привечер на гара Сидни Парейд. Данните сочат, че при опит да прекоси линията покойната дама е била блъсната от локомотива на пътническия влак, пристигащ в десет часа от Кингстън, и е получила наранявания в главата и в дясното рамо, вследствие на които е настъпила смъртта.
Машинистът Джеймс Ленън заяви, че е на служба в железниците от петнадесет години. Щом чул свирката на диспечера, той пуснал в движение машината, но само след секунда-две я спрял, защото чул силни викове. Влакът се движел бавно.
П. Дън, преносвач на гарата, заяви, че в момента, в който влакът потеглял, видял как една жена се опитва да прекоси линията. Той се втурнал към нея и се развикал, но още преди да я стигне, тя била подхваната от буфера на локомотива и паднала на земята.
Съдебен заседател: Видяхте ли дамата да пада?
Свидетелят: Да.
Сержант Кроли от полицията даде клетвени показания в смисъл че когато пристигнал на местопроизшествието, намерил покойната да лежи на перона очевидно мъртва. Той разпоредил да отнесат тялото в чакалнята в очакване да пристигне линейка.
Полицай 67Е потвърди гореказаното.
Д-р Халпин, помощник-хирург в градската болница на Дъблин, заяви, че покойната е получила фрактури на две долни ребра и тежки контузии по дясното рамо. При падането главата й е била наранена отдясно. Нараняванията не били достатъчни, за да причинят смъртта на човек в нормално състояние. Според него смъртта по всяка вероятност е настъпила от шока, предизвикал внезапно спиране действието на сърдечния мускул.
Г-н Х. Б. Патерсън Финли изрази дълбоки съжаления за произшествието от името на железопътната компания. Компанията винаги вземала всички възможни предохранителни мерки, за да възпрепятства прекосяването на релсите от пътници, освен по съответните надлези, както чрез поставянето на обяви във всички гари, така и чрез употребата на автоматични бариери при прелезите. Покойната имала навика късно през нощта да прекосява линиите от един перон до друг и предвид някои други обстоятелства в случая той не мисли, че железопътните служители имат някаква вина.
Капитан Синико, от Лиовил, Сидни Парейд, съпруг на пострадалата, също даде показания. Той заяви, че покойната е негова съпруга. Той не бил в Дъблин по време на злополуката, тъй като едва тази сутрин пристигнал от Ротердам. Двамата били женени от двадесет и две години и живеели щастливо до преди две години, когато у жена му се забелязали отклонения от строго спазваните й навици.
Г-ца Мери Синико заяви, че напоследък майка й често излизала вечерно време, за да си купува алкохол. Тя, свидетелката, се опитвала да повлияе на майка си и я подтиквала да се зачисли към някое въздържателно дружество. Прибрала се вкъщи един час след злополуката.
Съдът издаде присъда в съответствие с медицинското заключение и напълно освободи от вина Ленън.
Помощник-следователят каза, че това е прискърбен случай, и поднесе съчувствията си на капитан Синико и дъщеря му. Той подкани железопътната компания да вземе сериозни мерки за осуетяването на подобни злополуки в бъдеще. Никой не е подведен под отговорност.
Господин Дъфи вдигна очи от вестника и се вгледа през прозореца към безрадостния вечерен пейзаж. Реката тихо течеше покрай изоставената спиртоварна и от време на време малка светлинка проблясваше в някоя къща по улицата. Какъв край! Разказът за нейната смърт го отвращаваше. Отвращаваше го и мисълта, че изобщо й е говорил за неща, толкова важни за самия него. Шаблонните фрази, безсъдържателните изрази на съчувствие, предпазливите думи на репортера, опитващ се да прикрие подробностите около една най-обикновена просташка смърт, го жегнаха — стомахът му се сви. Тя не само бе опозорила себе си, опозорила бе и него. Той виждаше блатото на порока й. Колко жалко и зловонно. Духовната му спътница! Припомни си нещастниците, които залитаха към кръчмата с празни кани и шишета в ръка. Господи, какъв край! Тази жена очевидно е била негодна за живот, безхарактерна и безволна, жертва на срамни влечения, поредната развалина, върху каквито почива цивилизацията. Но да падне чак дотам? Възможно ли бе така дълбоко да се е лъгал в нея? Той си спомни постъпката й в онази нощ и я изтълкува още по-сурово от преди. В този момент не му беше трудно да одобри своята линия на поведение.
С припадането на здрача мислите му започнаха да блуждаят. Стори му се, че ръката й докосва неговата. Погнусата, която отначало го бе присвила в стомаха, сега разстройваше нервите му. Господин Дъфи набързо сложи пардесюто и шапката си и излезе навън. Студеният въздух го посрещна на прага и пропълзя в ръкавите на дрехата му. Когато стигна до кръчмата на моста „Чаплизод“, влезе в нея и си поръча топъл пунш.
Собственикът раболепно изпълни поръчката, но не посмя да го заговори. В кръчмата имаше няколко работници, които спореха за цената на някакво имение в графство Килдеър. От време на време отпиваха от огромните си халби и пушеха, храчеха по пода и понякога заравяха с тежките си обувки храчките в дървените стърготини. Господин Дъфи седеше на стола и се взираше в тях. Не ги виждаше. Не ги и чуваше. След известно време те си тръгнаха и той си поръча още един пунш. Дълго стоя над него. В кръчмата бе тихо. Собственикът се бе отпуснал на тезгяха, преглеждаше „Хералд“ и се прозяваше. От време на време по пустата улица изсвистяваше трамвай.
Както седеше и отново изживяваше живота си с нея, събуждайки в себе си ту единия, ту другия й образ, той осъзна, че тя бе мъртва, че бе престанала да съществува и се бе превърнала в спомен. Стана му тежко. Запита се би ли могъл тогава да постъпи по друг начин. Не можеше да продължава повече тази комедия от лъжи: не би могъл и открито да живее с нея. Направил бе онова, което му се струваше най-добро. Да не би да имаше някаква вина? Сега, когато тя си бе отишла, той си даде сметка какъв трябва да е бил нейният живот, седнала там нощ след нощ, сама в онази стая. И неговият живот също щеше да бъде самотен, докато и той на свой ред не умре, не престане да съществува и не се превърне в спомен — стига някой да си спомни за него.
Минаваше девет, когато излезе от кръчмата. Нощта бе студена и мрачна. Той влезе в парка през първата врата, тръгна под измършавелите дървета и премина през пустите ветровити алеи, където заедно се бяха разхождали преди четири години. Стори му се, че тя е някъде много близо до него, че гласът й гали ухото му, а ръката й докосва неговата. Застина на място. Ослуша се. Защо й бе отнел живота? Защо я бе осъдил на смърт? Неочаквано почувства как духовният му мир се разпада.
Когато се изкачи по билото на Магъзинхил, той поспря и се загледа покрай реката към Дъблин, чиито светлинки проблясваха в червено и гостоприемно в студената нощ. Погледна надолу по склона и в самото му подножие, скрити в сянката на парковата ограда, видя да лежат няколко силуета. Тези плътски прегрешения го хвърлиха в отчаяние. Той стисна зъби и сякаш загриза високата нравственост на своя живот — стори му се, че е прокуден от пиршеството на живота. Едно човешко същество като че ли го бе обикнало, а той му бе отказал живот и щастие: сам я бе обрекъл на позор, на срамна смърт. Знаеше, че двойките, проснати долу край оградата, го наблюдават и искат да си върви. Никой не го искаше. Извърна очи към сивата светлееща река, която се виеше надолу към Дъблин. Отвъд реката някакъв товарен влак излезе от завоя при гара Кингсбридж и залъкатуши в тъмата като огненоглав червей, упорито и мъчително. Влакът бавно се скри от погледа му, но тежкото монотонно пъшкане на локомотива продължаваше да повтаря в ушите му отново и отново сричките на нейното име.
Той се извърна и тръгна бавно назад, но шумът на локомотива още кънтеше в ушите му. Започна да се съмнява в истинността на спомените си. Поспря под едно дърво и зачака да секне неспирният тътен. Вече не я усещаше близо до себе си в мрака, гласът й вече не докосваше ухото му. Изчака още малко. Ослуша се. Нищо не чуваше. Нощта бе съвършено тиха. Отново се ослуша — съвършено тиха. И разбра, че е сам.