Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Павел Главусанов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Заглавие: Петдесет велики разказвачи
Преводач: Дора Барова; Жени Божилова; Юлия Бучкова; Христо Владов; Тодор Вълчев; Вера Вутова; Радка Гекова; Ерма Гечева; Павел Главусанов; Атанас Далчев; Пепа Дончева; Кръстан Дянков; Светозар Златаров; Светомир Иванчев; Стефан Икономов; Ирина Калоянова; Зафира Кацкова; Венцислав Константинов; Лъчезар Мишев; Боян Ничев; Красимира Петрова; Красимира Тодорова; Сидер Флорин
Издание: първо
Издател: ИК „Кронос“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: Сборник разкази
Печатница: Инвестпрес
ISBN: 978-965-366-028-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3242
История
- —Добавяне
II
Разбира се, не след дълго той трябваше да говори с момчето по този въпрос и да чуе, че почти всичко е вече уредено. Ланс нямаше да се върне в колежа, а вместо това щеше да отиде в Париж, където, след като жребият бе хвърлен, той щеше да намери най-добрите възможности. Питър винаги бе знаел, че трябва да го приема какъвто е, но като че ли никога не го беше виждал в такава светлина, както в този случай.
— Значи ти окончателно зарязваш Кеймбридж? Не е ли жалко?
Ланс щеше да бъде като баща си, ако имаше по-малко чувство за хумор, и като майка си, ако беше по-красив. (Все пак за Питър Ланс бе едно добро средно положение и по съвременните вкусове той приличаше по-скоро на млад търговски посредник, отколкото на млад художник.)
Младежът го убеждаваше, че всичко е въпрос на време, че му предстои да премине през сериозни изпитания и да научи много. Той бе говорил с приятели, бе преценил.
— Не разбираш ли — каза той, — днес човек трябва да знае.
Тук неговият събеседник изстена:
— О, дявол да го вземе, по-добре да не знаеш!
Ланс се учуди.
— Да не знам? Тогава какъв смисъл има…
— Какъв смисъл има кое?
— Ами всичко. Не смяташ ли, че имам талант?
Известно време Питър пушеше, обърнат мълчаливо настрани, после продължи:
— Не в знанието, а в невежеството, както красиво ни се казва, е блаженството.
— Не смяташ ли, че имам талант? — повтори Ланс.
Със странния си маниер да изразява нежността си Питър обгърна с ръка кръщелника си и го задържа за момент.
— Как мога да знам?
— О — каза момчето, — може би ти защитаваш собственото си невежество!
— Не е така. Аз имам нещастието да бъда всезнаещ.
— Ами — засмя се Ланс, — ако ти знаеш прекалено много…
— Точно толкова знам и затова съм така нещастен.
Ланс стана още по-весел.
— Нещастен! Я виж ти!
— Само че забравих — продължи неговият събеседник, — че ти не бива да знаеш това. Това наистина би дошло твърде много за теб. Все пак ще ти кажа какво ще направя. — И Питър се надигна от дивана. — Ако се върнеш в Кеймбридж, ще платя следването ти.
Ланс гледаше втренчено. Беше малко съкрушен, но и развеселен.
— О, Питър! Толкова ли си против Париж?
— Как да ти кажа, страх ме е от него.
— Хм, разбирам.
— Не, ти още не разбираш. Но ще разбереш. Тоест би разбрал. А не трябва.
Младият човек се замисли мрачно.
— Но невинността на човек вече…
— … е доста увредена? Но това няма значение — настоя Питър, — тук ще я закърпим.
— Тук? Значи ти искаш да остана у дома?
Питър почти го призна.
— Виждаш ли, ние сме толкова добре — ние, четиримата заедно. Така защитени. Хайде, не разваляй това. — Искреното напрежение в гласа на приятеля му доведе момчето, което се бе замислило, до смайване.
— Тогава какъв трябва да бъде човек?
— Това е лично моя грижа. Хайде, старче — сега Питър го удари на молба, — аз ще се погрижа за теб.
Ланс, останал на дивана с протегнати крака и с ръце в джобовете, го наблюдаваше с очи, в които се четеше подозрение. После се изправи.
— Смяташ, че нещо не е наред и че няма да имам успех, така ли?
— А какво наричаш успех?
Ланс се замисли отново.
— Най-големият успех, предполагам, е да бъдеш доволен от себе си. Не е ли такъв въпреки интригите и другите неща, въпреки чудатостите на стила му успехът на Майстора?
В този въпрос имаше толкова много неща, на които трябваше да се отговори веднага, че те почти спряха дискусията, която ставаше особено трудна в светлината на това ново доказателство, макар че невинността на младия човек, както сам той признаваше, да бе малко поувехнала по време на учението му, по-доброто от нейната същност все пак оставаше.
Тъкмо това Питър бе предполагал и бе искал повече от всичко; и все пак колкото и странно да бе, то го обля като студен душ. Момчето вярваше в интригите и другите неща, вярваше в особения стил, вярваше, да бъдем кратки, в Майстора. Това, което стана по-късно, бе, че той не отиде отново след месец-два на разноски на кръстника си в Кеймбридж, а след две седмици се установи в Париж, а тази личност му изпрати петдесет фунта.
В същото време тази личност се подготвяше за най-лошото и то стана очевидно, когато една неделя се представи за вечеря, което никога не пропускаше да направи, и стопанката на Карара лодж го посрещна с въпрос относно — последното нещо на този свят, за което човек можеше да се досети — богатството на канадците. Тя бе настойчива. Тя бе дори възбудена.
— Наистина ли мнозина от тях са богати?
Той трябваше да признае, че не знае нищо за тях, но по-късно често си мислеше за тази вечер. Стаята, в която седяха, беше украсена с образци на гения на Майстора, които имаха достойнството да бъдат, както самата мисис Мелоу често намекваше, с необичайно удобна големина. Те наистина имаха непривични за произведенията на длетото размери и притежаваха една особеност — предметите и чертите, които трябваше да изглеждат малки, изглеждаха твърде големи, а предметите и чертите, които трябваше да изглеждат големи, изглеждаха твърде малки. Идеята на Майстора във връзка с това или с каквото и да било друго почти във всички случаи, дори след години, оставаше неоткриваема за Питър Бренч. Произведенията, които така и не успяваха да я разкрият, стояха наоколо върху пиедестали и конзоли, върху маси и полици — едно леко опулено бяло население, героично, идилично, алегорично, митично, символично, в което „мащабът“ така се бе разсеял и изгубил, че площадът и полицата на камината изглеждаха така, сякаш са си сменили местата — всичко монументално беше миниатюрно, а миниатюрното — монументално. Във всеки случай очевидно издънките на семейството, в което ръстът беше твърде странно независим от предназначение, възраст и пол образуваха, както и самите Мелоу, собственото семейство на клетия Бренч, защото притежаваха до известна степен една интимна нотка. Случаят беше един от онези, които той отдавна се бе научил да разпознава и определя — кратки проблясъци на немощна жар, меки пориви на по-добро разположение. Два пъти в годината редовно Майстора вярваше в своя късмет като добавка към вярата в гения си през цялата година. Този път това щеше да стане заради една безутешна двойка от Торонто, която му бе възложила доста сериозна поръчка за паметник на три изгубени деца, всяко от които те жадуваха да видят символично и характерно изобразено в композицията.
Такъв беше, разбира се, смисълът на въпроса на мисис Мелоу: ако за богатството им можеше да се съди от естеството на тяхното възхищение, както и от подхвърляните загадъчни намеци (те бяха малко странни) за други възможности от същия погребален характер, очевидно тяхното покровителство можеше да продължи. Не по-малко очевидно бе, че станеше ли изобщо Майстора известен по тези места, нищо нямаше да бъде по-неизбежно от един наплив на канадска клиентела. Питър бе виждал и по-рано напливи на клиентела, чуждоземна и местна, виждал бе всички онези, чийто сбор бе оставил толкова малко празни места в мраморното общество около него; той обаче имаше навика никога при такива обстоятелства да не разбива илюзиите предварително. Докато траеше наивната илюзия, тя облекчаваше раната, нанесена от никога неспечелените конкурси, продължителната болка от медали и дипломи, завоювани при всеки възможен случай от всеки друг, освен Майстора; вън от това тя запалваше светлинката, която щеше да блещука през следващото затъмнение. Въпреки всичко те живееха — както бе винаги приятно да се наблюдава — на една трудно податлива за превратности висота. Те правеха изключение понякога, правеха го по очарователен начин и приемаха, че публиката тук-там не е толкова лоша и би могла да купи, но основната им опора бе убеждението, че Майстора бе прекалено добър, за да се продава. Във всеки случай те бяха възхитително устроени за своята орис; Майстора имаше самомнение, съпругата му — лоялност, на които успехът, лишавайки ги от невинност, би намалил достойнствата и прелестта. Всеки би могъл да бъде чаровен, ако имаше нещо в себе си, а когато наблюдаваше наоколо един свят на благополучие, лишен от съразмерност повече и от музея на Майстора, Питър се питаше дали познава друга двойка, която така пълно да се е изплъзнала от вулгарността.
— Колко жалко, че Ланс не е с нас, за да се порадва! — въздъхна по този случай мисис Мелоу на вечеря.
— Ще пием за здравето на отсъстващия — отговори мъжът й, като напълни чашата на приятеля си и своята и наля една капка на тяхната събеседничка, — но трябва да се надяваме, че той се подготвя за едно щастие, което прилича не толкова на нашето тази вечер — а това е простимо според мен! — колкото на удовлетворението, което ние винаги (каквото и да се е случвало или да не се е случвало) сме могли да вярваме, че притежаваме. Удовлетворението — Майстора обясняваше, облегнат назад в приятната светлина на лампата и огнището, вдигнал чашата си и оглеждащ мраморното си семейство, разпръснато като чудовищна пасмина из почти всички стаи, — удовлетворението от самото изкуство!
Леко притеснен, Питър погледна към виното си.
— Добре де, не ме интересува как ти би го нарекъл — щастие или удовлетворение, — но Ланс трябва да се научи да продава. Пия за това той да овладее тайната на масовата популярност.
— Да, той трябва да продава — съгласи се мисис Мелоу, майка на момчето, която беше в още по-голяма степен съпруга на Майстора, но точно тук се издаде.
— О — самоуверено каза скулпторът след малко — Ланс ще продава. Не се бойте. Той ще се научи.
Тъкмо това не искаше да чуе Питър, когато Ланс му го каза. Мисис Мелоу живо се обърна:
— Защо, дявол да го вземе, беше толкова вироглав, Питър?
Когато тази жена го погледнеше с мек укор — едно често благоволение от нейна страна, Питър никога не можеше да намери подходяща дума, но Майстора, който бе винаги самата любезност и такт, му помогна, както често му бе помагал по-рано:
— Виждаш ли, това е негова стара идея, по която ние така често сме се различавали — неговата теория, че художникът трябва да бъде само импулс и инстинкт. Аз съм за известна доза школовка. Не прекалено много, но в една подходяща пропорция. В това се състои неговият протест — продължи да обяснява на жена си той — срещу онова, нали разбираш, което би могло да се отнася до Ланс.
— Е, добре — мисис Мелоу обърна теменужените си очи през масата към предмета на тази беседа, — той, разбира се, е сигурен, че е желаел само добро. Но това не би му попречило, ако Ланс бе последвал съвета му, да бъде всъщност ужасно жесток.
Те имаха един забавен начин да говорят за него в негово присъствие, сякаш той се намираше в глината или в най-добрия случай — в гипса и Майстора бе неизменно великодушен. Би могъл да махне на Еджидио, за да го накара да го завърти.
— Ах, но бедният Питър не грешеше чак толкова, що се отнася до онова, което той ще научи.
— Е, да, нищо лошо от артистична гледна точка — настоя тя, все още дяволита и свежа за клетия Питър.
— Освен дребните френски фокуси — каза Майстора, а техният приятел, притиснат от мисис Мелоу, трябваше да се преструва, че именно тези естетически пороци са го ужасявали.