Хенри Джеймс
Дървото на знанието (1)

I

Едно от тайните убеждения на Питър Бренч — каквито всички ние имаме — беше, че главеният му успех в живота би се състоял в необвързването му с така нареченото творчество на неговия приятел Морган Мелоу. Това беше въпрос, по който — доколкото му бе известно — бе невъзможно да бъде цитиран достоверно и никой не можеше да потвърди, че по какъвто и да било повод или при каквито и да било обстоятелства е лъгал или е казвал истината. Такова постижение беше чест дори за човек, който имаше и други постижения — човек, достигнал петдесетте, който се бе изплъзнал от женитбата, който бе живял според възможностите си, който бе влюбен в мисис Мелоу от години, без да се издаде и който накрая, но не на последно място, имаше твърдо мнение за себе си. Той считаше за своя същност една върховна безгранична скромност и все пак нищо не го караше да мисли толкова хубави неща за себе си, както линията на поведение, която бе успял да поддържа въпреки всички споменати по-горе изкушения. Невероятно бе наистина, че тъкмо от приятелите, в които имаше най-голямо доверие, откриваше най-много неща. Не можеше да каже на мисис Мелоу — или поне така си мислеше той, съвършеният човек, — че тя бе едничката прекрасна причина никога да не се ожени. Нито пък можеше да каже на съпруга й, че видът на умножаващите се в ателието на този джентълмен мраморни статуи е едно мъчение, чиято острота дори времето никога нямаше да изглади. Неговата победа все пак, както намекнах, по отношение на тези произведения, не се състоеше просто в това, че не беше издал открито неодобрението си, а в това, че не бе дори и намекнал за него по какъвто и да било друг повод.

Отношенията между тези добри хора бяха наистина толкова чудновати, че навярно нямаше други такива на много път от мястото, което ни интересува — точката, в която лекият наклон на Хемпстед започва да се слива с хълмистия терен към Сейнт Джордж Ууд. Питър презираше статуите на Мелоу и обожаваше жената на Мелоу и все пак съвсем определено обичаше Мелоу, комуто на свой ред беше също така скъп. На свой ред мисис Мелоу се възхищаваше от статуите — макар че, когато я притиснеха, признаваше, че предпочита бюстовете — и ако беше така очевидно привързана към Питър Бренч, то се дължеше на неговото разположение към Морган. Вън от това всеки обичаше другия заради любовта, родена у всекиго към Ланслот, когото бащата и майката обожаваха като свое единствено дете и когото приятелят на семейството им считаше за третия, но решително най-красив от кръщелниците си. В по-късните години нещата бяха стигнали дотам, че на никого — нито дори на самото дете — освен на Питър, не би хрумнало, че подобни отношения съществуват. За щастие съществуваше една всеобща независимост от финансово естество. В противен случай нито Майстора би могъл да прекара незабравимите си Wanderjahre^[1] във Флоренция и Рим, продължени край Темза, както и край Арно и Тибър, за да трупа една след друга непродадени статуи и да моделира по памет, оправдавайки се единствено с влечението си към бюстовете на известни хора (или твърде заети, или мъртви, прекалено свързани с времето си, или много откъснати от него, за да позират), нито пък Питър би могъл, посещавайки ги почти ежедневно, да намира време, за да поддържа жива с присъствието си цялата сложна традиция на тези отношения. Той беше едър, но с благ характер. Висок, тромав, червендалест, с къдрава коса, с дълбок тембър, дълбоки очи, дълбоки джобове, Питър бе истинско хранилище на малки загадки, да не говорим за склонността му към дългите лули, меките шапки и кафеникаво сивкавите избелели дрехи, които изглеждаха почти едни и същи.

Известно бе, че той „пише“, макар сам никога да не говореше за това, а обстоятелството, че продължаваше да го прави (както се смяташе), даваше основание да се мисли, че го върши само за да има още едно нещо — сякаш нямаше вече друго — за което да мълчи. Във всеки случай откъслечните проявления в прозата и поезията, за които не се говореше, бяха наистина резултат на импулса да поддържа чистотата на своя вкус, като установява още по-строго вярното съотношение между славата и посредствеността. Малката зелена вратичка на имението му беше разположена в градинска ограда с напукана обезцветена мазилка, а в малката самостоятелна вила зад нея всичко беше старо — мебелите, слугите, книгите, гравюрите, вековните привички и новите подобрения. Домът на Мелоу в Карара лодж бе на десет минути път и малкото им парче земя, съчетано с щастливия им оптимизъм, им бе дало възможност да построят там ателието. За добро или зло, мисис Мелоу бе донесла с брака зестра, която им позволи да заживеят в охолство и да го поддържат. И те го поддържаха — винаги го бяха поддържали, — заслепеният скулптор и неговата съпруга, за които природата бе сторила невъзможното, за да ги освободи от всякакви трудности. Във всеки случай Морган притежаваше всичко скулпторско, освен духа на Фидий: кафявото кадифено сако, съответната beretto, артистичното държане, изящните пръсти, приятния акцент, когато говореше италиански и накрая помощник — един стар италианец. Морган допълваше всичко това, когато се обръщаше с „tu“ към Еджидио и му даваше знак да извие един от въртящите се пиедестали, с които беше пълно наоколо. В Карара лодж господстваше „истински“ италиански дух и тайната на ролята, която този факт играеше в живота на Питър, до голяма степен се състоеше в това, че му даваше точно толкова чувство за „странстване“, колкото на него, якия британец, му беше необходимо. Съпрузите Мелоу бяха неговата Италия, но те бяха една част от Италия, създадена от неговата обич. Тревожеше го само, че Ланс — както наричаха на галено кръщелника му — въпреки английското си образование беше малко прекалено италианец. Самият Морган се стараеше да прилича на оная ласкателна представа за собствената личност, която може да се види в автопортретите на именитите майстори, изложени в голямата зала на музея „Уфици“ за обща илюстрация на подобна представа. Единствената причина Майстора да съжалява, че не се бе родил по-скоро за четката, отколкото за длетото, бе, че той не можеше да допринесе нищо за тази колекция.

С течение на времето стана ясно, че поне Ланс е роден за четката. Един ден, когато момчето наближаваше двадесет години, мисис Мелоу съобщи на техния приятел, който споделяше и най-малките им проблеми и тревоги, че, както изглежда, нищо друго не би било подходящо за сина им, освен да прегърне художническата кариера. Невъзможно било повече да остават слепи за факта, че той не отбелязва успехи в Кеймбридж, макар че колежът, където бе учил самият Бренч, само заради него бе проявявал търпимост към Ланс. В такъв случай защо да продължават безполезната подготовка за нещо невъзможно? Ясно било, че невъзможното е той да бъде нещо друго, освен художник.

— О, господи! — каза бедният Питър.

— Не вярваш ли в това? — запита мисис Мелоу, която все още, макар и прехвърлила четиридесетте, бе запазила теменужените си кадифени очи, меката гладка кожа и копринената си кестенява коса.

— Да вярвам в какво?

— В призванието на Ланс.

— Не знам какво разбираш под това „да вярвам“. Неговата склонност да чертае и цапоти от най-ранна възраст никога не е била тайна за мен, но признавам, че се надявах тя да изчезне.

— А защо трябва да изчезва — мило се усмихна тя — при неговата чудесна наследственост? Страстта си е страст, макар че ти, скъпи Питър, разбира се, нищо не знаеш за нея. Изчезна ли тя у Майстора?

Питър погледна малко изкосо и по обичайния си непринуден начин издаде звук — нещо средно между приглушено свиркане и съкрушено мърморене.

— Мислиш ли, че той ще стане втори Майстор?

Тя, изглежда, не беше готова да отиде в надеждите си толкова далече и все пак имаше, общо взето, голяма вяра.

— Знам какво искаш да кажеш с това. Кариера ли ще бъде да си навлича завистта и да предизвиква интригите, които понякога идваха почти до гуша на баща му? Е, добре, да речем, че ще бъде, но след като нищо друго, освен празнословието не може, изглежда, да си пробие път в тези ужасни времена, проклятието на изтънчеността и превъзходството лесно може да доведе човек до положението да проси хляба си. Нека приемем най-лошото — да кажем, че ще има нещастието да разгърне своя полет по-далече, отколкото вулгарният вкус на сънародниците му може да го следва. Помисли все пак за щастието — същото, което е изпитал Майстора. Той ще познае.

Питър изглеждаше сломен.

— А какво ще познае?

— Тихата наслада! — извика мисис Мелоу малко раздразнена и се извърна.